Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (117)

XLIII

Жак се събуди рано от звъна на камбаните на църквата „Сент-Йосташ“, който отекваше в двора на сградата и напомняше на провинциално градче. Първата му мисъл бе за Жени. Снощи през цялата вечер, докато заспа, безброй пъти си бе припомнял посещението си на авеню Дьо л’Обсерватоар; нови подробности непрекъснато изплуваха в съзнанието му. Остана изтегнат на леглото няколко минути, като спираше безразличния си поглед ту на един, ту на друг предмет в малкото си жилище. По стените имаше петна от плесен, таванът бе олющен; чужди дрехи висяха по закачалките; пакети, брошури и позиви бяха натрупани по шкафа; над цинковия умивалник блестеше евтино огледало, зацапано със засъхнали пръски. Какъв ли е животът на другаря, който живее тук?

Прозорецът беше отворен цяла нощ, но въпреки ранния час въздухът, който идеше от двора, беше задушен и зловонен.

„Понеделник, двадесет и седми — каза си той, като погледна джобния си бележник, сложен на нощната масичка. — Тази сутрин в десет часа момчетата от Общата конфедерация на труда… След това ще трябва да се оправя с парите, да отида при нотариуса, при борсовия посредник… Но в един часа ще бъда при нея, с нея! След това в четири и половина има събрание за Книпердинк на Вожирар… В шест часа ще намина до «Либертер»… И тази вечер манифестацията… Снощи се носеше нещо във въздуха — сигурно ще станат сблъсквания… Доста неща могат да се случат днес… Няма все националистическата младеж да манифестира по булевардите! Отсега личи, че манифестацията тази вечер ще излезе добра. Навсякъде афиши… Федерацията на строителните работници се обърна с апел към синдикатите… Много важно е синдикалното движение да поддържа добра връзка с партията…“

Той изтича да напълни каната от чешмата в коридора и съблечен до кръста, се наплиска със студена вода.

Изведнъж си припомни за Манюел Роа и започна да ругае младия лекар: „Всъщност всички онези, които вие обвинявате в липса на патриотизъм, са хора, които се бунтуват срещу вашия капитализъм. Достатъчно е човек да се опълчи срещу режима ви, за да го наречете лош французин! Казвате: родина — изръмжа той, докато обливаше главата си с вода, — а мислите: обществото, класата! Вашата защита на родината не е нищо друго освен прикрита защита на обществения ви строй!“ Той хвана двата края на кърпата и започна здраво да си търка гърба, мечтаейки за един бъдещ свят, в който отечествата ще съществуват като областни автономни групировки, обединени в една обща пролетарска организация.

После мисълта му се върна към синдикалното движение:

„Всъщност човек трябва да бъде вътре в синдикатите, за да върши добра работа…“ Лицето му се помрачи. Защо беше дошъл във Франция? С мисия да събира сведения, да; и изпълняваше задачата си по възможния най-добър начин; снощи дори бе изпратил в Женева няколко кратки доклада, които Менестрел сигурно би могъл да използува. Но той не си правеше илюзии върху значението на тази роля на осведомител.

„Да бъдеш полезен, истински полезен… Да действуваш…“

Дошъл бе в Париж с тази надежда и го обхващаше ярост при мисълта, че е само зрител, който записва чужди думи и събира новини; че в края на краищата не върши нищо, не може да върши нищо. Никаква акция не бе възможна на международната плоскост, в която бе ограничен против волята си. Не вършат истинска работа тези, които не са членове на групи, които не са включени, и то отдавна, в съществуващите организации.

„Ето цялата проблема на индивида пред революцията — каза си той внезапно обезсърчен. — Измъкнах се от буржоазната среда някак инстинктивно… И то след личен, а не класов бунт… Прекарах времето си да се занимавам със себе си, да търся себе си…“ — „Никога няма да бъдеш истински революционер, другарю!“ Упрекът на Митьорг му мина през ума. И мислейки за австриеца, за Менестрел, за всички онези, които с обмислен реализъм бяха приели веднъж завинаги необходимостта от кървава революция, той почувствува как тревожният въпрос за насилието отново го хваща за гърлото… „О, да мога да се освободя за един ден… да се отдам… Да се освободя, като се отдам напълно…“

Той завърши обличането си в едно от онези душевни състояния на смут и униние, които му бяха добре познати, но които за щастие не траеха дълго и бързо отстъпваха пред динамизма на външния живот.

„Да тръгнем да събираме новини“ — каза си той, като направи усилие да се стресне.

Тази мисъл бе достатъчна, за да му възвърне смелостта. Заключи стаята си и бързо слезе на улицата.

От вестниците научи много нещо. Десният печат вдигаше шум около манифестациите на Патриотичния съюз пред статуята на Страсбург. В повечето от информационните вестници официалните телеграми бяха замазани с многословни и противоречиви коментари. Изглежда, че нареждането беше благоразумно да се редуват обезпокоителни с обнадеждаващи новини. Органите на левицата призоваваха всички пацифисти да манифестират вечерта на площад Репюблик. На първата страница на „Батай Сендикалист“ се четеше с едри букви: „Тази вечер всички на булевардите!“

 

 

Преди да отиде на улица Бонди, където имаше среща едва в десет часа, Жак се спря в редакцията на вестник „Юманите“.

Пред вратата на кабинета на Гало го спря стара деятелка, която често бе срещал на събранията в кафене „Прогрес“. Тя беше членка на партията от петнадесет години и издаваше „Фам либр“. Наричаха я леля Юри. Всички я обичаха, макар че старателно я избягваха, за да се спасят от настойчивата й бъбривост. Извънредно услужлива, от сърце отдадена на всички благородни каузи, в които впрочем вършеше най-много работа, тя имаше манията да препоръчва хората едни на други и се показваше неуморима въпреки възрастта и разширените си вени, щом ставаше дума да се намери работа на някой безработен или да се извади от затруднено положение някой другар. Храбро бе крила Перине в дома си, когато той имаше неприятности с полицията. Беше странно същество. Когато ходеше по митинги, сивите й разрошени коси, цели на фитили, й придаваха вид на жена, готова да пали и граби. Главата й бе още хубава. „Фасадата е още добра — казваше Перине със своя простонароден акцент, — но дъждът е навалял изложената стока…“ Убедена вегетарианка, тя бе създала напоследък кооперация, чиято цел бе да снабди всички парижки квартали със социалистически вегетариански ресторанти. Въпреки събитията тя не пропускаше случай да събира привърженици. Вкопчила се в ръката на Жак, започна да го просвещава:

— Осведоми се, моето момче! Посъветвай се с лекари-хигиенисти! Организмът ти не може да установи функционална хармония, мозъкът ти не може да достигне най-голямата си производителност, ако продължаваш упорито да даваш на тялото си разлагаща се храна, ако ядеш мърша…

Жак с голяма мъка се освободи от нея и влезе в кабинета на Гало.

Той не беше сам. Секретарят му Пажес му бе донесъл списък, който той проучваше, като отмяташе някои имена с червен молив. Вдигна муцунката си над папките, натрупани върху масата му, направи знак на Жак да седне и продължи работата си.

Жак го виждаше в профил. Това бе по-скоро профил на гризач, отколкото на човек: наклонената линия на челото и носа образуваше почти цялото лице; тази линия нагоре се губеше в рошавата четка на прошарените му коси и надолу в брадата, която криеше дръпната навътре уста и неразвита брадичка. Жак винаги гледаше Гало с учудване и любопитство, както човек разглежда таралеж, когато му се случи да го види, преди да се е свил на кълбо.

Вратата се отвори и Стефани се втурна в стаята, без сако, с ръкави, навити до лакътя на жилестите му ръце, с очила, здраво закрепени на подобния му на човка нос. Той носеше дневния ред на синдикалния конгрес в Брюксел, гласуван предния ден.

Гало стана, взе списъка от Пажес и грижливо го постави в една папка. Тримата мъже поговориха малко за новия документ, без да обръщат внимание на Жак. После започнаха да разменят впечатления върху получените през деня новини.

Тази сутрин атмосферата беше безспорно по-малко напрегната. Новините от Средна Европа даваха основание за известни надежди. Австрийските войски все още не бяха преминали Дунава. След като Австрия толкова бе бързала да скъса отношенията си със Сърбия, това забавяне беше според Жорес знаменателно. Виждайки явно добрата воля на сръбския отговор и общото възмущение на великите сили, Виена очевидно се колебаеше още дали да започне военни действия. От друга страна, заплахата от мобилизация, която предния ден Германия бе отправила до Русия и която така силно бе обезпокоила външните министерства, изглежда, не трябваше да се тълкува, в края на краищата, така неблагоприятно: според някои този умишлено енергичен акт бил продиктуван от искрено желание да се спаси мирът. И в действителност първият резултат се оказваше доста добър — Русия бе получила от сърбите обещание да отстъпват, без да дават сражения, в случай, че Австрия нахлуе; това позволяваше да се спечели време и да се намери път към помирение.

Жорес беше получил различни, доста обнадеждващи сведения за международната съпротива. В Италия социалистическите депутати щяха да се съберат в Милано, за да разгледат положението и да уточнят миролюбивите становища на италианската партия. В Германия енергичните мерки на правителството не успяваха да заглушат силите на опозицията; за следния ден в Берлин се готвеше голяма манифестация против войната. В цяла Франция секциите на социалистическата партия и на синдикатите бяха мобилизирани и готвеха областни планове за стачка.

Дойдоха да съобщят, че Жюл Гед иска да види Стефани. Жак, който бързаше за срещата си, излезе от стаята с него и го придружи до кабинета му.

— Областни планове ли? — запита той. — За да могат в случай на война да участвуват в обща стачка, нали?

— Обща, разбира се — отговори Стефани.

Но на Жак се стори, че тонът му бе малко неуверен.

 

 

Кафене „Риалто“ се намираше на улица Бонди. Понеже Общата конфедерация на труда се намираше наблизо, това заведение се бе превърнало в клуб на извънредно дейна група синдикалисти. Жак отиде там, за да срещне двама дейци от Общата конфедерация, с които Ришардле го бе помолил да се свърже. Единият бе бивш основен учител, а другият — бивш майстор-металург.

Разговорът с тях траеше вече около час. Твърде заинтересуван от сведенията, които получили за проучваните понастоящем методи, целещи още по-тясно сътрудничество между дейността на Общата конфедерация и дейността на социалистическите партии в тяхната обща борба срещу войната, Жак съвсем не мислеше да си ходи, когато съдържателната на кафенето се появи на вратата на задния салон, запазен за събрания, и извика, без да се обръща към някого:

— Викат Тибо на телефона.

Жак се колебаеше дали да стане. Никой не би могъл да го потърси тук. Сигурно имаше някой друг Тибо в салона. Понеже никой не ставаше, най-сетне той се реши да отиде на телефона.

Беше Пажес. Жак си спомни, че действително, напущайки кабинета на Гало, той бе споменал за срещата си в кафенето на улица Бонди.

— Късмет имам, че те хванах! — извика Пажес. — Току-що при мен дойде един швейцарец, който иска да те види… Търсил те навсякъде от вчера.

— Какъв швейцарец?

— Едно смешно човече, джудже с бели коси, албинос.

— О, сещам се… Не е швейцарец, белгиец е. Значи, е в Париж?…

— Не исках да му кажа къде си. Посъветвах го все пак да отиде в „Кроасан“ към един часа.

„А моето посещение при Жени!“ — рече си Жак.

— Не — отговори той веднага. — Имам среща в един часа и ми е абсолютно невъзможно…

— Както искаш — отсече Пажес. — Но изглеждаше, че работата е бърза. Имал да ти съобщи нещо от страна на Менестрел… Е, обадил съм ти, твоя работа по-нататък. Довиждане.

— Благодаря.

Менестрел? Бързо съобщение?

Жак излезе от „Риалто“ съвсем слисан. Не можеше да се реши да отложи посещението си на авеню Дьо л’Обсерватоар. Но в края на краищата разумът победи. Преди да отиде при нотариуса, побеснял от гняв, той влезе в един пощенски клон и надраска едно бързо писмо до Жени, за да я предупреди, че няма да може да отиде при нея преди три часа.

 

 

Кантората на нотариуса Бено заемаше първия етаж в една хубава сграда на улица Тронше. При каквито и да било други обстоятелства тържествеността на господин Бено, видът на стаите, на мебелите, на чиновниците, мрачната и прашна атмосфера на тази гробница на книжа биха се видели крайно комични на Жак. Приеха го с особено уважение. Той беше синът, наследникът на уважаемия господин Тибо; и сигурно бъдещ клиент. От прислужника до самия нотариус се носеше предано уважение към придобитото богатство. Накараха го да подпише разни книжа и понеже той като че ли гореше от нетърпение да получи час по-скоро този голям капитал, нотариусът дискретно се опита да разбере какво възнамерява Жак да прави с парите си.

— Очевидно — изрече бавно господин Бено, вкопчил ръце в лъвските глави, с които завършваха страничните облегалки на креслото му — във времена на криза борсата предлага непредвидени възможности… за онези, които познават добре пазара… Но от друга страна, рисковете…

Жак го прекъсна и се сбогува.

В кантората на борсовия агент чиновниците, затворени зад решетки като в зверилница, бяха обхванати от необичайна треска. Телефоните звъняха, отвсякъде даваха нареждания на висок глас. Наближаваше да се отвори борсата и сериозността на положението караше всички да се страхуват от непредвидени борсови спекулации. Не беше лесно за Жак да види лично господни Жонкоа. Трябваше да се задоволи да бъде приет от неговия пълномощник. Щом поиска да се продадат всичките му ценни книжа, пълномощникът му изтъкна, че моментът е зле избран и че той ще претърпи доста значителна загуба по извършването на борсовите операции.

— Няма значение — възрази Жак.

Видът му бе решителен и това се нравеше на чиновника. За да върши подобна лудост и да остава така спокоен, този странен клиент сигурно имаше тайни сведения и готвеше някакъв майсторски удар. Но все пак нужни бяха най-малко два дни, за да се извършат всички продажби. Жак стана и заяви, че ще се върне в сряда и би желал да получи на касата цялото си богатство в брой.

Пълномощникът го придружи до площадката на стълбището.

 

 

Ванхееде седеше сам, кацнал на канапето до вратата; опрял лакти на масата и обхванал с ръце брадичката си, той мигаше с очи и дебнеше тези, които влизаха. Облечен бе в странен колониален костюм от памучна материя с тютюнев цвят, избелял като косите му. Макар че в „Кроасан“ бяха свикнали да виждат хора с най-чудновати облекла, той не остана незабелязан.

Щом зърна Жак, Ванхееде се изправи и бледото му лице внезапно поруменя. Минаха няколко секунди, преди да може да изрече дума.

— Най-сетне! — въздъхна той.

— Значи, и ти си в Париж, драги Ванхееде?

— Най-сетне! — повтори албиносът. Гласът му затрепери. — Почвах ужасно да се плаша, Боти, знаете ли?

— Защо? Какво има?

Ванхееде вдигна ръка, за да засенчи очите си, и предпазливо разгледа околните маси.

Заинтересуван, Жак седна до него и наведе ухо.

— Имат нужда от вас — прошепна албиносът.

Образът на Жени мина пред очите на Жак. Той нервно отметна кичура коса от челото си и запита с развълнуван глас:

— В Женева ли?

Ванхееде поклати отрицателно разчорлената си коса. Започна да бърка в джоба си и извади от портфейла запечатано писмо без адрес. Докато Жак трескаво го отваряше, Ванхееде му пошушна:

— Имам и друго нещо за вас. Документи за самоличност на името на Еберле.

Пликът съдържаше сгънат на две лист. На първата страница бяха написани няколко реда с почерка на Ришардле. Другата страница беше бяла. Жак прочете:

„Пилота разчита на тебе. Следва писмо. Ще се срещнем всички в Брюксел в сряда. Поздрави: Р.“

„Следва писмо…“ Жак знаеше условната фраза: тя знаеше, че на бялата страница бяха написани инструкции със симпатично мастило.

— Трябва да се прибера в къщи, за да дешифрирам това… — Той нетърпеливо въртеше писмото между пръстите си. — А ако не беше ме намерил? — запита той.

Ангелска усмивка се появи на лицето на Ванхееде.

— Митьорг дойде с мен. В такъв случай той трябваше да отвори плика и да извърши всичко вместо теб… В сряда трябва да срещнем другите в Брюксел… Вие не живеете, значи, вече при Лиебер на улица Де Бернарден?

— Къде е Митьорг?

— И той ви търси. Трябва да го срещна в три часа на булевард Барбес, при Йординг, един негов сънародник, с когото сме на квартира.

— Слушай — каза Жак, мушкайки писмото в джоба си, — предпочитам да не те водя в моята стая. Няма нужда да привличаме вниманието на портиерката… Но навъртайте се с Митьорг в четири и четвърт пред трамвайната спирка на гара Монпарнас, нали знаеш? Ще ви заведа на интересно събрание в една зала на улица Де Волонтер… А тази вечер, след вечеря, ще идем заедно на площад Репюблик да манифестираме.

 

 

Половин час по-късно, затворен в стаята си, Жак разчиташе текста на писмото:

„Бъди в Берлин на двадесет и осми, вторник.

Влез в осемнадесет часа в ресторант «Ашингер» на Потсдамерплац. Ще намериш Тр., който ще ти даде точни указания.

Щом получиш пакета, замини с първия влак за Брюксел.

Вземи максимални предпазни мерки. Не трябва да имаш никакви други книжа в себе си освен тези, които ще ти бъдат предадени от В.

Ако за нещастие те заловят и те обвинят в шпионаж, избери за адвокат Макс Керфен от Берлин.

Работата е подготвена от Тр. и приятелите му. Тр. особено настояваше да работи с тебе.“

— Значи, така — рече Жак полугласно. И веднага помисли: „Да бъдеш полезен… Да действуваш!“

От легенчето се носеше лугавата миризма на реактива. Жак избърса пръстите си и седна на леглото.

„Чакай — каза си той, като се мъчеше да остане спокоен. — Берлин… Утре вечер… Със сутрешния влак няма да пристигна достатъчно рано, за да бъда в шест часа на срещата. Трябва да тръгна днес с влака в осем часа вечерта… Във всеки случай ще имам време да видя Жени… Добре… Но ще изпусна манифестацията…“

Той разсъждаваше, дишайки ускорено. В отворения куфар, оставен на пода, имаше разписание на влаковете. Той го взе и се доближи до прозореца. Задушаваше се от горещина.

„Пък най-после защо да не тръгна с пътническия в дванадесет и петнадесет?… Пътуването ми ще бъде по-дълго, но това ще ми позволи да бъда тази вечер на булевардите…“

От един съседен апартамент се носеше женски глас, писклив и треперлив; жената сигурно гладеше, защото от време на време ютията изтракваше върху котлона и прекъсваше романса й.

„Тр. несъмнено е Траутенбах… Какво ли е нагласил той? И защо пък иска аз да отида?“

Той избърса изпотеното си чело. Бе възбуден от мисълта, че ще действува, от тайнствения характер на мисията, от опасностите, на които ще се изложи, и същевременно отчаян, че ще трябва да се раздели с Жени.

„Щом ми дават среща в сряда в Брюксел — помисли си той, — нищо няма да ми попречи — ако работата мине добре — да се върна в четвъртък в Париж…“

Тази мисъл го успокои. В края на краищата щеше да отсъствува само три дни.

„Трябва веднага да предупредя Жени… Едва ще имам време, ако в четири и четвърт трябва да бъда на гара Монпарнас…“

Понеже не беше сигурен, че ще може да се върне в стаята си, преди да вземе влака, той изпразни портфейла си, зави личните си документи в пакет, на който за всеки случай написа адреса на Менестрел; в джоба си сложи само книжата на Еберле, донесени от Ванхееде.

След това се отправи към авеню Дьо л’Обсерватоар.