Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (112)

XXXVIII

Те влязоха от горния край в малката градинка на тераси, която се намира пред църквата „Сен-Венсан дьо Пол“. Долу по площад Лафайет нарядко минаваха коли. Около тях бе съвършено пусто, но сред окъпаната в спокойна светлина градинка нямаше нищо тайнствено.

Жак се насочи към най-осветената пейка. Жени го оставяше да я води и веднага седна някак решително; това непринудено държане бе престорено — тя седна, защото краката й не я държаха вече. Въпреки че до тях достигаше шумът на града, тя се чувствуваше обгърната от плътна тишина, наситена с електричество, като пред буря; нещо тържествено и страшно витаеше във въздуха; нещо, което не зависеше от нея, нито може би от него и което изведнъж щеше да връхлети върху им.

— Жени…

Този човешки глас й се стори като избавление. Той беше спокоен, благ и сякаш от него й ставаше по-добре.

Жак бе хвърлил шапката си на пейката и стоеше прав на известно разстояние от нея. Той говореше. Какво казваше?

— … Никога не можах да ви забравя!

Една дума едва не се отрони от устните й: „Лъжец!“ Но Жени мълчеше, вперила очи в земята.

— Никога! — повтори той убедено. После, след пауза, която й се стори много дълга, добави по-тихо: — И вие също, нали?

Тя неволно направи жест на негодувание.

— Да!… — продължи той тъжно. — Вие винаги сте ме мразили. Да, това е възможно. И аз мразя себе си заради това, което направих!… Но да забравим… не. Ние никога не сме преставали тайно да се браним един от друг.

Тя не можеше да издаде нито звук. И за да не би той да изтълкува погрешно мълчанието й, събра всичката енергия, която й бе останала, и отрицателно поклати глава.

Той изведнъж се приближи до нея.

— Вие сигурно никога няма да ми простите. Аз не се и надявам. Искам от вас само да ме разберете. И да ми повярвате, като ви казвам очи срещу очи, че когато преди четири години заминах, аз трябваше да постъпя така! Длъжен бях пред себе си, не можех да постъпя другояче!

В последните си думи той несъзнателно бе вложил трепета на бягството, на свободата.

Тя не мърдаше, вперила строг поглед в чакъла пред себе си.

— Какъв съм станал през всичките тези години… — започна той с уклончив жест. — О, не че искам да крия нещо от вас. Не! Напротив, най-дълбокото ми желание е да мога да ви кажа всичко, всичко…

— Но аз не ви питам за нищо! — извика Жени. Заедно със способността си да говори, тя си бе възвърнала и резкия тон, който я правеше недосегаема.

Последва мълчание.

— Колко далеч от себе си ви чувствувам в този миг — въздъхна той. И след нова пауза с обезоръжаваща простота призна: — А аз се чувствувам тъй близо, тъй близо до вас…

Гласът му отново зазвуча топло, предразполагащо… Внезапно Жени отново бе обхваната от страх. Съзна, че е сама с Жак в това отстранено място нощем. Направи движение, сякаш иска да стане, да избяга.

— Не — рече той, като я спря властно с ръка. — Не, изслушайте ме. Никога не бих посмял да дойда при вас след това, което направих. Но ето ви сега. Вие сте тук. От осем дни случайността ни среща… О, ако можехте да надникнете тази вечер дълбоко в душата ми! Заминаването ми, тези четири години и дори — чудовищно е това, което ще кажа, — дори всичката мъка, която съм могъл да ви причиня, имат такова малко значение за мен в този миг! Да, всичко е тъй малко пред това, което чувствувам… Всичко това е нищо за мен, Жени, нищо, защото вие сте тук и най-после мога да ви говоря! Вие не можете да отгатнете какво стана в мен онзи ден при брат ми, когато ви видях пак…

„В мен също!“ — помисли си тя неволно. Но в този миг си припомни тревогата си от последните дни само за да осъди слабостта си и да се отрече от нея.

— Вижте — продължи Жак, — не искам да ви лъжа, говоря ви, като че ли говоря на себе си: преди една седмица сигурно не бих посмял да кажа, че през последните четири години не съм престанал да мисля за вас. Може би сам не съм го съзнавал. Но сега го знам. Сега разбирам това мъчително нещо, което носех със себе си винаги и навсякъде — някаква дълбока носталгия, някаква рана. Това беше… Това беше вашето отсъствие, моят копнеж по вас. Това беше осакатяването, което сам си нанесох, раната, която не можеше да зарасне. Сега аз виждам всичко ясно благодарение на тази светлина, която бликна в мен изведнъж, откакто вие отново заехте своето място в живота ми.

Тя едва слушаше. Бе съвсем замаяна. В главата й шумеше от напиращата в артериите й кръв. Около нея всичко бе мъгляво и се олюляваше — и дърветата, и фасадите на къщите играеха пред очите й. Но щом вдигнеше за миг лице и очите й срещнеха очите на Жак, тя успяваше да издържи погледа му; мълчанието й, изразът на лицето й, държането на главата й сякаш казваха: „Кога ще престанете да ми причинявате такова зло?“

Той продължаваше да говори в звънката тишина:

— Вие мълчите. Не мога да отгатна мислите ви. Но все едно. Да, вярно е, почти ми е все едно какво мислите за мене! Така чувствувам, че ако ме изслушате, аз ще мога да ви убедя! Нима може да се отрече очевидното? Рано или късно вие ще разберете. Чувствувам, че имам силата и търпението да ви завладея отново… През цялото ми детинство моят свят бе устремен към вас; не можех да си представя бъдещето си другояче освен преплетено с вашето, дори въпреки волята ви. Въпреки волята ви, както и тази вечер. Защото вие винаги сте били малко… строга към мен, Жени! Характерът ми, възпитанието ми, резкостта ми, всичко в мен ви отблъсваше. Години наред вие отхвърляхте моите опити за сближение, защото ви вдъхвах някаква антипатия, която ме правеше още по-неловък, още по-антипатичен. Вярно ли е?

„Вярно е“ — помисли си тя.

— Но още по онова време вашата неприязън ми беше почти безразлична, както и тази вечер… Нима всичко това можеше да има някакво значение пред онова, което изпитвах? Пред онова тъй силно, тъй упорито чувство… и тъй естествено, тъй единствено, че доста дълго време аз дори не знаех или не смеех да го нарека с истинското му име. — Гласът му трепереше и той се задъхваше: — Спомнете си… Онова прекрасно лято… Нашето последно лято в Мезон… Нима не разбрахте през онова лято, че нашата съдба е предопределена? И че ние няма да й избегнем?

Всеки събуден спомен будеше нови спомени и я смущаваше така дълбоко, че тя отново изпита изкушение да избяга, за да не го слуша повече. И все пак слушаше, без да изпусне нито дума. И тя едва дишаше като него и напрягаше сили, за да сдържа дъха си от страх да не се издаде.

— Когато между две същества е изникнало това, което е между нас, Жени — това привличане, този обет, тази огромна надежда, — четири години, десет години могат да минат, но какво значение има? Това не се изличава… Не, не се изличава — поде той рязко и след това добави по-тихо, сякаш й доверяваше тайна: — Чувството расте и се вкоренява, без сам да знаеш как!

Жени се почувствува засегната в най-съкровеното кътче на душата си, сякаш той бе открил болезнено място, скрита рана, за която тя сама едва знаеше. Леко отметна глава назад и опря ръка на пейката, за да може да седи изправена.

— И вие сте все същата Жени, Жени от онова лято. Чувствувам го, не се мамя. Същата! Сама, както някога. — Той се поколеба. — И не сте щастлива… както някога!… И аз съм същият. Сам. Така сам, както някога… О, нашата самотност, Жени! Самотността на нашите две съществувания, които от четири години, всяко по свой път, затъват отчаяно в мрака. И изведнъж те се срещат! И биха могли така добре сега…

Той замълча за миг. После буйно поде:

— Спомнете си последния ден на септември, когато събрах всичката си смелост, за да ви кажа както тази вечер: „Трябва да ви говоря.“ Спомняте ли си? И онзи предобед на брега на Сена, когато оставихме велосипедите си в тревата?… И тогава аз говорех както тази вечер… И както тази вечер вие не отговаряхте… Но вие дойдохте. И ме слушахте, както ме слушате и тази вечер… Аз отгатвах, че сте съгласна… Очите ни бяха пълни със сълзи… И когато замълчах, ние веднага се разделихме, без да можем да се погледнем… О, каква тържественост имаше в това мълчание! Каква тъга! Но тъга лъчиста, излъчваща надежда!

Внезапно Жени се сепна и се изправи.

— Да — извика тя, — и три седмици след това!…

Сподавено хълцане заглуши думите й. Но тя несъзнателно използуваше гнева си, за да прикрие пред себе си замайването, което я обхващаше. Признанието в този вик на укор изведнъж помете останките от боязън и несигурност, които до този миг още съществуваха у Жак. Бурна радост го изпълни.

— О, Жени — подхвана той с разтреперан глас, — и това също, и това внезапно заминаване трябва да ви обясня!… Аз не искам да търся извинения. Поддадох се на някакъв пристъп на лудост. Но бях така нещастен. Учението ми, семейният ми живот, баща ми… и още нещо друго…

Той мислеше за Жиз. Би ли могъл още тази вечер?…

Струваше му се, че върви пипнешком покрай пропаст.

— И друго нещо също… — повтори той съвсем тихо. — Ще ви обясня всичко. Искам да бъда искрен с вас. Съвършено искрен. Но това е толкова мъчно! Когато човек говори за себе си, колкото и да се старае, никога не казва цялата истина… Тези бягства, тази нужда да се освободя, като разбия всичко — това е нещо ужасно, нещо като болест… Цял живот съм се стремил към спокойствие, към ведрина! Винаги съм си въобразявал, че съм жертва на другите и че ако се откъсна от тях, ако успея да започна напълно нов живот, някъде далеч от тях, най-после ще достигна това спокойствие, тази ведрина! Но слушайте, Жени: днес съм сигурен, че ако на света има същество, което би могло да ме излекува, да ме задържи, това сте вие!

Тя за втори път се обърна към него със същата буйност.

— Нима успях да ви задържа преди четири години?

Той имаше впечатление, че се сблъсква с нещо твърдо в нея, нещо, което винаги щеше да остане там. Също така и в миналото, дори в тъй редките часове, когато техните противоположни натури сякаш се разбираха за миг, и тогава той непрекъснато се натъкваше на тази скрита твърдост.

— Вярно е… Но… — Той се поколеба. — Но ще се осмеля да кажа всичко, което мисля: какво направихте вие дотогава, за да ме задържите?

„О — помисли си тя изведнъж, — сигурно бих се опитала да направя нещо, ако знаех, че той иска да замине!“

— Разберете ме добре: не се стремя да смекча вината си. Не. Искам само… — Неговата усмивка, кроткият му глас сякаш предварително искаха прошка за това, което щеше да каже. — Какво бях получил от вас? Толкова малко!… От време на време някой не толкова строг поглед или по-малко сдържаност. Понякога една дума, която показваше малко доверие. И това беше всичко. И то след колко недомлъвки и откази! Вярно ли е? Дадохте ли ми някога вие и най-малкото насърчение, което да бъде в противовес на моя болезнен стремеж към неизвестното?

Тя беше твърде честна, за да не признае справедливостта на упрека; и то до такава степен, че в този миг сигурно би изпитала облекчение, ако можеше и тя на свой ред да обвини себе си. Но Жак седна до нея и тя изведнъж се скова.

— Аз не съм ви казал още цялата истина…

Той пошепна последните думи с различен глас, разтревожен и сериозен и същевременно така решителен, че тя се разтрепери.

— Как да ви обясня нещо толкова… И все пак днес не искам да скрия никаква тайна, никаква… В онзи миг имаше друг човек в живота ми. Едно нежно, очарователно същество… Жиз.

Тя почувствува как сякаш остър нож се заби в сърцето й. Въпреки това обаче непосредствеността на това признание, което той би могъл и да не й направи, я трогна тъй силно, че тя почти забрави болката си. Той не криеше нищо от нея, тя можеше да се осланя на признанията му! Някаква огромна радост я изпълни. Интуитивно усети, че се приближава до освобождението си, че най-после ще може да се откаже от нечовешката съпротива, която я задушаваше.

В момента, когато името на Жиз бе на устните му, той трябваше да потисне някакъв странен зов, някакъв прилив на смътна нежност, която отдавна смяташе за угаснала в сърцето си. Но това трая само за миг: последният пламък на огън под пепелта, който може би бе чакал тази вечер, за да изгасне окончателно.

Той продължи:

— Как да обясня това, което изпитвах към Жиз? Думите изопачават нещата… Някакво привличане, несъзнателно, повърхностно привличане, което се дължеше на спомени от детството ни… Не, не казвам всичко… Не искам да се отрека от нищо, не трябва да бъда несправедлив към това, което е минало… Нейното присъствие бе единствената ми радост в къщи. Тя е прекрасен човек, знаете ли… Топло сърчице, пълно с безрезервно доверие… Тя би трябвало да ми е като сестра… Но — поде той с глас, който звучеше задавено в края на всяка фраза — аз съм длъжен да ви кажа истината, Жени; в това, което чувствувах към нея, нямаше нищо… братско. Нищо… чисто! — Той замълча, после съвсем тихо прибави: — Вас обичах аз с братска любов, с чиста любов. Вас обичах като сестра… като сестра!

Така мъчително бе за него да възкресява тези спомени тази вечер, че изведнъж нервите му не издържаха. Хълцане, което не бе предвидил, нито можеше да заглуши стисна гърлото му. Наведе глава и скри лице в ръцете си.

Жени изведнъж бе станала права и бе направила крачка настрана. Тази неочаквана слабост я изненада неприятно, но същевременно я развълнува. За първи път тя се запита дали упреците, които му бе правила досега, не са били несправедливи.

Той не я бе видял, че става. Когато забеляза това, Жак помисли, че Жени иска да го остави и да избяга; но не направи никакво движение и приведен, продължаваше да плаче. Дали в този миг на душевно раздвоение, отчасти подсъзнателно, отчасти нарочно предизвикано — той не долавяше интуитивно, че сълзите могат да му помогнат?

Жени не се отдалечаваше. Стоеше на мястото си изумена. Скована от свенливост и гордост, но тръпнеща от състрадание и нежност, тя се бореше отчаяно със себе си. Най-после успя да направи една крачка, крачката, която я отделяше от Жак.

Тя различаваше на височината на коленете си наведената глава, скрита в ръцете. Тогава несръчно протегна ръка: пръстите й докоснаха рамото на Жак и то потръпна. Преди да може да се отдръпне назад, той хвана ръката й и задържа девойката пред себе си. Леко притисна чело до роклята й. Този допир я изгаряше. Едва доловим вътрешен глас й напомни за последен път, че потъва в страшна пропаст, че постъпва погрешно, че не бива да обича именно този младеж… Тя се сгърчи, вдърви се, но не се отдръпна назад. Със страх и блажена наслада прие неизбежното, прие съдбата си. Сега вече нищо не можеше да я спаси.

Той простря ръце, сякаш щеше да я прегърне, но се задоволи само да сграбчи облечените й в ръкавици ръце. Тя го остави да държи ръцете й. Той я притегли до пейката и я накара да седне.

— Само вие… Само вие можехте да ми дадете това вътрешно спокойствие, което никога не съм познавал и което тази вечер намирам благодарение на вас.

„И аз също — каза си тя, — и аз също…“

— Може би вече някой ви е казал, че ви обича — поде той с беззвучен глас, но който все пак се стори на Жени достатъчно звънлив, за да достигне до ушите й, да проникне в нея и да предизвика в душата й хаос, едновременно мъчителен и чудесен. — Но аз съм сигурен, че никой няма да може да ви даде чувство, подобно на моето, тъй дълбоко, тъй отдавнашно, останало тъй живо въпреки всичко.

Жени не отговори. Вълнението бе изчерпало силите й. С всеки изминат миг тя чувствуваше, че той все повече и повече я завладява и че колкото повече отстъпва пред любовта му, толкова повече той й принадлежи.

— Може би сте обичали някого другиго — повтори той. — Аз не зная нищо за живота ви.

Тя вдигна към него бледите си учудени очи, които бяха тъй чисти, че в този миг Жак би дал всичко на света, за да изличи спомена от този въпрос.

Простичко, с уверения и наивен тон, с който би констатирал някое безспорно физическо явление, той заяви:

— Никое човешко същество не е било обичано така, както ви обичам аз… — После след кратка пауза добави: — Чувствувам, че целият ми живот досега е минал в очакване на тази вечер.

Жени не отговори веднага. Но най-после с гърлен глас, който досега той не бе чувал у нея, тя пошепна отривисто:

— И аз също, Жак.

После се облегна на гърба на пейката и остана неподвижна, отметнала леко назад глава, с широко отворени в тъмнината очи. За един час се бе променила повече, отколкото за десет години: увереността, че той я обича, бе преобразила душата й.

Всеки от тях усещаше до рамото и до ръката си живата топлина на другия. Сломени, мигайки с очи, развълнувани и объркани, те мълчаха, изплашени от уединението си, от тишината, от нощта; изплашени от щастието си, сякаш то не беше извоювана победа, а преклонение пред тъмни, непознати сили.

Изведнъж в спрялото време часовникът на църквата над тях изпълни пространството с отсечени, настойчиви удари.

Жени направи усилие да дойде на себе си.

— Единадесет часът!

— Нали няма още да си ходите, Жени?

— Мама сигурно се безпокои — рече тя отчаяна.

Той не се опита да я задържи. Дори изпита ново и странно удоволствие да се откаже заради нея от това, което би желал най-много — да я задържи до себе си.

Рамо до рамо, без да говорят, те слязоха по стъпалата до площад Лафайет. Когато стигнаха тротоара, едно свободно такси спря пред тях.

— Поне ми позволете да ви придружа — рече той.

— Не…

Тонът й бе тъжен, едновременно нежен и твърд. Изведнъж, сякаш за да се извини, тя му се усмихна. За първи път от много дълго време той я виждаше да му се усмихва.

— Имам нужда да остана за малко сама, преди да видя мама…

„Няма значение“ — каза си той и се изненада сам, че могат да се разделят без голямо усилие.

Тя престана да се усмихва. По изящното й лице се четеше дори тревога, сякаш ноктите на доскорошното й страдание бяха още забити в новото й щастие.

— Утре? — предложи тя плахо.

— Къде?

Тя отговори, без да се колебае:

— У дома. Няма да мръдна от къщи. Ще ви чакам.

Той бе малко учуден въпреки всичко. Но изведнъж с някакво чувство на гордост си даде сметка, че няма защо да се крият.

— У вас, да… Утре…

Тя леко изтегли пръстите си, които той стискаше много силно. Кимна му с глава и изчезна в тъмнината на колата, която тръгна веднага.

„Войната…“ — помисли си внезапно той.

Светът изведнъж бе променил светлината и температурата си. Размахал ръце, втренчил очи в колата, която вече изчезваше, Жак за миг трябваше да се бори с някакво нездраво усещане на страх; безпокойството, което тежеше тази вечер над Европа, сякаш бе чакало той да остане отново сам, за да го сграбчи.

— Не, не война! — пошепна той, като стисна юмруци. — Революция!

За тази нова любов, която поглъщаше целия му живот, той повече от всякога имаше нужда от един нов свят, свят, справедлив и чист.