Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (114)

XL

Пет-шест души се бяха събрали в големия салон на Антоан.

Влизайки, Жак потърси брат си с очи. Посрещна го Манюел Роа: Антоан щял да се върне след малко; бил в кабинета си с доктор Филип. Жак се ръкува с Щудлер, с Рене Жуслен и с доктор Теривие, дребен жизнерадостен човек с брада, когото бе срещал неотдавна до леглото на баща си.

Един висок, още млад господин, чието енергично лице напомняше чертите на Бонапарт на млади години, ораторствуваше с висок глас пред камината.

— Да, разбира се — казваше той, — всички правителства твърдят с една и съща убедителност, с една и съща привидна искреност, че не желаят война. Защо не го докажат, като проявят поне малко примирителност? Говорят само за национална чест, за престиж, за неизменни права, за законни стремежи… Като че ли всички те казват: „Да, желая мир, но мир, от който аз да спечеля.“ И този език не възмущава никого. И хората са като правителствата си — интересуват се преди всичко как да направят добра сделка!… Това е много сериозно, защото не може да има печалба за всички. Мирът може да бъде запазен само чрез взаимни отстъпки…

— Кой е този? — запита Жак, обръщайки се към Роа.

— Финаци, окулистът… Корсиканец… Искате ли да ви представя?

— Не, не… — побърза да каже Жак.

Роа се усмихна, отведе Жак настрана и любезно седна до него.

Той познаваше Швейцария и по-специално Женева, защото беше участвувал няколко лета наред в състезания с платноходки по езерото. Когато го запита за заниманията му, Жак заговори за личната си работа, за журнализъм. Беше решил да се държи въздържано в тази среда и да не разтръбява ненужно убежденията си. Той скоро докара разговора за опасността от война, тъй като това, което бе чул от младия лекар онзи ден, бе събудило у Жак интерес към схващанията му.

— Още от есента на 1905 година — каза Роа, като чешеше с върха на нокътя си тънките си кестеняви мустаци — аз мисля за войната. Бях едва шестнадесетгодишен — току-що бях минал първите си зрелостни изпити и се готвех за изпитите си по философия в лицея… Но това съвсем не ми попречи да почувствувам тази есен, че пред нашето поколение се изправя германската заплаха. И много от моите другари я бяха почувствували като мен. Ние не желаем войната, но още от онова време се готвим за нея като за естествено, неизбежно събитие.

Жак учудено повдигна вежди.

— Естествено ли?

— Да, разбира се! Имаме да уреждаме сметки. Все ще трябва да се решим един ден, ако желаем Франция да продължи да съществува.

Жак изпита раздразнение, когато видя, че Щудлер се обърна живо и тръгна към тях. Той би предпочел да продължи насаме малката си анкета. Чувствуваше се враждебно настроен към Роа, но без антипатия.

— Ако желаем Франция да продължи да съществува! — повтори Щудлер с надменен тон. — Има ли нещо по-дразнещо — забеляза той, като се обърна към Жак — от тази мания на националистите да монополизират патриотизма и да се стараят винаги да прикрият войнствените си намерения под маската на патриотични чувства? Сякаш войнолюбието е в края на краищата патент за патриотизъм.

— Възхищавам се от вас, Халифе — отвърна Роа иронично. — Хората от моето поколение нямат вашето търпение. Ние имаме повече гъдел и затова ни омръзна да търпим германските предизвикателства.

— Но все пак досега ставаше въпрос за австрийски предизвикателства… и то предизвикателства, които не са отправени към нас — забеляза Жак.

— Значи докато чакаме да дойде нашият ред, вие бихте приели да присъствувате като зрител на смазването на Сърбия от германизма?

Жак не отговори нищо.

— Да защищаваме слабите, нали? — изсмя се подигравателно Щудлер. — А когато англичаните цинично заграбиха златните мини в Южна Африка, защо Франция не се спусна да помогне на бурите, малък народ, много по-слаб и по-симпатичен от сърбите? И защо днес не полетим на помощ на горката Ирландия?… Мислите ли, че за да изпълним с чест дълга си, като направим подобен красив жест, заслужава да поемем риска да хвърлим една срещу друга всички армии в Европа?

Роа се задоволи да се усмихне. Той нарочно се обърна към Жак:

— Халифа е от тези почтени хора, които от прекалена чувствителност си въобразяват разни глупости за войната… и проявяват пълно неразбиране на нейната същност…

— На нейната същност ли? — пресече го Щудлер. — А каква е именно нейната същност?

— Твърде много неща… Най-напред природен закон: дълбоко вкоренен в човека инстинкт, който вие няма да изтръгнете, без да го обезобразите и осакатите. Здравият мъж трябва да живее, като проявява силата си; такъв е природният закон… Освен това войната е случай, в който мъжът развива редица добродетели, много редки, много красиви добродетели… и много освежителни!

— Кои добродетели? — запита Жак, като се стараеше да запази чисто въпросителен тон.

— Ами точно тези, които аз ценя най-високо — отвърна Роа, като изправи кръглата си главичка. — Мъжка енергия, склонност към риск, съзнание за дълг и най-главното готовност за саможертва, пожертвуването на отделните воли пред едно голямо, общо, героично дело… Не разбирате ли, че един млад, добре кален човек може да бъде привличан неудържимо от героизма?

— Да, разбирам — съгласи се Жак лаконично.

— Красиво нещо е храбростта — продължи Роа с покоряваща усмивка и блеснал поглед. — За хората на наша възраст войната е великолепен спорт, истински благороден спорт!

— Спорт — изръмжа възмутено Щудлер, — който се плаща с живота на хиляди човешки същества!

— Е, какво от това? — възрази Роа. — Нима човечеството не се размножава достатъчно бързо, за да може от време на време да си позволи този лукс, ако е необходимо?

— Необходимо ли?

— Едно хубаво кръвопускане е периодично необходимо за хигиената на народите. През много дългите периоди за мир светът произвежда цял куп токсини, които го отравят и от които има нужда да се очисти, както индивидите, които водят заседнал живот. Едно добро кръвопускане, мисля, ще бъде особено необходимо в този момент за душата на Франция. И дори за душата на Европа. Необходимо, ако не искаме нашата западна цивилизация да затъне в падение и низост.

— Низост за мен е именно да се отстъпи пред жестокостта и омразата! — извика Щудлер.

— Кой ви говори за жестокост? Кой ви говори за омраза? — възрази Роа, като вдигна рамене. — Все същите банални фрази, същите смешни шаблонни изрази! За хората от моето поколение, уверявам ви, войната не призовава към жестокост, а още по-малко към омраза. Войната не е караница между двама души; тя стои над индивидите; тя е приключение между народите… Чудесно приключение! Чудесен мач! На бойното поле, точно както на стадиона, хората, които се бият, са играчи от два отбора съперници; те не са неприятели, а противници!

Щудлер се изсмя и смехът му приличаше на конско цвилене. Неподвижен, той наблюдаваше младия гладиатор с тъмните си разширени, но неизразителни зеници, които плуваха в млечната белота на очите.

— Брат ми е капитан в Мароко — поде кротко Роа. — Вие не знаете нищо за армията, Халифе! Вие не подозирате какъв е духът на младите офицери, какъв живот на себеотрицание водят те, какво е тяхното душевно благородство! Те са жив пример за това, което може да направи безкористната храброст, поставена в служба на една велика идея… Вашите социалисти биха направили добре да отидат да се поучат в тази школа! Те биха видели какво представлява едно дисциплинирано общество, чиито членове действително посвещават живота си на колектива, водейки почти отшелническо съществуване, в което няма място за никакви долни амбиции!

Той се бе навел към Жак и сякаш го призоваваш за свидетел. Втренчил бе в него искрения си поглед и Жак почувствува, че не би било честно да продължава да мълчи.

— Мисля, че всичко това е съвсем вярно — започна той, като мереше думите си. — Поне колкото се отнася до младите кадри от колониалната армия. Няма нищо по-вълнуващо от това да видиш хора, какъвто и да е техният идеал, да отдават стоически живота си на този идеал… Но аз също вярвам, че тази храбра младеж е жертва на чудовищно заблуждение: тя добросъвестно вярва, че се е посветила на едно благородно дело; а всъщност е просто в служба на капитала… Вие говорите за колонизацията на Мароко… Е, тогава…

— Завладяването на Мароко — отсече Щудлер — е само сделка, комбина от голям мащаб!… И тези, които отиват, за да бъдат избити там, са измамени хора! Те дори за момент не подозират, че жертвуват кожата си за разбойнически цели!

Роа хвърли към Щудлер поглед, който изпущаше искри, и побледня.

— В нашето гнило време — извика той — армията остава свято убежище, убежище на величието и на…

— А, ето, брат ви идва — каза Щудлер, като докосна ръката на Жак.

Доктор Филип влезе, последван от Антоан.

Жак не познаваше Филип, но толкова често бе слушал от брат си за него, че започна да разглежда с любопитство стария лекар с козя брадичка, който вървеше, подскачайки, облечен в черен, много широк жакет, увиснал на мършавите му рамене като дрипа върху плашило. Лъскавите му очички, скрити като очите на пудел под рошавите вежди, сякаш тършуваха наляво и надясно, без да се спрат върху никого.

Отделните разговори стихнаха. Всички един след друг се приближиха, за да поздравят стария специалист, които с безразличие оставаше да му стискат ръка.

Антоан му представи брат си. Жак почувствува, че старият лекар го изгледа с изпитателен поглед, чиято дързост прикриваше може би голяма стеснителност.

— А, брат ви ли?… Хубаво… Добре… — измърмори през нос Филип, като дъвчеше долната си устна със заинтересуван вид, сякаш отлично познаваше и най-малките подробности от характера и живота на Жак.

Изведнъж, без да вдига очи от младия човек, той каза:

— Чувам, че сте били много пъти в Германия… Аз също съм живял там. Много интересно, да. — Говорейки, той напредваше малко по малко, като буташе Жак пред себе си, така че те скоро се озоваха сами пред един прозорец.

— Германия винаги е била загадка за мен — поде той. — Нали? Страна на крайностите… страна на непредвиденото… Има ли в Европа по-миролюбив човешки тип от германеца? Не. Няма… А от друга страна, този милитаризъм, който им е в кръвта…

— Германският интернационализъм е все пак един от най-дейните в Европа — подхвърли Жак.

— Тъй ли? Да… Това е много интересно… И все пак, противно на всичко, което съм мислил досега, действително като че ли ако съдим по събитията от последните дни… В Ке д’Орсе, изглежда, са си въобразявали, че могат да разчитат на една инициатива за помирение от страна на Германия. Човек не може да се начуди… Вие казвате: германският интернационализъм…

— Да, разбира се… В Германия извън военните среди човек веднага може да забележи доста разпространено недоверие спрямо армията и национализма. Сдружението за защита на мира в света е един изключително жизнен съюз, в който фигурират всички големи имена на германската буржоазия и който има много по-голямо влияние от нашите френски пацифистични организации. Не трябва да са забравя, че Германия е страната, в която един разпален деец като Либкнехт може да бъде избран в пруския ландтаг, а по-късно и в райхстага, след като е лежал в затвора заради своя позив срещу милитаризма. Нима у нас е възможно някой известен антимилитарист да влезе в Камарата и да държи речи там?

Филип подсмърчаше и слушаше внимателно.

— Хубаво… Добре… Много интересно е всичко това… — И без всякакъв преход направо започна: — Дълго вярвах, че международното значение на капитала, на кредита, на големите предприятия, правейки целия свят солидарен и зависим от най-малкото смущение в дадена страна, ще стане нов фактор, решителен фактор за общия мир… — Той се усмихна и поглади брадата си. — Просто теоретично становище — заключи той загадъчно.

— Жорес също вярваше в това. И още го вярва.

Филип направи гримаса.

— Жорес… Жорес разчита също на влиянието на масите, за да попречи на войната… Теоретично становище!… Човек може да си представи войнствено, борческо народно движение… Но народно движение, в основата на което да залегнат разум, воля, чувство за мярка, така необходими за поддържането на мира?… — След кратка пауза той продължи: — Може би тези, които като мен изпитват отвращение към войната, се подчиняват всъщност на особени подбуди, лични, органически, така да се каже… просто на едно вродено предразположение. Може би мъдро и научно би било да считаме инстинкта за разрушение за естествен инстинкт. Нещо, което изглежда доста добре потвърдено от биолозите… Виждате ли — продължи той, като отново промени темата на разговора, — комичното е, че между всички истински, неотложни проблеми, които се поставят днес в Европа и чието разрешение изисква търпеливи проучвания, аз не виждам нито една, която можем да се надяваме да разрешим с война, подобно на гордиевия възел… Тогава какво се получава?

Той се усмихваше. Думите му сякаш не се отнасяха до това, което току-що бе казал или чул. Със скритите си под веждите очи, в които блестеше искрица лукавство, той винаги имаше вид, че разправя на себе си забавни случки и сякаш му бе достатъчно лично да усети пипера им.

— Баща ми беше офицер — продължи той. — Участвувал е във всички походи на Втората империя. Аз съм закърмен с военна история. И ето, щом се опиташ да разкриеш произхода, точните причини на даден конфликт, винаги оставаш поразен от отсъствието на елемента необходимост. Много интересно нещо… Погледнато отдалеч, изглежда, че няма нито една измежду модерните войни, която да не е могла да бъде избягната много лесно: просто със здрав смисъл и с желание за мир у двама-трима държавници… Но това не е всичко. В повечето случаи се оказва, че воюващите и от двете страни са се поддали на неоснователно чувство на недоверие и страх, защото не са познавали истинските намерения на противника си… В деветдесет на сто от случаите народите се нахвърлят едни върху други от страх… — Той се изкашля, изсмя се кратко и веднага задуши смеха си. — Когато двама страхливци се срещнат нощем, те се боят да се разминат и в края на краищата се хвърлят един срещу друг, защото и двамата си въобразяват, че са щели да бъдат нападнати… Защото всеки предпочита инициативата, макар и опасна, пред колебанието и неясността… Крайно комично нещо… Погледнете Европа в този момент: тя е жертва на призраци. Всички държави се боят. Австрия се страхува от славяните; страхува се също да не загуби престижа си. Русия се бои от немците; бои се също така да не изтълкуват пасивността й като признак на слабост. Германия се плаши от нахлуване на казаците; смята, че може да бъде обкръжена. Франция се опасява от германските въоръжения и Германия се въоръжава превантивно, а също и от страх… И всички отказват да направят и най-малката отстъпка в полза на мира, защото се страхуват, че такава отстъпка би могла да изглежда като продиктувана от малодушие…

Освен това — рече Жак — империалистическите правителства, които добре разбират, че страхът работи в тяхна полза, грижливо го поддържат. Човек би могъл да определи политиката на Поанкаре, вътрешната политика на Франция от месеци насам като методично използуване на страха у народа…

Филип, който не го слушаше, продължи:

— И най-отвратителното… — Той се ухили за миг. — Не, по-скоро най-комичното е, че всички държавници измислят какво ли не, за да прикрият този страх под фрази, пълни с благородни чувства, смелост и т.н. — Той прекъсна думите си, като видя, че Антоан се приближава към тях, придружен от един четиридесетгодишен мъж, когото Леон току-що бе въвел в салона.

Това беше Рюмел.

Величествената му осанка сякаш го бе предопределила за официални церемонии. Мощната му глава бе отметната назад, сякаш под тежестта на гъсто вълнесто руно, някога русо, а сега посребрено. Гъстите къси мустаци с тънки засукани краища правеха релефно тлъстото му и плоско лице. Очите му бяха доста малки, потънали в тлъстина, но подвижните му зеници, сини като фаянс, играеха като пламъчета и оживяваха това по римски тържествено лице. Общият му вид не бе лишен от характерност и човек си представяше лесно как би могъл да го използува някой фабрикант, който произвежда бюстове за украса на околийските управления.

Антоан представи Рюмел на Филип и Жак на Рюмел. Дипломатът се поклони на стария лекар, сякаш той беше някаква съвременна знаменитост, и след това протегна ръка на Жак с учтиво внимание. Той като че ли си беше казал веднъж завинаги: „У видните хора простотата в маниерите е един коз в повече.“

— Няма нужда да ви казвам, драги, за какво говорехме — започна Антоан, като сложи ръка на лакътя на Рюмел, на чието лице веднага се появи самодоволна усмивка.

— Вие очевидно притежавате данни, господине, които ние нямаме — рече Филип. Той разглеждаше Рюмел с насмешлив поглед. — Трябва да признаем, че за нас, непосветените, четенето на вестници…

Дипломатът направи предупредителен жест.

— Не смятайте, господин професоре, че аз зная много повече от вас… — Той погледна наоколо си, за да се увери, че духовитостта му е накарала присъствуващите да се усмихнат, след което продължи: — След тази уговорка мога да кажа, че не бива да гледаме прекалено мрачно на събитията. Длъжни сме да се уверим, че имаме много повече основания да се надяваме, отколкото да се отчайваме.

— Отлично — извика Антоан.

Той постепенно привлече Филип и Рюмел към другите гости и ги накара да седнат в средата на стаята.

— Основания да се надяваме ли? — повтори Халифа с тон на съмнение.

Рюмел огледа със сините си очи всички присъствуващи, които се бяха събрали в кръг около него, и спря погледа си върху Щудлер.

— Положението е сериозно, но не трябва да преувеличаваме нещата — заяви той, като отметна леко глава назад. С тона на общественик, чийто дълг е да вдъхва кураж на всички, той добави с убеден тон: — Можете да считате, че факторите, които работят в полза на мира, са многобройни!

— Например? — повторно запита Щудлер.

Рюмел се понамръщи. Настойчивостта на този евреин го дразнеше; той чувствуваше в нея някаква глуха враждебност.

— Например? — повтори той, сякаш имаше много повече примери, отколкото му трябваха. — Е, най-напред английският фактор. Централните държави срещнаха още в самото начало енергична съпротива от страна на Форн Офис^[1]…

— Англия ли? — прекъсна го Щудлер. — Сблъсквания в Белфаст! Кървави метежи в Дъблин! Жалък провал на конференцията по ирландския въпрос в Бъкингам? В Ирландия започва истинска гражданска война… Англия е парализирана от тази стрела, забита в гърба й.

— Каква стрела, това не е дори и трън в петата, уверявам ви.

— Търсят господина на телефона — обади се Леон от вратата.

— Кажете, че съм зает — извика Антоан раздразнено.

— С колко по-опасни неща се е справяла Англия! — подхвана Рюмел. — И ако познавахте като мен самообладанието на сър Едуард Грей… Той е прекрасен дипломат — продължи той, като избягваше да гледа Щудлер и се навеждаше повече към Филип и Антоан. — Стар аристократ, който живее в имението си и има свои собствени схващания какви трябва да бъдат международните отношения. Връзките, които поддържа с европейските си колеги, не са официални връзки, а просто отношения, каквито един джентълмен поддържа със светски хора. Знам, че той лично е бил възмутен от тона на ултиматума. Вие видяхте, че той веднага започна да действува с най-голяма твърдост, правейки едновременно упреци на Австрия и давайки съвети за умереност на Сърбия. Съдбата на Европа е в негови ръце, а няма в този момент по-добри и по-честни ръце в Европа.

— А това, че Германия все отхвърля неговите предложения… — намеси се отново Щудлер.

Рюмел го пресече:

— Благоразумният и твърде понятен неутралитет на Германия забави първите усилия за английско посредничество. Но сър Едуард Грей не се счита за бит. Освен това — ще го кажа, понеже пресата ще го съобщи утре, а не е чудно дори още тази вечер — Форн Офис доизработва, в сътрудничество с Ке д’Орсе, нов проект, който може да се окаже от решаващо значение за мирното разрешение на конфликта. Сър Едуард Грей предлага веднага да се свика в Лондон конференция на германския, италианския и френския посланик, които да разискват по всички спорни въпроси.

— И докато тези почтени господа умуват — обади се Щудлер, — австрийските войски ще окупират Белград.

Рюмел се сепна, сякаш някой го бе убол.

— О, господине, страхувам се, че и по тази точка вие сте недостатъчно осведомен. Въпреки външните военни демонстрации до този момент нищо не доказва, че между Австрия и Сърбия има нещо повече от празни заплахи… Не знам дали отдавате на следния основен факт значението, което той заслужава: никога до днес обявяването на война не е било нотифицирано по дипломатически път от европейските правителства! Нещо повече; днес по обед сръбският министър в Австрия не беше още напуснал Виена! Защо? Защото той служи като посредник за непрекъсната размяна на мнения между двете правителства. Това е твърде добро предзнаменование. Докато се водят преговори?… Впрочем дори ако се скъсат напълно дипломатическите отношения и Австрия се реши да обяви война, струва ми се, че Сърбия ще отстъпи пред натиска на мъдри съвети и ще откаже да приеме тази неравна борба на триста хиляди души срещу милион и половина, като оттегли войската си, без да даде сражение… Не забравяйте — добави той усмихнато, — че докато топовете мълчат, дипломатите имат думата…

Антоан срещна погледа на брат си и забеляза в него някаква отсянка на неуважение: очевидно Рюмел не се нравеше на Жак.

— Вие може би бихте се затруднили доста да намерите някакво основание за оптимизъм в държането на Германия — подметна Финаци, като се усмихна.

— Но защо, господине? — възрази Рюмел, като измери окулиста с кратък изпитателен поглед. — В Германия факторите, които тласкали страната към война аз, разбира се, не отричам тяхното съществуване, — се компенсират с други, които имат повече тежест. Бързото завръщане на кайзера — той тази вечер ще бъде в Кил, — изглежда, ще измени политическата ориентация от последните дни. Знае се, че кайзерът ще се противопоставя докрай и няма да поеме риска на една общоевропейска война. Неговите най-приближени съветници са убедени привърженици на мира. Измежду приятелите му, които имат най-голямо влияние, е и княз Лихновски, посланикът в Берлин, когото имах честта да виждам често някога в Лондон. Той е предпазлив, благоразумен, а в този момент неговото влияние в германския двор е значително… При това знаете ли какви сериозни рискове би поела Германия в случай на война? Ако границите й бъдат затворени, населението буквално ще умре от глад. В деня, в който германците няма да могат да си доставят от Русия зърнени храни и добитък, стоманата, въглищата и машините им няма да могат да изхранят четири милиона мобилизирани и шестдесет и три милиона цивилно население!

— А какво им пречи да купуват от другаде? — възрази Щудлер.

— Пречи им следното, господине: те ще трябва да плащат покупките си в злато, защото германските книжни пари бързо ще загубят стойността си в чужбина. Сметката е лесна, тъй като германските златни резерви са известни. За няколко седмици Германия ще се озове в невъзможност да изнася златото, необходимо за ежедневните й покупки, а това означава глад!

Доктор Филип се засмя носово.

— Не сте ли на това мнение, господин професоре? — запита Рюмел с тон на вежливо учудване.

— О, да! О, да!… — пошепна Филип простодушно. — Но питам се дали това не е… само теоретично становище…

Антоан не можа да се въздържи да не се усмихне. Той отдавна знаеше този израз на шефа си; „теоретично становище“ за него значеше „идиотщина“.

— Това, което ви казах — продължи Рюмел уверено, — се потвърждава от всички експерти. Дори германските икономисти признават, че проблемата за снабдяването през време на война е неразрешима за тяхната страна.

Роа се намеси живо:

— И затова германският генерален щаб е на мнение, че Германия може да спечели войната единствено чрез бърза, светкавична победа. Достатъчно е тази победа да се забави няколко седмици и Германия ще бъде принудена да капитулира.

— Поне да беше сигурна в съюзниците си — каза гърлено доктор Теривие, като се смееше лукаво под мустак. — Но Италия?…

— Действително Италия изглежда твърдо решена да остане неутрална — потвърди Рюмел.

— А колкото се отнася до австрийската армия?… — обади се Роа, свивайки презрително уста и правейки с ръка ироничен жест, сякаш хвърляше нещо през рамото си.

— Не, не, господа — поде тогава Рюмел, доволен от изказаните мнения, — повтарям ви: нека не преувеличаваме опасността… Вижте, без да разгласявам държавна тайна, вярвам, че мога да ви съобщя следното: в този момент в Петербург се води разговор между министъра на външните работи, негово превъзходителство господин Сазонов, и австрийския посланик, разговор, от който се очаква много. Ето, нима самият факт, че този пряк разговор е бил приет от двете страни, не показва общо желание да не се прибягва до военна сила?… От друга страна, ние знаем, че предстоят опити за помирение от страна на Съединените щати… от страна на папата…

— На папата ли? — запита Филип с най-голяма сериозност.

— Да, на папата! — потвърди младият Роа, който, възседнал стола си и опрял брадичка на сложените си върху облегалото ръце, не изпущаше нито дума от тирадите на Рюмел.

Филип не се решаваше да се усмихне, но дебнещите му очи иронично блестяха.

— Намесата на папата ли? — повтори той. После кротко добави: — Страхувам се и това да не е теоретично становище…

— Грешите, господин професоре. Наистина става въпрос за намеса на папата. Едно категорично вето на светия отец би било достатъчно, за да спре веднага стария император Франц-Йосиф и да върне обратно австрийските войски. Всички министерства знаят това. И в този момент Ватиканът е обсаден от най-различни влияния. Кой ще победи? Ще сполучат ли няколкото войнолюбци да накарат папата да се въздържи от своето порицание, или многобройните привърженици на мира ще успеят да го убедят да се намеси?

— Жалко, че нямаме вече посолство във Ватикана — засмя се подигравателно Щудлер. — То би могло да посъветва негово светейшество да отвори евангелието…

Този път Филип се усмихна.

— Господин професорът е скептично настроен относно влиянието на папата — забеляза Рюмел с отсянка на недоволство и ирония.

— Шефа е винаги скептично настроен — пошегува се Антоан, като обгърна учителя си със съучастнически поглед, пълен с почтителна нежност.

Филип се обърна към него и леко присви очи.

— Драги приятелю — каза той, — без съмнение това е сериозен симптом на старческо размекване на мозъка, но признавам, че все по-трудно ми става да си съставя мнение… Струва ми се, че никога не съм чувал да доказват каквото и да било, обратното на което да не би могло да бъде доказано от други със същата убедителност. Може би това вие наричате моя скептицизъм?… В настоящия случай впрочем вие се заблуждавате напълно. Аз се прекланям пред компетентността на господин Рюмел и оценявам не по-малко от който и да било друг силата на неговите доводи…

— Но… — пошепна Антоан, смеейки се.

Филип също се усмихна.

— Но — продължи той, като си търкаше енергично ръцете, — но на моята възраст е мъчно човек да разчита на тържеството на разума… Ако мирът зависи само от здравия разум на хората, все едно да признаем, че мирът е тежко болен?… Впрочем — поде той веднага — това не би било основание да скръстим ръце. Много съм доволен, че дипломатите си дават зор. Винаги би трябвало да си даваме зор, когато има да се върши работа. В медицината това е нашият принцип, нали, Тибо?

Манюел Роа раздразнено гладеше с пръст мустаците си. Нищо не го дразнеше повече от демодирания маниер на стария професор сам да опровергава собствените си твърдения.

Рюмел, комуто този академичен скептицизъм също така бе неприятен, гледаше упорито към Антоан и щом срещна погледа му, той направи знак, за да му напомни истинската цел на посещението си — инжекцията.

Но този миг Манюел Роа се обърна към Рюмел и без заобикалки заяви:

— Лошото е, че ако въпреки всичко нещата тръгнат зле, Франция не е готова. О, да разполагахме днес с една сигурна въоръжена сила… съкрушителна сила…

— Не е готова ли? Кой казва, че не е готова? — възмути се дипломатът, като се изправи.

— Ами… Мисля, че разкритията на Юмбер в сената преди три седмици бяха доста ясни!

— Хайде, хайде! — извика Рюмел, като леко вдигна рамене. — Фактите, които господин сенаторът Юмбер „разкри“, както казвате вие, бяха известни на всички и ни най-малко нямат значението, което някои вестници желаят да им придадат. Не бъдете така наивен да вярвате, че френският войник ще тръгне на война бос като войниците от година втора на Републиката…

— Аз нямам пред вид само ботушите… Тежката артилерия например…

— Знаете ли, че много специалисти, и то между най-авторитетните, отричат напълно полезността на дългобойните оръдия, за които е пощуряла германската армия? Както и на тия картечници, с които те са намалили маневрената способност на пехотата си…

— Какво представлява една картечница? — прекъсна го Антоан.

Рюмел се разсмя:

— То е нещо средно между пушка и адската машина, направена от Фиески — нали знаете, онзи, който не успя да улучи крал Луи-Филип… Теоретично тя е страшно оръжие — в стрелбищата например. Но на практика! Изглежда, че засича, щом в нея попадне и най-малката прашинка пясък…

Обръщайки се към Роа, той поде с по-сериозен тон.

— По мнението на специалистите най-важното е полската артилерия. А пък нашата стои много по-високо от германската. Ние имаме повече седемдесет и пет милиметрови оръдия, отколкото те седемдесет и седем милиметрови и техните не могат да се сравнят с нашите по качество… Успокойте се, младежо… Неоспорим факт е, че от три години насам Франция е направила значително усилие. Всички въпроси за съсредоточаване на войските, за използуване на железопътните линии, за снабдяване днес са вече разрешени. Ако се наложи да водим война, вярвайте ми, Франция ще бъде в отлично състояние. И нашите съюзници го знаят добре!

— Та тъкмо това е опасното! — измърмори Щудлер.

Рюмел повдигна безочливо вежди, сякаш мисълта на Халифа му се виждаше неразбираема. Но Жак се намеси и настойчиво подхвана:

— Може би за нас наистина щеше да бъде по-добре, ако в този момент Русия нямаше прекалено голямо доверие във френската армия.

Верен на взетото решение, той досега бе слушал мълчаливо. Но вече бе започнал да гризе юздечката си. Въпросът за съпротивата на масите — най-важният според него дори не бе засегнат. Той бързо провери състоянието си, увери се, че е достатъчно господар на себе си, за да вземе незаинтересования теоретичен тон, който, изглежда, всички тук спазваха, и се обърна към дипломата.

— Преди малко вие разглеждахте основанията, които имаме, за да вярваме, че войната ще бъде избягната — започна той със спокоен глас. — Не мислите ли, че между главните фактори, работещи в полза на мира, би следвало да поставим и съпротивата на пацифистичните партии? — Погледът му се плъзна към лицето на Антоан, по което мина сянка на безпокойство, и после отново се насочи към Рюмел. — Все пак в този момент в Европа има десет-дванадесет милиона убедени интернационалисти, които твърдо са решили, ако опасността стане още по-сериозна, да попречат на правителствата си да се поддадат на войнолюбиви изкушения…

Рюмел го изслуша, без да направи никакво движение. Той наблюдаваше Жак внимателно.

— Може би аз не отдавам точно същото значение на тези прояви на простолюдието — произнесе той най-после със спокойствие, което едва прикриваше иронията му. — Но забележете, че проявите на патриотично въодушевление във всички столици са значително по-многобройни, отколкото протестите на няколко вироглавци… Снощи в Берлин един милион манифестанти са обикаляли из града, освирквали руското посолство, пели „Wacht am Rhein“^[2] под прозорците на императорския дворец и покрили с цветя статуята на Бисмарк… Не че имам намерение да отричам съществуването на няколко опозиционни течения, но тяхното въздействие е чисто негативно.

— Негативно ли? — извика Щудлер. — Никога досега масите не са реагирали така на опасността от война!

— Какво подразбирате под думата „негативно“? — запита Жак безстрастно.

— Боже господи — отвърна Рюмел, давайки си вид, че търси думите си, — искам да кажа, че партиите, за които вие говорите и които са настроени враждебно към перспективата за война, не са нито достатъчно многобройни, нито достатъчно дисциплинирани, нито достатъчно обединени международно, за да представляват в Европа сила, която трябва да вземаме пред вид…

— Само дванадесет милиона! — повтори Жак.

— Може би са дванадесет милиона, но повечето от тях са само симпатизиращи, тоест хора, които плащат членски вноски. Не се заблуждавайте. Колко истински дейци има измежду тях? Освен това измежду тези дейци има също така мнозина, които са податливи на патриотични влияния… В някои страни тези революционни партии са може би способни да създадат известни пречки на правителствата, но това са теоретични пречки и във всеки случай само временни, защото този вид опозиция може да съществува дотолкова, доколкото я търпи властта. Ако обстоятелствата станат по-сериозни, всяко правителство ще може да дръпне малко спирачката на либерализма, без дори да прибягва до военно положение, и веднага ще се освободи от тези смутители… Не, Интернационалът никъде не представлява още сила, която може действително да осуети действията на което и да е правителство. И най-малко в периода на напрегната криза крайните елементи биха могли да създадат набързо партия, която да окаже сериозна съпротива. — Той се усмихна. — Много късно е… този път…

— Освен ако — възрази Жак — силите на съпротивата, които дремят в мирно време, не бъдат вбесени от опасността и не станат изведнъж непобедими! Мислите ли, че в този момент бурните руски стачки не парализират царското правителство?

— Заблуждавате се — каза студено Рюмел. — Позволете да ви кажа, че сте назад най-малко с двадесет и четири часа… Последните телеграми са за щастие ясни и изрични: революционният кипеж в Петербург е бил смазан. Жестоко, но о-кон-ча-тел-но.

Той се усмихна още веднъж, сякаш за да се извини, че винаги е така безспорно прав; после, обръщайки се към Антоан, демонстративно показа часовника си.

— Драги приятелю… За съжаление времето напредва…

— На ваше разположение — каза Антоан, като стана.

Той се страхуваше от това как може да реагира Жак и съвсем не му бе неприятно да приключи спора колкото се може по-скоро.

 

 

Докато Рюмел се сбогуваше с всички с безукоризнена учтивост, Антоан измъкна от джоба си един плик и се приближи до брат си.

— Ето писмото за нотариуса. Ще го запечаташ… Как намираш Рюмел? — добави той разсеяно.

Жак се задоволи да заяви усмихнато:

— Физиката отговаря на личността му…

Антоан като че ли мислеше за нещо друго, но се колебаеше да го каже. Като се увери с кратък поглед, че никой не може да го чуе, той сниши глас и изведнъж изрече с привидно безразличен тон:

— Тъкмо исках да ти кажа… В случай на война ти… Нали беше отложен? Ами… ако има мобилизация?

Жак го загледа за миг, преди да отговори. „Жени сигурно ще ми зададе същия въпрос“ — помисли си той. После рязко заяви:

— Няма да се оставя да ме мобилизират.

За да не привлече вниманието на присъствуващите, Антоан гледаше към Рюмел. Той като че ли не чу какво каза Жак.

Двамата братя се отдалечиха мълчаливо един от друг.