Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (82)

VIII

Жак не познаваше Жанот. Той изглеждаше действително такъв, какъвто го бе описала Алфреда. Набит, малко важен, облечен в черни дрехи със старомодна кройка, той мина през стаята, стъпвайки на пръсти. Неговите ниски поклони и мазни жестове не подхождаха на тържественото му лице, увенчано с белоснежна грива като у животно, изобразено на герб.

Жак беше станал. Започнаха да представят Жанот на онези, които не го познаваха, и в глъчката, която се вдигна, Жак успя да се измъкне от стаята. Той мина в малкия кабинет на дъното, където се надяваше да поговори с Менестрел. Менестрел действително не се забави много. Както винаги дойде придружен от Алфреда. Разговорът беше кратък. Менестрел успя за няколко минути да намери в досието на Гитберг и Тоблер пет-шест документа, на които се основаваше обвинението. Той ги предаде на Жак заедно с кратка бележка до Хосмер. След това даде няколко общи съвети за практическия път, по който трябваше да започне разследването.

— Сега, момиченце, да отидем да вечеряме!

Алфреда бързо събра пръснатите книжа и ги подреди в чантата.

Менестрел се доближи до Жак. Той го загледа за миг и след това с приятелски тон, съвсем различен от онзи, който бе имал през време на споровете, запита полугласно:

— Нещо не е наред тая вечер, а?

Жак се почувствува неловко и усмивка на изненада се появи на устните му.

— Всичко е наред!

— Да не би да ти е неприятно, че трябва да заминеш за Виена?

— Напротив. Защо?

— Преди малко ми се стори, че си загрижен…

— О, не…

— Не се ли чувствуваш малко… малко самотен…

Жак продължаваше да се усмихва.

— Самотен — повтори той. После повдигна уморено рамене и усмивката му угасна. — Има дни, когато човек, без да знае защо, се чувствува по… самотен… Сигурно това чувство не ви е непознато.

Без да отговори, Менестрел пристъпи две крачки към вратата, после се обърна да види дали Алфреда е готова. Отвори вратата, пусна младата жена пред себе си и хвърли към Жак бегъл усмихнат поглед.

— Разбира се — каза той бързо. — Познавам това чувство, познавам го…

Клубът бе опустял. Моние подреждаше столовете и разтребваше стаите. Обикновено в събота и неделя посетителите оставаха до късно през нощта, но тази вечер повечето от тях си бяха дали среща след вечеря в зала „Ферер“ за сказката на Жанот.

Менестрел остави Алфреда да отмине малко напред, хвана Жак под ръка и тръгна надолу по стълбите, като влачеше малко крака си.

— Ние сме самотни, моето момче… Трябва да приемеш това веднъж завинаги. — Той говореше бързо и тихо. Замълча и погледът му се плъзна към Алфреда; след това още по-тихо повтори: — Вечно самотни. — Говореше с тон, сякаш прави съвършено обективна констатация, без никакъв примес на меланхолия или съжаление. И все пак Жак бе сигурен, че тази вечер Пилота мислеше за нещо лично.

— Да, зная — въздъхна Жак, забавяйки крачка. Той най-после спря, сякаш мъкнеше зад себе си огромен товар от объркани мисли, които му пречеха да върви. — Това е проклятието на Вавилонската кула! Хора на същата възраст, които водят същия живот, имат същите убеждения, могат да разговарят по цял ден, да говорят най-свободно, най-искрено помежду си, без да се разберат нито за минута, без да се срещнат нито за миг!… Живеем един до друг, непроницаеми един за друг… Един до друг като камъните по брега на езерото… Питам се дали думите, които създават у нас илюзията, че се разбираме, не ни разделят повече, вместо да ни сближават.

Той вдигна очи. Менестрел, застанал до него в края на стълбите, слушаше мълчаливо тъжния му глас, който отекваше между каменните стени на вестибюла.

— О, ако знаехте само как понякога ми се втръсват думите! — поде Жак с внезапен жар. — Как ми са омръзнали нашите празнословия! Колко ми е омръзнала цялата тази… идеология!

При последната дума Менестрел вдигна живо ръка.

— Очевидно. Говоренето би трябвало да бъде само начин за действие… Но докато не може да се действува, все вършим нещо, като говорим…

Той хвърли поглед към двора, където Патерсън и Митьорг се разхождаха и жестикулираха, очевидно продължавайки „празнословието“, започнато в клуба. После насочи острия си поглед към Жак.

— Търпение! Идеологическата фаза… е само фаза… Подготвителна, необходима фаза! Точна теория се създава чрез разисквания. Без революционна теория няма революционно движение. Без революционна теория няма авангард, няма водачи… Нашата „идеология“ те дразни… Да, без съмнение на онези, които ще дойдат след нас, тя ще се вижда като смешно пилеене на енергия… Но виновни ли сме ние? — Той бързо прошепна: — Времето за действие не е още дошло.

Жак слушаше внимателно и видът му сякаш казваше: „Изяснете се!“

— Капиталистическата икономика се държи още здраво — продължи Менестрел. — Има признаци за изхабяване на машината, но добре или зле, тя все още функционира. Пролетариатът страда и се вълнува, но в края на краищата още не умира от глад. В този куцащ свят, който се задъхва от натрупаната си сила, какво искаш да правят тези предвестници на бъдещето, които чакат момента за действие? Говорят! Опиват се с идеология! Тяхната дейност няма друго поле за действие освен полето на мисълта. Ние още не можем да въздействуваме на събитията…

— О — рече Жак, — да въздействуваме на събитията!

— Търпение, моето момче. Това ще трае само известно време. Противоречията на капиталистическия строй се задълбочават. Съперничествата между нациите се разширяват. Конкуренцията за пазари става все по-остра. Това е въпрос на живот или на смърт: цялата им система почива на постоянно разширяващи се пазари. Като че ли пазарите могат да се разширяват безкрайно!… И като дойдат до края на пропастта, ще се преметнат с главата надолу! Светът върви към криза, към неизбежна катастрофа. Тя ще бъде световна. Само почакай! Почакай всичко да се разстрои напълно в икономическия живот на света… Почакай, докато машините намалят още броя на заетите работници… Докато фалитите зачестят и безработицата се появи навсякъде, докато капиталистическата икономика се озове в положението на осигурително дружество, което трябва в един ден да изплати всичките си полици… Тогава!…

— Тогава какво?

— Тогава ще излезем от идеологията! Тогава времето на празнословията ще е минало! Ще запретнем, ръкави, защото ще бъде време да се действува, и тогава най-после ще можем да окажем влияние върху събитията! — Лицето на Менестрел светна за миг и отново стана сериозно. — Търпение… търпение — повтори той и обърна глава да потърси Алфреда с очи. Макар че тя беше доста далече, за да го чуе, той машинално измърмори: — Нали, момиченце?…

Алфреда се беше доближила до Патерсън и Митьорг.

— Елате с нас в „Избата“ да хапнем нещо — предложи тя на Митьорг, без да погледне Патерсън. — Нали, Пилоте? — извика тя весело на Менестрел.

За Патерсън и Митьорг думите й много ясно означаваха: „Пилота ще плати за всички.“

Пилота се съгласи, като мигна с очи.

— После всички ще идем в зала „Ферер“ — добави тя.

— Без мен — обади се Жак, — без мен.

„Избата“ беше малък вегетариански ресторант в един сутерен на улица Сент-Урс, зад Променад де Бастион, в средата на Университетския квартал; посещаваха я главно студенти-социалисти. Пилота и Алфреда вечеряха често там, когато не се връщаха да работят в Каруж.

 

 

Жак и Менестрел тръгнаха напред, последвани на няколко метра от Алфреда и двамата младежи.

Пилота както винаги неочаквано поде прекъснатия разговор:

— И все пак, знаеш ли, ние имаме голям късмет, че живеем в тази идеологическа фаза… Че сме родени на прага на ера, която започва… Много си строг към другарите. Аз пък им прощавам всичко, дори техните многоглаголствувания, заради жизнеността им… заради тяхната младост…

Той не можа да прикрие леката отсянка на меланхолия, която мина по лицето му. Обърна се, за да провери дали Алфреда върви зад тях.

Явно неубеден, Жак клатеше упорито глава.

Когато загубеше кураж, действително му се случваше да съди строго младите хора, които го заобикаляха. Струваше му се, че повечето от тях мислят крайно шаблонно, тесногръдо, самодоволно, нетолерантно; че са прекалено изпълнени с омраза; че системно използуват ума си, за да затвърдят схващанията си, а не за да ги разширяват и да ги опресняват; че мнозина измежду тях бяха по-скоро бунтари, отколкото революционери; и че повече обичат собствения си бунт, отколкото човечеството.

Той обаче се въздържаше да критикува другарите си пред Пилота и се задоволи да каже:

— Младостта им? Но нали аз тъкмо затова им се сърдя, че не са достатъчно… млади!

— Не са достатъчно млади ли?

— Не! Тяхната омраза е реакция на старци. Малкият Ванхееде е прав: истинската младост не е омраза, а любов.

— Мечтател! — каза тежко Митьорг, който ги беше настигнал. Той хвърли през очилата кос поглед към Менестрел. — За да желаеш истински, трябва да мразиш — заяви той след кратка пауза, загледан някъде далеч пред себе си. — Също както винаги е трябвало да избиваш, за да победиш. Така е! — прибави той почти веднага с предизвикателен тон.

— Не — възрази Жак убедено. — Без омраза, без насилие. Иначе никога няма да бъда с вас!

Митьорг го изгледа с поглед, в който нямаше никакво снизхождение.

Жак се бе навел леко към Менестрел. Той почака един миг, преди да продължи, но понеже Пилота не се намеси в разговора, поде почти грубо:

— Трябва да мразим! Трябва да избиваме! Трябва, трябва!… Какво разбираш ти, Митьорг? Нека един велик революционер да успее да победи не с кланета, а със силата на духа и всичките ви схващания за насилствена революция ще се променят!

Австриецът вървеше тежко, малко по-настрана от пилота и Жак. Лицето му бе сурово. Той не отговори.

— Ако през вековете всички революции са проливали твърде много кръв — продължи Жак, като хвърли отново поглед към Менестрел, — това е, защото онези, които са ги извършили, не са ги били предварително достатъчно подготвили и достатъчно обмислили. Всички революции са били повече или по-малко импровизирани, без предварителна подготовка, в атмосфера на паника, от сектанти като нас, които са въздигнали насилието в догма. Те са мислели, че вършат революция, а всъщност са се задоволявали с гражданска война… Съгласен съм, че насилието е необходимо при непредвидени обстоятелства; но същевременно не виждам нищо абсурдно в схващането, че при нашата степен на цивилизация е възможна революция от друг тип, бавна революция, търпеливо извършвана от умове като Жорес; от хора, оформили се в школата на хуманизма, чиито теоретични познания са узрели и които са имали време да изработят план за прогресивни действия. Това са опортюнисти в добрия смисъл на думата, подготвили завземането на властта чрез редица методични тактически операции, хора, които играят на всички дъски едновременно — в парламента, в общинските съвети, в синдикатите, в работническите движения, в стачките; революционери, които същевременно са и държавници и биха изпълнявали плана си с широта, с авторитет, със спокойната енергия, породена от ясната мисъл, революционери, на които времето ще сътрудничи. Изобщо революция, извършена със спазване на реда, при която никога да не се изгубва контрол върху събитията.

— Контрол върху събитията! — измърмори Митьорг, като размаха ръце. — Dummkopf!^[1] Не можем да си представим установяването на един нов режим другояче освен под натиск от катастрофа, в момент на колективен Krampf^[2], когато всички страсти са развихрени… — Той говореше доста леко френски, но с подчертан и груб немски акцент. — Нищо истински ново не може да се извърши без устрема, подхранван от омразата. И за да почнеш да строиш, най-напред трябва една вихрушка, един Wirbelsturm да разруши всичко, да изравни всичко до последните развалини! — Той произнесе тези думи с наведена глава, с някакво безразличие, поради което те прозвучаха ужасно. После изправи чело: — Tabula rasa! Tabula rasa!^[3] — И направи отсечено движение, с което сякаш превърна на прах всички пречки, за да създаде празно място около себе си.

Жак повървя малко, преди да отговори.

— Да — въздъхна той, като се мъчеше да запази спокойствие. — Ти живееш — ние всички живеем — с аксиомата, че идеята за революция е несъвместима с идеята за ред. Ние всички сме отровени от героичния, кървав романтизъм. Но да ти кажа ли, Митьорг, има дни, когато се питам на какво всъщност се дължи всеобщото възприемане на теориите за насилие… Дали единствено защото насилието ни е необходимо, за да действуваме ефикасно? Не. А защото освен това тези теории задоволяват най-низките, най-старите и най-дълбоко вкоренените в човека инстинкти!… Да се погледнем в огледалото… С какви свирепи очи, с какво дивашко хилене, с каква жестока, варварска радост ние се преструваме, че приемаме насилието като необходимост! Докато истината е, че държим на него по съображения много по-лични, съображения, които не можем да признаем, защото всички ние таим дълбоко в сърцето си по някое желание за отмъщение, някое озлобление, на което трябва да дадем отдушник… И за да можем без угризения на съвестта да се насладим на жаждата за мъст, каква по-добра възможност от това, да я оправдаем като подчинение на неумолим закон?

Обиден, Митьорг рязко се обърна.

— Аз — запротестира той, — аз…

Жак не го остави да продължи.

— Чакай. Не обвинявам никого. А казвам — „ние“. Просто констатирам. Нуждата да рушим е все още по-силна от надеждата да градим… За колцина измежду нас революцията, преди да бъде дело на преустройство на обществото, е най-напред случай да утолим някаква жажда за отмъщение; нужда, която ще бъде задоволена в опиянението на стълкновението, на бунта, на гражданската война, в бруталното заграбване на властта? Какво опиянение от изстъпленията ще настъпи в деня, когато след кървава победа ще можем да наложим на свой ред нашата тирания, тиранията на нашата справедливост!… Подстрекател на смутове, Митьорг, ето какво е преди всичко в основата си всеки революционер! Не казвай не… Кой от нас смее да твърди, че напълно се е освободил от това заразително опиянение, от тази страст към разрушение? Виждам как някои дни и у най-добрите, у най-благородните, у най-способните на себеотрицание този пиян демон се надига…

— Разбира се! — отсече Менестрел. — Но там ли е въпросът?

Жак обърна живо глава, за да срещне погледа му. Напразно. Стори му се, че Менестрел се бе усмихнал, но не беше сигурен. И той се усмихна, но по друга причина: припомнил си бе това, което беше казал преди няколко минути: „Омръзнаха ми всички тези празнословия!“

Митьорг бе вдигнал вежди над очилата си и, изглежда, не желаеше повече да разговаря.

Стигнаха до площад Бур-дьо-Фур и го прекосиха мълчаливо. Керемидите на старите покриви аленееха в светлината на залеза. Тясната улица Сен-Леже се отваряше напред като тъмен коридор. Зад тях Патерсън и младата жена разговаряха високо. Чуваше се как се смеят, но думите им не можеха да се различат. На няколко пъти Менестрел погледна през рамо към тях.

Без да обясни връзката между мислите си, Жак пошепна:

— Като че ли индивидът не може да постъпи във войска, да участвува в група, да стане част от колективна сила, без да се откаже най-напред от достойнство…

— Какво достойнство? — запита австриецът. Изразът на лицето му показваше, че той не схваща връзката между тези думи и предишния разговор.

Жак се поколеба.

— Своето човешко достойнство — рече той най-после с нисък, неуверен глас, сякаш се страхуваше, че спорът може да пламне отново на друга плоскост.

Последва кратко мълчание. Изведнъж се чу острият глас на Менестрел:

— Човешко достойнство ли?

Въпреки почти закачливия тон въпросът беше загадъчен и на Жак се стори, че в него прозира известно вълнение. Често му се бе струвало, че долавя в душевната сухота на Пилота някаква отсянка, която го караше да мисли, че тази закоравялост е придобита и прикрива отчаянието на едно чувствително сърце, което не очаква да открие нищо ново в човешката природа, но което тайно и безутешно скърби за загубените си илюзии.

Митьорг забеляза само шеговития тон на Менестрел, разсмя се и чукна с нокът предните си зъби.

— Толкова политически усет нямаш ти, Тибо! — заяви той, като че ли за да приключи разговора.

Жак не можа да овладее раздразнението си.

— Щом да имаш политически усет означава да…

Този път Менестрел се намеси:

— Какво значи да имаш политически усет, Митьорг?… Да си готов да употребиш в обществените борби средства, към които в частния живот ние всички изпитваме отвращение, защото ги смятаме за непочтени или престъпни ли? Това ли е?

Той бе започнал фразата, като че ли се готвеше да каже някаква духовитост и я бе завършил със сериозен и сдържан, макар и настойчив тон. Смееше се тихо, със затворена уста, като дишаше шумно през нос.

Жак бе готов да отговори на Менестрел, но Пилота твърде много му импонираше, затова той се обърна към Митьорг:

— Една истинска революция…

— Една действително истинска революция — измърмори Митьорг, — една революция за спасението на народите, колкото и свирепа да бъде, не се нуждае от оправдание!

— Какво? Значи, средствата нямат значение?

— Точно така! — потвърди Митьорг, без да го остави да довърши. — Революцията не следва пътищата на твоите въображаеми теории. Революцията, драги другарю, хваща човека за гърлото. Когато действуваш, едно-единствено нещо има значение: да победиш!… Каквото и да мислиш, за мен целта не е да си отмъщаваме. Не, целта е да освободим човека. Въпреки волята му, ако е нужно! С куршуми, ако трябва! С гилотина! Когато искаш да спасиш човек, който се дави в реката, най-напред го удряш много силно по главата, за да можеш спокойно да го изтеглиш на брега… В деня, когато почне истинската игра, за мен ще има вече само една цел — да се прогони, да се измете тиранията на капиталистите. Когато въпросът е да съборим един Голиат от този ръст, Голиат, за когото всички средства са добри, когато той заробва народите, няма да се покажа толкова наивен, та да се церемоня при избора на средствата. За да се смажат глупостта и злото, всичко, което смазва, е добре дошло, дори глупостта и злото! Ако е необходима несправедливост, ако е необходима свирепост, аз ще бъда несправедлив, ще бъда и свиреп! Всяко оръжие е добро за мен, щом ме прави по-силен и с него мога да спечеля победата. Аз казвам: всичко е позволено в тази война! Всичко, абсолютно всичко, освен да бъдеш победен!

— Не — възрази Жак с жар. — Не! — Той потърси с очи Менестрел, но Пилота с ръце зад гърба и с прегърбени рамене вървеше малко встрани покрай къщите, без да гледа наоколо си.

— Не — поде Жак. Той без малко не каза: „Такава революция не ме интересува вече. Човек, способен на кървави жестокости, които той кичи с името справедливост, дори да спечели победата, никога няма да намери отново своята прежна чистота, своето човешко достойнство, своето уважение към човека, своя стремеж към справедливост, няма да намери своя свободен дух. Ако се стремя към революцията, то не е, за да издигна на власт подобен звяр…“ Той обаче се сдържа и каза само: — Не! Защото чувствувам много добре, че насилието, което проповядваш, заплашва едновременно и духовното начало.

— Какво от това! Не трябва да парализираме волята си заради някакви интелектуалки скрупули. Ако това, което ти наричаш духовното начало, трябва да бъде премахнато, ако духовната жизненост трябва да бъде задушена за половин век, толкова по-зле! И аз съжалявам като тебе, но все пак казвам: толкова по-зле! И ако е необходимо да ослепея, за да мога да действувам истински, тогава ще кажа: извади ми очите!

Жак се възмути:

— Не и не! Не може да се каже: толкова по-зле… Разбери ме, Митьорг… — Той се обръщаше към австриеца, но желанието му бе да изясни мисълта си пред Менестрел. — Не че придавам по-малко значение от тебе на крайната цел. Ако се бунтувам, то е в интереса на тази цел. Революцията, затънала в несправедливост, в лъжа, в жестокости, би била измамлив успех за човечеството. Такава революция би носила зародиша на собственото си разложение. Това, което би се постигнало с тези средства, не може да бъде трайно. Рано или късно такава революция ще бъде осъдена на свой ред… Насилието е оръжие на потисника! То никога няма да донесе истинска свобода на народите. Само ще докара тържеството на ново потисничество… Остави ме да се изкажа! — извика той, ядосан внезапно, като видя, че Митьорг иска да го прекъсне. — Разбирам, че черпите сила от този теоретически цинизъм; може би и аз бих превъзмогнал личното си отвращение и бих споделил вашия цинизъм, ако вярвах в неговата ефикасност. Но тъкмо там е въпросът, че аз не вярвам в него. Уверен съм, че никога истински напредък не може да бъде осъществен с долни средства. Да твърдиш, че славословиш насилието и омразата, за да дойде царството на справедливостта и на братството, е пълна безсмислица — това значи още от самото начало да извършиш предателство спрямо справедливостта и братството, които ние искаме един ден да възтържествуват в света… Не! Мисли си, каквото искаш, но за истинската революция, революцията, която заслужава да й посветиш всичките си сили, никога няма да се извърши, ако се отричат моралните ценности.

Митьорг искаше да възрази, но Менестрел го изпревари.

— Нашият непоправим Жак! — подхвърли той с фалцетовия глас, с който говореше понякога и който винаги учудваше хората.

Той беше присъствувал на спора само като слушател. Сблъскването на два различни темперамента винаги събуждаше интереса му. Тези училищни разграничения между духовно и материално, между насилие и „ненасилие“, взети в буквалния смисъл на думата, му изглеждаха абсурдни и безплодни. За него това бе типичен пример за псевдопроблем, типично лошо поставяне на въпроса. Но какъв смисъл имаше да им казва това?

Объркани, Жак и Митьорг замълчаха.

Австриецът се обърна към Пилота и изпитателно погледна за миг непроницаемото му лице. Съучастническата усмивка замръзна на устните му и лицето му се помрачи. Той беше недоволен от обрата, който Жак беше дал на спора; яд го бе и на Жак, и на Пилота, и на самия себе си.

След няколко минути мълчание той нарочно забави храчка, остави двамата мъже да го задминат и се присъедини към Патерсън и Алфреда.

Менестрел използува отсъствието на Митьорг, за да се доближи до Жак.

— Ти би искал — рече той — да очистиш революцията предварително, преди още тя да е започнала. Но е прекалено рано! Това би значило да й попречиш да се роди.

Той замълча за малко и сякаш отгатнал до каква степен думите му бяха засегнали чувствителността на Жак, бързо прибави, като го погледна проницателно:

— Но… аз те разбирам много добре.

Те продължиха да слизат мълчаливо по улицата.

Жак се опитваше спокойно да прецени себе си. Мислеше за образованието си. „Класическа култура… буржоазно образование… Това оставя в ума следи, които не се изличават… Дълго вярвах, че имам призвание към литературата и едва отскоро не мисля вече за литература. Винаги съм бил много по-склонен да гледам, да възприемам нещата, отколкото да съдя и да правя заключения… Очевидно това е слабост за един революционер!“ — каза си той малко разтревожен. Жак не хитруваше пред себе си; или поне не хитруваше съзнателно. Струваше му се, че не стои нито по-ниско, нито по-високо от другарите си; чувствуваше обаче, че е различен и че в края на краищата е по-малко добро „оръдие за революция“ от тях. Ще може ли някога като тях да се откаже от личната си съвест, да слее мисълта и волята си с абстрактната теория, с общото действие на една партия? Изведнъж той пошепна:

— Нима да запазиш, да защитиш независимия си дух значи непременно, че си негоден да участвуваш в общата борба? Но нали и вие правите същото, Пилоте?

Менестрел сякаш не го чу. Но след малко също каза шепнешком:

— Индивидуалистични ценности… Човешки ценности… Мислиш ли, че двете понятия са равнозначни?

Жак продължаваше да върви, обърнат към Пилота. Мълчаливият му въпрос сякаш накара Менестрел да изясни мисълта си. Той заговори като че ли неохотно:

— Човечеството, което се надига с нас, започва огромно преобразователно дело. То ще измени за векове напред не само отношението на човека към човека, но същевременно, по още по-поразителен начин, и самия човек; дори ще промени това, което той смята за свои инстинкти!

После Менестрел замълча и сякаш се затвори в мислите си.