Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (124)

L

И шестте етажа на Народния дом в Брюксел бръмчаха като гнездо на стършели. Още от сутринта Международното социалистическо бюро заседаващо на извънредна сесия. Този енергичен опит да се осуети империалистическата политика на правителствата бе събрал в белгийската столица не само водачите на европейските социалистически партии, но и голям брой дейци, дошли отвсякъде, за да придадат международен отклик на протестния митинг, който щеше да се състои в сряда вечер в цирка.

 

 

Благодарение на сумата, която Менестрел постави на разположение на групата — никой досега не бе разбрал откъде той и Ришардле намираха пари за тайните фондове на клуба, — десетина души от нея бяха пристигнали в Брюксел. Бяха решили да се събират в бирарията „Таверн дю Лион“ на улица Де Ал, близо до булевард Анспак.

Там именно Жак бе намерил приятелите си и бе предал на Менестрел пакета с документите на Щолбах. Пилота се бе веднага затворил в хотелската си стая, за да прегледа набързо откраднатите книжа. Жак щеше да отиде при него малко по-късно.

Когато Жак влезе в бирарията, от всички страни го посрещнаха радостни възклицания. Кийьоф, който пръв го видя, веднага изрева:

— Тибо! Драго ми е да те видя пак?… Как е, а? Жежко, нали?

Всички постоянни посетители на клуба бяха там: Менестрел и Алфреда, Ришардле, Патерсън, Митьорг, Ванхееде, Перине, дрогеристът Сафрио, Сергей Павлович Зелавски и дядо Боасони с големия корем, съзерцателният азиатец Скада и дори младата Емили Картие, румена и руса, с касинка на главата; откакто бяха тръгнали от Женева, Кийьоф непрестанно я увещаваше „да си свали бонето поради горещините“.

Усмихнат, Жак стискаше протегнатите към него ръце, щастлив — по-щастлив дори, отколкото бе предполагал — да се озове изведнъж в топлата атмосфера на женевските събрания, сега пренесени в тази белгийска бирария.

— Е — продължи Кийьоф, който мислеше, че Жак пристига от Франция, — значи, вчера са оправдали твоята госпожа Кайо?… Какво ще пиеш? И ти ли бира? — Сам той презираше „помията, която пият хората на Север“, и оставаше верен на тръпчивия вермут.

Шумната веселост на Кийьоф отразяваше почти всеобщия оптимизъм, който цареше дори през последните дни в Женева. Споровете в „говорилнята“, където Менестрел се явяваше по-рядко напоследък, се водеха главно на плоскостта на мистичната вяра в международната солидарност. Разните прояви на европейското движение за мир се отбелязваха там с възторг, който и по-малко успокоителните новини не успяваха да разколебаят. Пристигането на групата в Брюксел, първият й допир с другите европейски делегации, присъствието на официалните водачи, целият тържествен съюз срещу войната, всичко това представляваше за повечето от тях доказателство за активна международна солидарност, за сигурност в победата. От сутрешните телеграми бяха научили, че Австрия е обявила война на Сърбия и че бомбардировката на Белград е започнала миналата нощ; но с готовност бяха повярвали австрийското съобщение, че само в крепостта са попаднали няколко снаряда и че обстрелването няма действително значение; това било по-скоро предупреждение, символична демонстрация, отколкото начало на военни действия.

Перине накара Жак да седне до него. Той бе прекарал сутринта в бара на „Атлантик“, където се бе установила френската делегация, и бе чул последните новини от Париж. Разказваше, че предния ден групата на социалистическите депутати в Камарата, начело с Жорес и Жюл Гед, имала дълъг разговор в Ке д’Орсе със заместника на министъра на външните работи. След това посещение депутатите-социалисти съставили декларация, в която заявили, че „Франция единствена може да разполага с Франция“ и че в никакъв случай страната не може „да бъде хвърлена в един страшен конфликт чрез повече или по-малко произволно тълкуване на тайни договори затова настоявали да бъде свикана Камарата в най-кратък срок въпреки парламентарната ваканция“. Френският социализъм се готвеше следователно да пренесе борбата на парламентарна почва. На Перине бяха направили много благоприятно впечатление бодрият дух, спокойствието, непоколебимата вяра на делегацията. Жорес повече от всички други проявяваше упорит оптимизъм. Цитираха с гордост думите, които бил казал на Вандервелд: „Ще видите, че всичко ще се размине, както при агадирската криза. Ще има трудни моменти, но нещата не може да не се наредят.“ Като любопитно доказателство за неговата вяра разказваха също, че понеже имал един свободен час следобед, той спокойно отишъл да го прекара в музея пред картините на Ван Ейк.

— Видях го — казваше Перине — и мога да ви уверя, че съвсем няма вид на обезсърчен човек. Мина току до мен със сламената си шапка, с черния жакет и тежката си чанта, от която рамото му става по-високо… Той винаги има вид на професор, който отива на лекция… Беше хванал под ръка някакъв човек, когото не познавам. Казаха ми после, че бил Хаазе, германецът… Та чакайте да ви кажа… Тъкмо в момента, когато минаваха покрай моята маса, германецът се спря и аз ясно чух как каза на френски с лошо произношение: „Кайзерът не иска война. Не иска. Той се бои много от последиците на една война!“ Тогава Жорес обърна глава и със светнали очи и усмивка на устните му отговори: „Е, тогава постарайте се само кайзерът да въздействува енергично върху австрийците. Във Франция ние ще съумеем да принудим нашето правителство да упражни натиск върху Русия!“ Точно пред моята маса бяха… Чух ги и двамата, както вие ме чувате сега.

— Да се упражни натиск върху Русия… Крайно време е! — прошепна Ришардле.

Жак срещна погледа му и почувствува, че Ришардле, чиито мисли сигурно отговаряха на душевното състояние на Менестрел — далеч не споделяше общия оптимизъм. Той сам потвърди това впечатление, като се наведе към Жак и тихо добави с въпросителен тон:

— Човек просто се пита дали, приемайки руската мобилизации, приемайки Русия да отговори на австрийското предизвикателство със свое предизвикателство и да отхвърли германския ултиматум, Франция — тоест тези, които управляват Франция, не са вече фактически приели войната!

— Руската мобилизация е само частична — уточни Жак с не много убеден тон.

— Частична мобилизация ли? Каква е разликата между частична мобилизация и временно протрита обща мобилизация?

Митьорг, който седеше на канапето в дъното, до Шарковски и Ришардле, извика гневно:

— Русия ли? Можете да бъдете сигурни, че тя мобилизира! Русия е в ръцете на царския милитаризъм. Всички европейски правителства днес са пленници на реакционните сили! Пленници на режима, на системата, която по самото си същество има нужда от войни! Това е, другарю! Освобождение на славяните ли? Само предлог! Царизмът не върши нищо друго, освен да потиска славяните! В Полша той тъпче славяни! В България се престори, че освобождава народа, за да може по-добре да го държи в робство! Истината е, че руският милитаризъм и австрийският милитаризъм отново искат да подемат старата си вражда!

На другата маса Боасони, Кийьоф, Патерсън и Сафрио бяха потънали в безкраен спор върху все по-неразгадаемите намерения на берлинското правителство. Защо кайзерът, който не преставал да уверява света в миролюбието си, упорито отказал да посредничи, макар че щяло да бъде достатъчно да посъветва малко по-твърдо Франц-Йосиф, за да го накара да се задоволи с един вече без друго твърде бляскав дипломатически успех? Германия нямала никакъв интерес от нахлуването на австрийските войски в Сърбия. Защо тогава той излагал Германия и цяла Европа на риск, щом, както твърдяха социалдемократите, германското правителство не желаело война?… Патерсън забеляза, че държането на Великобритания не бе по-ясно от германското.

— Цялото внимание на Европа ще се насочи към Англия — поучително каза Боасони. — Поради обявяването на война от страна на Австрия, което прекъсва двустранните разговори между Виена и Петербург, преговорите могат да се водят вече само чрез посредничеството на Лондон. Арбитърската роля на Англия следователно става още по-важна.

Патерсън, който веднага след пристигането си в Брюксел бе обиколил английските социалисти там, твърдеше, че английската делегация се безпокои много от слуха, който се носел във Форейн Офис: страхувайки се, че уверенията в неутралитет могат косвено да насърчат войнолюбивите намерения на централните сили, влиятелни лица от антуража на Грей искали от него да вземе ясно становище или поне да предупреди Германия, че само в случай на евентуален австро-руски конфликт английският неутралитет е вън от всяко съмнение; но че не би било същото с хипотезата за френско-германска война. Верни на неутралитета, английските социалисти се бояли, че Грей може да отстъпи пред този натиск, още повече, че днес една декларация в този смисъл нямало да бъде посрещната така враждебно както миналата седмица, тъй като нечуваната рязкост на ултиматума и упоритостта на Австрия да нападне Сърбия били повдигнали в Англия общо възмущение срещу Виена.

Уморен от пътуването, Жак разсеяно следеше споровете. Удоволствието, което бе изпитал, когато видя всички тези приятелски лица, започваше да се разсейва по-бързо, отколкото сам би желал.

Той стана и се доближи до масата, на която дребничкият Ванхееде, Зелавски и Скада разговаряха полугласно.

— Днес хората живеят един до друг, но всеки за себе си, без милосърдие — шепнеше албиносът с тъничкия си глас. — Именно това трябва да се промени, Сергей… Най-напред сърцето на хората… Братството е нещо, което не идва отвън, със закони… — Той се усмихна за миг, сякаш на някакви невидими ангели, и продължи: — Без това ти можеш да осъществиш социалистическа система, но не можеш да имаш социализъм. Системата не е дори начало на социализма!

Той не бе видял, че Жак идва при тях. Зърна го изведнъж, изчерви се и замълча.

Скада беше сложил до чашата с бира няколко разкъсани тома. Неговите джобове бяха винаги издути от списания и книги. Жак разсеяно погледна заглавията: Епиктет… „Съчинения на Бакунин“, том четвърти… Елизе Реклю — „Анархия и църква“…

Скада се наведе към Зелавски. Зад лещите на очилата му, дебели половин сантиметър, кръглите му извънредно силно увеличени очи изпъкваха като пържени яйца.

— Аз имам търпение — обясняваше той с ласкав глас, като гладеше непрекъснато с настойчивостта на маниак къдравите си ниско остригани коси. — Не заради себе си желая революцията. Може след двадесет, може след тридесет, може и след петдесет години, но тя ще дойде! Убеден съм в това! И ето всичко, от което се нуждая, за да живея и да действувам!…

В дъното на салона Ришардле отново бе взел думата. Жак наостри уши. Той се стараеше да долови мисълта на Пилота в пророческите твърдения на Ришардле.

— Войната ще принуди държавите да покрият разходите си чрез обезценяване на националните монети. Тя ще ги доведе бързо до банкрут. И същевременно ще съсипе дребните спестители. Ще предизвика твърде бързо обща мизерия. И ще създаде огромен брой нови жертви, които ще настръхнат срещу капиталистическата система; и тези жертви ще дойдат при нас. Тя автоматически ще отстрани…

Митьорг го прекъсна. Боасони, Кийьоф, Перине заговориха едновременно.

Жак престана да слуша.

„Аз ли съм се променил? — запита се той. — Или те са се променили?… — Той не успяваше да анализира добре причината за неприятното чувство, което го обхващаше. — Опасността от война изненада нашата група… и я разедини… Всеки реагира посвоему според темперамента си… Да, всички чувствуват нужда да действуват, това е общо, бурно желание, но никой от нас не успява да го задоволи… Нашата група остава изолирана, в периферията, без кадри, без дисциплина… По чия вина? Може би на Менестрел… Менестрел ме чака“ — сети се той, като погледна часовника си.

Доближи се до Алфреда, която седеше при Патерсън.

— Кой трамвай мога да взема, за да отида в твоя хотел?

— Ела — рече Патерсън, като стана. — Ние с Фреда ще те заведем донякъде.

Той тъкмо имаше среща с един английски социалист, приятел на Кер-Харди. Патерсън хвана Жак под ръка и последван от Алфреда, излезе от „Таверн“. Изглеждаше силно възбуден. Приятелят на Кер-Харди, лондонски журналист, бе говорил за една анкета, която партийните вестници имали намерение да направят в Ирландия. Ако работата се уредяла, Пат щял да замине на следния ден призори за Англия. Тази перспектива го вълнуваше; от пет години бе на континента и нито веднъж не бе преминал обратно Ламанш.

Слънцето припичаше, паважът бе нажежен. Никакъв полъх не освежаваше тежката атмосфера, която гнетеше града. По риза, с лула в устата, с малкия си каскет, с отворената яка, от която се подаваше белият му врат, с дългите си крака и стария фланелен панталон, Патерсън повече от всякога имаше вид на оксфордски студент, който пътува из Европа.

Алфреда вървеше до тях. Синята й памучна рокля, избеляла от много пране, имаше нежния тон на цъфнал лен. Тя приличаше на малко момиченце с черния си бретон, с набръчканото си носле, с големите си кукленски очи, със скромния си вид и отпуснати ръце. По навик слушаше, без да се намесва в разговора. Обаче сега изведнъж запита с лек трепет в гласа:

— Ако заминеш, кога ще се върнеш в Женева?

— Не знам — отвърна англичанинът и лицето му се помрачи.

Тя като че ли се поколеба, после погледна към него и свеждайки бързо очи, така че сянката на клепките трепна по бузите й, пошепна:

— Ще се върнеш ли, Пат?

— Да — отвърна той живо. Пусна лакътя на Жак, доближи се до младата жена и свойски сложи голямата си ръка на рамото й. — Да, драга моя… По-ло-жи-тел-но!

Те повървяха малко, без да говорят.

Патерсън бе извадил лулата от устата си и наклонил малко глава, втренчено съзерцаваше Жак, както се разглежда някакъв предмет.

— Мисля за твоя портрет, Тибо… Още два сеанса… Само две сеансчета и щях да го свърша… Лоша съдба има това платно, драги мой!

Той избухна в младежки смях. После, когато преминаваха един кръстопът, се обърна към Жак и с хлапашки жест му посочи схлупена къщурка на ъгъла на една малка уличка.

— Гледай внимателно: ето къде живее младият Уйлиъм Станли Патерсън. Моята bedroom^[1] е голяма. Ако искаш, драги, за един пакет тютюн ще ти отстъпя половината.

Жак не си бе намерил още стая.

— Приемам — усмихна се той.

— На първия етаж е, отвореният прозорец… Стая номер две. Нали ще запомниш?

Неподвижна, Алфреда бе вдигнала очи към прозореца на Патерсън.

— Сега трябва да се разделим — каза англичанинът на Жак. — Виждаш ли гарата? Улицата на Пилота е точно зад нея.

— Ще ме заведеш, нали? — запита Жак младата жена, мислейки, че тя ще се прибере в къщи заедно с него.

Алфреда трепна и го погледна. Зениците й бяха разширени, сякаш изпълнени с трогателно колебание.

Последва секунда мълчание.

— Не. Върви сам — каза небрежно англичанинът. — Сбогом, драги.