Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (97)

XXIII

От една година пастор Грегори живееше в един мизерен пансион в квартала Жана д’Арк в една от последните сгради, обитавани почти изключително от работници арменци, на които той проповядваше евангелското учение.

С големи усилия Антоан успя да събуди нощния пазач, окаян левантинец, който спеше облечен на една пейка в коридора на стълбището.

— Да, господине… Пастор Грегори, да. Елате, качете се с мене, господине…

Мансардната стая, в която живееше светият човек, беше на четвъртия етаж. Смрадта от кофите и влажните стени на този претъпкан бордей се подсилваше от юлската горещина и напомняше острата воня, която се носи из уличките на арабските градове.

Щом чу лекото почукване на вратата, Грегори скочи от леглото.

„Лек сън като у човек на духовното“ — установи Антоан мислено.

Резето се плъзна и пасторът се показа с газена лампа в ръка.

Гледката беше съвършено неочаквана. Грегори си лягаше облечен с крайно прилична нощница, която стигаше до глезените му; и понеже не можеше да заспи, ако не си притисне черния дроб, той си опасваше стегнато кръста с ивица кафява фланела, която издуваше горната част на нощницата, а долната падаше като пола. С босите си крака, с призрачно бледия цвят на лицето, с мършавината си, с разрошената си коса и със свръхестествения си поглед той приличаше на магьосник от „Хиляда и една нощ“.

Още от първите думи на Антоан — той не го позна веднага — Грегори разбра всичко. Без да каже каквото и да било, без да губи нито минута — докато Антоан, изправен на прага, продължаваше да го осведомява за случилото се, — той завърза края на четири метровия си пояс за желязната пръчка на леглото и започна да го развива, въртейки се като пумпал, като постоянно усилваше темпото.

Антоан, който едва се сдържаше да не се разсмее, обясняваше как е била извършена операцията и трудността да се извади куршумът.

— О!… О!… — започна да протестира със задъхан глас въртящият се дервиш. — Забравете този пистолет!… Оставете, оставете куршума!… Трябва да се възкреси… желанието за живот!

Той размахваше ръце и въртеше недоволно очи. Най-после, като се освободи от пояса си, приближи ъгловатото си асиметрично лице до Антоан; веждите му непрекъснато играеха от нервен тик. След това избухна в мълчалив вътрешен смях.

— Горкият, милият доктор, който някога носеше брада! — извика той с тон на нежно съчувствие. — Мислите, че лекувате, а всъщност вие самите създавате болестта, богохулници, защото пророкувате зло, твърдите, че болестта съществува!… Не!… Казвам ви: оставете да влезе светлината! Христос е единственият доктор! Кой излекува Лазара? Би ли могъл да излекуваш Лазара ти, бедни докторе, блуждаещ в тъма?

Всичко това забавляваше Антоан, макар че външно той оставаше безстрастен. Но все пак пасторът сигурно забеляза хитрото пламъче, което играеше в очите на лекаря, защото се намръщи и рязко му обърна гръб. Гол до кръста, заметнал нощницата около бедрата си, той ходеше от единия край до другия на стаята, като търсеше бельото и дрехите си.

Антоан, прав, мълчаливо го чакаше.

— Човекът е божествен! — измърмори Грегори, облегнат до стената и наведен напред, за да обуе чорапите си. — Христос знаеше в сърцето си, че е божествен! И аз също! И ние всички също знаем! Човек е божествен! — Той навлече грубите си черни обуща, чиито връзки не бяха развързани. — Но онзи, който каза: „Законът убива“, беше убит от закона! Христос бе убит от закона. Човекът е запазил в душата си само буквата на закона. Няма нито една църква, която действително да е основана на истински Христови начала. Всички църкви са основани само върху притчата на Христа!

Без да прекъсва монолога си, той се мяташе на всички страни с несръчната и прекалена бързина, свойствена на крайно нервните хора.

— Бог е всичко във всичко!… Бог! Върховният извор на светлина и топлина! — С отмъстителен жест той откачи панталона си, който висеше на дръжката на прозореца. Всяко от неговите движения бе стремително и напомняше електрическо изпразване. Бог е всичко! — повтори той, като повиши глас, защото се бе обърнал към стената, за да закопчае панталоните си.

Щом свърши, той се завъртя на петите си, хвърли към Антоан поглед, пълен с мрачно предизвикателство, и каза:

— Бог е всичко и в бога няма зло! И аз ти казвам, poor dear Doctor^[1], че няма нито един атом зло, нито коварство в световното цяло!

Той облече черния си жакет, сложи на главата си малка смешна плъстена шапка със завита периферия и със съвсем неочакван, почти весел тон, сякаш много радостен, че се е облякъл, хвърли поглед към тавана и като докосна учтиво шапката си, извика:

— Glory to God^[2]!

После сведе към Антоан унесен поглед и отведнъж прошепна:

— Горката, горката, милата госпожа Терез… — Сълзи блестяха в очите му. Като че ли едва сега си даваше сметка каква семейна драма бе довела Антоан при него. — Горкият, милият Жером — въздъхна той. — Бедно, лениво сърце, ти, значи, си победено?… Ти, значи, си отстъпило? Не си отстранило от себе си отрицанието?… О, Христе, дай му сила да отхвърли делата на мрака и да вземе оръжията на светлината! Идвам при тебе, грешнико! Вървя към тебе!… Елате — каза той, като се доближи до Антоан, — заведете ме при него!

Преди да духне лампата, той запали една малка навита на спирала вощеница, която бе измъкнал от задния джоб на жакета си. После отвори вратата на площадката.

— Мини напред!

Антоан се подчини. Грегори протягаше ръка и вдигаше високо вощеницата, за да освети по-добре стъпалата.

— Христос е казал: „Поставете високо свещта на свещника, за да даде светлина на всички!“ Христос запалва свещта в нас!… Горката свещ, която често гори така слабо и чийто пламък трепери и издава дразнещ дим… Жалка, жалка плът! Нещастни ние!… Да молим Христа да остане пламъкът висок и светъл, за да прогони плътта в най-дълбокия мрак.

И докато Антоан, държейки се за перилата, слизаше по тясното стълбище, пасторът продължаваше да мърмори с тон на заклинание все по-неразбрани фрази, в които думите „плът“ и „мрак“ се повтаряха със злобно раздразнение.

— Колата ми е тук — обясни Антоан, когато излязоха на двора. — С нея ще отидете в клиниката… А аз — добави той — ще се върна там… след един час…

Грегори не възрази нищо. Но преди да се качи в колата, впери в него толкова недвусмислен поглед, поглед, който изглеждаше толкова проницателен, че Антоан почувствува как се изчервява и помисли: „Все пак той не може да знае къде отивам.“

После с неизразимо облекчение проследи с очи колата, която се отдалечаваше в бледата зора.

На ъгъла на улицата усети лек вятър; трябва да беше валяло някъде. Радостен като ученик, който е бил затворен в училище за наказание, Антоан почти изтича на площад Валюбер и скочи в едно такси.

— Авеню Дьо Ваграм.

В колата веднага усети умората си; но това беше нервна умора, която разпалваше желанията му.

Той каза на шофьора да спре на петдесет метра от къщата, слезе живо, влезе в задънената улица и безшумно отвори вратата.

Още от прага лицето му светна: парфюма на Ана… Възбудителен парфюм, по-скоро дъх на смола, отколкото на цветя, гъст и застоял, който проникваше до гърлото; повече от парфюм — някаква благоуханна храна, която той обичаше.

„Страшно ми действуват упоителните миризми“ — каза той, като помисли с внезапен трепет за огърлицата от сив кехлибар, която носеше Рашел.

Внимателно, като крадец, той се вмъкна в банята, която раждащият се ден изпълваше с млечна белота. Съблече се бързешком. Застанал прав във ваната, той притисна до тила си голямата напоена с вода гъба. Почувствува как свежест се разлива по цялата му кожа. Водата се изпаряваше от пламналото му тяло като от нажежен метал. Всичката му умора приятно се оттичаше. Той се наведе и пи направо от ледената струя на крана. После с котешки стъпки влезе в стаята.

Мелодично и съвсем леко прозяване, което идваше от пода, му напомни присъствието на Фелоу. Усети до глезените си галенето на студена муцунка и пухкаво ухо.

Завесите бяха спуснати. Лампата на нощната масичка разливаше в стаята светлина като при зазоряване, същата млечнорозова светлина, от която Антоан се беше възхищавал преди малко, когато минаваше край мостовете. Обърната към светлината, Ана спеше в широкото легло, отпуснала глава на сгъвката на голата си ръка. Модни журнали бяха разхвърляни по килима. На масичката пепелницата беше пълна с изпушени до половина цигари.

Изправен неподвижно до ръба на леглото, Антоан съзерцаваше гъстата коса, тила, рамото и линията на изваяните й крака, изтегнати под чаршафа. „За първи път я виждам отпусната и безпомощна“ — помисли си той. Ана рядко събуждаше в него такова нежно вълнение и жалост; обикновено той просто отвръщаше със спортно увлечение на бурната страст, която тя хранеше към него и която никога не можеше да бъде утолена. Той продължи цяла минута това сластно очакване, забавяйки удоволствието, което бе съвсем близко и което сега нито Жак, нито Жером, нито Грегори, нито който и да било на света не можеше да му отнеме. Но желанието да зарови лицето си в тези коси, да притисне до гърдите си този гъвкав и топъл гръб, да прилепи тялото си до това тяло стана така неудържимо, че усмивката замръзна на устните му. Сдържайки дъха си, той предпазливо повдигна края на чаршафа и с гъвкаво, властно движение се плъзна бавно покрай нея. Тя задуши кратък, дрезгав вик, обърна се с рязко движение и се събуди в прегръдките му.