Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (10)

I

Макар че от деня, когато миналата година беше довел двете избягали деца, Антоан не беше идвал при г-жа дьо Фонтанен, прислужницата го позна и въпреки че беше девет часът вечерта, направо го покани да влезе.

Г-жа дьо Фонтанен беше в стаята си с двете си деца. Седнала пред камината под лампата, тя четеше на глас някаква книга. Жени, сгушена в едно дълбоко кресло, усукваше плитката си и слушаше с втренчени в огъня очи. Даниел, малко по-настрана, с кръстосани крака и блок на колената, довършваше една скица с въглен на майка си. Антоан се спря за миг на прага и още при влизането си почувствува колко ненавременно е посещението му, но не можеше да се върне назад.

Г-жа дьо Фонтанен го прие малко студено; тя изглеждаше учудена. Остави децата в стаята и заведе Антоан в салона. Щом разбра какво го води при нея, тя отиде да повика сина си.

Даниел сега изглеждаше на седемнадесет години, макар че всъщност бе само петнадесетгодишен; наболите му мустаци подчертаваха линията на устата. Леко смутен, Антоан гледаше младежа право в лицето с малко предизвикателен вид, сякаш искаше да каже: „Аз съм от тези, които вървят право към целта, без заобикалки“. И както миналата година, някакъв таен инстинкт го караше да пресилва малко свободното си и откровено държане поради присъствието на г-жа дьо Фонтанен.

— Ето за какво се отнася — каза той. — За вас идвам. Нашата вчерашна среща ме накара да се замисля. — Даниел изглеждаше изненадан. — О, да — подхвана Антоан, — ние едва разменихме няколко думи, вие бързахте, аз също, но ми се стори, че… как да кажа… и после вие не ме попитахте нищо за Жак. От това заключих, че той ви пише. Пише ви, нали? Подозирам дори, че той ви пише неща, които аз не зная и които ми е нужно да зная. Не, почакайте, изслушайте ме. Жак напусна Париж през юни миналата година. Април наближава, значи, стават девет месеца, откакто е там. Не съм го виждал оттогава и той не ми е писал, но баща ми го вижда често. Той ми казва, че Жак е добре, че работи, че отдалечаването от семейството и дисциплината са дали отличен резултат. Мами ли се той? Или го лъжат? Откакто ви срещнах вчера, много съм неспокоен. Мина ми през ума, че може би той е нещастен… на това място… и че като не зная нищо, не мога да му помогна. Тази мисъл ми е непоносима. Тогава реших да дойда да говоря с вас, ей така, направо. Апелирам към вашата обич към него. Въпросът не е да издадете това, което ви е доверил. Но на вас той сигурно пише какво става там. Вие единствен можете да ме успокоите или да ме накарате да се намеся.

Даниел слушаше с безразличие. Първата му мисъл бе да откаже да разговаря. Държеше главата си вдигната и понеже беше смутен, гледаше Антоан с остър поглед. След малко, объркан, той се обърна към майка си, която го наблюдаваше с любопитство и чакаше да види какво ще направи. Той продължаваше да се колебае. Най-после тя се усмихна.

— Кажи истината, моето момче — каза тя, като махна решително с ръка. — Човек никога не съжалява, че не е излъгал.

Тогава Даниел направи същия жест и реши да говори. Да, той получавал от време на време писма от Тибо, все по-къси и по-къси, в които приятелят му казвал все по-малко и по-малко. Той знаел, че другарят му е пансионер при един почтен учител в провинцията, но не знаел точно къде. Марките на пликовете били подпечатани в пощенски вагон от северната железопътна мрежа. Вероятно бил настанен някъде при частен учител, за да се подготви за изпитите.

Антоан правеше усилие да прикрие смайването си. С какво старание Жак криеше истината от най-близкия си приятел! Защо? От срам? Сигурно същият срам, който караше г-н Тибо да представя пред хората изправителния дом в Круй, където бе затворил сина си, като „религиозен институт на брега на Оаза“. Изведнъж му мина през ума, че може би тези писма са диктувани на Жак. Може би измъчват детето. Той си спомни за кампанията, почната от един революционен вестник в Бове, и за ужасните обвинения, хвърлени срещу Института за борба с детската престъпност — лъжи, които г-н Тибо бе опровергавал в един процес за клевета, спечелен напълно от него. Но все пак?

Антоан се осланяше само на себе си.

— Бихте ли ми показали някои от тези писма? — попита той. Виждайки, че Даниел се зачерви, той се извини, като се усмихна със закъснение. — Само едно. Което и да е…

Без да отговори и без да запита майка си с очи, Даниел излезе от стаята.

Останал сам с г-жа дьо Фонтанен, Антоан изпита същото чувство, което бе имал при миналогодишната си среща с нея: че е попаднал в съвсем чужда нему среда, която възбуждаше любопитството му и го привличаше. Тя гледаше пред себе си и като че ли не мислеше за нищо. Но присъствието й бе сякаш достатъчно да стимулира душевния живот на Антоан и да усили неговата проницателност. Около тази жена въздухът придобиваше някаква особена проводимост. В този момент той беше сигурен, че в атмосферата имаше неодобрение; и не се мамеше. Без да осъжда Антоан или г-н Тибо (тъй като не знаеше каква е съдбата на Жак), тя имаше впечатлението, спомняйки си за единственото си посещение в дома на улица Дьо л’Юниверсите, че това, което се върши там, често заслужава порицание. Антоан отгатна мислите й; той бе почти съгласен с нея. Разбира се, ако някой си позволеше да критикува поведението на баща му, той би възразил; но сега дълбоко в сърцето си той беше заедно с г-жа дьо Фонтанен против г-н Тибо. Още миналата година — той си го спомняше много добре, — след като за първи път бе вдъхнал атмосферата, в която живееше семейство дьо Фонтанен, въздухът в бащината му къща му бе станал непоносим дни наред.

Даниел се върна. Той подаде на Антоан една измачкан плик.

— Това е първото — каза той. След миг добави: — И най-дългото — и седна на стола си.

„Драги Фонтанен,

Пиша ти от новия си дом. Не се опитвай да ми пишеш — строго е забранено. С изключение на това, всичко друго е много добре. Моят учител е добър, държи се мило с мене и аз уча много. Имам много другари, които също са много мили. Освен това баща ми и брат ми ме посещават всяка неделя. Разбираш, че съм много добре. Моля те, скъпи ми Даниел, в името на нашето приятелство не съди строго баща ми, ти не можеш да разбереш всичко. Аз знам, че той е много добър и не сбърка, като ме махна от Париж, където губех времето си в лицея. Аз сам съм съгласен с това; и съм доволен. Не ти давам адреса си, за да съм сигурен, че няма да ми пишеш, защото това ще бъде ужасно за мене.

Пак ще ти пиша при първа възможност, мой скъпи, скъпи Даниел.

Твой Жак“

Антоан препрочете два пъти бележката. Ако не беше разпознал известни особености от почерка на брат си, той би се усъмнил, че писмото е от Жак. Адресът на плика беше писан от друга ръка; селски почерк — разтегнат, колеблив, зацапан. Той бе смаян както от формата, така и от съдържанието на писмото. Защо бяха тези лъжи? „Много другари!“ Жак живееше в килия, в прочутия „специален павилион“, създаден от г-н Тибо в изправителния дом в Круй за деца от добри семейства, който, според твърденията му, бил винаги празен. Той не разговаряше с никакво живо същество, освен с прислужника, който му носеше храната и го водеше на разходка, и с учителя, който идваше от Компиен, за да му дава уроци два-три пъти седмично. „Баща ми и брат ми ме посещават всяка неделя!“ Г-н Тибо ходеше официално в Круй на първо число всеки месец като председател на дирекционния съвет и си заминаваше обратно същия ден. Тогава нареждаше да доведат за няколко минути сина му в приемната. Колкото до Антоан, той няколко пъти беше пожелал да посети брат си през лятната ваканция, но г-н Тибо се беше противопоставил: „При режима, на който е подложен брат ти — казваше той, — много е важно да не се прекъсва уединението“.

Облегнал лакти на колената си, Антоан въртеше писмото в ръце. Той съзнаваше, че дълго време няма да може да се успокои. Изведнъж се почувствува така объркан, така сам, че изпита желание да повери всичко на тази просветена жена, която случаят изпречваше на пътя му. Вдигна очи към нея. Скръстила ръце в полата си, замислена, тя като че ли го чакаше да заговори. Погледът й беше проницателен.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — прошепна тя полуусмихната.

Леките й бели коси правеха усмивката и цялото й лице да изглеждат по-млади.

Но точно когато искаше да й се довери, той се поколеба. Даниел го наблюдаваше строго като съдия. Антоан се страхуваше да не се покаже нерешителен и особено да не създаде у г-жа дьо Фонтанен погрешна представа за себе си; държеше тя да го смята за силен, енергичен мъж, какъвто всъщност беше. Но пред себе си той намери по-добра причина: да не издава тайната, която Жак така грижливо пазеше. Без да търси някакви извинения и чувствувайки се неуверен, той стана и протегна ръка с този сериозен израз на лицето, който му беше присъщ и който сякаш казваше: „Не ме разпитвайте. Вие отгатвате мисълта ми. Разбираме се. Сбогом“.

 

 

Когато излезе навън, той закрачи бързо напред. Повтаряше си: „Спокойствие. Решителност“. Пет-шест години научни занимания го задължаваха да разсъждава с привидна логика: „Жак не се оплаква, следователно той не е нещастен“. А всъщност мислеше тъкмо обратното. На съзнанието му се натрапваше кампанията, водена в печата преди известно време срещу изправителния дом. Спомняше си особено ясно една статия, озаглавена „Тъмници за деца“, в която се описваше с подробности материалната и морална нищета на питомците, зле хранени, настанени в лоши помещения, подлагани на телесни наказания и често оставяни напълно във властта на суровите пазачи. Неволно той сви заканително юмрук. На всяка цена щеше да извади нещастното дете оттам. Благородна роля! Но как да постъпи? Да предупреди баща си, да говори с него? И дума да не става! Всъщност той въставаше именно срещу баща си, срещу института, основан и ръководен от него. Съзнанието, че се бунтува срещу баща си, беше така ново за него, че най-напред му стана неловко, а след това изпита гордост.

Спомни си какво бе станало миналата година, на следния ден от завръщането на Жак. Още рано сутринта г-н Тибо беше повикал Антоан в кабинета си. Абат Векар току-що бе пристигнал. Г-н Тибо крещеше:

— Негодник! Трябва да се пречупи волята му!

Той отваряше голямата си космата ръка и после бавно я свиваше в юмрук. След това беше казал със самодоволна усмивка:

— Смятам, че зная как трябва да се реши въпросът.

И след известна пауза най-сетне бе повдигнал клепачи и бе промълвил:

— Круй.

— Жак в изправителния дом! — беше извикал Антоан.

Спорът се беше разгорещил.

— Трябва да се сломи волята му! — повтаряше г-н Тибо и свиваше ръка така, че пръстите му пращяха. Абатът се колебаеше. Тогава г-н Тибо беше изложил специалния режим, на който ще бъде подложен Жак и който по думите му изглеждаше бащински и разумен. След това убедително, като подчертаваше с паузи мислите си, бе заключил: — Така защитен от зловредни изкушения, очистен в усамотението си от лошите инстинкти, обикнал труда, той ще навърши шестнадесетата си година и тогава, надявам се, ще може да се върне между нас в семейния кръг.

Абатът одобряваше.

— Усамотението прави чудеса — подсилваше той.

Антоан, разколебан от доводите на г-н Тибо и от одобрението на свещеника, най-после беше повярвал, че те са прави.

Сега той не можеше да прости на баща си и още по-малко на себе си слабостта, която бе проявил.

Крачеше бързо напред, без да гледа къде отива. Пред паметника на Белфорския лъв се обърна кръгом и тръгна обратно с широки крачки, като палеше цигара след цигара и духаше дима срещу вечерния ветрец. Трябваше да нанесе удар право в целта: да отиде веднага в Круй, да се яви като обвинител…

Една жена се приближи до него и му подметна няколко думи с ласкав глас. Той не отговори нищо и продължи да върви надолу по булевард Сен-Мишел. „Като обвинител! — повтаряше си той. — Ще разкрия измамата на настоятелите, жестокостта на тъмничарите, ще направя скандал, ще върна детето в къщи!“

Но ентусиазмът му намаля. Мислите му се бяха раздвоили: покрай големия план се промъкна и една прищявка. Той мина на другия бряг на Сена, като си даваше сметка къде го водят желанията му. Защо пък не? Твърде възбуден беше, за да може да заспи. Пое въздух, изпъчи гърдите си и се усмихна. „Бъди силен, покажи се мъж“ — помисли си той. Навлизайки бодро в тъмната уличка, изпита благородно, вдъхновяващо чувство — решението, което бе взел, му се виждаше светло, красиво, едва ли не осъществено; точно когато се готвеше да изпълни единия от плановете си, които от четвърт час раздвояваха вниманието му, другият му се струваше вече почти постигнат. Бутайки с привичен жест стъклената врата, той реши окончателно: „Утре е събота — невъзможно е да напусна болницата. В неделя, в неделя сутрин заминавам за изправителния дом.“