Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (100)

XXVI

Ванхееде се готвеше да излезе и си вареше както всяка сутрин кафе върху газовата печка, когато Жак, който дори не бе отишъл да остави багажа си в своята стая, почука на вратата му.

— Какво ново в Женева? — извика той весело, оставяйки чантата си на плочките.

Изправен в дъното на стаята, албиносът присвиваше очи и се взираше във вратата; той позна посетителя по гласа му.

— Боти! Върнахте ли се вече?

Той пристъпи към Жак, протягайки към него детинските си ръце.

— Имате хубав вид — рече Ванхееде, като разглеждаше отблизо пътника.

— Да — съгласи се Жак, — върви горе-долу.

Това беше вярно. Въпреки очакванията му нощното пътуване бе минало повече от добре и той се бе почувствувал освободен. Пътува сам в купето, затова можа да се излегне и да заспи почти веднага. Събуди се едва в Кюлоз, отпочинал, изпълнен със сили, дори необикновено щастлив; чувствуваше се освободен от нещо, и той сам не знаеше от какво. Облегнат на вратата на вагона, вдъхвайки дълбоко утринния въздух, докато първите слънчеви лъчи разпръсваха разкъсаните на парцали мъгли, които нощта бе оставила в дъното на долините, той се бе вглъбил в себе си и се мъчеше да си обясни откъде иде тази вътрешна радост, която го изпълваше тази сутрин.

„Свършено е — бе си казал той — с лутането, с обърканите идеи и теории; най-после имаме определена цел; открита акция срещу войната!“

Действително моментът беше сериозен, решителен; в това нямаше никакво съмнение. Когато правеше равносметка на впечатленията, които бе събрал в Париж — твърдата позиция на френските социалисти, единството на водачите, обединени около Жорес и вдъхновени от неговата оптимистична бойкост, спойката, която, изглежда, се създаваше между дейността на синдикатите и дейността на партията, — вярата му в непобедимата сила на Интернационала ставаше още по-крепка.

— Седнете тук — каза Ванхееде, като оправи чаршафа върху разхвърляното легло. Той никога не се бе решил да заговори на „ти“ на Жак. — Ще си разделим кафето… Всичко добре ли мина? Разправяйте! Какво казват там?

— В Париж ли? Зависи… Сред народа никой нищо не знае и никой не се безпокои. Страшно нещо: вестниците се занимават само с процеса на Кайо, с триумфалното пътуване на Поанкаре… и с летуването!… Впрочем казват, че били дадени инструкции на вестниците да не привличат вниманието на читателите върху балканските страни, за да не се усложнява задачата на дипломатите… Но в партията работят като бесни! И, бога ми, изглежда, че добра работа вършат! Въпросът за обща стачка е безспорно на преден план. Такова ще бъде френското становище на конгреса във Виена. Очевидно позицията, която ще вземат социалдемократите, е неизвестна величина; по принцип те са съгласни да преразгледат въпроса. Но…

— А новините от Австрия? — запита Ванхееде, като наля кафе в чашата, с която си плакнеше зъбите сутрин, и я постави на отрупаната с книги нощна масичка.

— Да. Новините са доста добри, ако са верни. Снощи в редакцията на „Юманите“ изглеждаха сигурни, че австрийската нота до Сърбия няма агресивен характер.

— Боти — рече изведнъж Ванхееде, — доволен съм, драго ми е да ви видя!

Той се усмихваше, за да се извини, че е прекъснал Жак. После веднага поде:

— Бюлман идва тук. Разправи една история, която научил от хора на канцлерството във Виена. От нея излиза тъкмо обратното: че плановете на Австрия са демонични… че Австрия действува предумишлено… Всички са корумпирани — заключи той мрачно.

— Обясни ми това, драги Ванхееде — каза Жак.

Тонът му показваше не толкова любопитство, колкото добро разположение и обич. Ванхееде сигурно почувствува това, защото се усмихна и отиде да седне до Жак на леглото.

— Ето, тази зима лекарите установили, че Франц-Йосиф страда от някаква болест на дихателните пътища… неизлечима болест… Толкова сериозна, че се очаквало императорът да умре до края на годината.

— Е… requiescat^[1]! — прошепна Жак, който в този момент не бе ни най-малко разположен да гледа сериозно на нещата. Той беше увил кърпичката си около чашата, за да не си опари пръстите, и пиеше на малки глътки мътното питие, приготвено от Ванхееде, без да сваля скептичния си и приятелски поглед от бледото лице с разчорлени коси.

— Чакайте — отвърна Ванхееде, — сега именно историята става сериозна… Резултатът от консултацията бил съобщен веднага на канцлера… Берхтолд свикал тогава в своето имение разни държавни мъже на таен съвет, нещо като коронен съвет.

— Охо! — рече Жак развеселен.

— Тези господа, между които били Тиса, Форгах и началникът на генералния щаб Хьоиендорф, разсъждавали така: като се вземе пред вид настоящото положение, след смъртта на императора в Австрия ще се появят страшни вътрешни затруднения. Дори двойната монархия да бъде запазена, Австрия няма скоро да се засили. Тя за дълго ще трябва да се откаже от плановете си да смаже Сърбия, а в името на бъдещето на империята Сърбия трябва да бъде смазана. Какво да се прави?

— Да се ускори експедицията срещу Сърбия преди смъртта на стареца? — рече Жак, който вече следеше по-внимателно думите на Ванхееде.

— Да… Но някои отиват още по-далеч…

Жак гледаше Ванхееде, гледаше муцунката му на сляпо ангелче и още веднъж бе поразен от контраста между това крехко тяло и силата, упоритостта, които от време на време се проявяваха в него, подобни на корава ядка в средата на безцветно тесто.

„Това мило момче Ванхееде“ — мислеше си той, като се усмихваше. Спомни си, че много пъти го бе виждал да се намесва в страстните политически спорове, които ставаха неделен ден по ханчетата на брега на езерото. На тези срещи албиносът често скачаше изведнъж от масата, викайки: „Всичко е долно, всичко е покварено!“ — и отиваше да се полюлее като дете на люлките.

— … Някои отиват дори по-далеч — продължи Ванхееде с тънкото си гласче. — Казват, че атентатът в Сараево е бил организиран от агенти-провокатори, платени от Берхтолд, за да се създаде нужният му повод. Казват още, че Берхтолд по този начин ударил с един куршум два заека: най-напред освободил престола от един прекалено миролюбив наследник, който не му вдъхвал доверие; и същевременно направил възможна войната срещу сърбите, преди да умре императорът.

Жак се смееше.

— Детински приказки ми разправяш…

— Какво, Боти, не вярвате ли?

— О — отвърна Жак сериозно, — вярвам, че може да се очаква всичко, абсолютно всичко, от подобен амбициозен и развален от политическия живот човек, който чувствува, че има абсолютна власт! Цялата история ни показва ясно това… Но аз също така вярвам, драги Ванхееде, че и най-макиавелистките планове ще се разбият скоро във волята за мир на народите!

— Смятате ли, че и Пилота мисли така? — запита Ванхееде, като клатеше глава.

Жак го гледаше въпросително.

— Искам да кажа… — поде белгиецът колебливо. — Пилота не казва не… но изглежда така, сякаш не вярва действително на тази съпротива, на тази воля на народите…

Лицето на Жак се помрачи. Той добре знаеше по какво се различава гледището на Менестрел от неговото. Но все пак тази мисъл му беше мъчителна и той инстинктивно я отпъждаше.

— Тази воля съществува, драги Ванхееде! — извика той убедено. — Аз се връщам от Париж и имам вяра. В този момент не само във Франция, но и навсякъде в Европа между хората, които подлежат на мобилизация, едва ли биха могли да се намерят десет или дори пет наето, които биха приели идеята за война!

— Но останалите деветдесет и пет процента са пасивни същества, Боти, примирени хора!

— Зная. Да предположим обаче, че от тези деветдесет и пет процента има само десетина или петима дори, които разбират опасността и се бунтуват. Ами те вече представляват истинска армия от непокорни хора, с които правителствата ще трябва да се справят!… Затова именно тези пет на сто ние трябва да намерим и да организираме за съпротива. Това съвсем не е нещо неизпълнимо. И именно в тази насока работят сега революционерите в цяла Европа!

Жак стана.

— Колко е часът? — измърмори той, като погледна часовника си. — Сега трябва да отида да видя Менестрел.

— Няма да можете да го видите тази сутрин — каза Ванхееде. — Пилота отиде с кола в Лозана, с Ришардле.

— Тц… Тц… Сигурен ли си?

— Той имаше там среща в девет часа заради конгреса. Няма да се върнат до обед.

Това като че ли объркваше плановете на Жак.

— Така да бъде. Ще чакам до обед… А ти какво ще правиш тази сутрин?

— Мислех да отида в библиотеката, но…

— Ела с мене при Сафрио. Ще си поговорим по пътя. Трябва да му предадем едно писмо. Видях Негротто в Париж… — Той взе чантата си и тръгна към вратата. — За десет минути ще се обръсна… Повикай ме, като слизаш.

 

 

Сафрио живееше сам на улица Пелисери в квартала около катедралата, в една къщурка на два етажа; в долния етаж бе наредил магазинчето си.

Не знаеха много нещо за миналото на Сафрио. Обичаха го заради доброто му настроение и за пословичната му услужливост. Беше се записал в италианската партия доста преди да дойде в Швейцария и от седем години държеше дрогерия в Женева. Напуснал бе Италия след някакъв нещастен брак, за който намекваше често, но доста неясно; разправяха дори, че бил направил опит за убийство.

Магазинът, в който влязоха Жак и Ванхееде, беше празен. Когато звънчето на вратата издрънка, Сафрио изскочи от задната стая. Хубавите му черни очи се озариха от топъл блясък.

— Buongiorno^[2].

Той се усмихваше, въртеше глава, кършеше неравните си рамене, разперваше ръце с любезната услужливост на италиански ханджия.

— При мене има двама мои сънародници — прошепна той на ухото на Жак. — Елате.

Той бе винаги готов да приюти поставени извън закона италианци, на които швейцарското правителство бе заповядало да напуснат страната. Полицията в Женева, обикновено доста толерантна, от време на време проявяваше преходно и съвсем ненавременно старание и започваше да гони от швейцарска територия известен брой чужденци-революционери, чиито документи не бяха в ред. Прочистването траеше седем-осем дена и през това време набелязаните се задоволяваха обикновено да напуснат мебелираните си стаи и да поживеят няколко дни, скрити в мизерните квартири на някои техни другари. После положението се успокояваше и те отново заживяваха както преди. Сафрио беше специалист в този вид гостоприемство.

Жак и Ванхееде последваха домакина.

От магазина се минаваше през тясна кухня в един килер, който приличаше много на затворническа килия — таванът му бе като свод и прозорчето с железни пръчки, което гледаше към пуст двор, бе така високо, че стаичката се осветяваше много слабо. Обаче килерът бе така разположен, че представляваше сигурно убежище; понеже в него можеха да се поберат доста хора, Менестрел го използуваше понякога за малки събрания. Една от стените бе цяла заета с рафтове, на които бяха натрупани стари аптекарски съдове, шишенца, празни буркани и стари хавани. На най-горната полица се мъдреше една литография на Карл Маркс с пукнато стъкло, посивяло от прах.

Там действително имаше двама италианци. Единият от тях, съвсем млад, дрипав като скитник, беше седнал до масата пред чиния със студени макарони, полени с доматен сос, които той загребваше с върха на ножа си и слагаше върху парче хляб. Той вдигна към новодошлите кроткия си поглед на ранено животно и продължи да яде.

Другият, по-възрастен и по-добре облечен, който стоеше прав с книжа в ръце, пристъпи към влизащите. Това беше Ремо Тути, кореспондент на италиански вестници, когото Жак познаваше от Берлин. Беше дребен, малко женствен, с живи очи и умен поглед.

Сафрио посочи Тути с пръст.

— Ремо е пристигнал вчера от Ливорно.

— Аз пък идвам от Париж — каза Жак на Сафрио, като извади един плик от портфейла си. — И там срещнах — познай кого! — който ми предаде това писмо за теб.

— Негротто! — извика италианецът, като грабна радостно плика.

Жак седна и се обърна към Тути:

— Негротто ми каза, че от десетина дни в Италия били свикани и въоръжени осемдесет хиляди запасни под предлог, че ще правят големи маневри. Вярно ли е?

— Във всеки случай сигурно има петдесет и пет или шестдесет хиляди… Да… Но това, което Негротто може би не знае, е, че вече има сериозни смутове в армията. Особено в гарнизоните на Север. Многобройни случаи на нарушение на дисциплината. Командуването не знае вече накъде да се обърне. Почти са се отказали да вземат строги мерки.

Напевният глас на Ванхееде се разнесе в тишината:

— Ето така! Чрез неподчинение! Без насилие! И тогава няма да има вече убийства по земята…

Всички се усмихнаха. Само Ванхееде остана сериозен. Той се зачерви, скръсти малките си ръце и млъкна.

— Значи — обади се Жак, — у вас няма да върви много лесно в случай на мобилизация?

— Можеш да бъдеш сигурен! — каза Тути натъртено.

Сафрио вдигна нос от писмото, което четеше.

— Когато у нас се опитват да насаждат милитаризъм, целият народ — и социалисти, и несоциалисти, са против!

— Ние имаме пред вас предимството на опита — обясни Тути, който говореше френски съвършено правилно. — Та нали триполитанската експедиция беше едва вчера. Народът е осведомен и знае какво ще му струва, ако повери властта на военните… И аз нямам пред вид само страданията на нещастниците, които се бият, а също така и чумата, която веднага задушава страната: лъжливите новини, националистическата пропаганда, премахването на гражданските свободи, поскъпването на живота, алчността на profittori^[3]… Италия твърде скоро мина по този път. Тя не е забравила нищо. При мобилизация, на партията у нас няма да й бъде много трудно да организира нова Червена седмица!

Сафрио грижливо сгъваше писмото. Той го мушна в пазвата си и като смигна, наведе към Жак хубавото си мургаво лице.

— Grazie.^[4]

В дъното на стаята младежът беше станал. Той взе от масата една висока кана, направена от шуплеста глина, в която водата се запазваше ледена, повдигна я с две ръце и доста дълго пи на големи глътки.

— Basta!^[5] — извика Сафрио, като се разсмя. Той се приближи до младежа и приятелски го потупа по тила. — Сега върви горе да се наспиш, другарю.

Италианецът го последва покорно към кухнята. Минавайки покрай другите, той грациозно им кимна с глава.

Преди да излезе, Сафрио се обърна към Жак:

— Можеш да бъдеш сигурен, че предупрежденията на нашия Мусолини в „Аванти“ не са отишли напразно! Кралят и цялото правителство хубаво разбраха сега, че народът няма никога да подкрепи една войнствена политика.

След това се чу как дървената стълбичка, която водеше към горния етаж, заскърца под стъпките им.

Жак се бе замислил. Той оправи падналия кичур коса и погледна Тути.

— Именно това трябва да се запомни — не казвам от водачите, които знаят повече от нас, но от известни германски и австрийски националистически среди, които все още разчитат на Тройния съюз и тикат правителствата си към авантюри… Ти още в Берлин ли работиш? — запита той.

— Не — отговори лаконично Тути. Тонът и тайнствената усмивка, която блесна в погледа му, ясно говореха; „Няма смисъл да питаш — тайна задача…“

Сафрио се върна. Той клатеше глава и се смееше.

— Какви хлапаци, брей!… — възкликна той, като се обърна към Ванхееде. — Толкова са доверчиви! Ето, този на’ го хванал един агент-провокатор… Имал е късмет, че е дългокрак… и че е знаел адреса на чичо Сафрио!

Той весело се обърна към Жак:

— Е, Тибо, какво? Връщаш се от Париж с добри впечатления, с вяра, а?

Жак се усмихна.

— Повече от добри! — отвърна той с жар.

Ванхееде се премести на друг стол и седна до Жак с гръб към светлината. Подобно на нощна птица той не можеше да търпи светлината да пада в очите му.

— Срещнах не само французи — продължи Жак. — Говорих също така с белгийци, с германци, с руси… Навсякъде революционните среди са нащрек. Разбрали са, че заплахата е сериозна. Навсякъде се обединяват и търсят обща програма. Съпротивата се организира, създава се обща програма. Постигнатото единодушие, растежът на движението, и то за по-малко от една седмица — са много обнадеждващи факти. Сега се вижда какви сили може да постави в движение Интернационалът, когато пожелае. И това, което е направено тези дни отчасти, поотделно във всички столици, всъщност не е нищо в сравнение с това, което се готви! Идната седмица Международното бюро се събира в Брюксел…

— Si, si^[6] — потвърдиха едновременно Тути и Сафрио, които не сваляха пламенните си погледи от оживеното лице на Жак.

И албиносът, мигайки с очи, също се навеждаше, за да вижда по-добре лицето на седналия до него Жак. Той бе протегнал ръка към облегалото на стола на Жак и я бе отпуснал върху рамото на приятеля си; но тъй леко, че Жак едва я усещаше.

— Жорес и неговата група — продължи той — отдават много голямо значение на тази среща. Делегати от двадесет и две различни страни, представяте ли си! И всички те представляват не само дванадесетте милиона организирани работници, но всъщност и милиони други, всички съмишленици, всички онези, които се колебаят и дори онези измежду нашите противници, които ясно съзнават, че при опасност от война единствено Интернационалът може да въплъти и да наложи волята за мир на масите… В Брюксел ще преживеем седмица, която ще се запечата в историята. За първи път ще се чуе гласът на народите, гласът на истинското мнозинство. И той ще накара всички да му се подчинят!

Сафрио не го свърташе на едно място.

— Браво! Браво!

— И трябва да се гледа още по-далеч — поде Жак, който се поддаде на изкушението да затвърди собствената си вяра, като я изкаже гласно. — Ако победим, това няма да бъде само една спечелена битка срещу войната, а много повече. Ще бъде победа, която може да даде на Интернационала… — В този миг той забеляза, че Ванхееде се опира на рамото му, защото изведнъж малката му ръка бе започнала да трепери. Обърна се към албиноса и го плесна по коляното. — Да, драги Ванхееде! Това, което се готви, е може би чисто и просто тържеството на социализма в света, и то без ненужно насилие!… А сега — добави той, като стана с рязко движение — да отидем да видим дали Пилота не се е върнал!

Беше още рано, за да мислят, че Менестрел се е прибрал.

— Ела с мене да поседнем за малко в „Ла Трей“ — предложи Жак, като хвана под ръка албиноса. Ванхееде поклати глава. Достатъчно беше скитал.

Откакто се бе установил в Женева, където бе дошъл с Жак, той се бе отказал да преписва на машина и се бе специализирал да прави исторически справки в библиотеката. Този труд се заплащаше по-малко, но така поне си бе сам господар. От два месеца хабеше очите си да събира текстове за една публикация, озаглавена „Документи върху протестантската религия“, която щеше да бъде издадена в Лайпциг.

Жак го придружи до библиотеката. На връщане той мина покрай кафене „Ландо“, което наред с „Грютли“ се посещаваше най-много от социалистическата младеж, и реши да влезе за малко.

За голяма своя изненада завари там Патерсън, който, обут в бели панталони за тенис, окачваше платна по стените; съдържателят му бе разрешил да си уреди изложба в кафенето.

Англичанинът изглеждаше в отлично разположение на духа. Той току-що бе отказал да направи една отлична сделка. Мистър Сакстън У. Клег, американец, вдовец, бе харесал много неговите натюрморти и му предложил петдесет долара да нарисува в естествена величина портрета на мисис Сакстън У. Клег, загинала при катастрофата при Мон-Пеле, като използува една избеляла снимка, не по-голяма от визитна картичка. Неутешимият вдовец настоявал само на едно: тоалетът на госпожа Сакстън У. Клег да бъде по най-последната парижка мода. Патерсън разказваше случката, като я украсяваше с духовити коментари.

„Пат е единственият между нас, у когото има веселост, истинска, естествена, вътрешна веселост“ — мислеше си Жак, като гледаше как младият англичанин се смее от сърце.

— Аз ще те придружа донякъде, драги мой — каза Патерсън, когато чу, че Жак отива при Менестрел. — Получих тези дни доста любопитни писма от Англия. В Лондон твърдят, че Холдейн организирал без много шум значителен експедиционен корпус. Той иска да бъде готов за всеки случай… Флотата също остава мобилизирана… Като споменах флотата, та се сетих, ти чете ли във вестниците за парада в Спитхед? Всички военни и морски аташета били тържествено поканени да гледат цели шест часа парада на бойните кораби под британско знаме, наредени едни зад други колкото е възможно по-нагъсто, като гъсеници пролетно време, нали знаеш… Действително atractive exhibition^[7], нали?… Boast, boast^[8]! — добави тон, като разтърси рамене.

Въпреки сарказма в гласа му звучеше някаква следа от гордост. На Жак това се стори много забавно: „Англичанинът, дори когато е социалист, не може да остане равнодушен пред една хубава театрална постановка на бойната флота“ — каза си той.

— Ами какво става нашият портрет? — запита Патерсън в момента, когато се разделяха. — Не му върви на тоя портрет, драги! Още две сутрини само. Не повече. Честна дума! Две сутрини само… Кажи кога.

Жак познаваше упоритостта на англичанина. По-добре беше да отстъпи, за да свърши колкото е възможно по-скоро.

— Утре, ако искаш. Утре в единадесет?

— All right^[9]! Ти си наистина добър приятел, Джек!

Алфреда беше сама. Облечена в кимоно на едри цветя, с черния си лъскав бретон, с дългите си клепки, тя толкова приличаше на японска кукла, че сигурно тази прилика не беше съвсем случайна. Около нея мухите бръмчаха на слънчевите лъчи, които преминаваха през пролуките на щорите. Цветното зеле, което шумно вреше в кухнята, изпълваше жилището с неприятна миризма.

Алфреда като че ли много се зарадва на Жак.

— Да, Пилота се върна. Но току-що ми съобщи чрез Моние, че имало нови неща и че се затворил с Ришардле в клуба. Трябва да отида при него с машината… Остани да обядваш с мен — предложи тя и лицето й стана изведнъж сериозно. — После ще отидем заедно…

Гледаше го с хубавите си екзотични очи и Жак смътно усещаше, че тя не бе го поканила само от чиста любезност. Дали искаше да му зададе някакви въпроси? Или да му довери нещо? Не държеше много да остане насаме с младата жена; освен това бързаше да срещне Менестрел.

Той отказа да обядва с нея.

Пилота работеше с Ришардле в малкия си кабинет в „говорилнята“.

Двамата мъже бяха сами. Менестрел стоеше прав зад Ришардле, който седеше на масата; и двамата се бяха навели над документи, разгънати пред тях.

Виждайки Жак, пламъче на приятна изненада светна дълбоко в очите на Менестрел. После той втренчи в него острия си поглед. Някаква нова мисъл бе минала през ума му. Той се наведе с въпросителен израз на лицето към Ришардле и посочи Жак с брадичката си.

— Всъщност, щом се е върнал, защо да не бъде той?

— Разбира се — одобри Ришардле.

— Седни — каза Менестрел. — Ей сега ще свършим. — Той се обърна пак към Ришардле: — Пиши. Това е за швейцарската партия.

Той започна да диктува със сухия си равен глас:

— Въпросът е зле поставен. Проблемът не е там. Маркс и Енгелс можеха да се обявят по онова време за тази или онази нация. Ние не можем. Ние, социалистите от 1914 година, не можем да правим никаква разлика между различните европейски държави. Войната, която ни заплашва, е империалистическа. Единствената й цел ще бъде да защити интересите на капиталистите. Затова всички народи се намират в едно и също положение. Единствената цел на пролетариата трябва да бъде поражението на всички империалистически правителства, без разлика. Моето мнение е пълен неутралитет… Подчертай това… С тази война двете групировки от капиталистически държави ще се изядат взаимно. Нашата тактика е да ги оставим да се самоизяждат. Да им помогнем да се самоизядат… Не. Заличи последната фраза… Да използуваме събитията. Динамизмът е в левицата. Революционните малцинства трябва да работят, за да усилят този динамизъм през периода на кризата, за да могат, когато дойде моментът, да направят пробива, през който ще мине революцията.

Менестрел замълча. Минаха няколко секунди.

— Защо не идва Фреда? — запита той бързо.

След това взе един бележник от масата и започна да драска кратки фрази, като подаваше листчетата едно по едно на Ришардле.

— Това — за комитета… Това — за Берн и Базел… Това — за Цюрих… — Най-после стана и се доближи до Жак. — Е, значи, ти се върна.

— Нали ми казахте: „Ако до неделя или понеделник не получиш нищо от мен…“

— Вярно, но планът, който имах пред вид, не даде резултат. Тъкмо исках да ти пиша да останеш в Париж.

Париж… Неочаквано вълнение обхвана Жак; той нямаше време да го анализира. С някакво подло безсилие, сякаш отказваше да се бори и да прехвърля върху другиго една отговорност, той изведнъж си помисли; „По тяхна вина ще стане.“

— Може би ще бъде удобно да имаме някого в този момент там — продължи Менестрел. — Сведенията, които ни изпращаш, са полезни. От тях се долавя температурата на една среда, която аз слабо познавам. Наблюдавай какво правят в „Юманите“. Дори повече, отколкото в Общата конфедерация на труда. За конфедерацията имаме и други източници. Отношенията на Жорес със социалдемократите например; или с англичаните. Неговите постъпки в Ке д’Орсе относно отношенията между Франция и Русия… Но аз вече съм ти казал всичко това… Тази сутрин ли пристигна? Не си ли уморен?

— Не.

— Можеш ли веднага да заминеш обратно?

— Веднага ли?

— Още тази вечер.

— Щом е необходимо. За Париж ли?

Менестрел се усмихна.

— Не, ще трябва малко да заобиколиш: Брюксел, Анверс… Ришардле ще ти обясни… — и той добави полугласно: — Тя трябваше да дойде веднага след като обядва!

Ришардле затвори разписанието на влаковете, което преглеждаше, и вдигна към Жак острата си муцунка:

— Има влак тази вечер в деветнадесет и петнадесет. Пристигаш в Базел към два часа през нощта, в Брюксел си утре по обед. После ще отидеш в Анверс. Трябва да бъдеш там утре, сряда, преди три часа следобед… Тази мисия изисква известна предпазливост, защото трябва да срещнеш Княбровски, когото непрекъснато следят… Познаваш ли го?

— Княбровски ли? О, да, много добре.

Още преди да го познава, Жак бе чувал да се говори за него във всички революционни среди; Владимир Княбровски тогава лежеше още из руските затвори. Едва излязъл на свобода, той се бе отдал отново на пропагандаторска работа. Жак го бе срещал тази зима в Женева и с помощта на Зелавски бе дори превел откъси от книгата му, написана в затвора, които щяха да излязат в швейцарски вестници.

— Но внимавай — каза Ришардле. — Той си бил обръснал брадата и това, казват, много променило външността му.

Застанал прав, изпъчен, с вечната усмивка на тънките си устни, той обгръщаше Жак с умния си, прекалено самоуверен поглед.

Сложил ръце на гърба, със загрижено лице, Менестрел се разхождаше из тясната стая, за да възстанови кръвообращението в схванатия си крак. Внезапно той се обърна към Жак:

— В Париж глупашки продължават да вярват в умереността на Австрия, нали?

— Да. Вчера в „Юманите“ говореха, че австрийската нота не съдържала дори никакъв срок…

Менестрел направи крачка към прозореца, погледна към двора и се върна наново при Жак.

— Това тепърва ще се види!…

— О?… — прошепна Жак. Лека тръпка премина по ръцете и краката му, пот овлажни челото му.

— Хосмер бе напълно прав — констатира хладно Ришардле. — Събитията се развиват много бързо.

Настъпи кратко мълчание. Пилота бе почнал отново да се разхожда из стаята. Очевидно беше раздразнен.

„Дали заради Австрия? — запита се Жак. — Или защото Алфреда се бави?“

— Вайан и Жорес са прави — каза той. — Правителствата трябва да оставят всяка надежда, че могат да накарат масите да приемат тяхната войнолюбива политика. Те трябва да бъдат принудени да прибегнат до арбитраж. Със заплахата за обща стачка! Сами видяхте, че преди осем дена това предложение беше гласувано с голямо мнозинство на френския конгрес. Впрочем всички са съгласни по принцип. Но в Париж търсят начин да убедят германците и да ги накарат да се произнесат също така категорично като нас.

Ришардле поклати глава.

— Напразни усилия… Те винаги ще отказват. Техният аргумент — старият аргумент на Плеханов и на Либкнехт — е много силен: между две страни, в които социалистическите идеи не са еднакво разпространени, стачката би оставила по-напредналата на благоволението на онази, която е по-малко напреднала в това отношение. Това е очевидно.

— Германците са като хипнотизирани от руската опасност…

— Това е напълно понятно! О, друго ще бъде, когато Русия напредне в развитието си, така че да може да се обяви едновременно стачка в двете страни…

Жак не отстъпваше:

— Най-напред не е толкова сигурно, че в Русия стачката е невъзможна — или поне чистички стачки, като стачката в Путиловските заводи, които, ако се разпространят и в други индустриални центрове, биха могли все пак да затруднят значително привържениците на войната! Но да оставим Русия. Има един ясен аргумент, който може да се противопостави на националните съображения на социалдемократите. Трябва да им се каже: „Заповедта за обща стачка, издадена автоматично в деня на мобилизацията, би представлявала опасност за Германия.“ Нека бъде така. Но какво ще кажете за превантивната стачка, стачката, която социалистите биха обявили в периода на предварително напрежение, докато трае дипломатическата криза, далеч преди мобилизацията! Ако заплахата за подобно разстройство на икономическия живот в страната бъде сериозна, тя би била достатъчна, за да принуди вашето правителство да прибегне до арбитраж… Този аргумент може да обезсили германските възражения и аз вярвам, че именно такава ще бъде програмата, която френската партия ще предложи на срещата на бюрото в Брюксел.

Застанал пред масата, навел глава над книжата, Менестрел като че ли ни най-малко не се интересуваше от спора. Той се изправи и застана между Жак и Ришардле. Хитра усмивка се появи на устните му.

— А сега, деца, обирайте си крушите. Имам работа. После ще говорим… Елате и двамата в четири часа. — Той хвърли почти тревожен поглед към отворения прозорец. — Не разбирам защо Фреда… — После се обърна към Ришардле: — Първо, да се дадат на Жак всички необходими указания за срещата му с Княбровски. Второ, да се уреди с него паричният въпрос, защото той ще остане може би две-три седмици там…

Говорейки, той ги буташе леко към вратата и я затвори, щом те излязоха.