Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (101)

XXVII

През този хубав следобед Анверс се печеше под жаркото слънце като испански град.

Преди да тръгне по улицата, мигайки с очи в тази пещ, Жак хвърли поглед към часовника на гарата. Три и десет. Влакът от Амстердам пристигаше в три и двадесет и три; по-добре да не се показва много из гарата. Преминавайки авенюто, той разгледа набързо хората, които седяха на терасата на пивницата. Този преглед очевидно го успокои; той избра една свободна маса, която беше по-настрана, и си поръча чаша бира. Въпреки часа площадът беше почти пуст. За да вървят по сенчестия тротоар, всички пешеходци заобикаляха по един и същ начин, като мравки. Трамваите, които идваха от всички части на града, влачейки зад себе си черната си сянка, се срещаха на кръстопътя и нажежените им колела скърцаха по извитите релси.

Три и двадесет. Жак стана и сви наляво, за да влезе в гарата от страничната врата. В хола имаше малко хора. Стар, развлечен белгиец с фуражка на главата и поливалка в ръце правеше осморки върху прашните плочки.

Някъде горе пристигна влак.

Жак, който продължаваше да чете вестник, застана в подножието на голямата стълба при входа и без да се взира в никого, разсеяно гледаше хората, минаващи край него. Мина един петдесетгодишен мъж с каскет на главата, облечен в сив летен костюм, със свитък от вестници под мишница. Тълпата бързо се изтичаше. Скоро останаха само закъснелите — няколко стари жени, които с мъка слизаха по стъпалата.

Тогава, давайки си вид, че човекът, когото е чакал, не е пристигнал, Жак се обърна кръгом и лениво излезе от гарата. Само много ловък и опитен полицай би забелязал погледа, който той хвърли през рамо, преди да слезе от тротоара.

Тръгна отново по авеню Кезер, докато стигна до авеню Франс; на ъгъла като че ли се поколеба като турист, който иска да се ориентира; после зави надясно, мина пред операта, където се спря за миг да прочете афиша, и без да бърза, влезе в една от малките градинки пред съдебната палата. Виждайки една празна пейка, той се тръшна върху нея и избърса челото си.

В алеята тълпа деца играеха на топка, без да ги е грижа за горещината. Жак извади от джоба си сгънати вестници и ги сложи на пейката до себе си. После запали цигара. Топката се търкулна до него и той засмяно я грабна. Децата се разкрещяха и го обкръжиха. Той им хвърли топката и започна да играе с тях.

След няколко минути един друг господин, който се разхождаше, дойде и седна на другия край на пейката. Той държеше в ръка няколко лошо сгънати вестници. Явно беше чужденец; сигурно славянин. Нахлупеният каскет скриваше лицето му. Две слънчеви петна играеха върху плоските му скули. Бръснатото му лице, набраздено и изтощено, но енергично, бе лице на възрастен човек. Обгорелият му тен, напомнящ кората на препечен хляб, странно хармонираше със светлите му очи, сини или сиви — истинският им цвят не можеше да се види поради сянката, която падаше върху тях — и странно лъчисти.

Господинът извади от джоба си малка пура и като се обърна към Жак, учтиво докосна козирката на каскета си. За да запали пурата си от цигарата на Жак, той трябваше да се наведе и да се опре на пейката с ръката, която държеше вестниците. Очите им се срещнаха. Човекът се изправи и сложи свитъка на коленете си. Той сръчно беше взел вестниците на съседа си и бе оставил своите на пейката до Жак, който небрежно сложи ръка върху тях.

С очи, вперени в далечината, без да движи устни, с едва доловим глас — онзи глух глас, сякаш идващ от стомаха, който се научава в затворите — човекът пошепна:

— Пликът е във вестниците… Има също и последните броеве на „Правда“…

Жак не трепна. Той продължаваше най-естествено да си играе с децата. Хвърляше топката далеч, децата се спускаха да я гонят и тогава ставаше сблъскване и весела борба; този, който спечелваше, тържествено донасяше топката и играта започваше отново.

Новодошлият също се смееше и като че ли и той се забавляваше с играта. Скоро децата почнаха да носят топката на него, защото той я хвърляше по-силно от Жак. В промеждутъците, когато двамата мъже оставаха сами, Княбровски заговорваше, без да отваря уста, с кратки отсечени фрази, потискайки бурната си словоохотливост:

— В Петербург… Понеделник, сто и четиридесет хиляди стачници… Сто и четиридесет хиляди… В много квартали военно положение… Прекъснати телефонни линии, няма трамваи… Гвардейската кавалерия… Повикали цели четири полка с картечници… Казашки полкове, части от…

Децата се върнаха като вихрушка и обкръжиха пейката. Той смотолеви края на фразата в пристъп на кашлица.

— Но полицията, генералите не могат да направят нищо… — поде той, след като хвърли топката до средата на моравката. — Метеж след метеж… Правителството раздало френски знамена по случай пристигането на Поанкаре, а жените направили от тях червени знамена. Конни атаки, стрелби… Видях сражение в квартал Виборг… Ужасно… Друго на Варшавската гара… Друго в предградието Старая Деревия… Друго посред нощ в…

Той отново замлъкна заради децата. После изведнъж с някаква неутолена нежност грабна най-малкото от тях — бледо русокосо момченце на четири-пет години, — полюля го на коленете си, като се смееше, и го целуна шумно по устата; след това сложи смаяното дете на земята, взе топката и я хвърли.

— Стачниците нямат оръжие… Павета, бутилки, бидони с газ… За да отбият нападенията, палят къщите. Видях как гореше Сампсониевският мост… Цяла нощ горя навсякъде… Стотици убити… Стотици и стотици арестувани… Във всички се съмняват… Вестниците ни са спрени от неделя… Нашите редактори са в затвора… Това е революция… Време беше — ако не беше революцията, щеше да почне война… Вашият Поанкаре направи голямо зло у нас, голямо зло…

Обърнал лице към лехата, където се блъскаха децата, той се опита да се усмихне, но на устните му се появи само сурова гримаса.

— Сега трябва да вървя — каза той мрачно. — Сбогом.

— Да — отвърна Жак, сякаш въздъхна. Макар че градинката беше пуста, нямаше смисъл да продължат срещата. Угнетен, той пошепна: — Там ли се връщаш пак…

Княбровски не отговори веднага. Наведен напред, облегнал лакти на коленете си, с отпуснати рамене, той гледаше пясъка между краката си. Наведеното му тяло сякаш показваше обезсърчение. Жак забеляза бръчките, издълбани от двете страни на устата му, които показваха примирение или по-скоро търпение.

— Да, там — отговори той, като вдигна лице. Погледът му мина по градината, по далечните фасади на къщите, по синьото небе, без да се спре никъде, с разсеяния и решителен израз на човек, готов на всякакви рискове. — По море… През Хамбург… Имам сигурен начин да се върна… Но там, разбираш ли, става трудно за нас…

Той стана, без да бърза.

— Много трудно дори…

И поглеждайки отново Жак, докосна учтиво козирката на каскета си, като случаен познат, който се сбогува. Те се простиха, като размениха загрижени братски погледа.

— В добрый час! — пошепна той, преди да се отдалечи.

Дечурлигата го придружаваха със смеховете и виковете си, докато мина през желязната врата. Жак го проследи с очи. Когато русинът изчезна, той мушна в джоба си връзката вестници, която лежеше на пейката; после на свой ред стана и спокойно продължи разходката си.

 

 

Още същата вечер, след като заши в подплатата на дрехата си повереното му от Княбровски писмо, той пристигна в Брюксел, където взе влака за Париж.

На следния ден, четвъртък, рано сутринта тайните документи бяха предадени на Шенавон, който трябваше да пристигне вечерта в Женева.