Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (104)

XXX

За първи път от неделя Жени престъпваше прага на клиниката; дотогава всеки ден правеше с Даниел кратка разходка из градината. Тя бе живяла като сянка сред живите четири безкрайно дълги дни в близост със смъртта, тъй нова за нея. Всичко, което се вършеше наоколо, й изглеждаше несвързано, непонятно, чуждо. Затова, щом брат й я настани в колата, щом се почувствува сама на слънчевия булевард, тя не можа да не изпита някакво облекчение. Но това впечатление трая само един миг. Преди дори колата да достигне до градската врата Шампере, тя бе усетила как в нея отново се поражда дълбоката неясна тревога, която я гнетеше от четири дни. Дори й се струваше, че тази тревога, потисната в клиниката от присъствието на чужди хора, застрашително се усилваше сега, когато беше останала сама.

Бе станало един часът, когато колата спря пред вратата.

Тя се помъчи да съкрати доколкото е възможно въпросите и съболезнованията на портиерката и бързо се качи в апартамента.

Там всичко бе в безпорядък. Вратите зееха като след бягство. В спалнята на госпожа дьо Фонтанен хвърлените върху леглото дрехи, обувките на пода, отворените чекмеджета създаваха представа, като че ли е извършен обир. Върху малката масичка, където се хранеха Жени и майка й — през последните години те нямаха прислужница, — още не бяха прибрани останките от прекъснатия обед. Всичко трябваше да се разтреби, за да не би на следния ден, когато се върнат от гробищата, този злокобен хаос да припомни на майка й жестоките минути, които бе прекарала там в неделя вечер.

Не знаейки откъде да почне най-напред, угнетена духом, Жени се прибра в стаята си. Тя сигурно беше забравила, когато бе излязла, да затвори прозореца и проливният дъжд от миналата вечер беше измокрил паркета; вятърът беше пръснал писмата по малкото писалище, съборил бе една вазичка и бе обрулил листенцата на цветята.

Жени стоеше права, гледаше тази безредица и бавно сваляше ръкавиците си. Правеше усилие да се съвземе. Майка й подробно бе обяснила какво да направи. Трябваше да вземе ключа от чекмеджето на писалището, да отвори килера в дъното на апартамента, да търси разни неща в шкафа, да отмества сандъци и куфари, за да намери зелената мукавена кутия, в която имало два черни шала и два воала от креп. Тя машинално откачи престилката, която слагаше сутрин, когато се занимаваше с домакинството, и я облече. Но силите й изневериха — трябваше да седне на края на леглото. Тишината на апартамента тегнеше на плещите й.

„Какво ми е, та съм така уморена?“ — запита се тя лицемерно.

Миналата седмица все още ходеше из същите тези стаи леко, сякаш окрилена от живота. Нима една седмица — нямаше дори и толкова, а четири дни бяха достатъчни да разрушат равновесието, което с такива усилия бе успяла да си възвърне?

Тя продължаваше да седи свита и някаква тежест притискаше тила й. Плачът би я облекчил, но този лек за слабите същества й бе непознат. Още като дете дори тя преживяваше скърбите си без сълзи, затаени, безплодни… Сухите й очи блуждаеха по пръснатите книжа, по мебелите, по украшенията на камината и най-после тя втренчи поглед в огледалото, привлечен, погълнат от заслепителния отблясък на силната светлина вън. И изведнъж там за миг се появи образът на Жак. Тя бързо скочи, затвори капаците на прозорците, затвори и самия прозорец, събра писмата, цветята и излезе в коридора.

Въздухът в килера беше душен. Горещината усилваше застоялата миризма на вълнени дрехи, на прах, на камфор, на стари вестници, изгорели от слънцето. Жени направи усилие и се покатери на едно столче, за да отвори прозореца. Заедно със свежия въздух отвън нахлу ярка светлина, която подчертаваше тъжния и грозен вид на натрупаните неща: празни куфари, неизползувани дюшеци, газени лампи, стари учебници, мукавени кутии, покрити със сиви валма от прах и умрели мухи. За да освободи ъгъла, където бяха натрупани куфарите, тя трябваше да обгърне с две ръце натъпкания със слама манекен, върху който бе нахлупен стар абажур. За миг изпита умиление пред тази претенциозна старина, чиито обшити с пайети волани бяха повдигнати от букетчетата изкуствени виолетки — през цялото й детство той висеше над пианото в салона. После смело се залови за работа: отваряше сандъци, бъркаше в преградки, като грижливо поставяше обратно торбичките с нафталин; от парливата му миризма ноздрите й залютяха и тя почувствува, че й призлява. Потънала в пот, останала без сили, Жени все пак се бореше срещу отпадналостта си, която я унижаваше, и упорито продължаваше работата си, защото тя поне я разсейваше.

Съвсем неочаквано, подобно на слънчев лъч, който пробива мъглата, една мисъл, ясна въпреки смътната си форма, я докосна в най-чувствителното място и тя изведнъж се спря: „Никога нищо не е загубено… Винаги всичко е възможно…“ Да, въпреки всичко тя беше млада, имаше пред себе си дълъг, неизвестен живот. Цял живот, неизчерпаем извор на възможности!

Това, което съзираше под тази банална мисъл, бе така ново, така опасно, че тя остана като замаяна. Внезапно разбра, че след като се бе отказала от Жак, тя успя да се излекува, да стане господарка на чувствата си единствено защото по онова време бе успяла да отпъди от себе си и най-слабата надежда.

„Нима ще започна отново да се надявам?“ Отговорът бе така безспорно положителен, че Жени започна да трепери. Опря рамо на закачалката. Остана няколко минути неподвижна, навела клепачи, в някакво състояние на летаргично вцепенение, почти безчувствена. Образи от сънища се редуваха пред нея: Жак след играта на тенис в Мезон, седнал до нея на пейката; тя ясно виждаше малките капчици пот, които овлажняваха слепоочията му… Жак, сам с нея, върви по горския път, близо до гаража, където бяха видели как смазват старото куче. Тя още чуваше развълнувания му глас: „Често ли мислите за смъртта?…“ Жак пред градинската вратичка, когато бе докоснал с устни сянката й върху заляната от лунна светлина стена. Още чуваше шума от стъпките му по тревата, когато той беше избягал в нощта…

Тя стоеше права, облегната, зъзнеща въпреки горещината. В душата й бе настъпила невероятна тишина. През високия прозорец шумовете на града достигаха до нея отдалеч, сякаш от друг свят. Как да утоли сега безумната жажда за щастие, която срещата с Жак бе разпалила в сърцето й от четири дни? Чувствуваше, че пак се разболява и тази болест щеше да трае, да трае… Този път тя нямаше да успее да се излекува, защото сама не желаеше да бъде излекувана…

Най-тежкото беше, че е сама, вечно сама. А Даниел? Той я бе обкръжил с внимание и грижи през дните, които прекараха заедно в Ньойи. Дори тази сутрин, докато закусваха заедно в бюфета на клиниката, изненадан може би от разсеяния й вид, той бе хванал ръката й и бе пошепнал, без да се усмихва:

— Какво има, сестричко?

Но тя бе разтърсила глава уклончиво и бе оттеглила ръката си… О, колко бе страдала винаги от това — толкова обичаше по-големия си брат, а когато говореше с него, никога не можеше да намери онези думи, които биха премахнали веднъж завинаги преградите, издигнати помежду им от живота, от характерите им, може би от самата им близост! Не, Жени нямаше никого, комуто би могла да се довери. Никой никога не бе я слушал, не бе я разбирал. Никой никога не би могъл да я разбере… Никой ли? Може би той… Някой ден може би?… Дълбоко в сърцето й един нежен, таен глас пошепна: „Моят Жак…“ И лицето й пламна.

Тя се чувствуваше смазана, без сили. Малко студена вода би я освежила…

С предпазливи крачки, опирайки се с ръка о стените като слепец, тя отиде до кухнята. Водата в крана й се стори ледена. Тя намокри ръцете си, наплиска челото и очите си. Силите й се възвърнаха. Още малко търпение… Отвори прозореца и се облакъти на перваза. Блестяща на слънцето мараня, сякаш съставена от трептящи молекули, играеше над покривите. Локомотив свиреше яростно от Люксембургската гара. Колко пъти през последните седмици, докато завираше водата за чай, тя се бе облягала на прозореца през подобни следобеди, почти весела, като си тананикаше!… Почувствува копнеж по онази Жени от миналата пролет, онази оздравяваща и успокоена Жени… „Откъде да почерпя кураж, за да живея утре, вдругиден, през всичките дни в бъдеще?“ — запита се тя полугласно. Но тези думи, които й идваха наум, бяха шаблонни, възприети отвън и не разкриваха потайната истина на сърцето й. Откакто надеждата й се бе възвърнала, тя бе готова да страда… И внезапно Жени, която никога не се усмихваше, почувствува, видя ясно, сякаш стоеше пред огледало, как колеблива усмивка се очертава на устните й.