Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (120)

XLVI

Макар часовникът на Борсата да не показваше още седем и половина, Жени вече беше там. Жак я видя отдалеч и се спря. Стройният й неподвижен силует се открояваше пред затворената решетъчна врата измежду минаващите вестникопродавци, шофьори и кондуктори на автобуси. Той остана цяла минута на края на тротоара, за да я наблюдава. Припомняше си чувствата, които го обземаха някога, когато можеше да я гледа незабелязано. В миналото, когато живееха в Мезон-Лафит, за да може да я зърне за миг, той често скиташе около градината на семейство дьо Фонтанен. Един ден, привечер, я бе видял в бяла рокля тъкмо когато излизаше от сянката на боровете и преминаваше през сноп от слънчеви лъчи, който за миг я обкръжи със светлина като привидение…

Тази вечер тя не носеше траурния си воал. Облечена бе в черен костюм, който я правеше още по-тънка. В облеклото си, както и в цялото си поведение Жени никога не се водеше от желанието да се хареса. Искаше да бъде тя самата доволна от себе си; бе твърде горда, за да се интересува от преценката на другите, и в същото време бе твърде скромна, за да мисли, че другите биха могли да си дадат труда да я преценяват. Обичаше дрехи с проста линия, строги и практични. И все пак бе елегантна; но с малко суха и студена елегантност, която се дължеше главно на простотата на облеклото й и на вроденото й благородство.

Когато Жак се доближи до нея, тя трепна и тръгна към него усмихната. Сега се усмихваше, без да прави усилие; по-точно, неясно вълнение караше да трептят ъгълчетата на устните й, докато дълбоко в ясните й очи се събуждаше малка светлинка, която Жак веднага забелязваше и която винаги изпълваше сърцето му с радост.

Той заговори закачливо:

— Когато се усмихвате, винаги имате малко вид, като че ли давате милостиня.

— Наистина ли?

В първия миг тя се почувствува леко засегната. Но веднага си каза, че той е прав; и дори бе готова да добави нещо повече: „Вярно е, че имам застинали, навъсени черти…“ Но винаги й бе противно да говори за себе си, затова замълча.

— Всичко отива от лошо към по-лошо — въздъхна той неочаквано. — Всички правителства упорствуват и заплашват… Всяко гледа да се покаже колкото се може по-непримиримо.

Още щом бе дошъл Жак, тя бе забелязала, че лицето му е уморено и загрижено. Загледа го въпросително, очаквайки той да й съобщи по-точни новини. Но Жак упорито разтърси глава.

— Не, не… Да не говорим за това… Какъв смисъл има? Стига толкова… Напротив, помогнете ми да забравя всичко през този час… Аз бих предложил да вечеряме в този квартал, за да не губим време… Не съм обядвал и съм страшно гладен… Елате — каза той, като я поведе.

Тя тръгна с него. „Ако мама или Даниел ни видеха отнякъде“ — помисли си тя. Това първо тяхно излизане заедно придаваше на близостта им, за която още никой не знаеше, някакво външно утвърждение, и то я смущаваше като дете, което върши нещо непозволено.

— Защо пък да не отидем там? — каза той, като й посочи на ъгъла на улицата един ресторант с доста жалък вид; през отворените прозорци се виждаха няколко маси с бели покривки. — Там ще бъдем спокойни, не намирате ли?

Те преминаха платното на улицата и заедно прекрачиха прага на малкото ресторантче, което бе хладно и съвършено пусто. В дъното, през стъклената врата на кухнята, се виждаха гърбом две жени, седнали пред масата под запалената лампа. Нито една от двете не се обърна.

С уморен жест Жак хвърли шапката си на канапето и отиде до дъното на салона, за да привлече вниманието на съдържателните. Почака малко, застанал прав и неподвижен. Жени вдигна очи към него. И изведнъж това състарено лице, с черти, странно обезобразени от идещата от кухнята светлина, й се стори съвсем непознато. Стори й се, че сънува кошмарен сън, че я обзема ужасът на малкото момиче, примамено в злокобно място от някакъв крадец на деца… Тази халюцинация трая само миг. Жак вече се връщаше към нея и с разместването на сенките той придоби отново истинския си образ.

— Седнете тук — каза той, като й помогна да мине до канапето. — Не, по-добре отсам, така светлината няма да пада в очите ви.

Тя за първи път изпитваше това особено усещане — да се чувствува ухажвана от мъж — и това й доставяше голямо удоволствие.

В кухнята по-младата от двете жени — пълно, отпуснато момиче в розова блуза, с ниско чело и телешки израз на лицето — най-после бе станала и идваше към тях със злия вид на животно, на което са дръпнали храната от устата.

— Можем ли да вечеряме, госпожице? — запита Жак със закачлив тон.

Момичето го измери с очи.

— Ами…

Очите на Жак минаваха весело от келнерката към Жени и обратно.

— Все пак сигурно имате поне яйца? Нали? А може би и малко студено месо?

Жената измъкна от пазвата си някакъв лист.

— Ето какво има — рече тя, сякаш искаше да каже: „Това е. Ако щете, яжте, ако не — много ви здраве.“

Но доброто настроение на Жак изглеждаше неизчерпаемо.

— Отлично! — извика той, след като прочете на глас листа, и погледна въпросително Жени.

Келнерката се обърна, без да каже нито дума.

— Очарователен характер! — пошепна Жак и седна срещу Жени, като се смееше.

След това веднага стана да й помогне да свали жакета си.

„Дали да си сваля и шапката? — помисли си тя. Не, сигурно съм разчорлена…“

Но после се засрами от кокетството си и с волеви жест дръпна шапката си и дори си наложи да не прекара ръка по косата си.

Келнерката с навъсено лице се върна и донесе супник, от който се вдигаше пара.

— Браво, госпожице! — извика Жак, като пое супника от ръцете й. — Не бяхте ни казали, че има и супа… Как мирише само! — После се обърна към Жени: — Да ви сипя ли?

„Веселост“ му звучеше малко фалшиво. Тази първа вечеря насаме го плашеше почти толкова, колкото и младото момиче; освен това той не успяваше да се освободи от грижите, които го гнетяха.

Зеленикавото огледало зад Жени отразяваше всичките й движения и позволяваше на Жак да види грациозните линии на раменете и тила й.

Тя почувствува, че той я разглежда и изведнъж каза:

— Жак… Питам се… дали ме познавате добре? Наистина е страшно… Дали не си правите… илюзии по отношение на мен?

Тя се усмихваше, за да прикрие истинското безпокойство, което я обхващаше винаги щом се запиташе: „Ще успея ли някога да бъда такава, каквато той желае? Не е ли неизбежно да го разочаровам?“

Той се усмихна на свой ред.

— А ако аз ви запитам също: „Познавате ли ме добре“, какво бихте ми отговорили?

Тя се поколеба за миг.

— Мисля, че бих отговорила: не.

— Но все пак същевременно ще си кажете: „Това няма никакво значение.“ И ще бъдете права — добави Жак, като продължаваше да се усмихва.

Тя кимна утвърдително. „Да — мислеше си тя, — това няма значение… Опознаването ще дойде от само себе си… Такива мисли минават обикновено през ума на родителите!“

— Трябва да имаме вяра в нас самите — каза той убедено.

Тя не отговори. Жак я наблюдаваше с леко безпокойство. Но изразът на щастие, който в този миг я преобразяваше, бе по-успокоителен от всякакви думи.

Аромат на топло масло се разнесе в салона.

— Ето, настръхналият таралеж иде — пошепна Жак.

Келнерката с розовата блуза носеше омлет.

— Със сланина! — извика Жак. — Прекрасно! Вие ли готвите, госпожице?

— Аз, ами кой?

— Моите поздравления!

Момичето благоволи да се усмихне. След това доби съвсем скромен вид.

— О, знаете ли, тук вечерята е по-проста… Трябва да дойдете на обед. Няма нито една маса свободна. Но вечер е спокойно… Само влюбени двойки идват.

Жак и Жени си размениха весели погледи. Той изглеждаше наистина доволен, че е могъл да разведри това неприятно лице.

— Това се казва омлет! — каза Жак, като цъкна с език.

Поласкана, келнерката този път се разсмя.

— Аз си върша работата — пошепна тя, като се наведе, сякаш поверяваше тайна, — без да питам никого. Осланям се на това, което ще кажат хората, които разбират.

Тя мушна юмруци в джобовете на престилката си и се отдалечи, като полюляваше ханш.

— Трябва ли да вземем думите й за дискретен комплимент? — запита Жак, като се смееше.

Жени, разсеяна, разсъждаваше. Тази малка сцена не значеше нищо, но тя откриваше в нея изненадващи неща. Очевидно Жак имаше дарбата да излъчва някаква топлота; с една дума, с една усмивка, с интереса, който проявяваше към хората, той умееше да създаде атмосфера, благоприятна за доверие, за симпатия. Жени знаеше това по-добре от всеки друг: пред него и най-непокорните характери, и най-затворените в края на краищата се разтваряха и разцъфваха. Нищо не я учудваше така, както тази дарба. Противно на Жак и на Даниел, тя почти не проявяваше любопитство към хората. Винаги бе живяла затворена в своя свят. Търсейки преди всичко да запази чистотата на своята атмосфера, тя се стараеше да поддържа разстояние между себе си и хората и при допир със света да показва неуязвима, гладка външност.

„Но дали това любопитство — каза си тя, мислейки за брат си, — което тласка Жак към всяко живо същество, не означава известна невъзможност да спре избора си върху някого?“

— Способен ли сте да предпочитате? — запита тя, без много да му мисли. — Способен ли сте да се привържете към един човек повече, отколкото към всички други, и то завинаги?

Веднага схвана колко неясни и неуместни бяха думите й. Зачерви се.

Слисан, той я гледаше и се мъчеше да отгатне мислите й; повтаряше си въпроса й и желаеше преди всичко да отговори честно. Защото и двамата чувствуваха, и то по някакъв почти суеверен начин, че биха осквернили любовта си, ако помежду им съществуваше дори и най-малката лъжа.

„Дали съм способен да се привържа към един човек? А приятелството ми към Даниел?“ — понечи да каже той. Но не би било честно да даде за пример връзката си с него, защото тя не бе устояла на времето.

— Досега може би не — призна той малко сухо. После добави с горчивина: — Но какво от това? Причина ли е то да се съмнявате в мене?

— Аз не се съмнявам — пошепна Жени бързо.

Той бе поразен от отчаяния израз на лицето й. Даде си сметка, макар и малко късно, че нейната крайна чувствителност изисква от него да бъде много внимателен. Той понечи да добави още нещо, поколеба се и понеже келнерката донесе следващото ястие, се задоволи да отправи ласкав поглед към Жени, с който очевидно й искаше прошка за грубостта си.

Тя го наблюдаваше. Бързината, с която той минаваше от една крайност в друга, я плашеше като някаква опасност и същевременно й харесваше, без сама да знае точно защо; може би виждаше в нея указание за някакво превъзходство или сила? „Моят варварин…“ — помисли Жени с умиление и гордост. Сянката, която бе помрачила лицето й, изчезна; отново се почувствува проникната от тази вътрешна сигурност в собственото си щастие, която от два дни я вълнуваше и обновяваше цялото й същество.

Щом момичето излезе от салона, Жак констатира:

— Колко неукрепнало е още вашето доверие…

В тона му нямаше ни най-малък упрек, а само съжаление; а също така и някаква гузност, защото той не забравяше, че държането му в миналото даваше основание на Жени да бъде недоверчива.

Тя веднага отгатна угризенията му и в желанието си да отстрани всички горчиви спомени побърза дв каже:

— Нали разбирате, аз не съм подготвена да правя изповеди… Не си спомням да съм познавала някога… (Тя търсеше подходящия израз. На езика й дойдоха думи, които бе чувала от Жак.) какво е това душевен покой. Дори като дете… Така съм създадена… — Тя се усмихна. — Или поне такава бях… — После добави полугласно, като сведе очи: — Никому не съм признавала това досега. — И водена от някакъв вътрешен порив, след като погледна за миг към вратата на кухнята, тя протегна над масата двете си ръце към Жак, две изящни, топли и разтреперани ръце. Тя се чувствуваше напълно негова и желаеше само да се отдаде още повече, да изчезне, да се слее с него.

— И аз бях като вас… — пошепна той. — Сам, винаги сам! И вечно неспокоен!

— Познавам това чувство — каза тя, като кротко оттегли ръцете си.

— Ту ми се струваше, че седя по-високо от другите и се опивах от гордост, ту се намирах глупав, невеж, грозен и се чувствувах унизен и изтормозен…

— Точно като мен.

— … винаги чужд навсякъде…

— Като мен.

— … обграден като със стена от моя особен характер…

— И аз също. Без надежда да премина през тази стена, нито да стана като другите…

— И ако не се отчаях напълно от себе си — подхвана той с внезапен порив на благодарност, — знаете ли на кого го дължа? — За миг тя изпита безумна надежда, че той ще каже: „На вас.“ Но Жак продължи: — На Даниел… Нашето приятелство беше преди всичко размяна на изповеди. Именно обичта и доверието на Даниел ме спасиха.

— Както и мен — прошепна тя, — точно както и мен! Никога не съм имала друг приятел освен Даниел.

Те не се насищаха на тези обяснения: разкриваха се един пред друг, един чрез друг и се гледаха дълбоко в очите с жаден и възхитен поглед. И двамата чакаха като някакво признание, като свидетелство за тяхното взаимно разбиране усмивката на другия да отговори на собствената му усмивка. Изненадващо, прекрасно чудо да се чувствуваш така лесно разбран само по интуиция от другия и да откриеш, че и двамата сте толкова подобни един на друг! Струваше им се, че тази размяна на изповеди е неизчерпаема и че в този момент нищо на света не е по-важно от взаимното им духовно проникване.

— Да, именно на Даниел аз дължа, че не пропаднах… А също и на Антоан — добави той, като помисли малко.

Някаква студенина, която Жак веднага забеляза, се изписа по лицето на Жени. Учуден, той я погледна въпросително.

— Познавате ли добре брат ми? — запита той най-после, готов да започне убедено да възхвалява Антоан.

Тя без малко не призна: „Ненавиждам го.“ Но се въздържа и само каза:

— Не ми харесват очите му.

— Очите му ли?

Как да изрази мисълта си, без да засегне Жак! Но все пак тя не искаше да скрие нищо от него; дори и това, което би могло да му бъде неприятно.

Заинтересуван, той настоя:

— Защо не харесвате очите му?

Тя помисли малко:

— Човек би казал… че това са очи, които не знаят, които вече не знаят да отличават доброто от злото.

Но това странно разсъждение смая Жак. Той си спомни какво му бе казал веднъж Даниел за Антоан: „Знаеш ли какво ме привлича у брат ти? Неговата свободна мисъл.“ Даниел се възхищаваше на способността, която имаше Антоан да разглежда съвсем естествено каквато и да е проблема, сам за себе си, извън всякаква нравствена преценка, тъй както се разглежда някаква част от човешката анатомия. В това интелектуално отношение към света имаше нещо много привлекателно за един потомък на хугенотите.

Погледът на Жак като че ли очакваше повече обяснения. Но очите му срещнаха едно спокойно и затворено лице; той не посмя да разпитва повече Жени.

„Неразгадаема е“ — помисли си Жак.

Келнерката с розовата блуза дойде да вдигне чиниите. — Желаете ли сирене? Плодове? Две хубави кафета? — предложи тя.

— За мене нищо повече — каза Жени.

— Тогава само едно кафе.

Те почакаха, докато момичето донесе кафето, за да продължат свободно разговора си. Жак гледаше Жени крадешком и отново забеляза контраста между израза на очите й и израза на лицето й, колко очите й бяха „по-зрели“ от чертите й, които бяха останали тъй млади, сякаш незавършени.

Той се наведе внезапно напред.

— Оставете ме да ви гледам в очите — каза той, като се усмихна, сякаш се извиняваше. — Бих искал да ги науча наизуст. Те са тъй чисти, тъй сини, прями и студени… А зеницата! Непрекъснато изменя формата си… Не мърдайте, това е тъй интересно.

Тя също го наблюдаваше, но без да се усмихва; беше малко уморена.

— Вижте — поде той, — когато правите усилие да внимавате, синият ирис се свива… И зеницата се стеснява, стеснява… докато стане съвсем малка точка, кръгла и ясна като дупка, направена от шило… Колко воля има във вашите очи!

Мина му през ума, че Жени би могла да стане прекрасна другарка в борбата. И изведнъж всичките му грижи го обхванаха отново. Машинално обърна глава, за да види часовника, който висеше на стената. Уплашена внезапно от помраченото му лице, тя пошепна:

— За какво мислите, Жак?

С рязък жест той оправи косата, която бе паднала на челото му.

— О — каза той, неволно стискайки юмруци, — мисля, че в този момент в Европа няколкостотин души виждат нещата ясно и работят като бесни за благото на всички, без да успеят да привлекат вниманието на онези, които те искат да спасят! Невероятно и абсурдно! Ще успеем ли да разтърсим масите, да ги извадим от тяхната инертност? Ще съумеят ли те навреме…

Той продължаваше да говори и Жени сякаш го слушаше; но тя всъщност не чуваше вече думите му. Откакто бе зърнала погледа на Жак към часовника, вниманието й се разсея и тя не успяваше да успокои разтуптяното си сърце. Три дни без него?… Бореше се срещу тревогата си, защото не искаше в никой случай той да забележи колко е развълнувана; същевременно изпитваше мъчителна радост от присъствието му, от това, че още няколко минути ще бъде до нея, тъй реален и близък. Следеше с очи лицето му, всяко свиване на челюстите, всяко сбръчкване на веждите, всеки блясък на живите очи, без да се старае да разбере това, което той казва, обаяна от смътния наниз от думи и мисли, избликващи като от снопове искри.

Изведнъж той замълча.

— Вие не ме слушате!

Тя премигна и се зачерви.

— Наистина не ви слушах.

Тя мило му протегна ръка за прошка. Той взе ръката й, обърна я и допря устни до дланта. Веднага усети как мускулите на китката й трептят и леко смутен — един съвсем нов за него смут, — забеляза, че малката ръка, вместо да се отпусне пасивно, страстно се притискаше до устата му.

Но времето течеше, а той имаше да й направи още едно признание.

— Жени, има още едно нещо, което искам непременно да ви кажа тази вечер… Миналата година след смъртта на баща ми аз отказах да слушам каквото и да било за… за сметки… Не исках да взема нито петак от тези пари… Вчера промених решението си.

Той се спря. Тя се бе изправила слисана и избягваше погледа му, неволно развълнувана от смътните и противоречиви мисли, които нахлуха в главата й.

— Имам намерение да взема всичките тези пари и да ги предам в касата на Интернационала, за да бъдат веднага използувани в борбата срещу войната.

Жени въздъхна дълбоко. Кръвта се върна в бузите й. „Защо ми говори за това?“ — запита се тя.

— Одобрявате постъпката ми, нали?

Жени инстинктивно наведе глава. Какво имаше той наум, защо натърти думата „одобрявате“? Като че ли искаше да й даде право да контролира постъпката му… Тя кимна леко с глава и плахо вдигна очи. Изразът на лицето й бе нарочно въпросителен.

— Досега — продължи той — благодарение на статиите си винаги съм си изкарвал хляба… Задоволявал съм се само с най-необходимото… Но това няма значение — живея сред хора без всякакви доходи, живея като тях и така се чувствувам много добре. — Той вдъхна дълбоко и бързо подхвана с тон, който от стеснение звучеше почти сърдито: — Ако това… скромно съществуване… не ви плаши, Жени, аз не се боя за нас.

Това бе първият намек за тяхното бъдеще, за съвместния им живот.

Тя отново наведе глава. Вълнението и надеждата пресякоха дъха й.

Той чакаше тя да се изправи и щом видя озареното й от щастие лице, каза:

— Благодаря.

Келнерката донесе сметката. Той плати и вдигна очи към часовника.

— Вече е почти без двадесет. Нямам време дори да ви придружа до вкъщи.

Без да чака да й направи знак, Жени стана. „Той ще замине — казваше си тя угнетена. — Къде ще бъде утре?… Три дни… Три убийствени дни!“

Докато той й помагаше да си облече жакета, Жени се обърна изведнъж и го загледа съвсем отблизо.

— Жак… не е ли опасно? — запита тя. Гласът й трепереше.

— Кое? — запита той, за да спечели малко време.

Спомни си за писмото на Ришардле. Не искаше нито да я лъже, нито да я тревожи. Направи усилие да се усмихне.

— Опасно ли?… Не мисля, че е опасно.

Пламъче на ужас се появи в зениците на Жени, но тя живо наведе клепачи и почти веднага храбро се усмихна.

„Тя е съвършена“ — каза си Жак.

Без да си говорят, притиснати един до друг, те влязоха в станцията на метрото.

Пред стълбите Жак се спря. Жени, която бе вече слязла на първото стъпало, се обърна към него. Моментът беше настъпил. Той постави двете си ръце на раменете й.

— До четвъртък… или петък най-късно…

Гледаше я някак странно. Искаше му се да й каже: „Ти си моя… Да не се разделяме още. Ела с мен!“ Но мислейки за тълпата, за възможните сбивания, той бързо и тихо каза:

— Вървете си… Сбогом…

Устните му се раздвижиха, но това не беше нито истинска усмивка, нито истинска целувка. После той внезапно свали ръцете си, хвърли й дълъг поглед и избяга.