Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (102)

XXVIII

Този четвъртък, двадесет и трети, Жак се приюти отрано сутринта в кафене „Прогрес“, за да прочете вестниците; седна в долния салон, защото не искаше да слуша разговорите в мецанина.

Новините за процеса на госпожа Кайо изпълваха изцяло първата страница на почти всички ежедневници.

На трета и четвърта страница няколко вестника се бяха решили да съобщят накратко, че в Петербург имало стачка в няколко фабрики, но работническите вълнения били веднага спрени благодарение на енергичната намеса на полицията. Затова пък цели колони бяха посветени на тържествените приеми, дадени от царя на господин Поанкаре.

Колкото до австро-сръбските разногласия, пресата бе по-скоро въздържана. Една бележка — сигурно официално съобщение, което бе публикувано навсякъде, изтъкваше, че в руските правителствени среди се смятало за напълно възможно да се постигне разведряване в скоро време по дипломатически път. Повечето от вестниците изказваха по много учтив начин своето доверие в Германия, която през цялата балканска криза винаги бе давала съвети за умереност на своя австрийски съюзник.

Само „Аксион Франсез“ открито изразяваше безпокойството си. Това беше прекрасен случай да се нахвърли още по-ожесточено от когато и да било върху типичната слабост на републиканското правителство в областта на външната политика и да бичува липсата на патриотизъм у левите партии. Особено силно вестникът нападаше социалистите. Шарл Морас вече не се задоволяваше да повтаря, както правеше досега всеки ден от години насам, че Жорес е предател, платен от германците; вбесен от вълнуващите призиви към миролюбие, които „Юманите“ все по-често публикуваше, той като че ли сега призоваваше някоя нова Шарлота Корде, която трябваше с ножа си да освободи Франция от Жорес: „Ние не бихме искали да посочим когото и да било за жертва на политическо убийство — пишеше той с благоразумна смелост. — Но нека трепери господин Жорес! Неговата статия е от естество да внуши на някой обезумял човек желанието да разреши чрез експерименталния метод въпроса дали нищо няма да се промени в неизменния ред, в случай че господин Жан Жорес го сполети съдбата на господин Калмет.“

Кадиьо, който слизаше по стълбата, префуча като вятър.

— Няма ли да се качиш? Здравата спорят горе… Много е интересно. Има един австриец, дошъл с мисия, другарят Бьом; от Виена идва… Казва, че австрийската нота ще бъде предадена тази вечер в Белград… Веднага щом Поанкаре напусне Петербург.

— В Париж ли е Бьом? — възкликна Жак, като стана веднага. Много се зарадва при мисълта, че пак ще види австриеца.

Изкачи се по малката вита стълба, бутна вратата и видя, че другарят Бьом беше действително там, спокойно седнал пред чаша бира, сложил на коленете сгънатата си жълта мушама. Петнадесетина дейци, които го бяха заобиколили, го обсипваха с въпроси; той им отговаряше последователно, като дъвчеше вечната си недогоряла пура.

Бьом посрещна Жак, като му смигна приятелски, сякаш се бяха виждали едва предната вечер.

Новините, донесени от него за войнствения дух във Виена и за кипежа на австро-унгарското обществено мнение, бяха, изглежда, възбудили общо възмущение и безпокойство. Възможността за един агресивен ултиматум от Австрия до Сърбия като че ли можеше, при съществуващата атмосфера, да доведе до сериозни усложнения, тъй като във всички европейски външни министерства беше получена нота от председателя на сръбския министерски съвет Пашич, с която той уведомяваше великите сили, че те не бива да очакват пълна пасивност от страна на Сърбия и че тя е решила да отхвърли всяко искане, засягащо нейното достойнство.

Без ни най-малко да желае да оправдава авантюристичната политика на страната си, Бьом все пак се опитваше да обясни ожесточението на Австрия към Сърбия (и към Русия) вследствие на непрекъснатите оскърбления, които този малък размирен съсед, поддържан и подбуждан от руския колос, нанасяше на националното честолюбие на австрийците.

— Хосмер — казваше той — ми прочете една поверителна дипломатическа инструкция, която била изпратена преди няколко години от Сазонов, руския министър на външните работи, до неговия посланик в Сърбия. В нея се споменава изрично за известна част от австрийската територия, която била обещана от Русия на сърбите. Този документ е от голямо значение — прибави той, — защото доказва как Сърбия и Русия, която стои зад нея, представляват вечна заплаха за сигурността на Австро-Унгария.

— Вечно тия злодеяния на капиталистическата политика! — провикна се от края на масата един стар работник, облечен в син комбинезон. — Всички правителства в Европа, демократични или не, с тайната си дипломация, без народен контрол, са всъщност само оръдие на международния капитал… И ако четиридесет години Европа избягваше общата война, то се дължи единствено на това, че финансистите предпочитат да продължат въоръжения мир, при който всички държави задлъжняват все повече и повече… Но в деня, когато едрите банки ще имат интерес да избухне войната…

Всички шумно одобриха тези думи. За тях нямаше голямо значение, че това прекъсване имаше само далечна връзка с конкретните въпроси, които поставяше Бьом.

Един юноша, когото Жак беше срещал и чийто трескав внимателен поглед и туберкулозно лице му бяха направили впечатление, внезапно се обади, за да цитира с дълбок глас един текст от Жорес върху опасностите, които крие тайната дипломация.

Използувайки глъчката, която последва неговите думи, Жак се приближи до Бьом и уговори с него да обядват заедно. След това се измъкна, като остави австриеца да продължи доклада си със същата упорита търпеливост, с която дъвчеше пурата си.

 

 

Обедът с Бьом, разговорите в редакцията на „Юманите“, няколкото бързи поръчки, с които Ришардле го бе натоварил, социалистическото събрание, което се състоя вечерта в Льовалоа в чест на Бьом и на което Жак взе думата, за да разкаже за смутовете в Петербург, всичко това така бе погълнало мислите му през целия ден, че той почти няма време да се сети за семейство Фонтанен. На два-три пъти му мина през ум да телефонира в клиниката на булевард Бино, за да запита дали Жером е още жив. Но дали биха му дали сведения, ако не си кажеше името? По-добре беше да не прави това. Предпочиташе да не се знае, че е в Париж. И все пак, когато се върна вечерта в стаичката си на Ке дьо ла Турнел, трябваше да признае пред себе си, преди да заспи, че неизвестността, на която сам се бе осъдил, не само не го бе успокоила, но дори, напротив, го потискаше повече.

В петък сутринта, щом се събуди, мисълта да се обади по телефона на Антоан започна да го изкушава.

„Какъв смисъл има? Какво ми влиза в работата? — каза си той, като погледна часовника си. — Седем и двадесет… Ако искам да го заваря, преди да тръгне за болницата, нямам много време.“

И без да се колебае повече, скочи от леглото.

Антоан се изненада много, като чу гласа на брат си. Той му съобщи, че господин дьо Фонтанен се бе решил най-сетне да умре предната нощ след тридневна, агония, без да дойде в съзнание.

— Погребението ще стане утре, събота. Ще бъдеш ли още в Париж?… Даниел не излиза от клиниката — добави той. — Сигурно ще го намериш, когато и да го потърсиш… — Антоан като че ли не се съмняваше, че брат му желае да види Даниел. — Ще дойдеш ли да обядваме заедно? — предложи той.

Жак се дръпна от телефона с нетърпеливо движение и закачи слушалката.

 

 

На двадесет и четвърти вестниците съобщиха с няколко думи, че Сърбия е получила нота от Австрия. Повечето от тях — вероятно им бяха дали такива инструкции — се въздържаха от какъвто и да било коментар.

Жорес бе посветил ежедневната си статия на руските стачки. Тонът й беше извънредно сериозен.

„Какво предупреждение за европейските сили! — пишеше той. — Революцията е покълнала вече навсякъде. Голямо неблагоразумие би проявил руският цар, ако почне или допусне да избухне европейска война! Голямо неблагоразумие би проявила също и Австро-унгарската монархия, ако отстъпи пред бясната ярост на клерикалната и военна партия и направи непоправима стъпка спрямо Сърбия!… Спомените от пътуването на господин Поанкаре се обогатиха с една тревожна страница, опръскана с кръвта на руските работници, обогатиха се с едно трагично предупреждение!“

 

 

В редакцията на „Юманите“ никой не се съмняваше върху тона на нотата: тя действително имаше характер на ултиматум и всички се опасяваха от най-лошото. С известна нервност чакаха завръщането на Жорес; тази сутрин той внезапно бе решил да направи лични постъпки в Ке д’Орсе при Биенвеню-Мартен, който в отсъствието на Вивиани управляваше външното министерство.

Между редакторите на вестника цареше известно объркване. Те тревожно се питаха как ще реагират на тази нота европейските велики сили. Гало, по природа песимист, твърдеше, че според новините, пристигнали тази нощ от Германия и Италия, се виждало, че и в двете страни общественото мнение, печатът и дори известни крила в левите партии гледали по-скоро благосклонно на австрийската постъпка. Стефани, подобно на Жорес, смяташе, че в Берлин възмущението на социалдемократите ще се прояви с енергични действия, които ще имат силно отражение не само в Германия, но и вън от границите на страната.

По обед редакцията опустя. Беше ред на Стефани да остане дежурен и Жак предложи да му прави компания, за да може да хвърли поглед върху документите, отнасящи се до свикването на Международното бюро, което трябваше да се събере на заседание идната седмица в Брюксел. Всички възлагаха големи надежди на това изключително събрание. Стефани знаеше, че Вайан, Кер-Харди и мнозина други партийни водачи имаха намерение да поставят в дневния ред въпроса за обща стачка в случай на война. Как ще приемат социалистите в чужбина, главно английските и германските социалисти, подобно предложение?

До един часа Жорес не се бе върнал. Жак слезе да хапне нещо в кафене „Кроасан“. Може би Шефа ще обядва там? Оказа се, че го няма в кафенето.

Жак търсеше свободен ъгъл, когато чу, че някой го вика; беше един млад германец, Кирхенблат, когото бе срещнал в Берлин и после го бе виждал няколко пъти в Женева. Кирхенблат обядваше с един другар и настоя и Жак да седне на тяхната маса. Другарят беше също германец и се казваше Вакс; Жак не го познаваше.

Двамата мъже представляваха странен контраст. Жак си помисли:

„Те доста добре символизират двата характерни типа за Източна Германия: водача и… масата.“

Вакс беше бивш работник от металургически завод. Трябва да имаше четиридесет години. Беше с груби черти, в които прозираше нещо славянско; имаше широки скули, честна уста, ясни очи, изпълнени с настойчивост и тържественост. Той държеше грамадните си ръце отворени, като инструменти, готови за работа. Слушаше, одобряваше с кимване на глава, но приказваше малко. В него всичко говореше за душа без вълнения, за спокойна смелост, издръжливост, склонност към дисциплина и инстинкт за вярност.

Кирхенблат беше много по-млад. Малкият му кръгъл череп, кацнал върху тънкия врат, напомняше птича глава. Противно на Вакс скулите му не се издаваха на ширина, а представляваха две почти остри изпъкналости под очите. Лицето му, обикновено сериозно и внимателно, се оживяваше понякога от обезпокояваща усмивка — усмивка, която внезапно удължаваше ъглите на устата, присвиваше клепачите, набръчкваше слепоочията, повдигаше устните над зъбите; тогава в погледа му се запалваше някакво чувствено, малко жестоко пламъче. Някои кучете вълча порода разкриват така зъбите си, когато играят. Той беше родом от Източна Прусия; баща му бе професор. Един от тези образовани последователи на Ницше, каквито Жак бе срещал често в прогресивните политически среди в Германия. За тях законите не съществуваха. Особено чувство за чест, рицарски романтизъм, склонност към свободен и опасен живот ги свързваха в някаква каста, която съзнаваше своята аристократичност. Бунтуващ се срещу обществения строй, на който той дължеше своето интелектуално развитие, Кирхенблат имаше връзки с международните революционни партии, но не членуваше в никоя от тях. Анархист по темперамент, той не можеше да се присъедини безрезервно към социалистите; демократичните теории, теориите за социално равенство го отблъскваха инстинктивно толкова, колкото и феодалните привилегии, които все още съществуваха в императорска Германия.

Разговорът, който се водеше на немски, защото Вакс мъчно разбираше френски, веднага мина на въпроса за позициите на Берлин по австрийската политика. Кирхенблат, изглежда, беше добре осведомен върху настроенията на висшите чиновници на империята. Току-що бе научил, че братът на кайзера, княз Хайнрих, бил изпратен в Лондон със специална мисия при английския крал — полуофициална постъпка, която в настоящия момент като че ли показваше, че Вилхелм II желае да сподели с Джордж V възгледите си върху австро-сръбския спор.

— А какви са възгледите му? — запита Жак. — Ето къде е въпросът… Какъв процент шантаж има в позициите на императорското правителство? Траутехбах, когото видях в Женева, твърди — бил го чул от сигурен източник, — че кайзерът лично не допущал възможността за европейска война. И все пак изглежда невъзможно Виена да действува с такава дързост, без да си е осигурила подкрепата на Германия.

— Да — отвърна Кирхенблат. — Твърде вероятно е според мене кайзерът да е приел и одобрил по принцип австрийските искания и дори да подтиква Виена да действува колкото е възможно по-бързо, за да се постави Европа пред свършен факт… Това е впрочем отлично миролюбив… — Той се усмихна лукаво. — О, да! Защото това е най-добрият начин да се избегне противодействие от страна на Русия! Да се ускори австро-сръбската война, за да се спаси европейският мир!… — Изведнъж той отново стана сериозен. — Очевидно е, че кайзерът с помощта на съветниците си е претеглил риска — риска от едно руско вето, риска от една обща война. Само че ето на’: той вероятно смята, че този риск е равен на нула. Прав ли е? Всичко зависи от това… — Чертите на лицето му отново се сгърчиха в мефистофелска усмивка: — В момента аз си представям кайзера като играч със силни карти в ръце, седнал срещу боязливи партньори. Разбира се, минало му е през ум, че би могъл да загуби, ако няма късмет. Човек винаги може да загуби… Но, бога ми, той има добри карти, а нима може човек толкова да се бои от липса на късмет, че да се откаже от една хубава игра!

Язвителният му тон, дръзката му усмивка показваха, че Кирхенблат от опит знае какво значи да имаш силни карти в ръце и смело да опитваш щастието си.