Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (105)

XXXI

През цялата сутрин и дори докато обядваше с двамата германци, Жак на няколко пъти се бе запитал: „Да отида ли да видя Даниел?“ И всеки път си бе отговарял: „Не, разбира се. Защо ще ходя?“

Обаче, когато излезе от ресторанта с Кирхенблат към три часа и премина площада пред Борсата, той зърна входа на метрото и си помисли: „Събранието на Вожирар почва чак в пет часа… Ако искам да отида в Ньойи, сега ще имам време… — Той се спря смаян: — Е, защо да не свърша тази работа, та поне да не мисля за нея…“ Без да се колебае, той остави германеца и изтича по стълбите на метрото.

Пред вратата на клиниката на булевард Бино той позна Виктор, шофьора на брат му, който пушеше до колата, застанал на края на тротоара.

„Предпочитам дори да мине така“ — каза си той при мисълта, че Антоан ще присъствува на разговора.

Но когато влезе в градината, видя брат си, който идваше насреща му.

— Ако беше дошъл по-рано, щях да те отведа в града с колата. Но сега бързам… Искаш ли да вечеряме заедно довечера? Не? Кога тогава?

Жак избягна въпросите му.

— Как да намеря Даниел? Искам да го видя… сам.

— Няма нищо по-лесно… Госпожа дьо Фонтанен не излиза от павилиона за покойниците, а Жени я няма.

— Няма ли я?

— Нали виждаш сивия покрив зад дърветата? Това е павилионът, където оставят мъртъвците. Даниел е там. Пазачът ще отиде да го повика.

— А Жени не е ли в клиниката?

— Не, майка й я изпрати да вземе някои работи от къщи… За дълго ли си в Париж?… Значи, ще ми телефонираш?…

Той излезе на улицата и изчезна в колата.

Жак тръгна към павилиона. Но изведнъж забави крачка. Безумен план изникна в главата му… Той се обърна, върна се при градинската врата и повика едно такси.

— Бързо — каза Жак с дрезгав глас, — на авеню Дьо л’Обсерватоар!

Той се взираше в дърветата, в минувачите и в колите, покрай които минаваше колата. Мъчеше се да не мисли. Съзнаваше ясно, че ако разсъди само за минута, не би предприел тази странна постъпка, която някаква тайна сила му заповядваше да извърши незабавно. Защо отиваше там? Сам не знаеше. Да се оправдае! Да не бъде вече онзи, който винаги постъпва погрешно! Трябваше да свърши с това, да свърши веднъж завинаги с едно обяснение!

Той спря колата при входа на Люксембургската градина и почти тичешком измина пътя до къщата на семейство Фонтанен, като си налагаше да не вдига очи към балкона и към прозорците, които някога толкова пъти бе гледал отдалеч. Изтича през вратата, прелетя като стрела край прозореца на портиерката, страхувайки се да не би Жени да е наредила да не пущат никого при нея.

Нищо не се бе променило. Стълбището, по което толкова често се бе изкачвал, бъбрейки с Даниел… Даниел по къси панталони, с книги под мишница… Площадката, където за първи път бе видял госпожа дьо Фонтанен онази вечер, когато се върнаха от Марсилия. И тя се бе навела към двамата бегълци, а единственият й упрек бе усмивката на сериозното лице… Нищо не се бе променило, нищо, нито дори звънецът на апартамента, чийто звук отекна в дълбочините на паметта му…

Тя ей сега ще се появи! Какво ще й каже?

Сгърчил ръка върху перилата, наведен напред, той се ослушваше… Никакъв шум зад вратата, никакви стъпки… Какво ли прави тя?

Той потърпя няколко минути и отново още по-плахо позвъни.

Същото мълчание.

Тогава бежешком слезе по стълбата до портиерската стая.

— Госпожица Жени е в къщи, нали?

— Не… Господинът сигурно знае, че горкият господин дьо Фонтанен…

— Да. Но знам също, че госпожицата е горе. Имам да й кажа нещо бързо…

— Госпожицата наистина се върна следобед, но пак излезе. Има най-малко четвърт час.

— О! — рече Жак. — Значи, е излязла?

Той изгледа тъпо, с втренчен поглед старата жена. Не би могъл сам да определи какво чувствува: голямо облекчение или болезнено разочарование.

Събранието на Вожирар започваше в пет часа. Да отиде ли? Вече не му се ходеше. За първи път нещо лично смътно заставаше между него и живота му на деец.

Изведнъж той взе решение: ще се върне в Ньойи. Стига само Жени да се е отбила някъде по пътя, той ще пристигне преди нея и ще я чака на тротоара пред клиниката… Безумен план, пълен с рискове… Но той беше готов на всичко само за да не остава повече в сегашното си състояние.

 

 

Но Жак не бе помислил за капризите на случайността. Слизайки от трамвая пред клиниката, докато се колебаеше как да постъпи, някой извика зад гърба му:

— Жак!

Даниел, който чакаше трамвая на другия тротоар, го бе забелязал и със смаяно лице пресече улицата.

— Ти ли си? Значи, още си в Париж?

— Върнах се вчера — измънка Жак. — Антоан ми съобщи новината…

— Той умря, без да се върне в съзнание — каза кратко Даниел.

Изглеждаше още по-смутен от Жак; дори някакъв израз на досада се изписа по лицето му.

— Имам среща, която не мога в никой случай да отложа — пошепна той. — Предложих на Лудвигсън да му продам няколко платна, понеже имаме нужда от пари, и той ще дойде днес в ателието ми… Ако знаех, че ще дойдеш да се видим… Какво да направим? Не искаш ли да дойдеш с мене? В ателието ще можем спокойно да си поговорим, докато чакаме Лудвигсън…

— Добре, щом искаш — отвърна Жак, като изведнъж се отказа от всичките си планове.

Даниел му благодари с признателна усмивка.

— Можем да повървим малко пеш. При укрепленията ще вземем такси.

Булевардът се разкриваше пред тях, блеснал от светлина. По сенчестия тротоар се вървеше леко. Даниел беше великолепен и смешен с лъскавата си каска, искряща на слънцето, и с развяващата се върху нея конска грива; сабята се удряше в краката му, докосваше шпорите и дрънкането й придаваше на походката му войнствен ритъм. Жак, потиснат от мисълта за войната, разсеяно слушаше обясненията на приятеля си. Идеше му да го прекъсне, да го сграбчи за лакътя и да му извика: „Нещастнико, не виждаш ли какво ти готвят!…“ Жестока мисъл мина през ума му и го накара просто да се закове на място: ако невъзможното стане, ако съпротивата на Интернационала не успее да спаси мира, този хубав драгун, изпратен като авангард някъде към границата в Лотарингия, може би ще бъде убит още първия ден… Сърцето му се сви и думите заглъхнаха в гърлото му.

— Лудвигсън ми каза: „Към пет часа“ — продължаваше Даниел. — Но аз искам да направя избор, преди той да дойде… Нали разбираш, трябва сам да се оправям с всичко — баща ми ни остави само дългове.

Той се засмя някак странно. Смехът му, словоохотливостта му, треперещият и същевременно рязък глас, всичко у него показваше нервност, която не му бе привична. Причините бяха много: изненадата, че пак вижда Жак, горчивият спомен от първата им среща, желанието да намери отново тона на някогашните им разговори, да си възвърне доверието на мълчаливия си другар с непринудени признания; освен това той бе щастлив да излезе извън болницата, да почувствува опиянението на прекрасния летен ден, да се разхожда с приятеля си след четирите дни, които бе прекарал затворен, очаквайки смъртта на баща си.

Жак до такава степен бе забравил, че на негово име е вложено някъде цяло богатство, че и през ум не му мина да предложи пари на приятеля си. Впрочем и Даниел не бе помислил за това, защото иначе не би споменал нито дума за паричните си затруднения.

— Дългове… И опетнено име — продължи мрачно той. — До края да трови живота ни!… Тази сутрин отворих едно писмо от Англия, изпратено до него; беше от някаква жена, на която обещал пари… Той се разхождаше из Европа и поддържаше по една жена на двата края на линията Лондон-Виена като някакъв кондуктор на спални вагони… О, малко ме е грижа за похожденията му! — добави той живо. — Но другото е отвратително.

Жак уклончиво поклати глава.

— Учудва ли те, че говоря така — поде Даниел. — Много ме е яд на баща ми. Не заради неговите женски истории. Не! Дори бих казал: напротив… Странно ти се вижда, нали? Той умря, без никога между нас да е съществувала и най-малката искреност, и най-малката размяна на мисли, на чувства. И дори да беше съществувала някаква близост помежду ни, тя сигурно щеше да бъде единствено на тази плоскост — жените, любовта… Може би защото и аз съм като него — поде той глухо, — съвсем като него. Неспособен съм да устоя на увлеченията; неспособен съм дори да чувствувам угризения на съвестта заради тях. — Той се поколеба, преди да добави: — Ти не си такъв, нали?

От четири години Жак също бе се поддавал на своите „увлечения“, но никога не го бе правил без угризения. Без сам да съзнава това, в едно затънтено кътче на съзнанието му още съществуваше нещо от детинското разграничаване между „чисто“ и „нечисто“, за което той така често някога споменаваше в споровете си с Даниел.

— Не — каза той. — Аз никога не съм имал смелостта… смелостта да се приема такъв, какъвто съм.

— Смелост ли е това? Напротив, може би е слабост… Или глупаво самодоволство… или каквото щеш друго… Струва ми се, че за известни характери като моя, нормалният режим, необходимият режим, ритъмът на живота им е да се спущат от едно желание към друго. Никога да не отказват това, което им се предлага! — заключи той с поривист тон, сякаш повтаряше някаква тайна клетва.

„За негов късмет той е хубав — каза си Жак, като галеше с поглед мъжествения волев профил, който се открояваше под каската. — За да говори човек за желанията си с такава увереност, трябва действително да не може да се устои на чара му, трябва да има навика сам да събужда желания… Може би той е имал други преживявания, различни от моите…“

Жак си спомни за първите любовни уроци в прегръдките на русата Лизбет, сантименталната елзасчанка, племенницата на леля Фрюлинг. Даниел бе научил по-рано любовните удоволствия в леглото на обиграното момиче, което го бе прибрало при себе си през нощта, когато бяха избягали в Марсилия. Дали различните начини, по които те бяха посветени в тайната на любовта, бяха оставили завинаги неизличими следи у тях? „Дали действително първото приключение «ориентира» младежа? — запита се той. — Или, напротив, това приключение е продиктувано от тайнствени закони, на които човек се подчинява през целия си живот.“

Сякаш отгатнал насоката на мислите му, Даниел извика:

— Ужасно сме склонни да усложняваме тези въпроси. Любовта ли? Въпрос на хигиена, драги мой, на физическа и душевна хигиена. Колкото до мен, аз приемам безрезервно определението на Яго. Спомняш ли си го? „It is merely a lust of the blood and a permission of the will…“ Да, любовта е това и ние не трябва да правим от нея нещо друго. Напор на жизнени сокове… Яго го казва добре: „Кипеж на кръвта със съгласието на волята…“

— Ти все още не си се отказал от старата мания да цитираш английски автори — забеляза Жак усмихнато. Нямаше никакво желание да спори за любовта… Той погледна часовника си. В редакцията на „Юманите“ новините на телеграфните агенции пристигаха не по-рано от четири и половина, пет часа.

Даниел забеляза този негов жест.

— О, имаме време — каза той, — но по-добре ще си поговорим в къщи.

Той повика едно такси.

В колата, за да поддържа разговора, Даниел продължи да говори за себе си, за успехите си в Люневил и в Нанси, като възхваляваше чара на краткотрайните приключения.

— Защо ме гледаш така? — запита той изведнъж, сякаш обхванат от стеснение. — Оставяш ме да бъбря… За какво мислиш?

Жак трепна. Още веднъж изпита изкушението да заговори с Даниел по въпросите, които го тормозеха. Но и този път се изплъзна.

— За какво мисля ли?… Ами… за всичко това.

И в настъпилото мълчание и двамата се запитаха с болка на сърцето дали образът, който бяха запазили един за друг, отговаряше още на действителността.

— Карайте по улица Сей — извика Даниел на шофьора. После се обърна към Жак: — Едва сега се сещам — ти не си виждал как съм се наредил, нали?

Ателието, което Даниел бе наел през годината, която предшествуваше постъпването му в казармата (Лудвигсън плащаше наема под любезния предлог, че Даниел държи там архивите на списанието), беше на последния етаж на една стара сграда с високи прозорци в дъното на застлан с плочки двор.

Каменното стълбище беше тъмно, изровено на места, и миришеше на старо, но бе доста обширно и украсено с перила от ковано желязо. Вратата на ателието, снабдена с шпионка, се отваряше с тежък ключ, който Даниел бе взел от портиерката.

Следвайки приятеля си, Жак влезе в обширна мансардна стая, осветена отгоре с голям прашен прозорец. Докато Даниел се суетеше наоколо, Жак с любопитство разглеждаше обстановката. Стените на ателието бяха боядисани гладко в сиво-бежово, без никакви други пъстри цветове. В дъното имаше две високи ниши, закрити с полудръпнати завеси: едната, боядисана в бяло, бе превърната в тоалетна стая; другата, тапицирана в помпейско червено, бе напълно заета от голямо ниско легло. В един ъгъл чертожна дъска, поставена на стойки, бе отрупана с книги, албуми и списания; над нея висеше лампа със зелен рефлектор. Под покривките, които Даниел бързо сваляше, бяха натрупани няколко статива на колелца и разнообразни столове. До стената, поставени между дълбоки преградки от небоядисано дърво, имаше рамки и картони, от които се виждаха само ръбовете.

Даниел избута пред Жак едно изтъркано кожено кресло.

— Седни… Искам да си измия ръцете.

Жак се тръшна върху креслото, чиито пружини изстенаха. Вдигнал очи към еркера, той гледаше множеството покриви, окъпани в топла светлина. Разпозна купола на Френския институт, камбанарията на „Сен-Жермен-де-Пре“, кулите на „Сен-Сюлпис“.

После се обърна към тоалетната стая и зърна Даниел между полуотворените завеси. Младежът бе сменил куртката си със синя пижама и седнал пред огледалото, с внимателна усмивка приглаждаше с ръце косата си. Жак бе така изненадан, сякаш бе разкрил някаква тайна. Даниел беше красив, но съвсем нямаше вид, че съзнава това; той държеше изящната си глава, чийто профил напомняше изображение на медальон, с такава мъжествена простота, че Жак никога не би могъл да си представи приятеля си самодоволно застанал пред огледалото. Изведнъж, докато Даниел се приближаваше към него, Жак помисли за Жени със силно вълнение. Братът и сестрата не си приличаха, но все пак и двамата бяха наследили от баща си същото грациозно телосложение, същата гъвкавост и стройност и това сходство в походката им веднага се хвърляше в очи.

Той живо стана и се отправи към преградките с рамките.

— Не — рече Даниел, като се приближи. — В този ъгъл са вехториите… Хиляда деветстотин и единадесета… Всичко, което рисувах през тази година, е все под чуждо влияние… Нали знаеш тази страшна фраза — мисля, че е от Хуислер, който говори за Бърн Джоунз: „Това прилича на нещо, което би могло да бъде много хубаво.“ Виж по-добре това — добави той, като измъкна няколко платна, на които бе нарисувано, с малка разлика в подробностите, все едно и също голо тяло. — Рисувах ги точно преди да вляза в казармата… Тези студии най-много ми помогнаха да разбера…

Жак помисли, че Даниел не е довършил фразата си.

— Да разбереш какво?

— Ами това… Този гръб, тези рамене тук… Мисля, че е много важно да избереш нещо плътно като това рамо, този гръб и да работиш върху него, докато започнеш да съзираш истината… простата истина, която разкриват солидните, вечните неща… Аз вярвам, че с цената на известно усилие, със старание и задълбочаване накрая винаги се открива тайната… разрешението на всичко… нещо като ключ към вселената… Така и това рамо, този гръб…

„Това рамо, този гръб…“ — чуваше Жак, като мислеше за Европа и за войната.

— Всичко, което съм научил — продължаваше Даниел, — винаги съм го извличал чрез упорито изучаване на един и същ модел… Защо да ги сменям? Човек изтръгва много повече от себе си, когато настойчиво се връща безброй пъти към една и съща изходна точка, когато винаги започва отново и отива по-далеч в една и съща посока… Ако бях романист, струва ми се, че вместо да сменям действуващите лица във всяка нова книга, бих се залавял все за тях, бих ги задържал безкрайно, за да ровя…

Жак враждебно мълчеше. Колко изкуствени, безполезни, несъществени му се виждаха тези естетически проблеми!… Той не можеше да разбере целта на съществуване като това на Даниел.

„Как ли биха го преценили в Женева?“ — запита се той и изпита срам заради приятеля си.

Даниел повдигаше платната едно по едно, обръщаше ги към светлината, хвърляше към тях бърз поглед с присвити зеници и после ги връщаше обратно. От време на време слагаше някое настрана, като го опираше с най-близкия статив.

— За Лудвигсън — измърморваше той.

После изведнъж вдигна рамене и процеди през зъби:

— Всъщност талантът не представлява почти нищо, макар че е необходим!… Важно е да работиш. Без труд дарбата си остава само фойерверк — заслепява за момент, но от него не остава нищо. — Като че ли със съжаление той сложи настрана едно след друго три платна и въздъхна. — Би трябвало да може човек да не им продава нищо и цял живот да работи, да работи.

— Ти все така дълбоко ли обичаш изкуството си? — запита Жак, който продължаваше да го наблюдава.

Тонът му показваше изненада, примесена с пренебрежение, и Даниел схвана това.

— Е, какво да се прави? — отвърна той примирително. — Не всички са надарени да бъдат хора на делото.

От предпазливост прикри истинската си мисъл. Всъщност той считаше, че по света има вече достатъчно хора на делото, които работят, за да ощастливят човечеството, и че в интереса на самото общество хората като него и Жак, които за щастие можеха да развият дарбите си и да станат артисти, трябваше да предоставят областта на практическата дейност на онези, които не можеха да вършат друго. В неговите очи Жак без съмнение бе изневерил на естествената си мисия. Струваше му се, че в недомлъвките и раздразненото държане на своя другар от юношеските години той намира потвърждение на преценката си: това държане показваше скрито неудовлетворение, съжаление на онези, които смътно съзнават, че не са изпълнили съдбата си и под маската на презрение и дързост високомерно прикриват спотаеното чувство, че са изменили на себе си.

Лицето на Жак беше останало сурово.

— Виждаш ли, Даниел — поде той, като наведе глава, поради което гласът му прозвуча глухо, — ти живееш затворен в твоята работа, като че ли не знаеш нищо за хората…

Даниел остави етюда, който държеше в ръка.

— За хората ли? — запита той.

— Хората са нещастни животни — продължи Жак, — измъчени животни… Ако човек отвърне очи от техните страдания, той може би би могъл да живее като тебе. Но щом веднъж дойдеш в допир с всеобщата мизерия, тогава става абсолютно невъзможно да водиш живот на артист… Разбираш ли ме?

— Да — отвърна бавно Даниел. Приближавайки се до големия прозорец, той се загледа за малко в покривите.

„Да — мислеше си той, — Жак, разбира се, е прав… Мизерията… Но какво може да направи човек? Всичко е така отчайващо… Всичко освен изкуството! — В този миг той се чувствуваше привързан по-силно от всякога към това чудесно убежище, в което бе имал рядкото щастие да приюти живота си. — Защо да поема на гърба си греховете и нещастията на света? Само бих парализирал творческите си сили, бих задушил дарбата си и никой не би имал каквато и да е полза от това. Аз не съм роден за апостол… И освен това — нека приемем, че съм някакъв изрод — винаги съм имал твърдото желание да бъда щастлив!“

Това беше вярно. Още от детските си години той се стремеше да защищава щастието си от всички с може би наивното, но твърде добре осъзнато чувство, че това е главният му дълг към самия него. Труден дълг впрочем, дълг, който изискваше постоянно внимание: стига малко да се отклони човек и веднага ще си докара нещастие… А първото условие за неговото щастие беше независимостта му; и той добре знаеше, че човек не е в състояние да се отдаде на една обща кауза, без да пожертвува най-напред свободата си… Обаче Даниел не можеше да направи подобно признание на приятеля си. Трябваше да мълчи и да приеме презрителното осъждане, което бе прочел в очите на Жак.

Той се обърна, приближи се до гостенина си и след като го гледа няколко секунди внимателно и въпросително, забеляза:

— Напразно казваш, че си щастлив. — Жак не бе казал нищо подобно. — Напротив, ти изглеждаш… тъжен… измъчен!…

Жак се изправи. Сега вече трябваше да заговори! Изглеждаше, сякаш изведнъж бе взел отдавна отлагано решение и изразът на очите му бе така сериозен, че Даниел го изгледа слисано.

Но силното дрънкане на звънеца, от което затрептя въздухът, ги сепна.

— Лудвигсън — пошепна Даниел.

„Толкова по-добре — помисли си Жак. — Какъв смисъл има?…“

— Няма да ми отнеме много време, остани! — пошепна Даниел. — После аз ще те придружа…

Жак поклати глава в знак на отказ.

— Няма да си отидеш, нали? — каза умолително Даниел.

— О, да, ще си ходя вече.

Лицето на Жак бе каменно. Даниел му хвърли кратък поглед, пълен с отчаяние. После, чувствувайки, че всяко настояване е безполезно, направи обезсърчено движение и изтича да отвори вратата.

Лудвигсън носеше летен, добре прилепнал костюм от кремав шантунг, каквито се носеха на Лазурния бряг и върху който розетката на „Почетния легион“ се хвърляше в очи. Голямата му глава, която сякаш бе изваяна от белезникава пихтия, се издигаше над двойната гънка на шията, свободно обхваната от ниска яка. Черепът му беше заострен; очите — малко присвити; скулите — плоски. Дългата му уста с дебели устни приличаше на капан.

Той очевидно очакваше да разисква за цените между четири очи и едва доловимо се учуди, като видя, че Даниел не е сам. Но все пак почтително се приближи до Жак, когото веднага позна, макар че го бе срещал само веднъж.

— Очарован съм — рече той, като наблегна на буквата „р“. — Вече имах удоволствието да разговарям с вас преди четири години в антракта на руския балет, нали? Вие се готвехте тогава за Екол нормал, ако не се лъжа.

— Точно така — отвърна Жак. — Вие имате прекрасна памет.

— Вярно е — съгласи се Лудвигсън. Той сведе клепачите си, които бяха като на гущер, и се обърна към Даниел, сякаш му бе приятно сам да потвърди веднага похвалата на Жак. — От вашия приятел господин Тибо научих, че в стара Гърция — в Тива, ако се не лъжа — тези, които искали да заемат съдебна длъжност, трябвало да не са се занимавали с търговия поне десет години… Странно, нали? Добре си спомням това… Същата вечер научих от вас — добави той, като се обърна този път към Жак, — че във Франция при стария режим е било необходимо да притежаваш в продължение на най-малко двадесет години — как се казваше? — собствен герб, за да имаш право да носиш титла, нали?… — Той направи очарователен поклон и заключи: — Извънредно голямо удоволствие ми доставя да разговарям с образовани хора…

Жак се усмихна. После изведнъж реши, че трябва да си ходи и се сбогува с Лудвигсън.

— Значи — пошепна Даниел, който го придружи до вратата, — наистина не искаш да почакаш?

— Невъзможно ми е. Вече закъснях…

Жак избягваше погледа на приятеля си. Отново страшна мисъл му мина през ума и сърцето му се сви — Даниел на първа линия…

Те се стесняваха от присъствието на Лудвигсън и машинално си стиснаха ръце.

Жак сам отвори тежката врата и пошепна: — Довиждане. — И се спусна по тъмното стълбище.

На тротоара той се спря, вдъхна дълбоко въздух и погледна часовника си. Събранието на Вожирар бе отдавна свършило.

Беше гладен. Влезе в една фурна, купи си две кифли и един шоколад и тръгна пеш към Борсата.