Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (113)

XXXIX

Жак се стресна и се събуди. Тази мизерна стая… Замаян, той мигаше с очи на светлината и чакаше да му се възвърне паметта.

Жени… Градинката пред църквата… Тюйлери… Малкото хотелче на търговски пътници зад гарата Орсе, в което се бе приютил призори…

Той се прозина и хвърли поглед към часовника си. „Девет часът вече…“ Чувствуваше се отпаднал, но скочи от леглото, изпи чаша вода, разгледа в огледалото умореното си лице, бляскавите си очи и се усмихна.

Той бе прекарал нощта навън. Озовал се бе към полунощ, без да знае как, пред редакцията на „Юманите“. Дори бе влязъл вътре и се бе изкачил донякъде по стълбата. Но после, преди да достигне до вратата, се бе обърнал кръгом и си бе отишъл. Телеграмите, във вечерните вестници, които бе прегледал под една улична лампа, след като Жени си отиде, го бяха осведомили за последните новини. Не му се слушаха политическите коментари на другарите. Да прекъсне ли отдиха, който си бе дал, да остави ли трагичните събития да разрушат радостната вяра, която тази вечер правеше живота му тъй красив?… Не!… Той тръгна напосоки в топлата нощ, без мисъл в главата, с ликуваща душа. Възторг го изпълваше при мисълта, че в този огромен, заспал Париж никой друг освен Жени не знае тайната на щастието им. За пръв път може би се чувствуваше освободен от тежестта на самотата, която винаги влачеше със себе си. Вървеше напред с бърза крачка, леко, сякаш танцуваше, сякаш само ритъмът на стъпките му можеше да изрази голямата му радост. Мисълта за Жени не го напущаше. Повтаряше си думите й, цял трепереше при спомена за тях, още чуваше в ушите си и най-малките извивки на гласа й. Струваше му се, че тя е постоянно с него; или по-скоро, че тя живее в него. Тя го владееше така силно, че бе загубил собствената си личност; така силно, че всички неща му изглеждаха преобразени, одухотворени; самият смисъл на вселената се бе променил… Много по-късно той пристигна до павилиона Марсан в тази част на градината Тюйлери, която остава отворена нощем. Градините, напълно пусти в този час, бяха истинско убежище за него. Легна на една пейка. От тревните лехи, от езерцата се носеше свеж лъх, от който на вълни долиташе ароматът на петуниите и мушкатите. Страхуваше се да не заспи, защото не искаше да престане да вкусва радостта си. Дълго лежа така до зазоряване, без да мисли за нещо определено, отворил очи към небето, където малко по малко бледнееха звездите, изпълнен с чувството за необятност и мир, тъй чисто и огромно чувство, каквото не си спомняше някога да е изпитвал.

 

 

Едва излязъл от хотела, той потърси вестникарска будка. Тази неделя, двадесет и шести юли, всички вестници публикуваха под изпълнени с възмущение заглавия телеграмата на „Хавас“ относно сръбския отговор и протестираха единодушно — очевидно по инструкция на правителството — срещу заплашителната постъпка, направена от фон Шьон пред Ке д’Орсе.

Самият вид на заглавията, миризмата на мастило, която се носеше от още влажните листове, събуди партийния деец в Жак. Той скочи в първия автобус, за да пристигне по-скоро в „Юманите“.

Въпреки ранния час необичайно оживление цареше в редакцията. Гало, Пажес, Стефани бяха вече по местата си.

Току-що бяха получили смайващи подробности по балканските събития. Предната вечер, в часа, когато изтичаше срокът на ултиматума, председателят на министерския съвет Пашич бе занесъл на барон Гизл, австрийския министър в Белград, отговора на сръбското правителство. Този отговор бе повече от примирителен — той бе истинска капитулация. Сърбия приемаше всичко: съгласяваше се да осъди публично сръбската пропаганда срещу Австро-Унгария и да обнародва това порицание в своя държавен вестник; задължаваше се да разтури националистическото дружество „Народна отбрана“ и дори да уволни от войската офицерите, заподозрени в противоавстрийска дейност. Тя молеше само за допълнителни сведения относно редакцията, която трябва да се даде на текста в „Държавен вестник“, както и сведения за състава на съда, натоварен да установи кои именно са заподозрените офицери. Правеше незначителни уговорки, които не можеха да дадат повод за недоволство. Обаче австрийската легация сякаш бе получила заповед да скъса на всяка цена дипломатическите отношения, за да направи неизбежна една военна санкция. Едва имал време да се завърне в министерството, Пашич бе получил от Гизл смайващото съобщение, че „сръбският отговор се счита за незадоволителен“ и че австрийската легация в пълен състав ще напусне още същата вечер сръбска територия. Сръбското правителство, което този следобед било взело за всеки случай мерки за мобилизация, веднага побързало да евакуира Белград и да премести администрацията си в Крагуевац.

Сериозността на всички тези факти бе повече от очевидна. Вече нямаше никакво съмнение — Австрия желаеше война.

Надвисналата заплаха не само не разколеба увереността на социалистите, събрани в редакцията, но сякаш дори засили вярата им в крайната победа на мира. Точните сведения, събирани от Гало върху дейността на Интернационала, оправдаваха впрочем тези надежди. Съпротивата на пролетариата не преставаше да отбелязва успехи. Дори анархистите се присъединяваха към борбата — те се събираха на конгрес в Лондон и обсъждането на европейските събития, което фигурираше в дневния ред, щеше да предшествува всички други разисквания. В Париж общата конфедерация на труда готвеше масова манифестация в близки дни в залите на авеню Дьо Ваграм. Нейният полуофициален орган „Батай Сендикалист“ припомняше с едри букви изрично взетите от конгресите на конфедерацията решения за държането на работническата класа в случай на война: „При обявяване на война трудещите се трябва незабавно да отговарят с обща революционна стачка.“ И най-после чрез непрекъсната размяна на мнения големите европейски водачи на Интернационала, свикани по спешност тази седмица в Народния дом в Брюксел, подготвяха дейно сесия на Бюрото, която имаше за цел да обедини съпротивата във всички европейски държави и да вземе общи ефикасни мерки, за да даде веднага на заплашените европейски народи средство да наложат решително вето на опасната политика на правителствата.

Това бяха добри предзнаменования.

Особено показателна бе съпротивата на пацифистите в немските среди. Последните броеве на опозиционните австрийски и германски вестници, пристигнали тази сутрин, минаваха от ръка на ръка и Гало ги превеждаше с насърчителни коментари. „Арбайтерцайтунг“ от Виена публикуваше текста на един тържествен манифест, който австрийската социалистическа партия току-що бе издала, за да осъди безрезервно ултиматума и да поиска от името на всички трудещи се мирни преговори: „Мирът виси на косъм?… Ние не можем да приемем отговорността за тази война, на която се противопоставяме с всички сили?…“

В Германия левите партии също се бунтуваха. „Лайпцигер фолксцайтунг“ и „Форвертс“ с бойки статии искаха от германското правителство да порицае открито австрийските попълзновения. В Берлин социалдемократите готвеха за двадесет и осми голям протестен митинг. В твърда протестна декларация, отправена до всички граждани, те заявяваха направо, че дори ако на Балканите избухне конфликт, Германия трябва да остане строго неутрална. Гало придаваше много голямо значение на обнародвания предната вечер манифест на централния комитет. Той превеждаше на глас цели пасажи от него: „Военният бяс, развихрен от австрийския империализъм, се готви да сее смърт и опустошения из цяла Европа. Ако ние осъждаме заговорите на пансръбските националисти, то, от друга страна, предизвикателствата на австро-унгарското правителство повдигат най-бурни протести. Никога подобни брутални искания не са отправяни до една независима страна. Те могат единствено да целят направо да предизвикат война. От името на човечеството и на цивилизацията съзнателният германски пролетариат вдига глас на пламенен протест срещу престъпните интриги на подпалвачите на война. Той изисква наложително от правителството да упражни влияние върху Австрия, за да се спаси мирът.“ Прочитането на тези пасажи предизвика взрив от ентусиазъм сред малката група.

Жак не споделяше безрезервното одобрение на приятелите си. Манифестът му се струваше още много умерен. Съжаляваше, че германските социалисти не са посмели да направят открит намек за съучастничеството на германското правителство. Той мислеше, че ако подозрението за съгласувано действие между канцелариите на Берхтолд и Бетман-Холвег се направи публично достояние, социалдемократите биха настроили срещу правителството общественото мнение сред всички класи в Германия. Той защити с убеждение гледището си и подложи на остра критика прекалено благоразумното становище, което според него вземаха германските социалисти. Без да го каже изрично, критикувайки германския социализъм, той нападаше и френския социализъм, особено парламентарната група и социалистите от „Юманите“, чието държане през последните дни му се струваше прекалено умерено, прекалено много подкрепящо правителството и неговата национална политика, прекалено дипломатично. Гало му противопостави мнението на Жорес, който не се съмняваше в твърдостта на социалдемократите и в ефикасността на тяхната съпротива. Обаче отговаряйки на въпроса, който му постави Жак, Гало трябваше да се съгласи, че според сведенията, идващи от Берлин, повечето от официалните шефове на социалдемокрацията признавали неизбежността на австрийско нахлуване в Сърбия и изглеждали готови да поддържат тезата на Вилхелмщрасе: че е необходимо да се ограничи войната на австро-сръбската граница.

— При сегашното държане на Австрия — каза той — и при положение, че тя вече действува в тази насока — нещо, за което трябва все пак да се държи сметка, — идеята за ограничаване на войната е разумна и реалистична: да се пожертвува, което не може да се спаси, и да се задоволим с това, че по този начин ще се попречи на разширението на конфликта.

Жак не беше на това мнение.

— Да се стремим само да ограничим конфликта, означава, че признаваме, че приемаме — за да не кажем нещо повече — австро-сръбската война. Това следователно означава отказ — повече или по-малко негласен — да участвуваме в постъпките за помирение на великите сили. А това е вече доста сериозно. Но то не е всичко. Една война, дори ограничена, поставя Русия пред алтернативата или да свие знамената и да приеме смазването на сърбите, или да воюва срещу Австрия в тяхна защита. А, от друга страна, има голяма вероятност руският империализъм да използува отдавна чакания случай, за да повдигне престижа си и да счете, че има морално право да обяви обща мобилизация. Виждате докъде би могло да ни доведе всичко това. Съюзите ще влязат автоматично в действие и тогава ще избухне обща война… И така, съзнателно или не, мъчейки се да ограничи конфликта, Германия тласка Русия към война. Единствената възможност за спасяване на мира, изглежда, е искането на Англия да не се ограничава конфликтът, а да се превърне в европейски дипломатически въпрос, в който да бъдат заинтересувани пряко всички велики сили и в чието разрешение да участвуват всички министерства на външните работи…

Изслушаха го, без да го прекъснат, но щом той свърши, възраженията започнаха да валят от всички страни. С убеден тон всеки твърдеше: „Германия иска…“, „Русия твърдо е решила да…“, сякаш всички бяха получили сведения направо от коронните съвети в тези страни.

Спорът ставаше все по-объркан, когато изведнъж се яви Кадиьо. Той се връщаше от департамента Рона, където бе придружавал Жорес и Муте във Вез. Току-що бе слязъл от влака.

Гало скочи.

— Върна ли се Шефа?

— Не. Ще се върне днес следобед. Спря се в Лион, където имаше среща с един фабрикант на коприна… — Кадиьо се усмихна. — Мисля, че няма да издам тайна, ако кажа, че този копринар е индустриалец-социалист — има ги и такива — и пацифист… Страшно богат тип, казват. И предлага да внесе веднага част от богатството си в касите на Международното бюро за пропаганда! Това заслужава внимание…

— Ако всички социалисти, които имат пара, правеха като него?… — измърмори Жюмлен.

Жак потръпна. Втренченият му в Жюмлен поглед замръзна.

В средата на стаята Кадиьо продължаваше да говори прочувствено за пътуването си предната вечер. „Шефа надмина себе си!“ — казваше той. Един час преди събранието Жорес научил едно след друго за сръбската капитулация, за австрийския отказ, после за дипломатическото скъсване и за мобилизацията на двете армии. Качил се на трибуната дълбоко развълнуван. „Това е единствената песимистична реч, която някога е произнасял!“ — обясняваше Кадиьо. Без да се готви предварително, просто увлечен от внезапно вдъхновение, Жорес нахвърлил поразителна картина, на съвременната история. С глас на обвинител той заклеймил едно след друго всички европейски правителства и изтъкнал отговорностите им: отговорността на Австрия, чиито многократни дързости вече няколко пъти без малко не подпалиха Европа, Австрия, която явно действува с предумисъл и чиято единствена цел в спора й със Сърбия е да заздрави чрез нов акт на насилие своята разклатена монархия; отговорността на Германия, която седмици наред поддържа войнствените стремежи на Австрия, вместо да й въздействува, да й даде съвети за умереност и да я въздържи; отговорността на Русия, която упорито преследва своите стремежи за разширение на Юг и която от години желае балканска война, за да може, под предлог, че защищава престижа си, да се намеси без голям риск, да се доближи до Цариград и най-после да завземе Проливите; отговорността на Франция, която със своята колониална политика и особено със завземането на Мароко сама си бе отнела правото да протестира срещу анексиите на другите велики сили и да защищава с авторитет делото на мира; отговорността на всички европейски държавници, на всички външни министерства, които от тридесет години скалъпват зад кулисите тези тайни договори, от които зависи животът на народите, тези опасни съюзи, които служат на държавите само за да водят войни и да изпращат империалистически експедиции.

„Нашите врагове, враговете на мира притежават страхотна сила… — провикнал се той. — Има само една възможност за спасяване на мира: пролетариатът да събере цялата си мощ… Аз казвам тези неща почти с отчаяние…“

Жак слушаше разсеяно и щом Кадиьо свърши, той стана.

В този миг в стаята влезе висок и слаб човек с болнав вид, със сиви коси и брада, с широк възел на връзката и мека широкопола шапка. Това беше Жюл Гед.

Всички разговори стихнаха. Присъствието на Гед, с неговия разочарован и малко огорчен израз на аскетичното лице, винаги караше хората да се почувствуват неловко за момент.

Жак остана още няколко минути, облегнат на стената. Изведнаж като че ли взе някакво решение, погледна часовника, кимна за сбогом на Гало и тръгна към вратата.

Партийни дейци на малки групи се качваха и слизаха по стълбата, без да обръщат внимание на никого, като водеха шумни спорове. При входа стар работник в син комбинезон, мушнал ръце в джобовете си, се бе облегнал сам на рамката на вратата; той гледаше замечтано движението по улицата и си тананикаше с глух глас старата анархистична песен, която Равашол бе запял някога, качвайки се на ешафода:

За да бъдеш щастлив,

дявол да го вземе,

обеси хазяина си…

Минавайки, Жак за миг погледна застаналия неподвижно работник. Познато му бе това обгоряло набраздено лице, това високо оплешивяло чело, тази смесица на благородство и вулгарност, на енергия и изтощение. Едва на улицата той си спомни: срещал го бе миналата зима в редакцията на „Етандар“ на улица Рокет и Мурлан му беше казал, че старият тъкмо бе излязъл от затвора и че бил осъден, задето раздавал антимилитаристични позиви пред вратите на казармите.

Единадесет часът. Слънцето бе прибулено и върху града тежеше задушна горещина като пред буря. Образът на Жени, която го придружаваше в мисълта му като сянка, откакто се бе събудил, изплува пред него: стройната фигура, извивката на крехките й рамене, светлият й тил под гънките на воала… Щастлива усмивка се появи на устните му. Тя сигурно щеше да одобри решението, което току-що бе взел.

На площада при Борсата пред него мина весела група: млади велосипедисти, натоварени с провизии — очевидно отиваха да обядват на чист въздух в гората. Той ги проследи с очи за миг и после тръгна към Сена. Не бързаше. Искаше да види Антоан, но знаеше, че той не се прибира преди пладне. Улиците бяха тихи и пусти. Мокрият асфалт миришеше силно. Жак вървеше с наведена глава и тананикаше несъзнателно:

За да бъдеш щастлив,

дявол да го вземе…

— Докторът не се е върнал още — му каза портиерката, когато пристигна на улица Дьо л’Юниверсите.

Реши да почака навън, като се разхожда пред къщата. Позна колата отдалеч. Антоан караше; беше сам и изглеждаше загрижен. Преди да спре, той погледна брат си и поклати няколко пъти глава.

— Какво ще кажеш за всичко това? — запита той, щом Жак се доближи до колата. Посочи му с пръст пет-шест вестника, които бе хвърлил до себе си на седалището.

Жак направи гримаса, без да отговори.

— Ще дойдеш ли горе да обядваме? — предложи Антоан.

— Не. Само искам да ти кажа нещо.

— Тук, на тротоара ли?

— Да.

— Поне се качи в колата.

Жак седна до брат си.

— Идвам да ти говоря за пари — каза той веднага с малко задавен глас.

— За пари ли? — За миг Антоан остана изненадан, но веднага извика: — Разбира се, колко искаш?

Жак го спря с гневно движение:

— Не искам да кажа това… Исках да ти говоря за писмото, нали знаеш, след смъртта на тате… По повод на…

— По повод на наследството ли?

— Да.

Той изпита някакво наивно облекчение, че не трябва да произнесе тази дума.

— Значи… ти си променил решението си? — запита Антоан благоразумно.

— Може би.

— Много добре.

Антоан се усмихваше. Той имаше тъкмо онзи вид, който вбесяваше Жак — вид на гадател, който ясно чете мислите на хората.

— Без да ти правя упрек — започна Антоан, — това, което ти ми отговори по онова време…

Жак го прекъсна веднага:

— Аз просто исках да зная…

— Какво е станало с твоята част?

— Да.

— На твое разположение е.

— Ако поискам… да получа тази част, дали ще бъде сложна, дълга работа?

— Нищо по-просто. Ще се обърнеш към нотариуса Бено да ти даде сметка за управлението на имуществата. След това ще отидеш при Жонкоа, нашия борсов агент, у когото са вложени ценните книжа, и ще му дадеш инструкции.

— А би ли могло това да стане… още утре?

— Евентуално да… Толкова ли бързаш?

— Да.

— Е, тогава — рече Антоан, без да се осмели да зададе повече въпроси — трябва само да се предупреди нотариусът за твоето посещение… Няма ли да дойдеш у дома следобед да видиш Рюмел?

— Може би… да…

— Ето че всичко се нарежда. Ще ти дам писмо, което можеш сам да занесеш утре на Бено.

— Съгласен — каза Жак, като отвори вратичката на колата. — Сега ще бягам. Благодаря. Ще се върна да взема писмото след малко.

Сваляйки ръкавиците си, Антоан го гледаше как се отдалечава.

„Какъв чудак. Дори не ме запита на колко възлиза неговата част!“

Той взе вестниците и оставяйки колата до тротоара, влезе замислен в къщи.

— Търсиха ви по телефона — му съобщи Леон, без да вдигне очи. Това беше деликатната формула, която той бе възприел веднъж завинаги, за да не трябва да произнася името на госпожа дьо Батенкур… Антоан никога не се бе решил да му направи забележка за този начин на изразяване. — Настояваха господин докторът да се обади веднага щом се върне.

Антоан се намръщи. Тази мания на Ана да го преследва непрекъснато по телефона!… Все пак той отиде право в малкия си кабинет и се приближи до апарата. Килнал сламената си шапка на тила, вдигнал ръка, той остана така няколко секунди пред телефона, без да вдигне слушалката, гледайки с разсеян поглед вестниците, които току-що бе хвърлил на масата. Изведнъж се завъртя на токовете си.

„Е, по дяволите най-после!“ — каза той полугласно.

Други неща се въртяха в главата му днес.

 

 

Успокоен от разговора с Антоан, Жак вече мислеше само за срещата си с Жени, но заради госпожа дьо Фонтанен не смееше да отиде на авеню Дьо л’Обсерватоар преди един и половина или два часа.

„Какво ли е казала на майка си? — питаше се той. — Как ли ще ме посрещнат?“

Той влезе в един евтин студентски ресторант близо до театър „Одеон“ и обядва набързо. После, за да убие времето, отиде в Люксембургската градина.

Тежки облаци, идващи от запад, скриваха слънцето от време на време.

„Първо на първо, Англия няма да влезе във войната — каза си той, мислейки за шовинистичната статия, която бе прочел в «Аксион Франсез». — Англия ще остане неутрална и ще гледа кой ще спечели, чакайки момента да се намеси като арбитър… На Русия й трябват два месеца, за да почне военни действия… Франция ще бъде бита бързо… Следователно дори за националистите мирът е единственото разумно решение… Подобни статии са престъпни. Каквото и да казва Стефани за тях, тяхното влияние е безспорно… За щастие в масите има твърде силен инстинкт за самозащита и въпреки всичко учудващ усет към действителността…“

Обширната градина беше пълна със светлина и сенки, със зеленина, цветя и играещи деца. Една празна пейка при ъгъла на туфа храсти го привлече и той се отпусна на нея. Измъчван от нетърпение, неспособен да спре мисълта си на нещо, той прехвърляше наум хиляди неща — мислеше за Европа, за Жени, за Менестрел, за Жорес, за Антоан, за парите, оставени от баща му. Чу как часовникът на Люксембургския дворец удари четвъртина, после половина. Наложи се да почака още десет минути. Най-после, понеже вече не го сдържаше на едно място, стана и тръгна с широки крачки.

Жени не беше в къщи.

Това бе единственото нещо, за което не бе помислял. Нали бе казала „Няма да мръдна от къщи“.

Съвършено объркан, той накара портиерката да му повтори няколко пъти обясненията си: „Госпожата замина за няколко дни… Госпожицата отиде да я изпрати до гарата, но не каза в колко часа ще се върне.“

Най-после той се реши да напусне портиерската стая и излезе на улицата съвсем объркан. Слисването му бе толкова голямо, че по едно време се запита дали няма някаква връзка между внезапното заминаване на госпожа дьо Фонтанен и признанията, които Жени сигурно е направила на майка си предишната вечер, когато се е прибрала в къщи. Глупаво предположение… Не, нямаше да може да разбере нищо, докато не види Жени. Припомни си думите на портиерката: „… Госпожата замина за няколко дни.“ Значи, за няколко дни Жени щеше да бъде сама в Париж. Тези благоприятни изводи смекчаваха донякъде разочарованието му. Но какво да направи в момента? Бе си запазил целия следобед до осем и четвърт, когато Стефани трябваше да го постави във връзка с двама извънредно активни партийни дейци, от една секция на партията в Гласиер. Дотогава беше свободен.

Спомни си за поканата на Антоан и реши да отиде да чака при брат си, докато стане време да се върне при Жени.