Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (115)

XLI

— Чудесни са вашите инжекции — заяви Рюмел, щом останаха сами. — Вече се чувствувам значително по-добре. Ставам сутрин без голямо усилие и имам по-добър апетит…

— Вечер нямате треска, нали? И не ви се вие свят?

— Не.

— Тогава ще можем да увеличим дозата.

Стаята, в която влязоха, съседна на приемния му кабинет, бе облицована с бял фаянс. В средата се намираше операционна маса, на която Рюмел се изтегна покорно, след като се бе полуразсъблякъл.

Антоан, застанал гърбом към барабана, в който се изваряваха инструментите, приготвяше инжекцията.

— Това, което казвате, е доста успокоително — произнесе той замислено.

Рюмел обърна очи към него, като се питаше дали доктор Тибо говори за медицина, или за политика.

— Защо тогава — продължи Антоан — оставят печатът да подчертава така тенденциозно двуличието на Германия и нейните скрити намерения да предизвика война?

— Не го „оставят“, а го насърчават. Все пак за всеки случай трябва да се подготви общественото мнение.

Тонът му беше сериозен. Антоан се полуобърна. Лицето на Рюмел бе загубило самоувереността си, която така добре му отиваше. Той клатеше глава с втренчен и разсеян поглед.

— Да се подготви общественото мнение ли? — учуди се Антоан. — То никога няма да приеме, че интересите на Сърбия могат да ни въвлекат в сериозни усложнения.

— Общественото мнение! — отвърна Рюмел, като сви устни с вид на човек, който добре познава въпроса. — С малко твърда ръка и едно умело прецеждане на новините, драги мой, в три дни можем да обърнем общественото мнение в каквато желаем насока!?… Впрочем мнозинството във Франция винаги се е чувствувало поласкано от френско-руския съюз. Би било лесно да се бие на тези чувства.

— Точно така — заяви Антоан, като се приближи до Рюмел. С напоен в спирт тампон, той изчисти мястото за инжекцията и с бързо движение заби иглата дълбоко в мускула. Той мълчеше, наблюдавайки спринцовката, в която нивото на течността бързо спадаше. После измъкна иглата.

— Французите — подхвана той — приеха с ентусиазъм френско-руския съюз. Но сега за първи път имат случай да се запитат какви задължения са поели чрез него… Полежете една минутка… Какво съдържат нашите договори с Русия? Никой не знае нищо.

Въпросът беше косвен, но Рюмел охотно отговори.

— Не съм посветен в тайните на боговете — каза той, като се повдигаше на лакът. — Знам… само това, което се знае в министерството. Имаме две предварителни споразумения от 1891 и 1892; и освен това един истински договор за съюз, подписан от Казимир Перие в 1894 година. Не познавам целия текст, но — впрочем това не е държавна тайна — Франция и Русия са си обещали взаимно военна помощ, в случай че една от тях бъде заплашена от Германия… След това дойде господин Делкасе, а след него господин Поанкаре и пътуванията му в Русия. Очевидно те са уточнили и увеличили нашите задължения.

— Така, значи! — забеляза Антоан. — Ако Русия се намеси днес срещу немската политика, тя би заплашвала Германия, а не Германия нея. Тогава според договора ние не бихме били задължени…

Лицето на Рюмел се изкриви в полуусмивка, която бързо изчезна.

— Работата е малко по-сложна, драги мой… Да предположим, че Русия, решителна закрилница на южните славяни, скъса утре с Австрия и обяви мобилизация, за да защити Сърбия. Германия, задължена по договора си от 1879 година, ще бъде изправена пред необходимостта да мобилизира срещу Русия… А тази мобилизация ще принуди Франция да изпълни задълженията си, поети спрямо Русия, и веднага да мобилизира срещу Германия, която заплашва нашите съюзници… Това става автоматично…

Антоан не можа да се въздържи да не кипне:

— По този начин френско-руското приятелство, което ни струва толкова пари и с което нашите дипломати се хвалеха, че са купили осигурителна полица, се оказва днес тъкмо обратното — не гаранция за мир, а опасност от война!

— Дипломатите имат широк гръб… Помислете си какво беше в 1890 година положението на Франция в Европа. Сгрешиха ли нашите дипломати, като предпочетоха да дадат на страната нож с две остриета, отколкото да я оставят обезоръжена?

Този довод се видя неубедителен на Антоан, но той не намери какво да отговори; слабо познаваше съвременната история, пък и този въпрос не беше от непосредствено значение.

— Както и да е — поде той, — ако ви разбирам добре, в този момент нашата съдба зависи единствено от Русия? Или може би, по-точно казано — добави той, след като се поколеба за миг, — всичко зависи от нашата вярност спрямо френско-руския пакт.

Лицето на Рюмел повторно се сгърчи в кратка усмивка.

— Колкото до това, драги мой, не разчитайте, че ние ще можем да избегнем задълженията си. В този момент нашата външна политика се води от господин Бертло. Докато той заема този пост и докато господин Поанкаре е зад него, бъдете сигурен, че изпълнението на нашия съюзен договор не може да бъде поставено под съмнение. — Той се поколеба. — Това е проличало, изглежда, на онова заседание на министерския съвет, което беше свикано веднага след неокачествимото предложение на Шьон…

— Тогава — извика Антоан раздразнено, — ако няма никаква възможност да се освободим от руското настойничество, трябва поне да принудим Русия да остане неутрална!

— По какъв начин? — запита Рюмел, като втренчи сините си очи в Антоан. А след това пошепна: — И кой ни гарантира, че вече не е твърде късно за това?

После, като помълча малко, продължи:

— Военната партия е твърде силна в Русия. Пораженията от Руско-японскага война са оставили в руския генерален щаб горчивина и желание за реванш; той още не е преглътнал оскърблението, което му нанесе Австрия, като анексира Босна и Херцеговина. Хора, като господин Изволски — който, между скоби казано, трябва да пристигне тази вечер в Париж, — почти не крият, че желаят европейска война, за да разширят руските граници до Цариград. Те много биха искали да забавят войната до смъртта на Франц-Йосиф и ако е възможно до 1917 година; но, бога ми, ако се представи случай по-рано…

Той говореше бързо, малко задъхано и внезапно доби сломен вид. Бръчка на загриженост прерязваше веждите му. Изглеждаше, че е свалил напълно маската си.

— Да, драги, откровено казано, почвам да се отчайвам вече. Преди малко пред вашите приятели бях длъжен да се преструвам. Но истината е, че работите вървят зле. Толкова зле, че министърът на външните работи отказа да придружи председателя на републиката при пътуването му в Дания и се връща във Франция по най-прекия път… Обедните телеграми бяха лоши. Вместо да се присъедини с готовност към предложенията на сър Едуард Грей, Германия усуква нещата, мотае се и, изглежда, прави всичко възможно, за да провали една конференция за арбитраж. Действително ли желае тя да влоши положението? Или по-скоро отхвърля идеята за четворна конференция, защото предварително знае, че при напрегнатите австро-италиански отношения Австрия непременно ще бъде осъдена с три гласа срещу един… Това е най-благоприятната хипотеза… и най-вероятната. Но междувременно събитията се редуват едно след друго… Вече навсякъде се вземат военни мерки…

— Военни мерки ли?

— Това е неизбежно: естествено всички държави мислят, че е възможно да се наложи мобилизация и се готвят за всеки случай… В Белгия днес е бил свикан на извънредно заседание министерският съвет под председателството на господин дьо Броквил; по всичко изглежда, че са обсъждали въпроси с оглед на евентуална война: проектирало се да се свикат три набора, за да се поставят още сто хиляди души в бойна готовност… У нас става същото: тази сутрин в Ке д’Орсе имаше заседнат на кабинета, на което трябваше да се разгледат известни подготвителни предпазни мерки в случай на война. В Тулон и Брест флотата е задържана в пристанищата. Телеграфирано беше в Мароко да се натоварят на кораби незабавно петдесет батальона колониални войски, които да се върнат във Франция. И тъй нататък… Всички правителства едновременно тръгват по този път; и така малко по малко положението само се усложнява. Няма нито един генералщабен офицер, който да не знае, че когато веднъж се постави в движение дяволската машина, наречена обща мобилизация, става практически невъзможно да се забавя подготовката и да се чака. Тогава и най-миролюбивото правителство се озовава пред дилемата: да почне ли войната поради единствената причина, че се е подготвило за нея, или пък…

— Или пък да отмени дадените нареждания, да даде заден ход и да спре подготовката.

— Точно така е. Но в този случай правителството трябва да бъде абсолютно сигурно, че няма да има нужда да мобилизира, преди да минат много месеци.

— Но защо?

— Защото — и това е също безспорна аксиома на военните специалисти — едно внезапно спиране разбива всички колелца на този сложен механизъм и ги прави неизползваеми за дълго време. А кое правителство в настоящия момент може да бъде сигурно, че няма да има нужда да мобилизира в съвсем близко време?

Антоан мълчеше. Той наблюдаваше Рюмел развълнувано. Най-после прошепна:

— Това е ужасно.

— Ужасното, драги, е, че под този външен вид на нещата може би се крие само една игра! Може би това, което в този момент става в Европа, е само една огромна игра на покер, в която всеки един от играчите се стреми да спечели, като сплаши противниците си… Докато Австрия тихомълком души коварната Сърбия, нейната съдружница Германия взема заплашителни пози, може би без други намерения, освен да възпре руската намеса и опитите за помирение на великите сили. Точно както на покер: тези, които по-добре и по-дълго блъфират, ще спечелят… Само че, както при покера, никой не знае картите на съседа си. Никой не знае доколко в настоящия момент Германия или Русия хитруват и доколко те имат действително агресивни намерения. Досега русите винаги са отстъпвали пред германската дързост. Затова очевидно Германия и Австрия смятат, че имат право да разсъждават така: „Достатъчно би било да блъфираме добре, да се покажем решени на всичко, и Русия ще капитулира още веднъж.“ Но именно понеже Русия винаги е трябвало да капитулира, също така е възможно този път тя наистина да хвърли меча си в играта…

— Ужасно — повтори Антоан.

С обезсърчен жест той сложи върху капака на барабана спринцовката, която държеше в ръка, и направи няколко крачки към прозореца. Пред обрисуваната от Рюмел картина на европейската политика той изпитваше тревога, подобна на тази, която би изпитал пътник, ако посред буря изведнъж открие, че всички офицери на кораба са загубили ума си.

Настъпи мълчание.

Рюмел беше станал и оправяше презрамките си. Той машинално хвърли поглед наоколо си сякаш за да се увери, че никой не може да го чуе, и се приближи до Антоан.

— Слушайте, Тибо — каза той, като сниши глас. — Аз не би трябвало да разпространявам тези неща, но вие като лекар знаете да пазите тайна, нали?

Той го гледаше в лицето и Антоан мълчаливо кимна с глава.

— И така, това, което става в Русия, е невероятно! Негово превъзходителство господин Сазонов ни уведоми предварително, тъй да се каже, че неговото правителство ще отхвърли всяка инициатива за помирение… И в действителност ние получихме преди малко от Петербург извънредно сериозно съобщение: няма никакво съмнение относно намерението на Русия — тя е започнала истинска мобилизация! Ежегодните маневри са били прекъснати и войските са се прибрали бързо-бързо в гарнизоните си. Четирите главни военни окръжия в Русия — Московско, Киевско, Казанско и Одеско, мобилизират… Вчера, двадесет и пети, или още завчера може би, на един военен съвет генералният щаб бил изтръгнал от царя писмена заповед да подготви набързо, „като предпазна мярка“, една демонстрация на сила спрямо Австрия… Без съмнение Германия знае това и това е достатъчно впрочем, за да обясни държането й. Тя също тайно мобилизира и, уви, очевидно има достатъчно основания да бърза… Впрочем днес тя предприе извънредно важна постъпка: публично предупреди Петербург, че ако руската военна подготовка не спре, а още повече, ако бъде ускорена, тя ще се види принудена да обяви мобилизация; и тя пояснява, че подобно действие би означавало обща война… Какво ще отговори Русия? Ако не отстъпи, нейната отговорност, която и без това е вече твърде тежка, ще бъде съкрушителна… А пък… малко вероятно е тя да отстъпи.

— А какво правим ние в цялата тази каша?

— Ние ли, драги приятелю?… Ние ли?… Какво искате да правим? Да порицаем Русия? За да демобилизираме общественото мнение в нашата страна може би в навечерието на деня, когато ще имаме нужда от всичките си сили, от общ национален подем? Да порицаем Русия? За да се изолираме напълно? За да се скараме с единствения си съюзник? И за да възмутим английското обществено мнение, което ще обърне гръб на френско-руския съюз и ще наложи на правителството си да вземе страната на немците?…

Две боязливи почуквания на вратата прекъснаха думите на Рюмел. От коридора се чу гласът на Леон:

— Отново търсят господина на телефона…

Антоан направи нетърпелив жест.

— Кажете, че съм… Не! — извика той. — Ще дойда! — Той се обърна към Рюмел: — Позволявате ли?

— Разбира се, драги. Впрочем страшно късно стана и аз вече тръгвам… Довиждане.

Антоан бързо се върна в малкия кабинет и вдигна слушалката.

— Какво има?

На другия край на жицата Ана, засегната от сухия му тон, трепна.

— Вярно — рече тя смирено, — днес е неделя… Имате приятели в къщи може би…

— Какво има? — повтори той.

— Просто исках… Но ако те безпокоя…

Антоан не отговори.

— Аз…

Тя отгатваше, че той е раздразнен и не знаеше какво да каже, каква лъжа да измисли.

Понеже не намери нищо по-подходящо, тя прошепна плахо:

— Тази вечер?…

— Невъзможно — отряза той направо. След това със смекчен тон добави: — Невъзможно ми е тази вечер, мила…

Внезапно му стана жал и Ана усети това; обхвана я същевременно сладостно и мъчително чувство.

— Бъди разумна — каза той. Тя го чу как въздъхна. — Най-напред днес не съм свободен… И дори да бях свободен, да излизам вечер в такъв момент…

— Какъв момент?

— Но, Ана, нима не четете вестниците? Не знаете ли какво става!

Тя се стресна. Вестниците? Политиката? Заради тези истории ли бяга той от нея? „Сигурно лъже“ — рече си тя.

— А… тази нощ… у дома?

— Не… Сигурно ще се върна късно, ще бъда уморен… Уверявам те, мила… Не настоявай… — Той вяло добави: — Може би утре… Ще ти телефонирам утре, ако мога… Довиждане, мила.

И без да чака повече, закачи слушалката.