Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (110)

XXXVI

В редакцията на „Юманите“ не знаеха нищо повече от това, което Жак бе научил чрез Антоан от Рюмел.

Жорес бе заминал за двадесет и четири часа в департамента Рона, за да подпомогне приятеля си Мариус Муте в изборната кампания. Макар че отсъствието на Шефа през тези тежки часове внасяше известна обърканост между редакторите, все пак се чувствуваше полъх на оптимизъм. Чакаха отговора на ултиматума, без да се тревожат много. Разчитаха, че под натиска на великите сили Сърбия ще се покаже доста примирителна и Австрия няма да има никакъв повод да се счита оскърбена. Отдаваха голямо значение на неколкократните уверения, които германската социалистическа партия щедро даваше на френските социалисти. Наистина изглеждаше, че пред общата опасност между двете партии бе постигнато пълно разбирателство. Освен това отвсякъде пристигаха най-насърчителни сведения за огромните размери, които вземаше международното движение за мир. Инициативите срещу заплахата от война зачестяваха навсякъде. Разните социалистически партии в Европа непрекъснато разменяха мнения за съгласувано и енергично действие и мисълта за обща превантивна стачка като че ли все повече се оформяваше.

Излизайки от кабинета на Стефани, Жак се сблъска с Мурлан, който идваше да чуе последните новини. След като размениха няколко думи върху събитията, старият революционер бутна Жак в един ъгъл.

— Къде си на квартира, хлапако? Знаеш ли, че точно сега полицията си пъха носа във всички мебелирани квартири… Жерве има вече неприятности. Крабол също.

Жак знаеше, че стаята му на Ке дьо ла Турнел беше подозрителна за полицията; и макар че книжата му бяха в ред, не му се искаше много да има работа с префектурата.

— Послушай ме — посъветва го Мурлан, — не чакай! Пренеси се още тази вечер.

— Още тази вечер ли?

Впрочем това бе напълно възможно. Часовникът току-що бе ударил седем и половина, а той имаше среща с Даниел в девет. Но къде да отиде?

Мурлан се сети: един другар от „Етандар“, търговски пътник, щеше да замине за една седмица. Стаята му, която бе наел за цяла година, се намираше на последния етаж на една сграда на улица Жур, при Халите, точно срещу портала на църквата „Сент-Йосташ“ — стара тиха къща, която сигурно не фигурираше в списъците на полицията.

— Да отидем дотам — предложи Мурлан. — Само на две крачки е.

Другарят беше в къщи и въпросът се уреди веднага. След по-малко от час Жак пристигна с малкото багаж, който имаше. Часовникът показваше девет и няколко минути, когато той пристигна пред Източната гара. Даниел го чакаше отвън, пред входа на бюфета. Щом видя Жак, тръгна към него. Изглеждаше смутен.

— Жени е тук — каза той веднага.

Лицето на Жак пламна. Устните му се полуотвориха и той едва доловимо промълви: „О!…“ За миг няколко противоречиви плана му минаха през ума. Извърна глава, за да прикрие смущението си.

Даниел помисли, че приятелят му търси с очи девойката.

— Тя е на перона — обясни той. След това добави, сякаш за да се извини: — Поиска да ме изпрати до влака… Щеше да бъде некрасиво от моя страна да й кажа, че имаме среща; нямаше да смее да дойде. Аз току-що й казах, че те чакам.

Жак се бе съвзел.

— Тогава аз ще ви оставя — каза той живо. — Исках само да ти стисна ръка… — После се усмихна и добави: — Направих го вече. Сега ще бягам.

— О, не! — възрази Даниел. — Толкова неща има да ти казвам… Четох вестниците — добави той веднага.

Жак вдигна очи, но не отговори нищо.

— А ти какво ще правиш, ако има война? — запита Даниел.

— Аз ли? — Жак поклати глава, сякаш казваше: „Много дълго трябва да ти обяснявам.“

Той помълча няколко секунди, после, събрал всичката си надежда, заяви уверено:

— Война няма да има!

Даниел го гледаше внимателно.

— Не мога да те осведомя за всичко, което се готви — поде Жак. — Но вярвай ми, знам какво говоря. Сред народните маси в цяла Европа цари такова възбуждение и силите на социалистите са така обединени, че никое правителство не може вече да се чувствува достатъчно сигурно във властта си, за да хвърли народа във война.

— Тъй ли? — пошепна Даниел, явно неубеден.

Жак сведе за миг очи. Мислено си представи цялото положение. С някаква схематична яснота видя двете течения, които разделяха социалистическите партии във всички страни: левицата, настръхнала враждебно срещу правителствата, се стараеше все по-силно да въздействува върху масите и да ги разбунтува; и десницата, реформистите, които вярваха в ефикасността на дипломатическите канцеларии и се стремяха да сътрудничат с правителствата… Изведнъж се сепна, съмнение го докосна. Но той вдигна очи и с убеждение, което разколеба Даниел, повтори:

— Да!… Ти сигурно нямаш представа за сегашната мощ на работническия Интернационал. Всичко е предвидено. Всичко е подготвено за упорита съпротива. Навсякъде — във Франция, в Германия, в Белгия, в Италия… Най-малкият опит да почнат война ще бъде сигнал за общо въстание!

— Може би това ще бъде още по-ужасно от войната — плахо промълви Даниел.

Лицето на Жак се помрачи.

— Никога не съм бил привърженик на насилието — призна той след кратко мълчание. — И все пак възможно ли е да се колебае човек между евентуална европейска война и едно въстание срещу нея?… Ако е нужно да умрат няколко хиляди души на барикадите, за да се попречи на абсурдното избиване на милиони хора, в Европа все ще се намерят достатъчно социалисти като мене, които не биха се колебали.

„Какво ли прави Жени? — питаше се той. — Ако брат й се забави много, тя ще дойде…“

— Жак — извика внезапно Даниел, — обещай ми… — Той замълча, не смеейки да изрази мисълта си. — Страх ме е за тебе — пошепна той.

„Той е сто пъти повече изложен от мене на опасност, но нито за миг не мисли за себе си“ — помисли си Жак дълбоко трогнат и се опита да се усмихне.

— Повтарям ти: няма да има война!… Само че тревогата този път е сериозна и аз се надявам, че народите ще разберат предупреждението… Пак ще говорим за това някой ден, ако искаш… А сега ще те оставя… Довиждане.

— Не, не тръгвай още. Защо бързаш?

— Нали те чакат — пошепна Жак е усилие, като посочи с ръка неопределено към гарата.

— Придружи ме поне до вагона — помоли Даниел тъжно. — Ще кажеш добър вечер на Жени.

Жак потръпна. Хванат натясно, той тъпо гледаше приятеля си.

— Хайде ела — рече Даниел, като нежно му стисна ръката и извади от маншета на ръкава си един билет. — Взех ти перонен билет…

„Не бива да го слушам — казваше си Жак. — Това е направо идиотщина… Трябва да му откажа, трябва да избягам…“ И все пак някаква мекушавост, скрита дълбоко в него, го караше да следва приятеля си.

Чакалнята на гарата бе пълна с войници, пътници и колички за багажи. Беше събота вечер и много хора отиваха точно сега на летуване. Весела, шумна тълпа се трупаше пред гишетата. Те пристигнаха до оградата на перона. Под огромния стъклен покрив бе по-тъмно и в задимения въздух се носеше глъчка. Хората бързаха във всички посоки и шумът бе оглушителен.

— Нито дума за войната пред Жени! — извика Даниел в ухото на Жак.

Девойката ги бе забелязала отдалеч и веднага се бе обърнала бързо, преструвайки се, че не ги е видяла. С пресъхнало гърло, с вдървен врат, тя чувствуваше как двамата се приближават. Най-после брат й докосна рамото й. Тя събра сили в себе си, за да се завърти на пети и да се престори на изненадана. Даниел бе поразен от бледостта й. Тя се дължеше сигурно на умората, на вълнението от раздялата. А може би му се виждаше по-бледа поради контраста с черната рокля?

Без да погледне Жак, тя леко кимна с глава, но не посмя пред брат си да не му подаде ръка. После с отривист глас ясно изрече:

— Ще ви оставя насаме.

— Не, в никой случай! — извика Жак живо. — Аз ще… Впрочем аз не мога и да остана… Трябва да бъда преди десет часа в… много далече… на левия бряг на Сена…

До самите тях струя пара бликна изпод един вагон е пронизително пищене и заглуши думите му; блудкава мъгла ги обви цели.

— Тогава довиждане, драги мой — рече Жак, като докосна ръката на приятеля си.

Устните на Даниел се раздвижиха. Дали той отговори нещо? Полуусмивка, подобна на гримаса, издигаше ъгълчето на устата му; очите му, върху които каската хвърляше сянка, блестяха; в погледа му се четеше отчаяние. Той стискаше ръката на Жак с две ръце. После, като се наведе изведнъж, несръчно прегърна приятеля си и го целуна. Това се случваше за пръв път в живота им.

— Довиждане — повтори Жак. Без да съзнава ясно какво върши, той се отдръпна, хвърли към Жени поглед за сбогом, кимна с глава, усмихна се тъжно на Даниел и избяга.

Но когато премина гарата, някаква потайна сила го спря на края на тротоара.

В дрезгавината на здрача площадът се простираше пред него, осеян с електрически глобуси и пълен с коли — граница между два свята. Отвъд, готов да го погълне отново, го чакаше животът му на партиен деец; там го чакаше и самотата. Докато се бавеше от тази страна, до гарата, и други неща бяха възможни. Какви? Той сам не знаеше; и не искаше да си ги уясни. Струваше му се само, че ако премине този площад, ще отхвърли нещо, което съдбата му предлага, ще се откаже завинаги от някаква прекрасна възможност.

Той стоеше с подкосени крака и подло отлагаше мига, в който трябваше да вземе решение. Няколко празни коли за багаж бяха наредени покрай стената. Той избра една от тях и седна върху нея. За да обмисли какво да прави ли? Не. Той бе неспособен да разсъждава. Едновременно бе дълбоко разтревожен и останал без воля. Превил гръб, отпуснал ръце между коленете, с килната на тила шапка, загледан в земята, той дишаше шумно и не мислеше за нищо.

Сигурно, ако случайността не се бе намесила, щеше дълго да седи там неподвижен и после, след като си почине, щеше да дойде на себе си. Тогава, поддавайки се наново на трескавия ритъм на живота, щеше да изтича до редакцията на „Юманите“, за да научи текста на сръбския отговор… И цял един свят от възможности щеше сигурно да се затвори завинаги пред него… Но случайността се намеси: един носач имаше нужда от колите. Жак стана, погледна човека, после часовника си и странно се усмихна.

Почти със съжаление, сякаш се подчиняваше на случаен импулс, той влезе в гарата, без да бърза, взе си перонен билет, мина през чакалнята и се озова на перона.