Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (11)

II

Бързият влак не спираше в Круй и затова Антоан трябваше да слезе във Венет, последната спирка преди Компиен. Скочи от влака крайно възбуден. През време на пътуването не беше успял да съсредоточи мисълта си в медицинските книги, които носеше със себе си, въпреки че идната седмица щеше да се явява на изпит. Решителният час наближаваше. От два дни той с такава точност си представяше предстоящия кръстоносен поход, че във въображението му Жак беше вече свободен и той мислеше само как да спечели отново обичта на брат си.

Трябваше да измине около два километра по хубав равен път, облян от слънце. За първи път тази година след много дъжделиви седмици пролетта най-сетне се усмихваше и разпръсваше своя дъх в мартенското утро. Антоан гледаше с възхищение бранувани ниви от двете страни на пътя, които вече се зеленееха, склоновете, които се спущаха към Оаза, блеснали от светлина под синьото небе, и леките изпарения на хоризонта. За миг той изпита желание предположенията му да излязат неверни — това беше миг на слабост, но толкова спокойствие и чистота го заобикаляха от всички страни!… Невъзможно беше в тази красота да съществува тъмница за деца!

Трябваше да премине цялото село Круй, за да достигне до изправителния дом. Изведнъж, след като зави зад последните къщи, той изтръпна: без да го беше виждал някога, отдалеч позна голямото, покрито с керемиди здание с редиците решетъчни прозорци, със слънчевия часовник, който блестеше на слънцето; усамотената сграда, опасана от варосани стени като ново гробище, се издигаше сред варовита равнина, лишена от всякаква растителност. Човек би помислил, че това е затвор, ако не беше филантропичният надпис, издълбан в камъка над първия етаж, чиито златни букви се открояваха на стената: „Фондация Оскар Тибо“.

Антоан тръгна по голата алея, която водеше към изправителния дом. Малките прозорци сякаш гледаха отдалеч приближаващия се посетител. Той стигна до портала и дръпна камбанката, която прозвуча странно в неделната тишина. Едното крило на вратата се отвори. Голямо овчарско куче, завързано с верига за колибата, започна бясно да лае. Антоан влезе в двора, който всъщност представляваше градинка — покрита с чакъл пътека заграждаше тревна леха, завършваща пред главното здание във форма на полукръг. Той чувствуваше, че го наблюдават, но не забелязваше никакво живо същество, освен кучето, което опъваше веригата и не преставаше да лае гръмогласно. Вляво от входа се издигаше малък параклис с каменен кръст на покрива; вдясно, над вратата на една ниска постройка, се виждаше надпис: „Дирекция“. Той се отправи към тази страда. Вратата се отвори точно когато достигна до площадката. Кучето продължаваше да лае. Антоан влезе в постлания с плочки вестибюл, боядисан в охра, покрай чиито стени бяха наредени нови столове като в манастирска приемна. Стаята беше силно отоплена. Гипсов бюст на г-н Тибо в естествена големина украсяваше дясната стена; в тази ниска стая той изглеждаше огромен. Скромно разпятие от черно дърво, украсено с чимшир, поправяше отчасти впечатлението от бюста на отсрещната стена. Застанал прав сред стаята, Антоан беше нащрек. Не, не се беше излъгал! Тук миришеше на затвор!

Най-после едно малко прозорче в дъното на стаята се отвори и един от надзирателите подаде глава навън. Антоан му хвърли визитната си карта и картата на баща си и сухо каза, че желае да говори с директора.

Минаха около пет минути.

Вбесен, Антоан се готвеше да влезе направо в дома, когато в коридора се чу лек шум от стъпки. Един закръглен млад човек, рус, с очила, облечен в кафява фланелена пижама, изтича към него със сияещо лице, като подскачаше с турските си чехли и протягаше двете си ръце.

— Добър ден, докторе. Каква приятна изненада! Брат ви ще бъде възхитен да ви види. Аз ви познавам добре. Господин основателят на дома често говори за своя по-голям син, лекаря. Впрочем има и семейна прилика. Да, наистина! — каза той, като се смееше. — Уверявам ви. Но, моля ви се, влезте в кабинета ми. И извинявайте. Аз съм господин Фем, директор на дома.

Побутвайки Антоан към директорския кабинет, той тръгна след него, като влечеше крака; вървеше така близо до госта си с вдигнати, разперени ръце, сякаш беше готов да го задържи, ако случайно се подхлъзне.

Покани Антоан да седне и се настани зад бюрото.

— Надявам се, че господин основателят се радва на добро здраве — каза той с нежен глас. — Той не остарява, какъв необикновен човек! Колко жалко, че не е могъл да дойде с вас!

Антоан разглеждаше с недоверчив поглед обстановката и студено наблюдаваше това лице на рус китаец и златните очила, зад които две свити весели очички се движеха непрекъснато. Неподготвен за такъв прием и за такива словоизлияния, доста смутен, че този усмихнат млад човек по пижама се оказа директор на затвора (той си го представяше като стражар в цивилни дрехи, с отблъскваща външност, или поне като директор на колеж), Антоан трябваше да направи усилие, да придобие наново самоувереността си.

— Дявол да го вземе! — извика изведнъж г-н Фем. — Но вие сте дошли точно по време на литургията! Всички деца са в параклиса; и вашият брат също. Какво да направим? — Той погледна часовника си. — Остават още двадесет минути; може би половин час, ако има много деца, които се причестяват. Сигурно има. Господин основателят трябва да ви е казал, ние тук имаме много добър свещеник — млад, пъргав, много го бива, няма втори като него! Откакто е тук, религиозните чувства на нашите питомци са напълно преобразени. Но колко жалко, че трябва да чакате! Какво да направим?

Антоан стана безцеремонно. Той не забравяше целта на посещението си.

— Щом помещенията са празни в момента — каза той, като гледаше дребничкия директор, — неудобно ли ще бъде да разгледам дома? Много ме интересува да видя всичко отблизо. Още от детските години толкова често съм чувал да се говори за него…

— Наистина ли? — запита директорът изненадан. — Нищо по-лесно от това — добави той, без да се помръдне от мястото си. Продължаваше да се усмихва, но сякаш се замисли за малко. — О, знаете ли, в зданието няма нищо интересно. То е малка казарма и нищо повече. Като ви казвам казарма, все едно, че сте я видели; няма нищо за гледане.

Антоан продължаваше да стои прав.

— О, напротив, много бих желал да разгледам помещенията — заяви той и понеже директорът го наблюдаваше недоверчиво с малките си свити очи, сякаш думите на Антоан му се виждаха забавни, той добави: — Уверявам ви.

— Тогава, докторе, с удоволствие ще ви разведа. Един момент само, да си облека дрехата и да си обуя обущата. Ей сега ще бъда на ваше разположение.

Той изчезна. Антоан чу, че се звъни. След това камбаната на двора удари пет пъти. „Охо — рече си той, — дават тревога. Неприятелят е проникнал в крепостта.“ Не го сдържаше на едно място. Приближи се до прозореца, но стъклата бяха матови. „Спокойствие — повтаряше си той. — Отваряй си очите, събирай доказателства. А когато дойде време да се действува, ще знаеш как да постъпиш.“

Най-после г-н Фем се върна. Слязоха заедно по стълбите.

— Нашият параден плац! — каза директорът, като тържествено посочи двора и се засмя снизходително.

След това изтича до кучето, което отново се беше разлаяло, и така жестоко го ритна в хълбока, че то веднага се прибра в колибата си.

— Занимавате ли се с цветарство? Сигурно да, лекарите разбират от растения, дявол да го вземе!

Явно от желание да се хареса на Антоан той се спря посред градинката и запита:

— Можете ли да ми дадете съвет? С какво да покрия тази стена? С бръшлян? Ще трябва да се чака с години…

Без да отговори, Антоан се насочи към главното здание. Обиколиха целия приземен етаж. Антоан вървеше напред, като се взираше във всичко, и безцеремонно отваряше всички затворени врати. Нищо не се изплъзваше от погледа му. Стените бяха варосани в горната част и измазани с катран на височина два метра от земята. Всички прозорци бяха с матови стъкла, както в стаята на директора, и с решетки. Той поиска да отвори един прозорец и директорът извади от джоба си специален ключ. Антоан забеляза, че пълните му жълти ръчички бяха извънредно ловки. През отворения прозорец огледа с окото на полицай задния двор: той беше пуст. Представляваше голям четвъртит плац, покрит със суха, отъпкана кал и заграден с високи стени, посипани отгоре с начупени стъкла. Не се виждаше никакво дърво.

Г-н Фем с увлечение говореше за предназначението на разните помещения: учебни стаи, дърводелска работилница, шлосерска работилница, електрическа работилница и т.н… Стаите бяха малки и части. В трапезариите дежурните момчета бършеха масите от небоядисано дърво; кисела миризма идеше от умивалниците, които се намираха в ъглите.

— След ядене всички питомци мият канчетата и лъжиците си на тези умивалници. Не им даваме ножове, разбира се, нито дори вилици…

Антоан го гледаше, без да разбира, и директорът добави, като смигна с очи:

— Нищо остро…

На първия етаж също се редуваха класни стаи и работилници. Там имаше и баня с душове, които, изглежда, не се използуваха често, но директорът се гордееше много с тях. Той обикаляше весело от стая в стая, протегнал напред разперените си ръце, и докато говореше, машинално буташе някой тезгях до стената, вдигаше пирон от пода, затваряше докрай някой капещ кран и подреждаше всичко, което не бе на мястото си.

На втория етаж се намираха спалните. Те бяха два вида: в повечето от тях имаше по десетина покрити със сиви одеяла легла, наредени в права линия, и рафтове, на които момчетата поставяха торбите си. Те щяха да приличат напълно на малки войнишки спални, ако не беше желязната клетка, покрита с гъста мрежа, която се намираше посред стаята.

— Вътре ли ги затваряте? — попита Антоан, като посочи клетката.

Г-н Фем вдигна комично ръце, сякаш се ужасява, и след това се разсмя:

— Не, разбира се! Там спи надзирателят. Виждате ли, той поставя леглото си в средата, еднакво отдалечено от всички страни на клетката. Така вижда всичко, чува всичко и за него няма никаква опасност. Впрочем той има и звънец, с който може да даде тревога; жиците минават под пода.

Други спални представляваха малки тухлени килии една срещу друга, затворени с решетки като клетки в зоологическа градина. Г-н Фем се спря на прага. В усмивката му понякога се долавяше разочарование и замечтаност, които за миг придаваха на кукленското му лице меланхолията на статуите на Буда.

— А, докторе — обясни той, — тук са настанени „опасните“! Тези, които са дошли при нас прекалено късно, за да могат сериозно да се поправят. Те не са цвете за мирисане… Между тях има и доста порочни. Задължени сме да ги държим изолирани… през нощта.

Антоан се приближи до една от решетките. В тъмнината той различи нечисто, разхвърляно легло и стени, нашарени с мръсни рисунки и надписи. Той отстъпи крачка назад.

— Не гледайте, това са тъжни неща — въздъхна директорът, като го поведе по-нататък. — Вижте, ето коридора, където надзирателят се разхожда цялата нощ. Тук надзирателят не си ляга и електричеството не се гаси през нощта. Макар че са добре заключени, тези малки негодници са способни да направят някоя беля… О, напълно са способни! — Той поклати глава и изведнъж се разсмя, като присви очи; тъжният му израз бе изчезнал напълно. — Какви не типове виждаме тука! — заключи той някак наивно, като повдигна рамене.

Антоан бе така заинтригуван от всичко видяно, че вече не мислеше за въпросите, които си беше приготвил. Но все пак каза:

— Как ги наказвате? Бих желал също да видя вашия карцер.

Г-н Фем направи крачка назад, отвори широко очи и леко плесна с ръце.

— Боже милостиви, какъв карцер! Моля ви се, докторе, да не мислите, че се намирате в Ла Рокет^[1]! Слава богу, тук нямаме никакъв карцер. Затварянето е забранено по устав и можете да си представите, че господин основателят никога не би се съгласил на подобни методи.

Антоан се смути; той чувствуваше иронията в малките присвити очи, чиито клепки мигаха зад очилата. Почваше да му става неудобно да играе ролята на мнителен инспектор. Нищо от това, което бе видял досега, не му даваше основание да продължава тази роля. Доста объркан, той дори се запита дали директорът не е вече доловил съмненията му, които го бяха накарали да дойде в Круй; мъчно бе да се разбере това, защото откровеността на г-н Фем му изглеждаше съвсем непресторена, въпреки че в очите му от време на време проблясваше нещо хитро.

Директорът престана да се смее, приближи се до Антоан и го хвана за лакътя:

— Искахте да се пошегувате, нали? Вие знаете така добре, както и аз, какъв е резултатът от прекалената строгост — бунт или това, което е още по-лошо, притворство… Господин основателят произнесе много хубава реч по този въпрос на конгреса в Париж по време на изложението…

Той говореше тихо и гледаше младия човек с особена симпатия, сякаш Антоан и той бяха измежду малцината избрани, които единствено могат да разискват по тези педагогически проблеми, без да изпаднат в грешките на обикновените простосмъртни. Антоан се почувствува поласкан и благоприятното впечатление, което бе получил, се усили.

— Разбира се, в двора ние имаме, както във всички казарми, една малка сграда, която на плана архитектът беше означил като „дисциплинарни помещения“…

— ?…

— … но държим там само въглища и картофи. Каква полза от карцери? — допълни той. — Колко повече може да се постигне чрез убеждение!

— Така ли смятате? — рече Антоан.

Директорът се усмихна и отново докосна ръката му.

— Да се разберем — призна той. — Трябва да ви кажа от самото начало, че това, което наричаме убеждение, е всъщност лишаване от известен вид храна. Всички наши питомци са лакоми. На тяхната възраст това е понятно, нали? Сухият хляб, докторе, оказва невероятно въздействие… Но човек трябва да знае да прилага това средство. Главното е да не се уединява детето, върху което искаме да въздействуваме. Виждате колко сме далеч от карцерите. Трябва да накараш детето да яде парчето сух хляб в един ъгъл на трапезарията, и то на обед, когато се дава най-вкусното ядене, така че да усеща миризмата на хубавата яхния, която пуща пара, да гледа как другите лакомо ядат. Ето, на това не може да се устои! Нали? На тази възраст човек така бързо отслабва! Две седмици, три седмици — никога повече — и успявам да сломя и най-упоритите. Морално въздействие! — заключи той, като разтвори широко очи. — И никога не ми се е налагало да вземам други мерки, никога не съм вдигнал ръка върху някои от децата, които ми са поверени!

Лицето му сияеше от гордост и нежност. Изглежда, че той наистина обичаше тези негодници, дори онези, които му правеха най-големи бели.

Те слязоха обратно по стълбите. Г-н Фем извади часовника си.

— И накрая нека да ви покажа една много поучителна гледка. Ще разправите какво сте видели на господин основателя. Сигурен съм, че ще остане доволен.

Те преминаха градинката и влязоха в параклиса. Г-н Фем предложи светена вода на Антоан. Около шейсет момчета, облечени в работнически комбинезони, бяха коленичили на каменния под; те стояха съвършено неподвижни и редиците им сякаш бяха изравнени с канап. Четирима мустакати надзиратели, облечени в сини костюми с червени кантове, се движеха между тях и не ги изпущаха нито за миг от погледа си. Пред олтара свещеникът, подпомогнат от две деца, привършваше службата.

— Къде е Жак? — попита Антоан.

Директорът посочи галерията, под която стояха, и тръгна на пръсти към вратата.

— Брат ви винаги стои горе по време на службата — каза г-н Фем, когато излязоха вън. — Той е винаги сам, тоест с момчето, което му прислужва. А, тъкмо ще кажете на господин баща ви, че сме наели новия прислужник, за когото му бяхме говорили. Има вече една седмица, откакто е тук. Другият, дядо Леон, беше малко поостарял и ще бъде по-подходящ за надзирател на някои от работилниците. Новият е младеж от Лотарингия — чудесно почтено момче. Тъкмо е завършил военната си служба. Бил е ординарец на полковника и имаме за него отлични сведения. Така на брат ви ще бъде по-малко скучно по време на разходките, нали? Господи, аз съм се разприказвал, а децата вече излизат.

Кучето започна да лае бясно. Г-н Фем го накара да млъкне, намести очилата си и застана в центъра на парадния плац.

Двете крила на вратата на параклиса се отвориха и децата, по трима в редица, придружени от надзирателите, които вървяха отстрани, започнаха да маршируват като на военен парад. Те бяха гологлави и носеха платнени обуща с въжени подметки, които заглушаваха стъпките им; приличаха на ученици, които отиват на гимнастика. Комбинезоните им бяха чисти и пристегнати в кръста с кожени колани, чиито токи блестяха на слънцето. Най-възрастните трябва да имаха седемнадесет-осемнадесет години, а най-малките — десет-единадесет. Повечето от тях бяха бледи, с наведени очи, със спокойни лица, в които нямаше нищо младежко. Антоан, който ги разглеждаше най-внимателно, не забеляза никакви двусмислени погледи, никакви злобни усмивки, нито дори хитър израз по лицата им; тези деца не изглеждаха „опасни“. Той трябваше да признае в себе си, че нямаха вид на мъченици.

Когато малката колона изчезна в зданието, дървената стълба продължи да кънти с глух ритъм; Антоан се обърна към г-н Фем, който сякаш го чакаше да заговори и забеляза:

— Отлично държане.

Дребничкият човек не отговори, но леко потъркваше пълничките си ръце, като че ли ги миеше със сапун, и зад очилата очите му, блеснали от гордост, изразяваха благодарност.

 

 

Едва когато дворът опустя, Жак се появи на огрените от слънце стъпала на параклиса.

Той ли беше това момче? Толкова се беше променил, толкова бе пораснал, че Антоан го гледаше, без да може да го познае. Той не носеше униформата на изправителния дом, а сукнен костюм и филцова шапка; наметнат бе с палто. Едно двадесетгодишно набито русо момче, което не беше облечено като надзирател, го следваше. Те слязоха от площадката. Нито единият, нито другият, изглежда, бяха забелязали Антоан и директора. Жак вървеше спокойно, загледан в земята, и едва на няколко крачки от г-н Фем вдигна глава; спря се, погледна учудено и веднага свали шапка. Жестът му бе съвършено естествен, но Антоан се запита дали учудването му не е престорено. Макар че Жак се усмихваше, лицето му оставаше спокойно и по него не се четеше истинска радост. Антоан пристъпи напред с протегната ръка; и той също се преструваше, че се радва.

— Каква приятна изненада, Жак, нали? — извика директорът. — Но аз ще ви мъмря: трябва да си обличате пардесюто и да го закопчавате, когато сте в параклиса. Галерията е студена и може да настинете.

Щом г-н Фем му заговори, Жак се обърна към него. Гледаше го право в очите с почтителен израз и напрегнато внимание, като че ли се мъчеше да схване смисъла, който се крие зад думите му. След това, без да отговори, веднага облече палтото си.

— Много пораснал ми се виждаш, знаеш ли?… — смотолеви Антоан, като разглеждаше смаяно брат си. Той се мъчеше да разбере в какво се състои тази пълна промяна във външен вид, в походка, в израз на лицето; промяна, която сковаваше порива на чувствата му към Жак.

— Няма ли да останете малко навън, толкова е приятно сега? — предложи директорът. — Жак ще ви заведе в стаята си, когато се поразходите из градината.

Антоан се колебаеше.

— Искаш ли? — попита той, като гледаше брат си право в очите.

Жак сякаш не го чу. Антоан предположи, че не му се щеше да остане там, под прозорците на затвора.

— Не — рече той, — по-добре ще бъде да отидем в твоята… стая, нали?

— Както желаете — извика директорът. — Но аз бих искал да ви покажа още нещо преди това. Трябва да видите всичките ни питомци. Елате с нас, Жак.

Жак последва г-н Фем, който, размахал ръце, се смееше като разлудувал се ученик и побутваше Антоан към един навес, построен до стената при входа. Под навеса имаше десетина зайчарника. Г-н Фем страшно обичаше да се занимава със скотовъдство.

— Всички тези се родиха в понеделник — започна да обяснява той с възторг — и, вижте, вече проглеждат, миличките! Отсам са мъжките. Гледайте този там, докторе — продължи той, като бръкна в една клетка и измъкна за ушите един едър сребърен заек, шампанска порода, който бързо риташе със задните си крака, — той е от „опасните“!

Той не влагаше нищо в думите си и продължаваше да се смее чистосърдечно. Антоан си спомни за спалнята и за клетките с железни решетки.

Г-н Фем се обърна. На лицето му беше изписана усмивката на човек, който чувствува, че не оценяват любезността му.

— Дявол да го вземе, аз съм се разприказвал, а вие ме слушате просто от учтивост, нали? Ще ви заведа до стаята на Жак и ще ви оставя. Хайде, вървете напред, Жак, и ни покажете пътя.

Жак тръгна напред. Антоан го настигна и сложи ръката си на рамото му. Мъчеше се да си припомни хилавото, нервно същество с къси крачета, което беше отишъл да доведе от Марсилия миналата година.

— Ти си станал висок колкото мен.

От рамото ръката му мина по врата на Жак, който беше изтънял като на птиче. Крайниците му се бяха удължили и като че ли бяха станали по-тънки — китките се подаваха от ръкавите, под панталона се виждаха глезените му; походката му бе вдървена и неловка, но същевременно в нея имаше гъвкавост и младост, нещо съвършено ново у Жак.

Павилионът за „специалните“ питомци бе прилепен до зданието на дирекцията и за да се влезе в него, човек трябваше да мине през канцеларията. Пет съвършено еднакви стаи бяха наредени край коридора, боядисан в охра. Г-н Фем обясни предназначението им; Жак беше единственият „специален“ и останалите стаи бяха празни; момчето, което прислужваше на Жак, спеше в една от тях, а другите се използуваха за склад.

— Ето и килията на нашия затворник — каза директорът, като щипна леко Жак по ухото; Жак се усмихна и се дръпна настрана, за да ги остави да минат преди него.

Антоан огледа стаята внимателно.

Човек би я взел за стая в скромен, но добре поддържан хотел. Тя беше облепена с тапети на цветя и доста светла, макар че светлината падаше отгоре, от два полукръгли прозореца с матови стъкла, затворени с решетка и мрежа; те бяха под самия таван и понеже стаята беше по-висока от двора, намираха се на повече от три метра височина от земята. В стаята не влизаше слънце, но тя беше топла, дори претоплена от централното отопление. Мебелировката се състоеше от един чамов шкаф, два плетени стола и една черна маса, на която книгите и речниците бяха грижливо подредени. Малкото легло, гладко като маса за билярд, бе постлано с чаршафи, които като че ли бяха току-що поставени. Легенът бе сложен върху чиста покривка и няколко съвършено нови кърпи висяха на закачалката. Щателният преглед, който Антоан направи на обстановката, съвършено обърка представите му. Всичко, което беше видял от един час насам, бе напълно противоположно на това, което бе очаквал: Жак живееше съвършено отделен от другите деца, отнасяха се с него внимателно и с обич, а директорът беше славно момче и съвсем не приличаше на тъмничар. Всички сведения, които му бе давал г-н Тибо, се оказаха верни. Колкото и да бе упорит, Антоан трябваше да се откаже от подозренията си.

Той забеляза, че директорът го гледа.

— Добре си настанен тук — каза веднага Антоан, като се обърна към Жак.

Жак не отговори. Той сваляше палтото и шапката си, които прислужникът пое от ръцете му и ги постави на закачалката.

— Брат ви казва, че сте добре настанен — повтори директорът.

Жак се обърна бързо кръгом. Той се държеше учтиво, много възпитано, нещо, което брат му никога не беше виждал у него.

— Да, господин директоре, много добре.

— Няма защо да преувеличаваме — поде г-н Фем, като се усмихна. — Скромно е, но ние гледаме само да е чисто. Впрочем за това трябва да се похвали Артюр — добави той, като се обърна към момчето. — Ето, леглото е направено като за преглед…

Лицето на Артюр светна. Антоан, който го гледаше, не можа да се въздържи да не му кимне приятелски с глава. Прислужникът имаше кръгла глава, чертите му бяха безволеви, очите бледи, но в усмивката и погледа му имаше нещо честно и нежно. Той беше застанал до вратата и сучеше мустаците си, които изглеждаха почти безцветни в сравнение със загорялото му лице.

„Такъв е, значи, тъмничарят, когото си представях в мрака на някакво подземие с мъждукащ фенер и връзка ключове в ръка“ — каза си Антоан неволно и се присмя на себе си. Той се приближи до книгите и весело ги разгледа.

— Салустий? Напредваш ли по латински? — запита той със закачлива усмивка.

Г-н Фем отговори вместо Жак.

— Може би не трябва да го казвам пред него — каза той, като се преструваше, че се колебае, и смигна на Жак, — но трябва да призная, че учителят му е доволен от неговото прилежание. Учим осем часа на ден — продължи той по-сериозно. После се приближи до черната дъска, която бе закачена малко накриво и я оправи, без да спре да говори. — Но това не ни пречи да се разхождаме два часа с Артюр, каквото и да е времето. Баща ви държи много на това. И двамата имат здрави крака и аз им давам пълна свобода да си избират маршрута. Със стария Леон беше друго; не ходеха много, но затова пък събираха билки покрай оградите. Нали? Трябва да ви кажа, че дядо Леон е бил прислужник в аптека на млади години и познава куп растения с латинските им имена. Полезни знания. Но всъщност аз предпочитам Жак да ходи на разходка из полето, това е по-добре за здравето му.

Докато г-н Фем говореше, Антоан се обърна на няколко пъти към брат си. Човек би казал, че Жак слуша като насън. Понякога сякаш правеше усилие да внимава и тогава смътна тревога полуотваряше устните му и клепките му затреперваха.

— Дявол да го вземе! Аз бърборя ли, бърборя, а Жак толкова отдавна не е виждал брат си! — извика г-н Фем, като направи няколко крачки заднишком към вратата и размаха приятелски ръце. — Вие ще вземете влака в единадесет часа, нали? — запита той.

Антоан не беше помислил за влака. Очевидно г-н Фем не се съмняваше — това личеше по тона му, — че той ще вземе първия влак и Антоан почувствува, че няма сили да отхвърли тази възможност да се измъкне; този тъжен дом, безразличието на Жак го потискаха. При това вече можеше да бъде спокоен — всичко беше наред. Нямаше какво повече да прави тук.

— Да — отвърна той, — за жалост трябва да се върна рано, за втората визитация…

— Няма защо да съжалявате, това е единственият влак до довечера. Хайде, довиждане.

Двамата братя останаха сами. Настъпи кратко неловко мълчание.

— Седни на стола — каза Жак, като се готвеше да седне на леглото. В този момент забеляза втория стол и го предложи на Антоан, като повтори съвсем естествено: — Седни на стола — вместо да каже просто: „Седни“. Самият той също седна.

Нищо не се изплъзваше от вниманието на Антоан и той веднага подозрително запита:

— Обикновено ти имаш само един стол тука, нали?

— Да. Но Артюр днес ми е донесъл своя стол, както в дните, когато имам урок.

Антоан не настоя за повече подробности.

— Всъщност не си зле настанен тук — рече той, като отново хвърли поглед наоколо си. После посочи чистите чаршафи и кърпи и запита: — Често ли сменят бельото?

— В неделя.

Антоан говореше с рязък и весел тон, който му беше присъщ, но който в тази кънтяща стая и при безразличието на Жак звучеше някак хапливо и дори нападателно.

— Представи си — каза той, — аз се страхувам, не знам защо, че не се държат добре с тебе…

Жак го погледна изненадано и се усмихна. Антоан не сваляше очи от брат си.

— Слушай, наистина, между нас казано, от нищо ли не се оплакваш?

— От нищо.

— Не искаш ли да се възползувам от случая да издействувам нещо от директора?

— Какво да издействуваш?

— Е, знам ли аз? Помисли и реши сам.

Жак като че ли се замисли, усмихна се отново и поклати глава.

— Няма какво да искам. Нали виждаш, всичко е много добре.

Гласът му бе не по-малко променен от външността му — мъжки глас, топъл и сериозен, с приятен, макар и малко глух тембър, който звучеше странно у този юноша.

Антоан го гледаше.

— Колко си се променил! Човек дори не може да каже, че си се променил, просто си друг човек. Съвсем друг…

Той не откъсваше поглед от Жак, като се мъчеше да открие в това ново лице някогашните черти. Червеникавите коси бяха същите, може би сега бяха станали малко по-тъмни и биеха на кестеняво, но си оставаха все така остри и растяха ниско над челото; тънкият, лошо оформен нос беше същият; напуканите устни бяха същите, но сега лек рус мъх хвърляше сянка върху тях; масивната челюст, станала още по-широка, бе същата; и щръкналите уши бяха същите — сякаш опъваха устата и я правеха по-голяма. И все пак този младеж не приличаше на вчерашното дете. „Човек би казал, че дори и темпераментът му е променен — помисли Антоан. — Той беше така жив, винаги така неспокоен, а сега това плоско, заспало лице… Беше така нервен, а сега е съвсем апатичен…“

— Я стани малко.

Жак се усмихна покорно, но очите му не се усмихваха, и остави брат си да го прегледа. Зениците му бяха замъглени.

Антоан опипваше ръцете и краката му.

— Колко си пораснал! Не чувствуваш ли умора от това бързо израстване?

Жак поклати глава. Антоан го държеше пред себе си, хванал китките му. Той забеляза бледността на кожата, върху която луничките изпъкваха по-силно, и леките сенки под очите.

— Не ти е много добър цветът на лицето — подхвана той с по-сериозен глас. Намръщи се и сякаш се готвеше да каже още нещо, но замълча.

Изведнъж покорното, неизразително лице на Жак му припомни подозрението, което му бе минало през ума, когато Жак се беше показал на двора.

— Предупредиха ли те, че те чакам след службата? — запита той внезапно, без всякакъв увод.

Жак го гледаше и сякаш не разбираше въпроса му.

— Когато излезе от параклиса — настоя Антоан, — знаеше ли, че съм пристигнал?

— Не, разбира се. Отде бих могъл да знам?

Той се усмихваше наивно учуден.

Антоан се разколеба и пошепна:

— Аз пък помислих, че… Може ли да се пуши тук? — подхвана той, за да промени разговора.

Жак го погледна стреснато и когато Антоан му подаде табакерата си, лицето му стана мрачно.

— Не, аз не пуша — отговори той и лицето му посърна.

Антоан не знае вече какво да каже. Както винаги, когато човек желае да продължи разговора със събеседник, който едва отговаря, той се мъчеше да поставя въпроси.

— Значи, наистина — започна той отново — нямаш нужда от нищо? Имаш ли всичко, каквото ти трябва?

— Ами да.

— Удобно ли ти е леглото? Имаш ли достатъчно завивки?

— О, да, дори ми е много топло.

— Ами учителят ти? Добър ли е към тебе?

— Много добър.

— Не ти ли омръзва да учиш така, все сам?

— Не.

— А вечер какво правиш?

— Лягам си след вечеря в осем часа.

— А кога ставаш?

— В шест и половина, като удари камбаната.

— Свещеникът идва ли да те види понякога?

— Да.

— Как е той?

Жак вдигна замрежените си очи към Антоан. Очевидно не разбра въпроса и затова не отговори.

— Ами директорът? Идва ли и той?

— Да, често.

— Той ми се вижда приятен. Обичат ли го?

— Не знам. Сигурно го обичат.

— Никога ли не се срещаш с… другите?

— Никога.

При всеки въпрос Жак, който бе навел очи, потръпваше леко, като че ли му струваше усилие да минава така бързо от един въпрос на друг.

— Ами поезията? Пишеш ли още стихове? — запита Антоан шеговито.

— Не, не пиша вече.

— Защо?

Жак поклати глава, после се усмихна спокойно и усмивката замръзна върху устните му. Би се усмихнал по същия начин, ако Антоан го беше запитал: „Тичаш ли още с обръча си?“.

Тогава, изчерпал всичките си въпроси, Антоан се реши да заговори за Даниел. Жак не очакваше това и лека червенина се разля по бузите му.

— Че как да получавам писма от него? — отговори той. — Тук е забранено да се получават писма.

— Но ти? Ти не му ли пишеш? — възрази Антоан.

Той наблюдаваше внимателно брат си. Жак се усмихна по същия начин както преди малко, когато Антоан бе заговорил за поезия. Той леко сви рамене и отговори:

— Всичко това е стара история… Не ми говори за тия работи.

Какво искаше да каже? Ако беше отговорил: „Не, никога не съм му писал“, Антоан щеше да настоява, щеше да го изобличи, и то с някакво скрито удоволствие, защото безразличието на брат му започваше вече да го дразни. Но Жак избягваше въпроса, говореше твърдо и тъжно; това сковаваше Антоан. В същия миг му се стори, че погледът на Жак се плъзна покрай него и се впери във вратата. В психическото състояние, в което се намираше, този поглед бе достатъчен, за да събуди отново всичките му предишни подозрения. Вратата беше със стъкла, очевидно за да може да се наблюдава отвън какво става в стаята; над нея имаше отвор без стъкло, покрит с малка решетка, и от коридора можеше да се чува всичко, което се говори вътре.

— Има ли някой в коридора? — запита изведнъж Антоан рязко, като си повиши гласа си.

Жак го погледна, сякаш брат му беше полудял.

— Как, в коридора ли? Да, понякога… Защо?… Тъкмо видях, че дядо Леон минава.

В този миг се почука на вратата. Дядо Леон идваше да се запознае с брата на Жак. Той седна фамилиарно на ръба на масата.

— Е, как, надявам се, че го намирате добре! Поправил се е от есента, нали?

Той се смееше. Лицето му бе като на ветеран от войската; имаше увиснали мустаци, смееше се като веселяк и тогава ябълките му се изпълваха с кръв и се покриваха с тънки червени нишки, които се разклоняваха чак до бялото на очите и замътваха погледа му, в чийто израз имаше нещо бащинско, но същевременно и хитро.

— Върнаха ме пак в работилниците — обясни той, като клатеше рамене. — А пък аз бях толкова свикнал с господин Жак! Ех, няма какво — каза той, като си тръгваше, — човек трябва да е доволен от всичко… Много поздрави на господин Тибо, кажете му от страна на дядо Леон… Той ме познава добре.

— Какъв чудесен човек е този старец! — каза Антоан, когато Леон излезе. И продължи прекъснатия разговор: — Мога да му предам писмо от тебе, ако искаш.

Понеже Жак не разбра какво иска да каже, Антоан обясни:

— Не желаеш ли да драснеш две думи на Фонтанен?

Той упорито дебнеше в спокойните черти на Жак някаква следа от вълнение, някакъв спомен от миналото. Напразно. Младежът клатеше глава, но без да се усмихва сега.

— Благодаря, няма нужда. Няма какво да му пиша. Това е стара работа.

Антоан се задоволи с това. Беше му дошло вече до гуша. Пък и времето минаваше. Той извади часовника си.

— Десет и половина. След пет минути трябва да тръгна.

Жак сякаш се смути изведнъж, очевидно искаше да каже нещо. Какво? Той започна да разпитва брат си за здравето му, за часа, в който заминава влакът, за изпитите му. Когато Антоан стана, той бе поразен от тона, с който Жак каза, въздъхвайки:

— Нима си отиваш вече? Постой още малко…

Мина му през ума, че може би детето беше разочаровано от студенината му и че може би посещението му е било по-приятно, отколкото показваше.

— Доволен ли си, че дойдох? — пошепна той неловко.

Жак като че ли мислеше за нещо; той потръпна, погледна учудено и отговори с учтива усмивка:

— О, да, много съм доволен. Благодаря ти.

— Е, тогава ще гледам да дойда пак… Довиждане — рече Антоан, малко засегнат.

Той отново загледа брат си право в лицето, като напрегна цялата си проницателност; нежността му също се събуди.

— Често мисля за тебе, братче — осмели се да каже той. — Все се страхувам, че не си щастлив тук… — Те бяха близко до вратата. Антоан хвана ръката му. — Ти би ми казал, ако си нещастен, нали?

По лицето на Жак се изписа стеснение. Той се наведе, като че ли искаше да довери нещо на брат си. Най-после се реши и бързо-бързо пошепна:

— Би трябвало да дадеш нещо на Артюр, прислужника… Той е толкова услужлив… — Виждайки, че Антоан е смаян и се колебае, той добави: — Ще му дадеш нещо, нали?

— Да не станат разправии? — рече Антоан.

— Не, не. Като си отиваш, кажи му довиждане любезно и му пусни малък бакшиш… Ще го направиш, нали? — Гласът му беше почти умолителен.

— Разбира се. А ти наистина ми кажи, не си ли нещастен?

— О, не — отвърна Жак с едва доловима отсянка на раздразнение. След това запита със снишен глас: — Колко ще му дадеш?

— Не знам. Колко да му дам? Двайсет франка стигат ли? Искаш ли да му дам петдесет?

— О, да, петдесет! — каза Жак смутено и радостно. — Благодаря, Антоан. — И той стисна ръката, която брат му му подаде.

 

 

Когато Антоан излезе от стаята, прислужникът минаваше по коридора. Той прие бакшиша без колебание и приветливото му още детинско лице се зачерви от удоволствие. Той заведе Антоан в кабинета на директора.

— Единадесет без четвърт — съобщи г-н Фем. — Имате още достатъчно време, но все пак трябва да тръгвате.

Те преминаха вестибюла, където бюстът на г-н Тибо се мъдреше тържествено. Сега Антоан го погледна без ирония. Той си даваше сметка, че баща му с пълно основание се гордее с този институт, изцяло създаден от него; дори почувствува известна гордост, че е негов син.

Г-н Фем го придружи до пътната врата, като му заръчваше да предаде почитанията му на г-н основателя; смееше се непрекъснато, присвиваше очи зад очилата си и държеше ръката на Антоан в ръцете си, които бяха меки и пълнички като на жена. Най-после Антоан успя да се откъсне от него. Дребното човече остана на пътя, гологлаво под слънчевите лъчи, размахвайки ръце и продължавайки да се смее и да клати глава в знак на приятелски чувства.

„Пъхнал си бях тази муха в главата като някое празноглаво момиче — казваше си Антоан, като вървеше по пътя. — Този дом не е лош и Жак не е нещастен там. Най-глупавото от моя страна беше — хрумна му внезапно, — че си загубих времето да разпитвам Жак като следовател, вместо да поприказвам с него приятелски. — Не беше далеч от мисълта, че брат му не съжаляваше, когато той си тръгна. — Но пък и той се държеше така — помисли си Антоан с раздразнение, — показваше се толкова безразличен!“

И въпреки всичко той съжаляваше, че не предразположи Жак към по-задушевен разговор.

Антоан нямаше приятелка и се задоволяваше със случайни връзки; но той беше вече двадесет и четири годишен и понякога чувствуваше пустота в сърцето си; искаше му се да съжалява някое слабо същество, да подкрепи някого със силата си. Колкото повече се отдалечаваше от изправителния дом, толкова повече обичта му към малкия му брат се усилваше. Кога ще го види пак? За малко не се върна назад.

Вървеше наведен, защото слънцето блестеше в очите му. Когато вдигна глава, разбра, че е сбъркал пътя. Някакви деца му показаха как може да мине напреко през нивите. Той ускори крачка. „Какво ще правя, ако изпусна влака?“ — помисли си той на шега. Представи си как ще се върне в изправителния дом, как ще прекара целия ден с Жак. Ще му разправи за своите въображаеми страхове; за това, че баща му не знае за пътуването му; ще се държи като другар, който му поверява тайни; ще му припомни как се върнаха с файтон от гарата след завръщането им от Марсилия и как онази вечер беше почувствувал, че могат да станат истински приятели. Желанието му да пропусне влака стана така силно, че той забави крачка, чудейки се как да постъпи. Изведнъж чу изсвирване на локомотив. Облаци пушек се издигаха от лявата му страна над горичката. Без да мисли, той се затича. Гарата се виждаше вече. Билетът му беше в джоба и той можеше да скочи в някой вагон даже от противоположната страна на перона. Прилепил лакти до тялото си, отметнал назад глава, с развята брада, той поемаше въздуха с пълни гърди. Чувствуваше се горд с мускулите си; сигурно щеше да стигне навреме.

Но бе направил погрешна сметка — не бе предвидил прелеза на железопътната линия. За да достигне до гарата, линията правеше завой, като минаваше под малък мост. Антоан напразно усилваше своя бяг, напрягаше до краен предел силите си — достигна моста, когато влакът вече тръгваше от гарата; изпусна го за някакви стотина метра.

Но беше толкова горд, че не искаше да признае поражението си; щеше му се да се убеди, че е предпочитал да се случи така.

„Можех да скоча във фургона, ако исках — каза си той, — но тогава щях да замина, без да съм видял Жак повторно.“

Доволен от себе си, той се спря.

Изведнъж всичко, което си бе въобразявал преди малко, взе конкретна форма: обед в ханчето, връщане в изправителния дом, дълга разходка с Жак.