Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (125)

LI

През последните седмици Менестрел бе повтарял лозунга „Война на войната!“ с не по-малък жар от останалите другари от клуба. Но нищо не бе разколебало неговото убеждение, че всички акции, предприети срещу войната от Интернационала, няма да успеят да я предотвратят. „Войната е необходима, за да се създаде най-после действително революционна обстановка — казваше той на Алфреда. — Никой, разбира се, не може да каже дали революцията ще излезе от тази именно ситуация, или от следващата война, или пък от някаква криза от друго естество. Това зависи от куп неща… Зависи много и от първите победи. Кой ще има успехи най-напред, австрийците или германците, или французите и русите? Никой не може да предвиди… За нас въпросът не е там. За нас тактиката на момента е да действуваме, като че ли сме сигурни, че скоро ще можем да превърнем тяхната империалистическа война в пролетарска революция… Трябва с всички средства да се усложни настоящото предреволюционно положение, тоест да се обединят усилията на всички миролюбиво настроени хора, каквито и да са те, и да насърчаваме с всички средства народните вълнения. Трябва да се предизвикат колкото е възможно повече смутове! Да се попречи максимално на плановете на правителствата!“

В себе си обаче той си казваше: „Но при условие да не се задминава целта, да се избягват прекалено ефикасни стъпки, които биха могли да забавят войната…“

При пристигането си в Брюксел той нарочно бе избрал квартира, далеч от „Таверн“. Живееше зад Южната гара в малка къщичка в дъното на един двор.

След като прекара сам два часа в стаята си да проучва документите на Щолбах, той вече не се съмняваше в съучастничеството между германския и австрийския генерален щаб — доказателствата бяха неопровержими… Книжата, донесени от Жак, се състояха почти изключително от бележки, вземани всеки ден от Щолбах по време на разговорите му в Берлин с висши офицери от генералния щаб и военния министър. Сигурно тези бележки му бяха послужили, за да съставя докладите си, които е изпращал във Виена след всеки разговор. Те хвърляха ярка светлина не само върху последните разговори между двата генерални щаба, но от многобройните намеци се подразбираше как са се развили и преговорите между Виена и Берлин през последните седмици. Тези разкрития, макар и отнасящи се за миналото, представляваха значителен интерес — те потвърждаваха подозренията, които Бьом и Жак му бяха съобщили на дванадесети юли в Женева по поръка на виенския социалист Хосмер, и му позволяваха да възстанови последователно фактите.

Няколко дни след атентата в Сараево Берхтолд и Хьоцендорф бяха поставили всичко в действие, за да склонят стария император да се възползува от обстоятелствата, да заповяда обща мобилизация и да смаже Сърбия със силата на оръжието. Обаче Франц-Йосиф се бе оказал упорит; той възразявал, че кайзерът ще наложи вето на каквито и да било военни действия от страна на Австрия. „Аха — бе си казал Менестрел, — това доказва между скоби, че той вече е имал ясно пред вид възможността за руска намеса и опасността от обща война!…“ За да преодолее съпротивата на императора, Берхтолд имал дръзката идея да изпрати в Берлин началника на кабинета си Александър Хойос със задача да издействува съгласието на Германия. Както трябваше да се очаква, Хойос бе получил отказ от кайзера и от канцлера. Действително, страхувайки се от това как ще реагира Русия, те ни най-малко не желаели да бъдат въвлечени от Австрия в една европейска война. Тогава пруската военна партия излязла на сцената. Хойос намерил в нейно лице напълно спечелен и мощен съюзник. Още от февруари 1913 година германският генерален щаб бил добре осведомен за славянската опасност и за плановете, които Сърбия и Русия ковели срещу Австрия и следователно срещу Германия. Той дори подозирал, че Петербург е бил косвен съучастник на Белград в сараевското убийство. Обаче германските генерали смятали като аксиома, че Русия не може в никой случай да приеме войната веднага и че няма да се остави да бъде увлечена в никаква авантюра поне до две години, тоест, докато не завърши въоръжаването си. Подстрекавани от Хойос, висшите германски военни успели да убедят Вилхелм II и Бетман, че при създаденото положение в Европа съществува много малък риск непримиримостта на Русия да подпали обща война и че случаят е много подходящ да се затвърди германският престиж с една бляскава победа. Хойос могъл да получи пълна свобода на действие за Австрия и докладвал във Виена, че Германия обещава да поддържа при всякакви обстоятелства всички искания на съюзника си. Това най-после обясняваше непонятната австрийска политика през последните седмици и освен това доказваше, че в този момент кайзерът и приближените му смътно допущаха ако не вероятността, то поне възможността за общоевропейска война.

„За щастие аз единствен съм прочел тези документи — каза си веднага Менестрел. — Добре, че не доведох Жак и Ришардле да ми помогнат!“

Той стоеше прав, наведен над леглото, по липса на друго място, бе разстлал документите, набързо разпределени на малки купчинки. Той взе бележките, поставени вдясно и отнасящи се повече или по-малко за миналото — за събитията от началото на юли, — и ги постави в един плик; написа номер едно на плика и го запечата.

После дръпна един стол и седна.

„А сега да прегледаме още веднъж всичките тези книжа — каза си той, като посегна към бележките, които бе натрупал вляво. — Всичко това е мисията на нашия приятел Щолбах… Този куп съдържа планове за австрийските операции, стратегия, технически подробности. Съвсем не е от моята специалност. Да го поставим в плик номер две… Така… Интересува ме останалото… Бележките имат дати. Следователно лесно е да се възстанови редът на разговорите… Каква е целта на мисията? Накратко казано — да се ускори германската мобилизация… Ето първите листчета… Още при пристигането си в Берлин той е имал среща с Молтке… И тъй нататък… Полковникът настоява германският генерален щаб да ускори военните приготовления… Отговарят му: «Невъзможно е! Канцлерът е против и кайзерът го поддържа!» Гледай ти! Защо се е противопоставил Бетман!… Той заявява: «Много е рано!» Чакай да видим съображенията му… Първо, вътрешнополитически съображения: хвърля гръм и мълнии срещу народните демонстрации, нападките на «Форвертс» и тъй нататък… О, о! Всъщност енергичната съпротива на социалдемократите му е много неприятна!… Второ, външнополитически съображения: най-напред Германия трябва да си осигури съгласието на неутралните, главно на англичаните… После трябва да се изчака руската заплаха да изпъкне по-ясно; в деня, когато германското правителство може да посочи явната агресивност на Русия, то ще успее да убеди и германските социалисти, и Европа, че страната се намира в положение на законна самоотбрана и е длъжна против волята си да мобилизира като предпазна мярка… Разбира се, съвършено логично!… А каква ще бъде тактиката на Щолбах и на германските генерали, за да се наложат над другаря Бетман?… Тези бележки тук много ясно показват как е била организирана тяхната комбина. Отнася се следователно до това да накарат Русия незабавно да извърши действие, което може да се счита за враждебно от страна на Германия… Например да я накарат да мобилизира — предлага Щолбах на двадесет и пети вечерта. Стар трик!… На което му отговарят: «Действително това е възможно. Един добър начин за тази цел е Австрия да мобилизира…» Тези генерали не са така глупави, както ги мислят хората! Добре са разбрали, че ако Франц-Йосиф заповяда пълна мобилизация на армията (а това не би било заплаха само срещу малката Сърбия, но и истинска заплаха срещу голямата Русия — отбелязва Щолбах), царят неизбежно ще трябва да отговори с обща мобилизация, а щом Русия почне да мобилизира, кайзерът няма да може да се откаже от обявяването на мобилизация. И канцлерът не ще може вече да възрази нищо: една германска мобилизация, пряко предизвикана от явна опасност от руско нахлуване, би могла да бъде наложена както вън, така и вътре в страната; както на общественото мнение в Европа, така и в Германия, тъй като всички бяха вече доста настроени срещу русите; тя ще може да бъде наложена дори на социалдемократите… Това е съвършено вярно. Судекум и приятелите му ни проглушават ушите на всички конгреси с руската опасност! Дори и самият Бебел! Още от 1900 година той заявяваше, че при опасност от страна на Русия е готов да грабне пушката си! Сега социалистите ще трябва да изпълнят думите си! Хванати са в капан!… В собствения им капан! За тях е невъзможно — «социалдемократически» невъзможно — да не сътрудничат с правителството, когато то се готви да защищава германския пролетариат срещу казашкия империализъм!… Добре изиграно! Значи, скоро ще имаме обща австрийска мобилизация! Ето защо още на следния ден от пристигането си в Берлин нашият приятел Щолбах започва да бомбардира Хьоцендорф с телеграми, с които настоява Австрия направо да се насочи към обща мобилизация… Браво! Какъв макиавелистичен капан са поставили берлинските генерали на Русия с посредничеството на Австрия! А междувременно кайзерът и неговият канцлер спокойно си пушат пурите, без да подозират какво им се готви.“

С обичайния си жест Менестрел щипна лицето си е палеца и показалеца някъде към слепоочието и бързо спусна пръстите си по бузата до изострения край на брадата.

„Отлично, отлично… Право нататък отиваме! И то без да се бавим!“ Той бързо събра пръснатите по завивката бележки, натика ги в един трети плик и полугласно повтори: „За щастие аз съм единственият, който си с пъхнал носа в тези неща!“

После се облегна на гърба на стола, скръсти ръце и остана неподвижен няколко минути.

Очевидно тези документи установяваха нов факт от огромно значение. С малки изключения германските социалдемократи не подозираха съучастничеството между Виена и Берлин. И най-ожесточените хулители на императорския режим отхвърляха мисълта, че той може да има глупостта да изложи на риск мира в Европа и бъдещето на империята, за да защищава престижа на Австрия. Затова приемаха официалните твърдения и вярваха, че на Вилхелмщрасе са били изненадани от австрийския ултиматум; че не са знаели предварително точното му съдържание, нито дори агресивния му характер; и че Германия напълно добросъвестно се стреми да посредничи между Австрия и нейните противници. По-осведомените измежду тях допущаха възможността за известно разбирателство между генералните щабове във Виена и Берлин. Германският делегат в Брюксел Хаазе, когото Менестрел беше срещнал сутринта, му бе разказал за постъпките си, направени в неделя пред правителството: той официално напомнил от името на партията, че австро-германският съюз е строго отбранителен. Хаазе бе смътно обезпокоен от получения отговор: „А ако Русия вземе инициативата за враждебен акт спрямо нашата съюзница?“ Германският социалдемократ далеч не можеше да предполага, че общата мобилизация на Австрия трябва да послужи като стръв на въдицата, която военната партия иска да хвърли на Русия. Следователно, ако бележките на Щолбах — това неопровержимо доказателство за съучастничество между двете империи — попаднеха в ръцете на социалдемократическите водачи, те можеха да станат страшно оръжие в борбата им срещу войната. Защото те веднага щяха да насочат срещу собственото си правителство яростните нападки, които сега отправяха само към виенското правителство.

„Ако едно оръжие с подобна експлозивна сила — казваше си Менестрел — бъде използувано добре, бога ми, последиците биха могли да надминат всички предвиждания… Да, човек би могъл да очаква всичко, дори евентуално предотвратяване на войната!…“

За няколко секунди той си представи кайзера и канцлера, изправени пред заплахата да се разгласи широко това доказателство — или пък под ударите на бясна кампания в печата, която би могла да настрои срещу правителството не само германския народ, но и световното обществено мнение. Тогава те щяха да бъдат поставени пред дилемата: или да арестуват всички социалистически водачи и по този начин открито да обявят война на целия германски пролетариат и на европейския Интернационал — едно невероятно предположение, — или да капитулират пред заплахите на социалистите и бързо да дадат заден ход, като откажат на Австрия обещаната на Хойов помощ. И тогава? Тогава, лишена от германска подкрепа, Австрия несъмнено не ще посмее да упорствува в своите войнствени планове и ще трябва да се задоволи с дипломатически пазарлъци… Така всички планове за война на капиталистите могат да бъдат разстроени.

— Отсега нататък ще видим! — пошепна той.

После стана, направи няколко крачки из стаята, изпи чаша вода, върна се и отново седна да разгледа документите.

„А сега, Пилоте, да не допущаме никаква тактическа грешка!… Има две възможни решения: или да възпламеним бомбата, или да я скрием и да я пазим за по-късно… Първа хипотеза: предавам тези книжа в ръцете на Либкнехт например — скандалът избухва веднага. Тук трябва да се разгледат два случая: скандалът попречва да избухне войната или не попречва. Да предположим, че не попречи, което е твърде вероятно. Каква полза бихме имали от това? Очевидно пролетариатът ще тръгне на война с убеждението, че е бил измамен… Добра пропаганда в полза на гражданската война… Но вятърът духа срещу нас, навсякъде вече има «военен манталитет». Това се чувствува съвсем поразително тук, в Брюксел… Пък и дали днес всички водачи на социалдемокрацията биха искали да избухне бомбата? Не е сигурно… Все пак да приемем, че публикуват документите във «Форверст». Вестникът ще бъде иззет; правителството най-безсрамно ще даде опровержение; и състоянието на духовете в Германия е такова, че правителствените опровержения сигурно ще имат повече тежест, отколкото нашите обвинения… Да предположим сега, въпреки че това съвсем не е вероятно, обратния случай: че подкрепен от възмущението на народа и от всеобщото порицание, Либкнехт успее да накара кайзера да отстъпи и по този начин прегради пътя на войната. Очевидно силата на Интернационала и революционното съзнание на масите ще нараснат… Да, но… Но да попречим ли на войната? Най-добрият ни коз!…“

Той остана няколко секунди със застинало лице, завладян от тежката отговорност, която трябваше да поеме.

— Само не това! — рече той полугласно. — Само не това!… Ако дори имаше едно на сто опасност, че така може да се попречи на войната, не би трябвало да се поеме такъв риск!

Минаха още няколко секунди и той продължаваше да мисли напрегнато.

„Не, не… Както и да обърнеш въпроса… Засега единственото разрешение е да се скрие бомбата…“

Той се наведе и с решително движение измъкна едно куфарче изпод леглото.

„Да заключим всичко това. Да не говорим никому за него… Да изчакаме удобния момент!“

А моментът, за който той мислеше, щеше да дойде: когато с неизбежността на съдба деморализацията започнеше да прониква сред мобилизираните и за да се ускори тази деморализация, нямаше да е без значение да се нанесе един силен удар, като се разгласи това решително доказателство за машинациите на правителството.

На лицето му се появи бегла усмивка, усмивка на обезумял човек.

„От какво зависят нещата? Може би войната, революцията зависят до известна степен от трите плика, които аз имам тук!“

Той бе взел пликовете в ръка, сякаш ги претегляше на дланта си.

На вратата се почука.

— Ти ли си, Фреда?

— Не. Аз съм, Тибо.

— Аха.

Менестрел живо мушна пликовете в куфарчето, заключи го и отиде да отвори.

Първото нещо, което Жак инстинктивно направи, бе да огледа разхвърляната стая, търсейки книжата с очи.

— Не се ли върна Фреда с тебе? — запита Менестрел, поддавайки се за миг на чувството на досада и почти на тревога, което веднага успя да потисне. — Не ти предлагам да седнеш — поде той шеговито, посочвайки с ръка разхвърляните женски дрехи, които бяха натрупаш по единствените два стола в стаята. — Впрочем тъкмо щях да излизам. Исках да видя какво правят онези в Народния дом…

— Ами… книжата? — запита Жак.

Докато говореше, Пилота бе бутнал куфарчето под леглото.

— Мисля, че Траутенбах напразно си е губил времето — рече той спокойно. — И ти също…

— Тъй ли?

Жак бе по-скоро смаян, отколкото огорчен. Мисълта, че книжата може да не представляват интерес, никога не му бе минавала през ума. Той се колебаеше дали да говори още по този въпрос. Накрая се осмели да запита:

— Какво направихте с тях?

Менестрел посочи куфарчето с крак.

— Мислех, че имате намерение да съобщите тази вечер всичко това на Бюрото… На Вандервелт, на Жорес…

Пилота се усмихна бавно — студена усмивка, повече с очи, отколкото с устни. Върху неговото мъртвешки бледо лице усмивката на този поглед бе едновременно така ясна и тъй нечовешка, че Жак сведе очи.

— На Жорес? На Вандервелд? — отвърна Менестрел с фалцетния си глас. — Те няма да намерят в тях материал дори за една реч! — Пред разочарования вид на Жак той остави саркастичния тон и добави: — Разбира се, аз ще проуча по-внимателно всички тия бележки в Женева. Но на пръв поглед в тях няма нищо — стратегически подробности, изброяване на военни сили… Нищо, което би могло да послужи в момента.

Той бе сложил дрехата си и бе взел шапката си в ръка.

— Ще дойдеш ли с мен? Ще вървим полека и ще поговорим… Каква горещина. Винаги ще си спомням какво нещо е Брюксел през юли!… Къде може да е Алфреда? Беше ми казала, че ще дойде да ме вземе… Мини напред, идвам и аз.

През целия път той разпитваше Жак за престоя му в Париж, но не спомена нито дума за документите.

Влачеше си крака повече от обикновено и рязко се извини за това. През лятото, особено след периоди на преумора, мускулите на крака понякога го заболяваха така силно, както на другия ден след самолетната катастрофа.

— Изглеждам като инвалид от войната — забеляза той с кратък смях. — Много добре ще се гледа на такова куцане след известно време…

На прага на Народния дом, точно когато Жак се готвеше да тръгне, Менестрел изведнъж го хвана за лакътя.

— Ами ти? Какво става с тебе, моето момче?

— Какво става ли?

— Намирам те променен. Не знам как да кажа… Много променен.

Той го разглеждаше със строгия си, тъмен проницателен поглед.

За няколко секунди образът на Жени изплува пред очите на Жак. Той се изчерви. Бе му толкова противно да лъже, колкото и да дава обяснения. Усмихна се тайнствено и обърна глава.

— До скоро виждане — каза Пилота, без да настоява повече. — Ще отида да обядвам с Фреда в „Таверн“ преди митинга. Ще ти запазим място до нас.