Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (68)

VIII

Посещенията започнаха още преди обед: обитателите на къщата, хора от квартала, на които г-н Тибо бе правил разни услуги. Жак се измъкна, преди да пристигнат първите роднини. Антоан също излезе, тъй като трябваше да свърши някои спешни работи. Г-н Тибо имаше лични приятели във всички благотворителни дружества, в които членуваше. Поклонението трая до вечерта.

Г-н Шал бе донесъл в стаята на покойника стола, който наричаше „моя стол“ и на който беше работил от години, и цял ден не пожела да напусне покойника. Той стана част от траурния ритуал, както светилниците, чимшировото клонче и молещите се калугерки. Щом влезеше външен човек, г-н Шал се плъзгаше от стола си, поздравяваше тъжно новодошлия и отново се връщаше да седне.

Госпожицата се бе опитвала няколко пъти да го накара да си отиде; сигурно от ревност. Вбесена, че го вижда така верен и с такова примирено държане, тя не се сдържаше на едно място. Страдаше истински. (Несъмнено тя бе единствената в къщи, която страдаше.) Горката стара мома, която бе прекарала целия си живот у чужди хора и не бе имала нищо свое, за първи път може би изпитваше някакво необуздано чувство на собственост — г-н Тибо беше „нейният“ мъртвец. Тя постоянно се доближаваше до леглото, което дори не можеше да види поради изкривения си гръбнак, и ту опъваше чаршафа, ту изглаждаше някоя гънка, като мърмореше молитви. Клатейки глава, сключила костеливите си пръсти, тя повтаряше, сякаш това беше нещо невероятно:

— Господ го прибра преди мене…

Изглежда, нито връщането на Жак, нито присъствието на Жиз бяха докоснали чувствителни точки в съсухреното й съзнание, което едва реагираше. Двете деца бяха изчезнали едно след друго от живота на семейството и госпожицата бе отвикнала да мисли за тях. За нея съществуваха само Антоан и прислужничките.

И все пак днес тя изпитваше към Антоан необичайно раздразнение. Между тях бе избухнал истински спор в момента, когато трябваше да се определят денят и часът на полагането в ковчега. Той поиска да ускори този миг, успокоителен за всички, когато мъртвият престава да бъде личност и дори труп, а се превръща във вещ, в ковчег, но тя се възпротиви. Струваше й се, че Антоан иска да й ограби единственото нещо, което й оставаше — да съзерцава тленните останки на господаря си през последните часове на земния му вид. Тя като че ли имаше чувството, че изчезването на г-н Тибо е истински край само за него и за нея; за другите, и особено за Антоан, този край бе в същото време начало на нещо друго, прагът на нов период от живота им. За нея нямаше бъдеще; рухването на миналото означаваше пълно крушение.

Към края на следобеда, когато Антоан се връщаше пеша и ободрен, с наслаждение дишаше ледения въздух, който щипеше очите и възбуждаше енергията му, той срещна пред вратата Феликс Еке, облечен в траурни дрехи.

— Няма да вляза — каза хирургът. — Просто исках днес да ви стисна ръката.

Турие, Нолан, Бюкар бяха оставили визитните си картички. Лоазил беше телефонирал. Проявите на съчувствие от страна на колегите му така дълбоко трогваха Антоан, че когато сутринта Филип лично дойде в дома на улица Дьо л’Юниверсите, едва след неговите съболезнования той си даде сметка не за това, че г-н Тибо е мъртъв, а че той, доктор Антоан Тибо, е загубил баща си.

— Искрено ви съчувствувам, драги приятелю — въздъхна тихо Еке. — Напразно казваме, че за нас лекарите смъртта е стара познайница. Но когато дойде, когато е съвсем близо, в нашия дом?… Сякаш никога не сме я срещали… Знам какво е — добави той.

После, изправяйки се, той подаде ръката си в черна ръкавица.

Антоан го изпрати до колата му.

За първи път той направи сравнение между двата случая… В този миг нямаше време да мисли отново за „всичко това“, но през ума му мина мисълта, че това „всичко“ е по-сериозно, отколкото го бе преценявал досега. Разбра, че решителното действие, хладнокръвно извършено от него предната вечер — той продължаваше да го одобрява напълно, — трябваше някак си да бъде усвоено от него, да стане част от него, подобно на онези паметни преживявания, които оставят дълбоки следи в развитието на всеки един от нас. И той чувствуваше добре, че този товар щеше неизбежно да го накара да промени центъра на душевното си равновесие.

Той се прибра замислен в къщи.

Един хлапак, гологлав, с шалче на врата и зачервени уши, го чакаше във вестибюла. Щом влезе Антоан, той стана и цялото му лице пламна.

Антоан позна момчето от кантората на нотариуса и се укори, че още не бе намерил време да навести двете деца.

— Добър ден, Робер. Влез тука. Е, какво не върви?

Момчето направи усилие, раздвижи устни, но беше твърде смутено, за да може да намери подходяща „фраза“. Тогава то смело измъкна изпод пелерината си букетче от виолетки и Антоан веднага разбра. Приближи се и взе цветята:

— Благодаря, моето момче. Ще занеса букета ти горе. Много мило е от твоя страна, че си се сетил.

— О, не аз, Лулу се сети — побърза да го поправи детето.

Антоан се усмихна.

— Как е Лулу? А ти все така ли умееш да се справяш с всичко?

— О, колкото до това… — отговори веднага Робер с бодър глас.

Той не очакваше, че Антоан може да се усмихва в такъв ден и неловкостта му веднага изчезна; като че ли само това чакаше, за да се разприказва. Но тази вечер Антоан имаше по-важни работи, отколкото да се занимава с него.

— Елате тук някой от тия дни с Лулу. Ще ми разкажете какво правите, как живеете. Някоя неделя, искаш ли? — Той изпитваше истинска обич към тези хлапаци, които едва познаваше. — Обещано, нали? — добави той.

Лицето на Робер изведнъж стана сериозно:

— Обещано, господин докторе.

Докато изпращаше детето до вестибюла, Антоан разпозна гласа на г-н Шал, който разговаряше с Леон в кухнята.

„Ето още един, който иска да ми говори — помисли той с раздразнение. — Е, по-добре още сега да свърша с него.“

Той го покани в кабинета си.

Г-н Шал прекоси стаята, подскачайки, и отиде да седне на най-отдалечения стол. Усмихваше се хитро, макар че изразът на очите му бе безкрайно тъжен.

— Какво искахте да ми кажете, господин Шал? — запита Антоан. Гласът му беше приятелски, но той стоеше прав и продължаваше да преглежда писмата.

— Аз ли? — отговори старчето, като вдигна вежди.

„Добре — каза си Антоан, като сгъна писмото, което току-що бе прочел. — Ще гледам да отида там утре сутринта след болницата.“

Г-н Шал люлееше краката си и ги разглеждаше. Изведнъж той тържествено заяви:

— Тези неща не би трябвало да съществуват, господин Антоан.

— Какво? — запита Антоан, който разпечатваше друг плик.

— Какво? — повтори като ехо г-н Шал.

— Какво не трябва да съществува? — настоя Антоан, който започваше да се ядосва.

— Смъртта.

Антоан, който не очакваше този отговор, вдигна смутено глава.

Погледът на г-н Шал бе замъглен от сълзи. Той си свали очилата, разгъна кърпичката си и си обърса очите.

— Аз видях свещениците от „Сен-Рок“ — поде той, като отделяше фразите си с паузи и въздишки. — Поръчах им да отслужат литургия. Колкото да ми е чиста съвестта, господин Антоан, не повече. Защото, колкото до мен, докато не разбера по-подробно…

От време на време сълзи рукваха от очите му и после бързо спираха. Всеки път, щом си избършеше добре очите, той простираше кърпичката си на колената, сдипляше я отново по гънките и я слагаше сгъната в джоба си като портфейл.

— Имах десет хиляди франка икономия — неочаквано заяви той.

„Аха“ — помисли си Антоан и побърза да го прекъсне:

— Не знам дали баща ми е имал време да остави разпореждания по отношение на вас, господин Шал, но вие можете да бъдете спокоен: брат ми и аз ще осигурим до края на живота ви месечни вноски, равни на заплатата, която сте получавали досега.

Откакто бе починал г-н Тибо, това бе първият случай, когато Антоан трябваше да урежда паричен въпрос и да действува като наследник. Той смяташе, че да поеме подобно задължение до смъртта на г-н Шал, беше в края на краищата доста щедър жест; приятно му беше впрочем, че има възможност да постъпи благородно. После мисълта му неволно се отклони и той се опита да оцени състоянието на баща си и частта, която ще остане за него, макар че нямаше никакви точни данни.

Лицето на г-н Шал стана тъмночервено. Сигурно от приличие той беше измъкнал от джоба си едно ножче, като че ли се готвеше да си чисти ноктите.

— Не искам пожизнена рента! — изрече той най-после с решителен тон, но без да вдигне глава. И допълни: — Капитал, да; но не пожизнена рента! — После се разнежи: — Заради Дедет, господин Антоан, малката, която оперирахте, нали си спомняте?… Всъщност тя ми е като чедо. Ех, рента, вятър работа! Какво ще му оставя един ден на това пиленце?

Дедет, операцията, Рашел, заляната от слънце стая, едно тяло в сянката на алкова, миризмата на огърлицата от сив кехлибар… Със застинала усмивка на устните, забравил писмата, Антоан разсеяно слушаше и машинално следеше с очи движенията на г-н Шал. Изведнъж той се завъртя на токовете си: старчето, извивайки бавно и сигурно ножчето, сякаш режеше тапа, с едно-единствено дъгообразно движение на ръката изряза със скърцане дълго криво парче от нокътя на палеца си.

— О, стига, господин Шал! — извика Антоан, като скръцна със зъби.

Г-н Шал скочи от стола си.

— Да, да злоупотребявам с търпението ви… — заекна той.

Но за него въпросът бе от такова значение, че той се осмели да предприеме една последна офанзива:

— Едно капиталче, господин Антоан. Ето кое е най-добро. Капитал ми трябва!… Аз отдавна си имам един план. Ще ви обясня… — Той прошепна замечтано: — По-късно… — После, променяйки тона, отправи безизразен поглед към вратата: — Е добре, да отслужат литургии, щом искат. Но според мене покойникът няма нужда от нищо. Такъв човек като него не е тръгнал току-тъй. Според мене работата е свършена, господин Антоан. В този момент работата е вече свършена, и то добре свършена… — Той беше тръгнал към вестибюла, като подскачаше леко, тръскаше посивялата си глава и повтаряше с уверен вид: — В този момент… в този момент той си е вече в рая!

Едва си бе отишъл г-н Шал, и Антоан трябваше да приеме шивача, който идваше за проба на черния му костюм. Умората вече го бе победила и отегчителното стоене пред огледалото съвсем го довърши.

Той бе решил да поспи един час, преди да се качи горе, когато, изпращайки шивача, се озова лице с лице с г-жа дьо Батенкур; тя тъкмо протягаше ръка към звънеца. Телефонирала преди малко, за да поиска час, и научила „ужасната новина“; незабавно променила програмата си за деня, за да може да дойде веднага.

Антоан я посрещна учтиво, но остана на прага. Тя му стисна ръка, като говореше високо и прочувствено, което явно й доставяше удоволствие.

Понеже не си отиваше, стана му неудобно да я държи права на входа; още повече, че тя бе успяла да го накара да отстъпи крачка назад и сега вече се намираше вътре в крепостта. Целия следобед Жак не бе излизал от стаята си, а вратата му беше съвсем наблизо. Мина му през ум, че брат му ще чуе този женски глас и ще го познае; без да знае защо, тази мисъл му беше неприятна. Като си придаде любезен израз, той се отдръпна, отвори вратата на кабинета си и бързо облече дрехата си. Тя го бе заварила по риза и това още повече го бе ядосало.

През последните седмици обстоятелствата бяха променили малко отношенията му с хубавата пациентка. Посещенията й бяха зачестили под предлог, че желае редовно да го осведомява за състоянието на болната й дъщеря, която прекарваше зимата в Па дьо Кале с английската си гувернантка и с втория си баща. Без да се колебае нито за миг, Симон дьо Батенкур бе напуснал имението и лова, за да се настани в Берк при детето на жена си, докато тя самата прихождаше, като винаги намираше някаква причина да прекара всяка седмица по няколко дни в Париж.

Г-жа дьо Батенкур отказа да седне. Търсейки случай да улови отново ръката на Антоан, тя продължаваше да стои наведена към него с притворени очи и развълнувана гръд. Тя винаги гледаше мъжете в устата. През клепките си забеляза, че и той от време на време спираше поглед на устните й; това я смути силно. Тази вечер Антоан й се струваше много красив; намираше, че лицето му е по-мъжествено от обикновено, сякаш решенията, които е трябвало да взема, бяха оставили видими следи върху него.

Тя вдигна съчувствено поглед:

— Сигурно ужасно страдате.

Антоан не намери какво да й отговори. Откакто бе дошла, той се държеше малко тържествено, което му придаваше хладнокръвен вид, но същевременно го караше да се стеснява. Продължаваше да я гледа малко крадешком. Забеляза как гърдите й тежко се повдигат под плата и топла вълна заля лицето му. Когато вдигна глава, стори му се, че зърна весели пламъчета в очите на красивата Ана. Тази вечер като че ли тя криеше някакво желание, някакъв план, някаква лудешка мисъл, която се стараеше да не издаде.

— Най-тежкото идва по-късно — поде тя с отпаднал глас, — когато животът тръгне отново, а човек навсякъде се сблъсква с празнотата… Ще ми позволите да ви навестявам от време на време, нали?

Антоан я загледа. Обхванат внезапно от омраза, той се усмихна кисело и грубо я сряза:

— Успокойте се, госпожо, аз не обичах баща си.

Но веднага прехапа устни. Повече бе развълнуван от това, че е помислил подобно нещо, отколкото, че го е изрекъл. „А може би тази кучка изтръгна от мене искрено възклицание!“ — помисли си той. Тя остана смаяна. Не беше толкова поразена от смисъла на думите, колкото се почувствува засегната от тона му. Отстъпя крачка назад, за да се съвземе.

— Така значи! — рече тя и след всичките й преструвки острият й смях най-после прозвуча искрено.

Докато бавно слагаше ръкавиците си, една неопределена бръчка — начало на гримаса или на усмивка — не престана да играе по устните й. Антоан дръзко наблюдаваше със заинтригуван поглед загадъчната тръпка на устата й, удължена от тънка като драскотина рязка от червило. Ако в този миг тя си бе позволила някоя безсрамна усмивка, може би той нямаше да се сдържи и щеше да я изхвърли навън.

Но все пак неволно вдъхваше парфюма, с който тя изобилно напръскваше дрехите си. Отново забеляза тежката гръд, която трептеше под блузата. Изведнъж си представи тази гръд разголена и почувствува, че му премалява.

Когато закопча коженото си палто, тя се отдръпна още малко, вдигна глава и го погледна без всякакво стеснение. Видът й сякаш казваше: „Страхувате ли се?“.

Те се измериха с поглед. Същата хладна ярост, същата омраза…

Но имаше и още нещо: същото разочарование може би; същото смътно чувство, че е пропуснат един удобен случай. След това, понеже той мълчеше, тя му обърна гръб, отвори си сама вратите и излезе, без да му обръща внимание.

Вратата се захлопна след нея.

Той се обърна кръгом, но вместо да се върне в кабинета си, остана неподвижен за миг, с влажни ръце, с объркани мисли, замаян от пулсиращата в слепоочията му кръв, като вдъхваше с увлечение натрапчивия парфюм, който му напомняше за присъствието й. Мисълта, че е опасно да се опитва да завладее тази буйна жена, след като така дълбоко я бе оскърбил, го шибна като камшик, но въпреки това той изведнъж се обърна като луд към затворената врата. Погледът му падна на шапката и на пардесюто му, закачени на стената. Грабна ги и като погледна с блуждаещи очи към вратата на Жак, изтича навън.