Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (94)

XX

Операцията, направена в присъствието на Антоан, не можа да бъде завършена напълно. Еке беше прочистил раната, извадил бе разчупените кости, чиито късчета се бяха забили дълбоко в мозъчното вещество, и дори бе решил да се опита да направи трепанация. Но състоянието на ранения не позволяваше да се продължи операцията и затова двамата лекари трябваше да се откажат от намерението си да извадят куршума.

Те се споразумяха как да уведомят госпожа дьо Фонтанен за това. От жалост към нея твърдяха — което впрочем не бе съвсем невярно, — че след операцията имаше известна вероятност Жером да оживее и че ако положението му се подобри, ще бъде възможно да потърсят куршума и да го извадят. Но те не й признаха, че за тях тази вероятност оставаше много съмнителна.

Бе станал вече два часът, когато Еке и жена му се решиха да напуснат клиниката. Госпожа дьо Фонтанен настояваше Никол да се прибере в къщи с мъжа си.

Занесоха Жером в една стая на втория етаж, където една болногледачка остана да бди над него.

За да не остави двете жени сами, Антоан им беше предложил да прекара нощта с тях. Накрая и тримата се приютиха в малкия салон до стаята. Вратите и прозорците бяха разтворени. Навред царуваше подозрителното нощно мълчание на болниците: човек можеше да си представи как зад всяка стена едно изстрадало тяло се мята, въздиша и брои часовете, без да намери почивка.

Жени беше седнала по-настрана, на канапето, поставено в дъното на стаята. С ръце, скръстени на скута, с изправени рамене, опряла тила си о стената и затворила очи, тя изглеждаше заспала.

Госпожа дьо Фонтанен беше приближила креслото си до стола на Антоан. Не беше го виждала повече от една година. И все пак първата й мисъл, когато й бяха съобщили за самоубийството, беше да се обърне към доктор Тибо. И той беше дошъл. Дойде още при първия зов, винаги същият, енергичен и верен.

— Не съм ви срещала, откакто бяхте в траур — каза тя изведнъж. — Преминахте тежки мигове, знам… Много мислих за вас. Молих се за баща ви… — Тя замълча. Спомни си за единственото си посещение при господин Тибо по времето, когато бяха избягали децата. Колко коравосърдечен, несправедлив се беше показал той!… Тя пошепна: — Нека почива в мир…

Антоан не отговори. Настъпи мълчание.

Полилеят, около който хвърчаха насекоми, заливаше с безпощадна светлина фалшивия лукс на мебелите, позлатените охлювообразни извивки на столовете, анемичното, завързано с панделки растение, поставено във ваза от син фаянс, което тържествено се издигаше по средата на масата. От време на време се чуваше притъпено дрънкане на звънец в другия край на коридора. Тогава се долавяха стъпки на болногледачка, която бърза по плочките, после се отваряше врата и тихо се затваряше; понякога се дочуваше и далечно стенание, звън на порцеланов съд и всичко отново заглъхваше.

Наведена към Антоан, госпожа дьо Фонтанен бе вдигнала малката си пълничка ръка, за да засенчи уморените си очи от силната светлина.

Тя започна да разказва с тих глас за Жером, обяснявайки с несвързани фрази това, което знаеше за забърканите работи на мъжа си. Не бе нужно да прави никакво усилие, за да се отпусне и да мисли на глас — винаги бе чувствувала пълно доверие към Антоан.

Той я слушаше, също наведен към нея. От време на време вдигаше лице и те разменяха сериозни погледи, пълни с взаимно разбиране. „Какво благородство има в нея!“ — мислеше си той. Беше й благодарен за това спокойствие, за това достойнство в страданието и за вродения й чар, който винаги се долавяше наред с мъжките й добродетели.

„Тате беше обикновен буржоа — мислеше си Антоан, — а тя е патрицианка.“

Той обаче не изпущаше нито дума от това, което тя разказваше. Малко по малко пред него се очертаваха фазите на авантюристичния живот, който бе довел Жером дьо Фонтанен до самоубийство.

От около осемнадесет месеца Жером бил на работа в една английска компания със седалище в Лондон, която експлоатирала гори в Унгария. Дружеството било солидно и за няколко месеца госпожа дьо Фонтанен вярвала, че мъжът й най-после си е създал сигурно положение. Всъщност тя никога не успяла да си уясни напълно с какво се занимава Жером. По-голямата част от времето си той прекарвал по спалните вагони между Виена и Лондон, като спирал за малко в Париж. Тогава идвал да прекара една вечер в къщи, като носел със себе си чанта, натъпкана с книжа. Придавал си важен вид, но се разливал от любезност, бил извънредно приветлив, закачлив и проявявал към близките си най-деликатно внимание, което ги очаровало. Обаче горката жена премълча как по различни признаци се бе убедила, че мъжът й поддържа две скъпи любовници — едната в Австрия, другата в Англия. Във всеки случай изглеждало, че лесно печели. Давал дори да се подразбере, че положението му щяло да се подобри още и скоро приходите му щели да бъдат предостатъчни, за да посреща всички нужди на жена си и дъщеря си. Защото през последните години Даниел издържал сам майка си и сестра си. Правейки това признание, госпожа дьо Фонтанен видимо се бореше между срама да обвини мъжа си в безотговорност и гордостта да покаже предаността на сина си.

Даниел за щастие получавал доста прилична заплата като сътрудник в списанието за изобразително изкуство на Лудвигсън. Работата без малко не се развалила в момента, когато младият човек трябвало да постъпи във войската. Но Лудвигсън, щедър и предвидлив — той желаел да бъде сигурен, че сътрудникът му ще се върне при него, когато излезе от казармата, се бил задължил да му плаща през време на отсъствието му намалено, но редовно месечно възнаграждение. По този начин въпреки всичко госпожа дьо Фонтанен и Жени не се лишавали от най-необходимото. Жером знаел много добре финансовото им положение; той дори говорел много за това. С присъщото си безгрижие приемал да предостави на сина си издръжката на семейството, но с деликатността на истински благородник изисквал да му се дава точната цифра на внесените суми и не пропущал случай да изрази благодарността си към Даниел. Преструвал се впрочем, че счита тази парична помощ като аванс, отпуснат от сина му, който той щял да върне при първа възможност. За да се издължи, предпочитал да чака тези вноски да станат „кръгла сума“, както се изразявал той, и междувременно най-добросъвестно държал ажур сметка за този дълг, като от време на време предавал на Терез и на Даниел извлечение в два екземпляра, написано на пишеща машина, в което сложните лихви били щедро пресметнати с много висок процент. По наивния начин, по който госпожа дьо Фонтанен, явно загубила всичките си илюзии, предаваше тези подробности, Антоан не можеше да разбере дали тя действително бе схванала недобросъвестността на Жером.

Вдигайки очи, Антоан срещна погледа на Жени, втренчен в него; поглед, тъй пълен с вътрешен живот, тежък поглед, който така ясно изразяваше сдържаността и самотността й, че винаги извикваше у него някакво неловко чувство. Той никога не бе забравил онзи далечен ден, когато бе дошъл да разпитва Жени, още дете, за бягството на брат й и когато за първи път бе почувствувал този поглед.

Изведнъж девойката стана.

— Задушавам се тук — каза тя на майка си и изтри челото си с малката кърпичка, която държеше смачкана в шепата си. — Ще отида в градината да подишам малко чист въздух…

Госпожа дьо Фонтанен кимна с глава в знак на съгласие и я проследи с очи, докато тя излезе от стаята. После се обърна отново към Антоан. Не бе недоволна, че Жени ги бе оставила сами. До този миг нищо в разказа й не обясняваше внезапния опит за самоубийството. Сега трябваше да мине към по-трудни и по-мъчителни обяснения.

Миналата зима Жером, който си бил създал връзки във Виена, „неблагоразумно“ дал името си — и титлата си, защото в Австрия той се наричал „граф Жером дьо Фонтанен“ — на едно австрийско предприятие за производство на тапети и станал председател на управителния му съвет. След няколкомесечно съществуване дружеството позорно фалирало. Започнали да ликвидират сметките и сега в Австрия се водело следствие, за да се установят отговорностите.

Работата се усложнявала от делото, заведено от управата на Изложението в Триест, където през пролетта предприятието уредило пищен щанд, чийто наем бил още неплатен. Жером специално се занимавал с участието на фирмата в Изложението и дори миналия юни получил от австрийското дружество един месец отпуска, която прекарал весело в Триест. Фабриката му изплатила на няколко пъти доста големи суми, които, както изглежда, той не могъл да оправдае. На това основание съдията-докладчик дошъл до заключение, че граф дьо Фонтанен е гулял в Триест за сметка на фирмата, без да плати наема за щанда. Независимо от това Жером бил даден под съд и като председател на управителния съвет на фалиралото предприятие. Говорело се, че притежавал внушителен брой акции, дадени му безплатно, за да се съгласи да стане председател на дружеството.

Как бе научила госпожа дьо Фонтанен всички тези подробности? До преди няколко седмици тя не подозирала нищо. След това получила писмо от Жером — объркано и настойчиво писмо, — с което я умолявал да направи още един заем, ипотекирайки вилата в Мезон; тя била само нейна и върху нея вече имало една ипотека. Нейният нотариус, с когото се посъветвала, наредил да се съберат сведения в Австрия и по този начин госпожа дьо Фонтанен научила за процеса, възбуден срещу мъжа й.

Какво бе станало през последните дни? Какви нови събития са могли да доведат Жером до този акт на отчаяние? Госпожа дьо Фонтанен се губеше в догадки. Тя знаела, че някои кредитори в Триест ежедневно хулели съпруга й в един местен вестник. Верни ли бяха техните разкрития? Жером сигурно е смятал, че бъдещето му е окончателно компрометирано. Дори ако успееше да се измъкне от австрийския съд, след този скандал той не би могъл да се надява да се задържи в английското дружество… Изчерпал всички средства, подгонен отвсякъде, той вероятно е решил, че единственият изход е да изчезне от този свят.

Госпожа дьо Фонтанен замлъкна. Въпросителният й блуждаещ поглед сякаш задаваше въпроса, който тя не бе изрекла: „Направих ли за него всичко, което бях длъжна да сторя? Щеше ли той да стигне дотам, ако чувствуваше, че аз съм до него както някога?…“ Болезнен, неразрешим въпрос…

Тя направи усилие да се съвземе и запита:

— Ами Жени? Страхувам се да не настине… да не заспи навън.

Антоан стана:

— Не се безпокойте, ще отида да видя.