Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (54)

VI

На следния ден той бе много претоварен с работа. Въпреки заминаването си трябваше да намери време и за няколко допълнителни визити. Тръгна рано за болницата и цял ден обикаля Париж, без дори да се върне да обядва в къщи. Прибра се едва след седем часа, а влакът му тръгваше в осем и половина.

Докато Леон приготвяше пътната му чанта, Антоан се качи бързо при баща си, когото не бе виждал от предната вечер.

Общото състояние на болния се бе явно влошило. Той не се хранеше вече, беше много изтощен и болките му не преставаха.

Антоан трябваше да направи усилие, за да извика обичайното: „Добър ден, тате“, което действуваше на болния като укрепително лекарство. Той седна на обикновеното си място и със съсредоточен вид започна ежедневния разпит, като избягваше всякакви паузи. Гледаше баща си усмихнато, макар че тази вечер не успя да отпъди натрапчивата мисъл: „Той скоро ще умре“.

На няколко пъти го порази вглъбеният поглед, който баща му обръщаше към него и който като че ли задаваше един и същ въпрос.

„До каква степен се тревожи той за състоянието си?“ — питаше се Антоан. Г-н Тибо често говореше за смъртта си с примирени и тържествени думи. Но какво ли мислеше дълбоко в себе си?

Няколко минути бащата и синът, затворени всеки в собствената тайна — която може би всъщност беше еднаква, — разменяха незначителни думи върху болестта и върху най-новите лекарства. После Антоан стана, като каза, че има някаква бърза визита преди вечеря. Г-н Тибо, чиито болки не спираха, не направи никакъв опит да го задържи.

Антоан не беше предупредил никого за заминаването си. Имаше намерение да обади само на калугерката, че ще отсъствува тридесет и шест часа. За нещастие тя беше заета при болния, когато той бе в спалнята.

Времето течеше. Той почака няколко минути в коридора и понеже сестрата не излизаше, отиде да намери г-ца дьо Вез, която пишеше писмо в спалнята си.

— О — рече тя, — ти ще ми помогнеш, Антоан. Една пратка зеленчук се е изгубила.

С голяма мъка можа да й обясни, че тази нощ го изпращат в провинцията за един много сериозен случай и че вероятно няма да се върне на следния ден, но че вкъщи не трябва да се безпокоят, тъй като доктор Теривие е осведомен за отсъствието му и е готов веднага да дойде, щом го повикат.

Минаваше осем часът. Антоан едва имаше време да стигне до гарата.

Колата се движеше бързо. Пустите кейове, черните лъскави мостове, площадът Карусел се редуваха един след друг с бързото темпо на приключенски филм. Антоан пътуваше рядко и възбудата от това нощно пътуване, тревогата за баща му, многото други мисли, които го гнетяха, както и рискованият план, който се готвеше да постави в действие, му вдъхваха смелост и решителност.

 

 

Купето, в което си бе запазил място, беше почти пълно. Опита се да спи. Напразно. Ядоса се и започна да брои спирките. Призори, тъкмо когато бе задрямал, локомотивът отчаяно изсвири, влакът забави ход и влезе в гарата на Валорб. След всички митнически формалности, след като мина през разни гишета в леденото помещение и след швейцарското кафе с мляко вече не можеше и да мисли за сън.

В ранното декемврийско утро външният свят започваше да приема облик. Железопътната линия минаваше в дъното на долина, чиито склонове вече се забелязваха. Никакви цветове — в колебливата и сива светлина на зората околният пейзаж бе като рисунка с въглен — черно върху бяло.

Погледът на Антоан възприемаше пасивно всичко наоколо му. Сняг покриваше хълмовете и изпълваше падините на черната земя. Сенки на борове се изрязаха внезапно на сивия фон. После всичко изчезна — влакът навлезе в гъста мъгла. Полето отново се показа. Малки жълтеникави светлинки, разхвърляни из мъглата, показваха започващия утринен живот на пренаселена област. Островчетата от къщи ставаха по-ясни, светлинките по-редки и сградите по-малко мрачни. Неусетно черният цвят на земята стана по-зелен и скоро полето се превърна в зелена шир от тлъсти пасища, върху които снежни резки показваха всяка гънка, всеки улей, дори най-малката бразда. Схлупените чифлици, приклекнали като квачки и широко прилепени о земята, отвориха всичките капаци на малките си прозорци. Денят бе настъпил.

Безучастен, с чело, долепено до стъклото, потиснат от чуждия тъжен пейзаж, Антоан се почувствува напълно неподготвен. Трудностите на това, което бе предприел, се възправяха застрашително пред него и той се тревожеше, че след безсънната нощ няма да бъде в състояние да се справи със задачата си.

Влакът наближаваше Лозана. Линията минаваше вече през предградията. Антоан разглеждаше затворените фасади на приличащите на кубове къщи, с балкони и отделени една от друга като малки небостъргачи. Кой знае дали Жак не се събуждаше в този миг зад някои от тези щори от светло чамово дърво?

Влакът спря. Студен вятър бръснеше перона. Антоан потрепери. Тълпата пътници потъваше в подземния изход. Трескав, схванат, за първи път останал без воля и разсъдък, той следваше навалицата, като мъкнеше чантата си и се чудеше какво да прави. „Умивалници. Бани. Душове.“ Една гореща баня, за да си отпочине, и един студен душ, за да се освежи? Да се обръсне и да се преоблече? Това беше последният му шанс да се ободри.

Хрумването беше добро: той излезе от банята като от чудотворен извор. Чувствуваше се напълно бодър. Изтича до гардероба, остави чантата си и решително се спусна към неизвестността.

Навън сега плющеше дъжд. Скочи в един трамвай, за да слезе в града. Въпреки че още нямаше осем часа, магазините бяха отворени. Заети, мълчаливи хора, облечени в мушами, обути с галоши, вече изпълваха тротоарите и внимаваха да не слизат по средата на улиците, по които впрочем нямаше никакви коли. „Град на работни хора без въображение“ — каза си Антоан, който бе склонен към бързи обобщения. Водейки се по плана на града, той бързо намери пътя, който го изведе на площада пред кметството. Той вдигна глава към часовника на кулата, когато той удряше осем и половина. Улицата, на която живееше Жак, излизаше на площада.

Трябва да беше много стара — беше къса, тясна, на стъпала и имаше къщи само от лявата страна. Изкачваше се на площадки, а срещу къщите се издигаше дълга стена, покрай която минаваше стара дървена стълба, покрита със средновековен покрив, боядисан виненочервено. Тази покрита стълба представляваше отличен наблюдателен пост. Антоан се заизкачва по стъпалата. Къщите в уличката бяха тесни, неподравнени една с друга, къщурки, чиито партерни етажи трябва да са служили за магазини още от шестнадесетия век. В номер десет се влизаше през ниска врата, прихлупена под украсен с резба горен праг. Надписът едва се четеше над отворената врата. Антоан успя да разгадае: „Пансион Ж. X. Камерзин“. Тук беше.

Копнял бе три години да получи вест от брат си, чувствувал бе, че цял свят го разделя от него… и сега изведнъж се беше озовал само на няколко метра от него, ще го види след няколко минути… Антоан овладя чувствата си, професията му го бе приучила на това. Колкото по-голямо бе напрежението му, толкова по-безчувствен ставаше, толкова повече се избистряше умът му.

„Осем часът и половина — каза си той. — Трябва да е вкъщи. Може би е още в леглото. Класическият час за извършване на арести. Ако е в къщи, ще кажа, че имам среща с него и ще отида право в стаята му, без да си кажа името.“

Криейки се под чадъра, той прекоси улицата с твърда стъпка и се изкачи по двете стъпала пред къщата.

Коридор, покрит с плочи, после старо стълбище с каменни перила, обширно, добре поддържано, но тъмно. Никакви врати. Антоан започна да се изкачва по стъпалата. Смътно долавяше шум от гласове. Когато стигна до площадката, той забеляза през стъклената врата на една трапезария десетина души, насядали около масата. Едва има време да помисли: „За щастие стълбището е тъмно и няма да ме видят. — И след това: — Обща закуска. Но него го няма. Сигурно сега ще слезе“.

И изведнаж… Жак… тембърът на неговия глас! Жак говореше! Жак беше тук, жив, безспорен, истински!

Антоан се поколеба и обхванат за миг от паника, слезе бързо няколко стъпала по-надолу. Той дишаше трудно: нежност, бликнала от дълбочината на душата му изпълваше гърдите му и го задушаваше. И всички тези непознати… Какво да прави? Да си отиде?… Той се съвзе. Склонността му към борба го тикаше напред. Няма да отлага. Ще действува. Той предпазливо повдигна глава. Виждаше Жак само в профил, и то от време на време, поради хората, които седяха пред него. Един дребен старец с бяла брада бе начело на масата, пет-шест мъже на различна възраст се бяха настанили наоколо му. Срещу стареца руса, хубава жена, още млада, бе седнала между две момиченца. Жак се навеждаше. Той говореше твърдо, живо, свободно. Антоан, чието присъствие витаеше като неминуема заплаха над Жак, бе поразен при мисълта с каква сигурност, с какво безгрижие човек може да изживее най-съдбоносните мигове, предшествуващи голям прелом в живота му. Сътрапезниците очевидно се интересуваха от спора: старецът се смееше и Жак сякаш опонираше на двама младежи, седнали срещу него. Той не се обръщаше към Антоан. Два пъти наред подчерта думите си с привичното рязко замахване с дясната ръка, което Антоан беше забравил, и изведнъж, след като бе разменял няколко по-остри думи, се усмихна. Усмивката на Жак!…

Тогава, без да разсъждава повече, Антоан се изкачи по стъпалата, достигна до стъклената врата, отвори я тихо и свали шапката си. Десетина лица се обърнаха към него, но той не ги видя; дори не забеляза, че старчето стана от мястото си и му зададе някакъв въпрос. Очите му, дръзки, радостни, бяха вперени в Жак; Жак, с разширени зеници, с полуотворени устни също гледаше брат си. Прекъснал изведнъж мисълта си по средата, той бе запазил на вкамененото си лице израза на веселост, от която бе останала само гримаса. Това трая не повече от десетина секунди. Жак се изправи и сега единствената му грижа бе: „Само да не стане скандал! Преди всичко трябва да се заблудят присъствуващите“.

С бърза и вдървена походка, с неловка любезност, която можеше да накара пансионерите да помислят, че той е чакал посетителя, Жак се спусна към Антоан, който, също преструвайки се, излезе на площадката. Жак излезе след него като затвори вратата. Вероятно се бяха ръкували машинално, но никой от тях не си спомняше за това. И двамата не можеха да произнесат нито дума.

Жак като че ли се поколеба и с грубо движение, с което, изглежда, искаше да покани Антоан, се заизкачва по стълбите.