Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (122)

XLVIII

Към осем часа сутринта Жак, който почти не бе спал през нощта, слезе на гарата в Хам, за да купи няколко вестника.

Печатът единодушно порицаваше Австрия, задето бе обявила, че се счита „в положение на война“ със Сърбия. Дори десните вестници като пангерманисткия „Пост“ или органът на Круп „Райнише Газете“ „съжаляваха“ за агресивността и резкостта на австрийската политика. Съобщаваха с едри заглавия за бързото завръщане на кайзера и на престолонаследника. Повечето от вестниците, след като отбелязваха, че едва пристигнал в Потсдам, императорът бе свикал на дълго и важно съвещание канцлера и началник-щабовете на сухопътните и морски сили, доста парадоксално възлагаха големи надежди на влиянието на кайзера за запазването на мира.

Когато Жак се върна в купето, спътниците му също си бяха купили сутрешните вестници и разискваха новините. Те бяха трима: млад пастор, който по-често обръщаше замислените си очи към отворения прозорец, отколкото към сложения на коленете вестник; старец с бяла брада, който трябва да беше израилтянин; и един петдесетгодишен човек, пълен, жизнерадостен, с гладко обръснато лице и теме. Той се усмихна на Жак и като повдигна разгърнатия брой на вестник „Берлинер“, който държеше в ръка, запита на немски:

— И вие също се интересувате от политика, нали? Сигурно сте чужденец?

— Швейцарец.

— От Френска Швейцария ли?

— От Женева.

— Вие виждате французите по-отблизо, отколкото ние. Те са очарователни, нали? А защо тогава като народ са толкова непоносими?

Жак се усмихна уклончиво.

Словоохотливият германец улови погледа на пастора, после погледа на евреина и продължи:

— Аз често съм пътувал из Франция по търговия. Имам много приятели там. Дълго вярвах, че германското миролюбие ще победи френската съпротива и че в края на краищата ние ще се разберем с тях. Но нищо не може да се направи с тия луди глави — всъщност те мислят само за реванш. И това напълно обяснява сегашната им политика.

— Ако Германия е толкова привързана към мира — подхвърли Жак, — защо не го докаже днес, като упражни омиротворяващо влияние върху австрийския си съюзник.

— Ами естествено, тя тъкмо това и върши… Четете вестниците… Но ако Франция от своя страна не желаеше войната, щеше ли да поддържа в този момент руската политика? Речите на Поанкаре в Петербург са много показателни. Сега Франция държи в ръцете си избора между мира и войната. Достатъчно би било утре Русия да престане да разчита на френската армия, за да се види тя принудена да започне мирно да преговаря; и веднага всяка опасност от война би била отстранена!

Пасторът одобри тези думи. Старецът също; много години бе преподавал в Страсбург като професор в юридическия факултет и мразеше елзасците.

С любезно движение Жак отклони предложената му пура и отказвайки се благоразумно от всякакъв спор, се престори, че се е зачел във вестника.

Професорът взе думата. Неговите схващания за политиката на Бисмарк след седемдесета година бяха повърхностни и пристрастни; той не знаеше или се преструваше, че не знае за желанието на стария канцлер да сломи окончателно Франция чрез ново военно поражение; и като че ли искаше да си спомня само за благородните жестове, с които империята се стремеше да се сближи с републиката. Ръководен от него, разговорът продължи да се води на историческа почва. И тримата бяха съгласни. Впрочем те изразяваха мисли, споделяни от голямото мнозинство на германския народ.

Според тях беше очевидно, че до последните години Германия не е преставала да прави великодушни предложения на френския народ. Сам Бисмарк бил дал доказателства за своето желание за помирение, като доста неблагоразумие допуснал победените да се съвземат така бързо, при все че много лесно можел да попречи на Франция да се възмогне. Достатъчно щяло да бъде за него да се противопостави на този бяс за колониални завоевания, който бил обхванал французите веднага след поражението им. Тройният съюз ли? Той не заплашвал никого. Отначало не бил военен съюз, а договор за солидарност и взаимно подпомагане, сключен от тримата монарси, еднакво загрижени от революционния кипеж в Европа.

Между 1894 и 1909 година, петнадесет години наред, а дори и след френско-руския съюз Германия се опитала да сътрудничи с Франция за уреждане на политическите въпроси и по-специално на африканските въпроси. През 1904 и 1905 година правителството на Вилхелм II направило най-добросъвестно редица ясни предложения за разбирателство. Франция винаги отблъсквала ръката, която кайзерът й протягал! Тя отговаряла с недоверчиви и обидни откази и закани и на най-любезните предложения. Ако естеството на Тройния съюз се било променило, вината за това падала върху Франция, която със своя необясним военен съюз с царизма и с машинациите на своите министри, особено на Делкасе, ясно показала, че външната й политика е насочена срещу Германия, че нейната цел е да обкръжи Германия и Австрия. Неизбежно било Тройният съюз да се превърне в защитно оръжие за борба срещу настъплението на Тройното съглашение, което се показвало пред цял свят като заговор за завоевания. Да, завоевания! Думата не била прекалено силна; тя намирала оправданието си във фактите: благодарение на Тройното съглашение Франция успяла да завладее огромната мароканска територия; благодарение на Тройното съглашение Русия могла да организира Балканския съюз, който трябвало да й позволи един ден да достигне до Цариград без какъвто и да било риск; благодарение на Тройното съглашение Англия могла да направи неуязвимо своето господство над всички морета в света! Германският блок бил единствената пречка за този безсрамен империализъм. За да осигури окончателно господството си, на Тройното съглашение оставало само да разбие този блок. Сега се бе явил благоприятен случай, който Франция и Русия не искали да изпуснат, използувайки като предлог вълненията на Балканите и неблагоразумната постъпка на Виена; те се опитвали да накарат Германия да порицае австрийското правителство, като се надявали по този начин да скарат Берлин с единствения му съюзник; така техните десетгодишни усилия да изолират Германия и да я заобиколят с врагове щели да се увенчаят с успех.

Това бе мнението на пастора и на професора-евреин. Пълният германец пък мислеше, че целта на Тройното съглашение е още по-агресивна: Петербург искал да срази Германия, Петербург искал война.

— Всички германци, които разсъждават — казваше той, — бяха принудени малко по малко да загубят вяра в мира. Видяхме как Русия строи нови стратегически железопътни линии в Полша, как Франция увеличава броя на войската и въоръженията си, как Англия подготвя морско споразумение с Русия. Как другояче може да се изтълкува цялата тази подготовка, освен че Тройното съглашение желае да осигури господството си чрез военна победа срещу Тройния съюз?… Няма да избегнем войната, която те искат да водят срещу нас… Ако не избухне сега, войната ще почне в 1916 или 1917 година най-късно… — Той се усмихна. — Обаче Тройното съглашение дълбоко се заблуждава! Германската армия е готова!… Не може безнаказано да се предизвиква бойната мощ на Германия!

Старият професор също се усмихна. Пасторът изказа одобрението си, като кимна важно с глава. По последната точка и тримата бяха напълно съгласни и явно се гордееха със силата на германската армия.

 

 

Жак бе ходил много пъти в Берлин.

„Ще сляза на гарата при Зоологическата градина — каза си той. — В западната част на града има най-малка вероятност да срещна стари познати.“

Имаше още два часа до тайнствената среща на Потсдамерплац. Той реши да прекара това време в дома на Карл Фонлаут на Уландщрасе, приятел на Либкнехт, сигурен и изпитан другар, който умееше да пази тайна. Беше зъболекар, затова имаше вероятност да го завари в къщи по този час.

Въведоха го в салон, където двама души вече чакаха реда си: възрастна дама и млад студент. Когато Фонлаут открехна вратата, за да повика пациентката си, той обгърна Жак с кратък поглед, но дори не трепна.

Минаха двадесет минути. Фонлаут се показа отново и покани студента да влезе в кабинета му. След това веднага се върна в чакалнята сам.

— Ти тук?

Макар че беше още млад, един почти бял кичур прорязваше кестенявите му коси. Хлътналите му кафяви очи, напръскани със златни точици, горяха като от треска.

— Поръчение — прошепна Жак. — Току-що слизам от влака. Трябва да чакам един час. Но не бива да ме види никой.

— Ще предупредя Марта — каза Фонлаут, без да прояви каквото и да било учудване. — Ела.

Той заведе Жак в спалнята, където една тридесетгодишна жена, седнала с гръб към светлината, шиеше пред прозореца. Стаята беше хладна. В нея имаше две еднакви легла и отрупана с книги маса; в една кошница на пода спяха две сиамски котки. Жак изведнъж си представи подобен спокоен и тих кът, където той и Жени…

Без да бърза, госпожа Фонлаут забоде иглата в ръкоделието си и стана. Бледото й, увенчано от руси плитки лице излъчваше енергия и спокойствие. Жак я беше срещал често на социалистически събрания в Берлин, където тя винаги придружаваше мъжа си.

— Остани тук, докогато искаш — рече Фонлаут. — Аз ще се върна в кабинета.

— Ще пиете ли чаша кафе? — предложи младата жена.

Тя донесе една таблична с кафе и я постави пред Жак.

— Сипете си без церемонии… От Женева ли идвате?

— От Париж.

— Ах! — възкликна тя заинтересувана. — Либкнехт смята, че сега много нещо зависи от Франция. Той казва, че у вас по-голямата част от пролетариата проявява подчертана враждебност към мисълта за война; при това за щастие имате и един социалист в министерския съвет.

— Вивиани ли? Бивш социалист…

— Какъв колосален пример би могла да даде Франция на Европа!

Жак започна да й описва манифестацията в Париж. Той разбираше без усилие всичко, което тя му казваше, но се изразяваше бавно на немски.

— Тук също вчера се биха из улиците — каза тя. — Стотина ранени и петстотин-шестстотин арестувани. Тази вечер почваме отново… За днес са свикани повече от петдесет публични събрания против войната… във всички квартали… В девет часа голям сбор на Бранденбургертор.

— Във Франция — каза Жак — ние имаме да се борим срещу невероятната апатия на средните класи…

Фонлаут, който току-що бе влязъл, се усмихна.

— Същото е и в Германия… Навсякъде апатия… Ще повярваш ли, че въпреки надвисналата опасност в райхстага никой още не е поискал да се свика на заседание комисията по външните работи?… Националистите чувствуват, че правителството ги покровителствува и тяхната кампания в печата е крайно невъздържана! Всеки ден настояват да се обяви военно положение в Берлин, да се арестуват всички водачи на опозицията и да се забранят събранията срещу войната!… Но няма значение. Ние ще излезем по-силни?… Навсякъде, във всички градове в Германия, пролетариатът се вълнува, протестира, заплашва… А това е чудесно… Отново изживяваме октомврийските дни на 1912 година, когато с Ледебур и другите начело вдигахме работническите тълпи с лозунга: „Война на войната!“… Тогава правителството разбра, че всеки военен конфликт между капиталистическите държави веднага ще предизвика революционен кипеж в Европа. Уплаши се и тури спирачка на войнствената си политика. И този път ще успеем!… Искаш да тръгваш вече ли? — запита той, като видя, че Жак става.

Жак кимна утвърдително с глава и се сбогува с младата жена.

— Война на войната! — каза тя с блеснали очи.

— И сега ще спасим мира — заяви Фонлаут, изпращайки Жак до вестибюла. — Но докога? В края на краищата и аз почнах да мисля, че една обща война е неизбежна и че революцията няма да дойде, без да минем през войната…

Жак не искаше да се раздели с Фонлаут, преди да чуе мнението му по един от въпросите, който най-много го интересуваше.

— Какво точно се знае у вас — прекъсна го той — за споразумението между Виена и Берлин? Каква комедия играят двете правителства пред Европа? Какво е станало зад кулисите? Според теб имало ли е съучастничество, да или не?

Фонлаут се усмихна лукаво.

— Ти си истински французин!

— Защо?

— Защото казваш: да или не… Това или онова… Вечно вашата мания да сведете всичко до ясни формули. Като че ли една ясна мисъл е a priori вярна мисъл!…

Смутен, Жак се усмихна на свой ред. „До каква степен е основателна тази критика? — запита се той. — И до каква степен важи тя за мен?“

Фонлаут стана отново сериозен.

— Съучастничество ли? Зависи… Открито, цинично съучастничество надали има. Аз бих казал: и да, и не… Сигурно е имало известна доза притворство в изненадата, която проявиха нашите управляващи в деня на ултиматума. Но само известна доза. Казват, че австрийският канцлер е измамил нашия, както е измамил и всички други правителства в Европа, и че нашият Бетман — Холвег е действувал с неизвинително лекомислие. Твърдят, че Берхтолд изпратил на Вилхелмщрасе едно невинно резюме на ултиматума; и за да си осигури предварително подкрепата на Германия пред другите държави, той бил обещал текстът да бъде умерен. Бетман му повярвал. И така, Германия неблагоразумно се заангажирала, имайки пълно доверие в австрийските уверения… Разправят, от достоверен източник се знаело, че Бетман, Ягов и кайзерът останали поразени, когато най-после научили точния текст на ултиматума.

— Кога са го получили те?

— На двадесет и втори или двадесет и трети.

— Целият въпрос е там! Ако са го получили на двадесет и втори, както ме уверяваха в Париж, на Вилхелмщрасе са имали още време да въздействуват на австрийското правителство, преди ултиматумът да бъде предаден! А не са го направили!

— Не, Тибо — каза Фонлаут, — аз наистина вярвам, че в Берлин са били изненадани. Дори на двадесет и втори вечерта е било вече твърде късно; твърде късно да се порицае Австрия пред другите правителства. И така, Германия, компрометирана против волята си, имала един-единствен начин да спаси престижа си: да се покаже непримирима, да сплаши Европа и вдъхвайки страх на всички, да спечели тази рискована дипломатическа игра, в която волю-неволю се била замесила… Така поне се говори… Твърдят дори — знаело се пак от много сигурен източник, — че до вчера сутринта кайзерът си въобразявал, че е изиграл майсторски играта, смятайки руския неутралитет за осигурен.

— Дума да не става! Берлин сигурно е знаел много добре за войнствените планове на руското правителство!

— Твърдят, че едва от вчера правителството се е озовало в такава опасна задънена улица… Затова именно — добави той с младежка усмивка — манифестациите тази вечер са от извънредно значение: върху едно правителство, което се колебае, народното предупреждение може да упражни решаващо влияние!… Няма ли да дойдеш на Унтер ден Линден?

Жак поклати отрицателно глава и се раздели с Фонлаут, без да му даде никакви обяснения.

„Френска мания… — мислеше си той, слизайки по стълбата. — Ясна мисъл, вярна мисъл… Не… не вярвам, че това се отнася до мене… Не… Ясни или не, за мене идеите са винаги, уви, само временни стъпала… И там е именно моята слабост…“