Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (8)

VIII

От два дни Жени лежеше в леглото си, унесена в полусън, много отслабнала, но треската беше вече минала.

Изправена пред прозореца, г-жа дьо Фонтанен дебнеше шумовете по булеварда. Антоан беше отишъл да доведе бегълците от Марсилия и те трябваше да пристигнат тази вечер. Часовникът бе ударил вече девет, а тях още ги нямаше.

Тя трепна. Не спря ли долу кола?

Само за миг се озова на площадката на стълбището, хванала перилата с две ръце. Кученцето се беше втурнало и с радостно джавкане посрещна детето. Г-жа дьо Фонтанен се наведе и изведнъж — ето го! Тя виждаше само шапката му, чиято периферия скриваше лицето, виждаше движението на рамената му. Той вървеше напред, следван от Антоан, който държеше брат си за ръка.

Даниел вдигна очи и видя майка си. Лампата на площадката осветяваше косите й и те изглеждаха бели, докато лицето й оставаше в сянка; но той все пак различаваше чертите й. Наведе глава и продължи да се изкачва, усещайки, че тя слиза към него. Свали шапката си, без да смее да вдигне очи, и се озова пред нея, облегнал чело на гърдите й. Но сърцето му беше измъчено и той почти не изпита радост: толкова беше чакал тази минута, че вече беше станал безчувствен; и когато тя най-после се дръпна настрана, в смирените му очи нямаше нито една сълза. Но Жак, който се беше облегнал на стената, избухна в плач.

Г-жа дьо Фонтанен беше обхванала с две ръце лицето на сина си и го притегли към себе си. Никакъв упрек, само една дълга целувка. Но когато запита Антоан, гласът й трепереше още от тревогите през изминалата ужасна седмица:

— Ами вечеряли ли са горките деца?

Даниел прошепна:

— А Жени?

— Тя е вън от опасност. В леглото си е. Ще я видиш, тя те чака…

Даниел се откъсна от майка си и изтича в апартамента.

— Полека, миличък, внимавай, тя беше много болна…

С очи, още замрежени от сълзи, които бързо изсъхнаха, Жак не можа да се въздържи и хвърли наоколо си любопитен поглед; значи, това е къщата на Даниел, това е стълбата, по която той се качва всеки ден, когато се връща от лицея; това е вестибюлът, през който минава; ето тази, която нарича мама с така странно ласкав глас.

— А вие, Жак — попита тя, — няма ли да ме целунете?

— Отговори де! — каза Антоан усмихнат.

Той го бутна напред и тя протегна ръце към него. Жак се приближи и опря челото си там, където Даниел бе сложил своето. Замислена, г-жа дьо Фонтанен докосна с пръсти червенокосата главичка, обърна към по-големия брат лицето си и направи усилие да се усмихне. Понеже Антоан, който стоеше на прага, изглежда, бързаше, тя му протегна двете си ръце над притисналото се към нея дете с жест, изпълнен с подчертана благодарност.

— Навярно бързате да се приберете, баща ви също ви чака.

 

 

Вратата на стаята на Жени беше отворена.

Застанал на едно коляно пред леглото, опрял глава на чаршафа, Даниел беше уловил ръцете на сестра си и ги притискаше до устните си. Жени беше плакала. Протегнала ръце, тя се надигаше от леглото си. По лицето й се виждаше, че прави усилие. Беше така отслабнала, че само очите й изразяваха чувствата й. Погледът й бе поглед на болно дете, но твърд, волев и загадъчен, сякаш за дълго бе загубил младостта и свежестта си; беше вече поглед на жена.

Г-жа дьо Фонтанен се приближи. Искаше й се да се наведе и да прегърне двете си деца, но Жени не трябваше да се уморява. Накара Даниел да стане и го изведе от спалнята.

Другата стая бе весело осветена. Пред камината тя бе наредила масата за чай — препечени филийки хляб, масло, мед и покрити с една салфетка варени кестени, които Даниел много обичаше. Самоварът шумеше. Стаята беше топла, обстановката уютна. Даниел помисли, че ще му прилошее. Той направи знак с ръка, че не иска да вземе чинията, която майка му му подаваше. Стана й мъчно.

— Какво, миличък? Няма ли да изпиеш с мене един хубав чай тази вечер?

Даниел я погледна. Какво се беше променило? Тя пиеше както винаги чая си горещ, на малки глътки и на лицето й, останало в сянка, играеше усмивка през парата, която се вдигаше от чашата й. Лицето й бе малко по-уморено от преди, но си оставаше все същото! О, тази усмивка, този дълъг поглед… Той не можеше да понесе толкова нежност. Наведе глава, взе парче хляб и от приличие се престори, че яде. Тя продължаваше да се усмихва; беше щастлива и мълчеше. Преливаща от нежност, тя галеше челото на кученцето, сгушено в скута й.

Даниел остави хляба. Побледнял, той запита с наведени очи:

— А какво ти разправиха в лицея?

— Аз им казах, че това не е истина.

Най-сетне лицето на Даниел се отпусна. Той вдигна очи и срещна погледа на майка си — поглед, пълен с доверие, който все пак бе въпросителен; тя желаеше той да потвърди увереността й. Очите на Даниел отговориха съвсем ясно на неизречения въпрос. Тогава тя се доближи до него сияеща и прошепна съвсем тихо:

— Защо, защо не дойде да ми разправиш всичко, мое голямо момче, вместо да…

Но изведнъж тя се изправи, без да довърши фразата си. Чу се дрънчене на връзка ключове във вестибюла. Тя остана неподвижна, обърната към открехнатата врата. Кученцето размаха опашка и без да лае, се спусна към познатия гост.

На вратата се появи Жером. Той се усмихваше. Беше без пардесю и без шапка. Видът му бе съвсем естествен; човек би помислил, че той живее в този апартамент и току-що е излязъл от стаята си. Той хвърли най-напред поглед към Даниел, но се отправи към жена си и й целуна ръка. Около него се носеше дъх на върбина и цитронела.

— Ето ме и мене, мила. Какво е станало? Много съжалявам наистина…

Даниел се приближи до него с радостно лице. Той беше свикнал да обича баща си, въпреки че в ранното си детство проявяваше към майка си много ревнива нежност; дори и сега изпитваше някакво несъзнателно задоволство, че баща му отсъствува от задушевната атмосфера на техния дом.

— Ами ти си бил в къщи, а? Какви ми ги разправяха — каза Жером. Той държеше сина си за брадичката и го гледаше, като се мръщеше; после го целуна.

Г-жа дьо Фонтанен стоеше права. „Ще го изпъдя, когато се върне“ — беше си казвала тя. Нито огорчението й бе минало, нито решението й бе разколебано, но сега тя бе изненадана, смутена — той й се бе наложил с непринудеността си. Не можеше да откъсне очи от него. Не искаше да си признае колко бе развълнувана от неговото присъствие, колко силно още й действуваше чарът на галещия му поглед, усмивката и жестовете му; той беше голямата любов в живота й. През ума й мина мисълта за пари и тя се залови за нея, за да се извини пред себе си за своята пасивност. Тази сутрин бе наченала последните си спестявания и не можеше повече да чака. Жером го знаеше и сигурно й беше донесъл издръжката за месеца.

Даниел, който не знаеше какво да отговори, се обърна към майка си и с изненада видя върху нейното чисто майчинско лице… той не можеше да каже точно какво, но изразът й бе така особен, така разчувствуван, че той обърна срамежливо глава…

В Марсилия Даниел бе загубил невинността си.

— Трябва ли да го мъмря, мила? — запита Жером с лека усмивка, която разкриваше блестящите му зъби.

Тя не отговори веднага, но после му подхвърли с тон, в който прозираше желанието да му отмъсти:

— Жени едва не умря!

Жером пусна сина си и направи крачка към нея с толкова изплашено лице, че тя веднага се съгласи да му прости всичко, за да изличи злото, което за миг бе пожелала да му причини.

— Тя оздравя — извика г-жа дьо Фонтанен. — Успокойте се.

И се усмихна насила, за да го успокои по-бързо. Тази усмивка беше всъщност моментна капитулация. Тя го разбираше. Обстоятелствата се стичаха така, че не можа да се държи толкова достойно, както бе решила.

— Идете я вижте — прибави тя, като забеляза, че ръцете на Жером трепереха, — но не я събуждайте!

Изтекоха няколко минути. Г-жа дьо Фонтанен беше седнала. Жером се върна, като стъпваше на пръсти, и внимателно затвори вратата. Лицето му сияеше от нежност, но тревогата му беше преминала. Той пак се смееше и премигваше.

— Да бяхте я видели как спи! Обърнала се е настрана и си е опряла бузата на ръката. — С пръстите си той очертаваше във въздуха грациозната форма на заспалото дете. — Поотслабнала е, но може би така е по-добре — станала е по-хубава, не намирате ли?

Тя не отговори нищо. Той я гледаше разколебан, после извика:

— Но, Терез, вие сте съвсем побеляла!

Тя стана и почти изтича до камината, над която висеше голямо огледало. Наистина два дни бяха достатъчни, за да побелеят напълно над слепите очи и около челото посребрените й, но все още руси коси. Даниел най-после разбра какво му се струваше различно и необяснимо у майка му. Г-жа дьо Фонтанен се разглеждаше в огледалото, не знаеше какво да мисли, но не можеше да не изпита чувство на съжаление към себе си. В огледалото тя видя Жером, който стоеше зад нея. Той се усмихваше и без да осъзнае това, тя се почувствува утешена от усмивката му. Изглеждаше, че това го забавлява много. Той докосна с пръст една обезцветена къдрица, която блестеше на светлината.

— Чудесно ви отива, мила! Нищо не би могло да подчертае по-добре — как да кажа? — младостта на вашия поглед.

Сякаш за да се извини, но главно, за да прикрие удоволствието си, тя каза:

— О, Жером, прекарах ужасни дни и нощи! В сряда, след като бяхме опитали вече всичко, нямаше никаква надежда… Бях съвсем сама. Толкова ме беше страх.

— Бедничката ми! — извика той поривисто. — Просто съм покъртен! А толкова лесно можех да се върна! Бях в Лион по онази работа, която ви е известна — обясни той с такава увереност, че тя започна за миг да се рови в паметта си. — Съвсем бях забравил, че нямате адреса ми. Впрочем аз бях заминал само за един ден, дори не можах да използувам същия билет за връщане.

В този момент той си спомни, че отдавна не беше давал пари на Терез. Щеше да получи пари едва след три седмици. Пресметна това, което имаше в себе си, и направи гримаса. Побърза да й обясни:

— И всичко това за една дребна работа. Не успях да сключа сериозна сделка. Надявах се до последния ден и се върнах с празни ръце. Тези големи лионски банкери са толкова мъчни за работа, толкова подозрителни! — Той се впусна в описание на пътуването си. Измисляше лесно, без ни най-малко да се смущава, и му беше приятно, че умее да разказва.

Даниел го слушаше. За първи път в живота си изпита пред баща си някакъв срам. После без никакво основание и без ни най-малка връзка помисли за мъжа, за който му беше говорила онази жена в Марсилия, за „стария“, както казваше тя — един женен човек, търговец, който идвал винаги при нея следобед, защото вечер излизал само с „истинската си жена“. Също и лицето на майка му, която слушаше, му се стори в тази минута неразгадаемо. Погледите им се срещнаха. Какво прочете майката в очите на сина си? Проникна ли тя по-дълбоко в мислите му, които не бяха ясни и на самия него? Малко недоволна, тя каза бързо:

— Хайде, иди си легни, миличък, ти си съсипан от умора.

Даниел се подчини. В момента, в който се навеждаше да я целуне, той видя нещастната жена, напусната от всички, когато Жени умираше. И то по негова вина? Почувствува прилив на нежност заради злото, което й бе причинил. Прегърна я и най-после прошепна на ухото й:

— Прости ми.

Тя чакаше тази дума от мига на завръщането, затова не изпита щастието, което щеше да вкуси, ако той й бе поискал прошка по-рано. Даниел го почувствува и с яд помисли, че присъствието на баща му бе причина за това. Г-жа дьо Фонтанен помисли същото; но тя се сърдеше малко на сина си, че не бе заговорил, когато бяха още сами.

Отчасти на шега, отчасти от лакомия Жером се приближи до сложената маса, разгледа я, като направи смешна гримаса, и запита:

— За кого са всички тези лакомства? — После се изсмя кратко и звънливо: — Ха-ха-ха! — Изсмя се както обикновено: изкуствено, пресилено, отмятайки назад глава и въртейки очи.

След това притегли до масата една табуретка и взе чайника.

— Не пийте от този чай — каза г-жа дьо Фонтанен и сложи самовара. Жером започна да протестира. — Оставете, ще попаря нов чай — каза тя със сериозно лице.

Бяха сами. Тя се бе приближила до масата, за да види кога ще кипне водата, и вдъхваше киселия аромат на лавандула и на върбина, който се носеше около Жером. Той вдигна глава към нея. Изразът на лицето му бе нежен и разкаян. С едната си ръка държеше парчета хляб като хлапак, а със свободната си ръка обхвана кръста на жена си без всякакво стеснение, което показваше дълъг любовен опит. Г-жа дьо Фонтанен рязко се освободи; страхуваше се да не прояви слабост. След като той махна ръката си, тя се доближи отново до масата, за да попари чая, и после пак се отдалечи.

Държеше се с достойнство. Изглеждаше тъжна. Пред неговата безотговорност омразата й бе почнала да се стопява. Тя го разглеждаше крадешком в огледалото. Бронзовият му тен, бадемовите му очи, грациозното му тяло и малко екзотичният начин, по който беше облечен, придаваха нещо ориенталско на неговата отпуснатост. Терез си спомни, че когато бяха сгодени, беше писала в дневника си: „Моят любим е красив като индийски принц“. И сега продължаваше да го гледа с очите на младо момиче. Той беше седнал на косо върху ниското столче, протегнал крака към огъня. Държейки ножа с върха на пръстите си с грижливо излъскани нокти, той мажеше с масло една след друга препечените филийки хляб, слагаше им и мед и като се навеждаше над чинията, отхапваше от хляба. Когато свърши, изпи чая си наведнъж, изправи се с гъвкавостта на танцьор и отиде да се излегне в едно кресло. Човек би казал, че нищо не се е случило между тях и че той живееше вкъщи както преди. Жером галеше Пюс, която бе скочила на коленете му. На безимения пръст на лявата си ръка той носеше наследен от майка си пръстен с едър ахат — стара камея, на която млечният силует на Ганимед се открояваше върху черен фон. Халката се бе изтъркала от носене и при всяко движение на ръката пръстенът се плъзгаше нагоре-надолу по пръста.

Тя следеше всичките му движения.

— Нали ще ми позволите да запаля една цигара, мила?

Жером беше непоправим и чудесен. Произнасяше по особен начин думата „мила“ с нежен, замиращ глас, сякаш даваше целувка. Сребърна табакера блесна между пръстите му. Тя си спомни за сухото й щракане, за навика му да изчуква цигарата на опакото на ръката си, преди да я пъхне в устата си. И как добре си спомняше дългите му ръце, по които се очертаваха сините вени; запалената клечка внезапно ги превръщаше в две прозрачни розови черупки! Опита се да разтреби спокойно масата. Тази седмица я бе съсипала от умора и тя си даде сметка за това точно когато имаше нужда от всичката си смелост. Седна. Не знаеше вече какво да мисли и чуваше неясно това, което духът й нашепваше. Не беше ли я поставил бог до този грешник, за да може един ден да го подпомогне да тръгне по пътя на доброто? Не! Първият й дълг беше да спаси семейното огнище, децата. Мислите й постепенно се проясняваха. Тя се успокои, когато почувствува, че не е толкова слаба, колкото си мислеше. Задочната присъда над Жером, която бе произнесла в просветленото си от молитвата съзнание, оставаше неотменима.

 

 

Жером я гледаше от известно време внимателно и замислено. После погледът му стана напълно искрен. Тя познаваше тази нерешителна усмивка, този поглед, изпълнен с очакване. Уплаши се, защото макар че всеки миг, дори въпреки желанието си, отгатваше какво се крие зад това капризно лице, все пак интуицията й винаги в края на краищата се сблъскваше с някаква преграда, зад която проницателността й затъваше като в подвижни пясъци. Тя често се беше питала: „Какъв е той всъщност?“.

— Да, разбирам добре — започна Жером с известна доза рицарска меланхолия, — вие ме съдите строго, Терез. О, аз ви разбирам, разбирам ви много добре. Ако ставаше дума за някого другиго, аз бих го съдил като вас. Бих си казал: „Той е негодник“. Да, негодник, нека имаме смелостта да наречем нещата с истинските им имена. Но как да ви обясня всичко това?

— Няма смисъл да ми обяснявате… — прекъсна го нещастната жена. Откровеното й лице имаше умолителен израз.

Той беше потънал дълбоко в креслото, кръстосал крака; глезенът се показваше под повдигнатия панталон, а кракът му се полюляваше отпуснато.

— Успокойте се, няма да споря. Фактите са налице и те ме осъждат. И все пак, Терез, може би за всичко това има и други обяснения, освен тези, които се виждат на пръв поглед. — Той се усмихна тъжно. Обичаше да намира причини за грешките си и да си служи с аргументи от морално естество; може би по този начин задоволяваше това, което бе останало у него от протестантското му възпитание. — Често — подхвана той — едно лошо деяние може да не бъде продиктувано от лоши мотиви. Понякога изглежда така, сякаш човек търси грубото задоволяване на един инстинкт, докато всъщност много често той отстъпва на някое чувство, което само по себе си е добро — например чувството на съжаление. Така той причинява страдания на едно същество, което обича, защото изпитва съжаление към друго същество, онеправдано, с по-долно социално положение, същество, което сигурно би могло да бъде спасено с малко внимание.

Тя видя малката работничка, която хълцаше на кея. Други спомени изплуваха в съзнанието й — Мариет, Ноеми… Следеше с очи движението на лачената обувка, където ту блясваше, ту угасваше отражението на лампата. Припомни си времето, когато бяха младоженци: той често излизаше да вечеря навън — все непредвидени и неотложни делови задължения; връщаше се призори, затваряше се в стаята си и спеше до вечерта. Припомни си за анонимните писма, които четеше набързо и след това ги късаше, гореше или стъпкваше, без да успее да притъпи силата на отровата. Беше виждала как Жером прелъстява слугините й, как ухажва една след друга приятелките й. Тя остана без приятелки. Спомни си за упреците, които отначало се бе осмелила да му направи, за обмислените сцени, при които говореше прямо и със снизхождение, и виждаше пред себе си само един човек, роб на прищевките си, затворен, неуловим, който отричаше очевидното с пуританско възмущение и после веднага като някакъв хлапак се заклеваше усмихнато, че това е за последен път.

— И така, вие виждате — продължи той, — аз се държа зле с вас, аз… О, да, да! Нека не се плашим от думите. И все пак аз ви обичам, Терез, от цялата си душа, уважавам ви и ви съжалявам. И никоя друга връзка, никога, кълна ви се, нито веднъж, нито за минута, нищо не може да се сравни с тази любов, единствената любов, вкоренена в душата ми!

О, животът ми е грозен, аз не се оправдавам. Срамувам се от него. Но наистина, мила, вярвайте ми, вие ще извършите несправедливост, вие, която сте така справедлива, ако ме съдите само по това, което върша. Прегрешенията ми не показват истинския човек у мен. Изразявам се зле, чувствувам, че вие не ме разбирате… Чувствувам, че всичко това е хиляди пъти по-сложно, отколкото може да се изрази; и аз сам едва успявам да надникна в себе си в минути на просветление…

Той замълча, извил глава, втренчил очи някъде надалеч, изтощен от искреното и напразно усилие да открие за миг истината за своя вътрешен живот. После вдигна глава и г-жа дьо Фонтанен почувствува как погледът на Жером докосна лицето й, поглед, привидно лек, който притежаваше способността, минавайки, да привлича погледите на другите, да ги улавя и да ги задържа, да ги залепва, така да се каже, за себе си, преди те да могат да се откъснат от него; този поглед напомняше магнит, който привлича, повдига и след това отпуща едно по-тежко парче желязо. Още веднъж очите им се срещнаха и се разделиха. „Ти може би — помисли си тя — си по-добър от живота, който водиш.“

И повдигна рамене.

— Вие не ми вярвате — пошепна той.

Тя се постара да говори с безразличен тон.

— О, бих искала да ви вярвам… Толкова пъти съм ви вярвала вече. Но това почти няма значение… Може да сте виновен, може и да не сте, може да имате някаква отговорност, може и да нямате… Жером, важното е, че злото е сторено. Това зло е постоянно и ще трае. Не може да продължава така. Нека се разделим окончателно.

Тя толкова бе мислила за това през последните четири дни, че подчерта думите си с крайно сух тон, в значението, на който Жером не можеше да се съмнява. Тя видя смайването му, болката му и побърза да продължи:

— Трябва да имаме пред вид децата. Докато бяха малки, те не разбираха и аз сама… — В момента, когато щеше да произнесе думата „страдах“, някакво чувство на срам я задържа. — Но злото, което вие ми сторихте, Жером, не засяга вече само мене, само моето… чувство. Вие носите това зло със себе си тук, то е във въздуха на нашия дом, във въздуха, който дишат децата. Няма да търпя повече това. Вижте какво направи Даниел тази седмица. Нека Бог му прости раната, която ми нанесе, както аз му простих. Той съжалява, защото сърцето му е останало чисто — в нейния поглед блесна искрица гордост и дори предизвикателство, — но аз съм сигурна, че вашият пример е допринесъл за това. Би ли заминал той така, с леко сърце, без да помисли как ще се тревожа, ако не ви виждаше как изчезвате постоянно… по работа?

Тя стана, пристъпи колебливо към камината, вгледа се в побелелите си коси и като се наведе малко към мъжа си, добави, без да го погледне:

— Много мислих, Жером. Много страдах тази седмица, молих се, мислих. Нямам намерение да ви упреквам. Впрочем тази вечер дори нямам сила за това, толкова съм съсипана от умора. Моля ви само да погледнете действителността право в лицето. Ще признаете, че съм права, че няма друго възможно решение. Общият ни живот… — тя се поправи — това, което остава от нашия общ живот, малкото, което остава, Жером, и то е дори много. — Тя се напрегна цяла, опря двете си ръце на мраморната плоча на камината и като подчертаваше всяка дума с едно движение на тялото и на ръцете си, изрече:

— Ом-ръз-на ми то-зи жи-вот!

Жером не отговори. Преди тя да може да се отстрани, той се плъзна в краката й, опря буза о бедрото й като дете, което иска да изтръгне прошка, и измърмори:

— Нима бих могъл да се отделя от тебе? Нима бих могъл да живея без децата? Ще си пръсна черепа!

Тя почувствува желание да се усмихне, толкова детински беше жестът, който той направи с ръка, допирайки я до сляпото си око. Жером улови ръката й, отпусната в полата, и я покри с целувки. Тя се отдръпна разсеяно и уморено погали челото му с върха на пръстите си. Жестът й показваше, че се е откъснала от него веднъж завинаги, но той го сметна за проява на майчинска нежност. Повдигна глава и разбра, че се е измамил.

Тя се отдалечи от него. След това протегна ръка към малкия часовник на нощната масичка.

— Два часът! — каза г-жа дьо Фонтанен. — Ужасно късно е. Моля ви се… Елате утре.

Той хвърли поглед към часовника, след това погледна голямото подредено за нощта легло с една-единствена възглавница.

— Мъчно ще намерите кола — прибави тя.

Той направи неопределен, учуден жест. Не беше помислил, че ще трябва да си ходи тази вечер. Най-после не беше ли у дома си? Стаята му, винаги подредена, го чакаше. Можеше просто да мине през коридора и да си легне. Колко пъти беше се връщал посред нощ, след като беше отсъствувал по четири, пет и шест дни. На следната сутрин го виждаха на закуска по пижама, гладко обръснат да се шегува и да се смее високо, за да разсее мълчаливото недоверие у децата, което той не можеше да си обясни. Г-жа дьо Фонтанен знаеше всичко това и следеше хода на мислите му по лицето му, но нямаше намерение да прави отстъпки; тя отвори вратата, която водеше към вестибюла. Чувствувайки се в глупаво положение и малко обиден, той излезе, като запази държането на приятел, който се сбогува.

Докато обличаше пардесюто си, той си спомни, че тя е без пари. Можеше да й остави без колебание няколкото банкноти, които имаше в джоба си, макар че нямаше никаква възможност да намери други пари за себе си; но мисълта, че подобен жест би могъл да повлияе на жена му, която, след като получеше пари, сигурно нямаше да си позволи да го изпрати така безцеремонно, засегна неговото чувство за деликатност; освен това страхуваше се Терез да не помисли, че той си прави някакви сметки. Затова се ограничи с думите:

— Имам още много неща да ви кажа, мила…

Тя помисли за решението си да скъса, след това за очакваната сума и отговори бързо:

— Утре, Жером. Ако дойдете утре, ще ви приема и тогава ще говорим.

Тогава той реши да си отиде с достойнство, като кавалер. Улови ръката на жена си и поднесе върха на пръстите й до устните си. За миг те останаха в нерешителност един срещу друг, но тя бързо дръпна ръката си и отвори вратата към стълбите.

— Е, тогава, довиждане, мила… До утре.

Тя го видя за последен път как слиза по стъпалата с шапка в ръка, вдигнал глава към нея, усмихнат.

Вратата се затвори. Г-жа дьо Фонтанен остана сама. Опря челото си о рамката на вратата. Бузата й трепна от глухия трясък на затварящата се пътна врата, който разтърси заспалата къща. Пред нея на килима лежеше ръкавица от светла кожа. Без да мисли, тя я грабна, притисна я до устните си, вдъхна мириса й, като се мъчеше да усети през миризмата на кожа и тютюнев дим лекия дъх, който й беше така добре познат. Като се видя в огледалото, тя се зачерви, пусна ръкавицата, завъртя рязко електрическия ключ и сякаш освободена от самата себе си в мрака, пипнешком избърза към стаите на децата, където остана дълго, заслушана в дишането им.