Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (96)

XXII

Колата се носеше бързо със свалени стъкла през обезлюдения и кънтящ град. Късата лятна нощ се отдръпваше вече пред настъпващия ден.

Седнал по средата на задната седалка, с разкрачени крака и отпуснати ръце, захапал цигара, Антоан се бе замислил. Както винаги умората от безсънната нощ не само не го смазваше, а, напротив, събуждаше у него някаква радостна трескавост.

„Три и половина — пошепна той, минавайки край часовника на площад Перер. — В четири ще събудя моя бесен пастор, ще го изпратя в клиниката и тогава ще бъда свободен… Онзи очевидно може да хвърли топа, докато ме няма… Но доста е вероятно да се проточи още двадесет и четири часа… — Съвестта му бе спокойна. — Всичко възможно опитахме“ — каза си той, като си припомни разните фази на операцията. После, увлечен от изживяното тази вечер, той си спомни пристигането на Жени и вечерта, прекарана с Жак. След тези няколко часа професионална дейност споровете с брат му сега му се струваха още по-безсмислени.

„Аз съм лекар: имам си моята работа и я върша. Какво искат те повече от мене?“

Те — това значеше Жак, който не вършеше нищо, нямаше никаква определена работа, само се суетеше и говореше празни приказки; те — това значеше още онази тълпа от революционни подстрекатели зад Жак, чиито бунтовнически крясъци беше чул снощи.

„Неравенство? Несправедливост?… Разбира се! Да не си въобразяват, че са открили нещо кой знае какво?… И какво може да се направи всъщност? Днешната цивилизация! Та това е дадена реалност, дявол да го вземе! Дадена реалност! Е, нека тръгнем оттук. Защо да се поставя всичко под съмнение?…“

— Хубава каша ни готвят те с тяхната революция! — поде той полугласно. — Да съборим всичко, да започнем всичко отново, както правят дечурлигата, когато си играят с кубчета! Идиоти! Защо не си вършите работата чисто и просто!… Вместо да се вайкате за недостатъците на обществото и да отказвате да му сътрудничите, ще направите много по-добре, ако се вкопчите във всичко, което съществува, в средата си, във времето си, такива, каквито са, и да работите смело като нас! И вместо да заговорничите и да подготвяте катаклизми, ползата от които си остава проблематична, използувайте краткия си човешки живот, за да изпълнявате както трябва най-добрата възможна задача, всеки в своята скромна област!

Той беше доволен от тази своя тирада.

— Това е, господа! — добави той, като че ли взема последен акорд.

„Това ме навежда на мисълта за наследството — продължи да разсъждава Антоан, като изведнъж се ядоса още повече. — Да имаш богатство сега, значи да водиш живот, който почива на експлоатацията на други!… Глупак!… Не защищавам принципа на наследственото преминаване на богатството… Не, разбира се, не го защищавам… Знам не по-зле от тебе какво може да се каже по този въпрос… Но, дявол да го вземе, щом в настоящия момент е така, щом са ни създадени такива условия, какво може да се направи?… Срещу какво ли ще се нахвърля сега? — помисли си той, като се усмихна на себе си. — Сигурно имам вид на човек, който се бунтува именно срещу всичко това, което всъщност аз искам да защитя…“

Но веднага отново се върна на предишната си мисъл, сякаш трябваше да убеди някакъв събеседник:

„Впрочем аз поддържам, че често резултатите на наследственото прехвърляне на богатствата са отлични. Толкова пъти съм констатирал, че в деветдесет на сто от случаите наследственото богатство дава възможност да се осъществи един красив живот… искам да кажа, осмислен живот, от който хората имат полза… Нима ще започне да се смята престъпление, ако не си беден?“ — каза той, като изведнъж скръсти ръце.

Изпитваше смътното чувство, че малко хитрува. Въпросът, който в този миг по съвест си задаваше, беше приблизително такъв: „Престъпление ли е да бъдеш богат, ако не си придобил състоянието си със собствен труд?“ Но той не се спираше на тези отсенки на мисълта и разтърси рамене, сякаш за да отхвърли коварните си хрумвания.

„Когато ми писа тази зима: «Не желая да се възползувам от това наследство…» Глупак! «Да се възползувам!» Ще ме упрекнат ли мен, че съм се «възползувал»? А кой в края на краищата ще се «възползува» от реорганизацията на професионалната ми дейност, от нашия труд? Аз ли?… Да, аз — съгласи се честно той. — Но искам да кажа: единствен ли аз ще се «възползувам»?… И освен това, като вземеш всичко пред вид, когато си това, което си, нима служейки също така и на собствения си интерес, не работиш по-добре за общия интерес?“

Колата преминаваше Сена. Реката, кейовете, мостовете, които се виждаха в перспектива, всичко се къпеше в розови изпарения. Той хвърли угарката си през прозореца и запали втора цигара.

„Приличаш на мене повече, отколкото сам си мислиш, глупчо — продължи да говори на себе си той със самодоволен смях. — Ти си се родил буржоа, моето момче, както си се родил червенокос! Къдрицата ти е станала кестенява, но червеникавите отблясъци си остават и ти не можеш да направиш нищо… Твоите революционни инстинкти ли? Аз им вярвам само наполовина… Атавизмът, възпитанието ти и дори истинските ти вкусове те държат във вериги… Само почакай малко: на четиридесет години ще бъдеш може би по буржоа дори от мене!…“

Колата забави ход. Виктор показа главата си навън, като се опитваше да прочете номерата. Най-после спря пред една ограда.

„И въпреки всичко обичам го такъв, какъвто си е“ — каза си Антоан, отваряйки вратичката на колата. Сега той се упрекваше, че не бе показал по-добре на брат си удоволствието, което му бе доставило неговото посещение.