Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (50)

II

Беше станало време да се направи клизма.

Сестрата махна завивките и се засуети около леглото с ритуални движения. Г-н Тибо размишляваше. Той си припомни фразата на г-н Шал и особено интонацията му: „Когато си отидете…“. Толкова естествена интонация! Очевидно г-н Шал не се съмняваше ни най-малко в близката му смърт. „Неблагодарник такъв!“ — помисли си г-н Тибо с раздразнение; той с удоволствие се отдаваше на гнева си само за да може да пропъди от себе си въпроса, който го тормозеше.

— Хайде, почваме — извика весело сестрата, която беше вече запретнала ръкави.

Манипулацията беше мъчна. Под болния трябваше да се постелят кърпи. Г-н Тибо беше тежък и не правеше нищо, за да улесни сестрата, оставяше се да го повдигат като труп. Всяко помръдване му причиняваше остра болка в краката и в кръста. Освен това към физическата болка се прибавяше и морална: подробностите на това ежедневно изпитание бяха истинско мъчение за гордостта и свенливостта му.

Докато чакаше — всеки ден все по-дълго, — сестра Селин имаше навика да сяда фамилиарно на ръба на леглото. В началото нейната близост в подобен момент вбесяваше болния. Сега той я понасяше; може би дори предпочиташе тя да бъде винаги при него, защото се страхуваше да остане сам.

Намръщен, със затворени клепачи, г-н Тибо прехвърляше през ума си страшния въпрос: „Действително ли съм така зле?“. Той отвори очи. Случайно погледът му се сблъска с порцелановия съд, който болногледачката беше поставила, за да й бъде под ръка, на видно място върху скрина — смешен, огромен съд, който сякаш нахално чакаше да бъде използуван. Той се обърна на другата страна.

Сестрата се възползува от кратката почивка, за да прочете няколко молитви, като прехвърляше зърната на броеницата си.

— Молете се за мен, сестра — прошепна изведнъж г-н Тибо с настойчив и нисък тон, който не му беше присъщ.

Тя свърши молитвите си и отговори:

— Разбира се, господин Тибо. Много пъти на ден се моля за вас.

Последва мълчание, което г-н Тибо изведнъж наруши:

— Аз съм много болен, сестра, знаете ли? Много… много болен! — Той заекна, готов да се разплаче.

— И таз хубава! Какво ви е хрумнало? — възрази сестрата, като се усмихна малко пресилено.

— Не искат да ми го кажат — подхвана болният, — но аз чувствувам добре, че вече няма да се оправя. — И понеже тя не го прекъсваше, той добави с някакво предизвикателство в гласа: — Знам, че малко ми остава.

Той я дебнеше с очи. Тя поклати глава и продължи да чете молитвите си.

Обзе го страх.

— Трябва да видя абат Векар — каза той с дрезгав глас.

— О, ами нали се причестихте миналата събота, така че сте си изпълнили дълга пред бога.

Г-н Тибо не отговори. Пот оросяваше слепите му очи, челюстта му трепереше. Клизмата измъчваше тялото му, страхът го тормозеше.

— Подлогата — пошепна той.

След минута, между два силни напъна, стенейки, той хвърли към калугерката изпълнен с омраза поглед и продължи:

— Силите ми намаляват всеки ден… Трябва да видя абата.

Сестра Селин топлеше вода в легена и не забеляза с какъв ужас в погледа той дебнеше израза на лицето й.

— Щом толкова искате — каза тя уклончиво. После остави термофора и опита водата с върха на пръста си.

После, без да вдигне очи, прошепна нещо. Г-н Тибо напрегна слух: „… Никога не е излишно да бъде човек подготвен…“.

Той обори глава на гърди и стисна зъби.

 

 

След малко, измит, с чисти дрехи и чаршафи, той беше приготвен за нощта; не му оставаше нищо друго, освен да лежи и да страда.

Сестра Селин беше седнала и продължаваше да чете молитвите си. Лампата на тавана беше угасена; само една ниска лампа осветяваше стаята. Нищо, което би могло да отвлече вниманието на болния от тревогата му, нито от невралгичните болки, чиито спазми, все по-остри и по-остри, пронизваха долната част на бедрата, разпростираха се във всички посоки и внезапно се събираха като пробождания от нож на определени места — в кръста, в колената, в глезените. Дори през минутите, когато болките стихваха — те всъщност не спираха, но ставаха по-тъпи, — възпалените струпеи не го оставяха да си почине. Но все пак в тези моменти г-н Тибо отваряше очи, гледаше пред себе си и мисълта му, напълно ясна, се въртеше все върху едно: „Какво мислят всички те? Може ли човек да бъде в опасност, без да си дава сметка за това? Как да разбера?“.

Виждайки, че болките се усилват, калугерката реши да не чака до вечерта, а да му постави сега половин доза морфин.

Той не забеляза, че тя е излязла. Когато след малко видя, че е сам, предаден на злите сили, които витаеха в тази смълчана и почти тъмна стая, обхвана го страх. Поиска да извика някого, но болките се появиха отново, още по-силни от преди. Той грабна звънчето и започна да звъни отчаяно.

Адриан притича веднага.

Г-н Тибо не можеше да говори. Стиснал челюсти, той издаваше неясни викове. Поиска да се изправи, но рязкото движение сякаш разкъса хълбоците му. Стенейки, той падна назад върху възглавницата.

— Така ли ще ме оставите да умра? — извика той най-после. — Повикайте сестрата! Повикайте абата! Не, повикайте Антоан! Бързо!

Обзето от паника, момичето гледаше стареца с широко разтворени очи и това окончателно го ужаси.

— Хайде! Доведете господин Антоан! Веднага!

Сестрата се връщаше с пълна спринцовка. Тя не разбра какво е станало. Видя само, че прислужницата изтича навън. Г-н Тибо, чиято възбуда бе усилила още повече страданията му, лежеше отпуснат върху възглавницата; това положение на тялото бе доста удобно за инжекция.

— Не мърдайте — каза тя като откри рамото му и без да чака повече, заби иглата.

 

 

Адриан настигна в пасажа Антоан, който си отиваше.

Той бързо се изкачи по стълбите.

Г-н Тибо обърна глава, когато синът му влезе в стаята. Присъствието на Антоан, когото бе повикал в страха си, без много да се надява, че желанието му ще бъде изпълнено, му вдъхна малко бодрост.

— А, ти ли си? — промълви той машинално.

Успокоителното действие на инжекцията почваше да се проявява.

Полуизлегнат, опрян на две възглавници, разперил ръце, той вдъхваше изпаренията на няколкото капки етер, които сестрата бе капнала на една кърпичка. Нощницата му бе разтворена и Антоан забеляза мършавия врат с изпъкналата адамова ябълка между двете жили. Лекото треперене на челюстта подчертаваше мрачната неподвижност на челото. В масивния му череп, в широките плоски слепоочия, в ушите му сега имаше нещо, което напомняше дебелокожо животно.

— Какво има, тате? — запита Антоан.

Г-н Тибо не отговори нищо; погледа го няколко секунди втренчено, след това затвори очи. Как би искал да му извика: „Кажи ми истината! Лъжат ли ме? Кажи, вярно ли е, че съм загубен! Говори! Спаси ме, Антоан!“. Но някаква растяща боязън към сина му го спираше; задържаше го също и суеверният страх да изкаже опасенията си, да им придаде изведнъж силата на неотменима реалност.

Очите на Антоан срещнаха погледа на сестрата; този поглед му сочеше масата, на която бе сложен термометърът. Той се приближи и видя, че температурата е тридесет и осем градуса и девет десети. Този внезапен пристъп на болестта го учуди; досега тя бе се развивала почти без температура. Върна се до леглото и хвана китката на баща си, но направи това само за да го успокои.

— Пулсът ти е добър — рече той почти веднага. — Какво не е в ред?

— Но аз страдам като грешен дявол — извика г-н Тибо. — Цял ден съм страдал. Без малко… не умрях! Нали така? — Той хвърли повелителен поглед към калугерката. След това промени тона и погледът му стана плах: — Не трябва да ме оставяш, Антоан. Страхувам се, разбираш ли, страхувам се… че може пак да почне.

На Антоан му стана жал. За щастие той нямаше никаква бърза работа и не бе нужно да излезе веднага. Обеща да остане при него до вечерята.

— Ще телефонирам, че съм бил възпрепятствуван — каза той и отиде в кабинета, където се намираше телефонът.

Сестра Селин го последва.

— Как изкара деня?

— Не много добре. Трябваше да направя първата инжекция на обед; току-що направих и втората. Половин доза — добави тя. — Но душевното му състояние, господин Антоан! Ужасни мисли: „Лъжат ме, искам да видя господин абата, ще умра“ и какво ли не още.

Неспокойният поглед на Антоан изразяваше съвършено ясно въпроса му: „Смятате ли, че е възможно той да се досеща?“. Калугерката поклати глава; не смееше да отговори „не“.

Антоан разсъждаваше.

„Това не е достатъчно да обясни температурата“ — каза си той.

— Важното е да се изкорени веднага всяко подозрение — каза той, като направи енергичен жест. Една безумна мисъл му мина през ума, но той се сдържа. — Най-напред ще му създадем спокойна вечер — заяви той. — Вие ще му сложите още половин сантиграм, когато ви кажа… След малко ще дойда при вас.

— Сега съм свободен до седем часа — извика той весело, когато се върна в спалнята. Говореше с отсечен глас и лицето му бе както в болницата — напрегнато и решително. Все пак той се усмихна.

— Но не беше лесно! Обади се бабата на болното момиченце. Горката жена беше просто отчаяна. Крещеше в слушалката: „Как, докторе, няма ли да ви видим тази вечер!“ — Антоан изведнъж си придаде разтревожен вид. — „Извинявайте, госпожо — казвам й аз, — току-що ме повикаха при баща ми, който е много зле…“ (Лицето на г-н Тибо внезапно се сгърчи.) Но може ли човек да се отърве от жена! „Баща ви ли? Ах, боже господи, какво му е?“.

Антоан се опияняваше от дързостта си. Поколеба се едва за секунда, преди да направи рискования скок:

— Какво да й отговоря… Отгатни сам!… Без да ми мигне окото, й отговорих: „Рак, госпожо! Рак на… на простатата!…“ — Той се изсмя трескаво: — Защо не, щом веднъж бях почнал да я лъжа!

Той видя, че сестрата, която наливаше вода в една чаша, остана като втрещена. Изведнъж си даде сметка колко рискована е играта му. За миг го докосна страх. Но беше много късно за отстъпление. Той избухна в смях:

— Но тая лъжа, тате, остава за твоя сметка, да знаеш!

Вцепенен, г-н Тибо цял се бе превърнал в слух. Ръката, сложена върху чаршафа, затрепери. Най-изричните уверения не биха могли така пълно и така бързо да разпръснат тревогата му. Дяволската смелост на Антоан бе неочаквано прогонила всички призраци и с един удар бе върнала надеждата на болния. Старецът отвори очи и погледна сина си; не се решаваше вече да ги затвори. Някакво ново чувство — изблик на нежност — изпълваше старото му сърце. Поиска да заговори, но сякаш беше обхванат от някакво замайване. Той пак затвори очи с бегла усмивка, която младият човек веднага забеляза.

Всеки друг на мястото на Антоан би си казал, бършейки изпотеното си чело: „Работата висеше на косъм…“. Но Антоан, доволен от себе си, малко по-блед от обикновено, само си помисли: „При тези фокуси работата е там — да си решил твърдо да успееш“.

Изминаха няколко минути.

Антоан избягваше погледа на сестрата.

Г-н Тибо раздвижи ръката си. После, сякаш продължаваше някакъв спор, той каза:

— А как ще ми обясните тогава, че страдам все повече и повече? Ако приемем, че вашите серуми усилват болката, вместо…

— Разбира се, че я усилват — прекъсна го Антоан. — Това е доказателство, че действуват!

— Аха!

Г-н Тибо с готовност приемаше тези обяснения. И понеже всъщност през целия следобед болките не бяха така силни, както той твърдеше, изпита дори съжаление, че не е страдал по-дълго.

— Какво чувствуваш в този момент — запита Антоан.

Температурата на баща му го тревожеше.

Ако беше откровен, г-н Тибо би отговорил: „Чувствувам се отлично“. Но той измърмори:

— Тези болки в краката… И после някаква тежест в слабините…

— В три часа направихме клизма — поясни сестра Селин.

— После нещо тежко там… Нещо ме притиска…

Антоан кимаше одобрително с глава.

— Много странно нещо — каза той, като се обърна към калугерката. (В този момент не знаеше какво точно да измисли.) — Спомням си за известни наблюдения, които съм правил върху редуването на лекарствата. Например за кожните поражения по някой път се постигат неочаквани резултати с редуването на разни лечения. Може би Теривие и аз сгрешихме, дето предписваме непрекъснато лечение с новия серум, този… серум №17…

— Разбира се, че сгрешихте — заяви авторитетно г-н Тибо.

— Но вината е твоя, тате — прекъсна го Антоан сякаш в отлично настроение. — Толкова бързаш да оздравееш! Ние караме прекалено бързо. — Той се обърна със сериозен тон към сестрата: — Къде сте сложили ампулите, които донесох завчера, Д-92?

Калугерката направи неловък жест; не че й беше неприятно да заблуждава един болен, но тя се объркваше с всички тези „серуми“, които Антоан измисляше според случая.

— Веднага направете инжекция с Д-92. Да, още преди да мине действието на №17. Искам да наблюдавам едновременното действие на двата серума в кръвта.

Г-н Тибо беше забелязал колебанието на болногледачката. Антоан зърна изпитателния му поглед и за да разсее всяко недоверие, веднага добави:

— Тази инжекция сигурно ще ти се стори по-болезнена, тате. Д-92 е по-гъст от другите, но това е само един неприятен миг… Напълно съм уверен, че ще почувствуваш голямо облекчение тази вечер.

„Всеки ден ставам все по-ловък“ — установи Антоан мислено. Това беше за него успех в професията и той го отбелязваше с удоволствие. Освен това в тази злокобна игра постоянно се явяваха все нови и нови трудности и в нея имаше риск, който въпреки всичко го привличаше.

 

 

Сестрата се върна.

Г-н Тибо се подложи не без известно безпокойство на инжекцията. Преди още иглата да се забие в ръката му, той започна да охка.

— Ах, този твой серум! — започна да мърмори той веднага щом инжекцията бе направена. — Той е толкова гъст! Просто като че ли огън минава под кожата ми! И каква миризма, чувствуваш ли я? Другият поне не миришеше така.

Антоан беше седнал. Той не отговори нищо. Невъзможно беше да има каквато и да било разлика между миналата инжекция и тази: две ампули от същата кутия, същата игла, същата ръка… но уж друг етикет… Достатъчно е да насочиш мисълта към една заблуда и веднага всички сетива се надпреварват да я потвърдят. Какви жалки инструменти са нашите сетива, в които ние никога не се съмняваме!… И тази детинска нужда, която никога не ни напуща, да задоволим разума си! Най-лошото, дори за един болен, е да не разбира. Щом едно явление може да се назове, да му се даде правдоподобно обяснение, щом нашият беден мозък може да свърже две идеи с някаква привидна логика… „Разумът — казваше си Антоан, — разумът е все пак нещо установено в световния водовъртеж. Какво би станало, ако нямаше разум?“

Г-н Тибо беше затворил очи. Антоан направи знак на сестра Селин да се оттегли. Те бяха забелязали, че болният става по-раздразнителен, когато и двамата седят до леглото му.

Макар че виждаше баща си всеки ден, днес Антоан установи очевидна промяна. Плътта на болния беше прозрачна като кехлибар и особената й лъскавина не предвещаваше нищо добро. Подпухналостта се бе увеличила. Отпуснати торбички се бяха образували под очите. Носът, напротив, се беше стопил и очертаната носна кост променяше странно израза на лицето.

Болният се раздвижи.

Малко по малко чертите му се оживиха. Той нямаше вече навъсен вид. Между миглите му, които сега се разтваряха по-често, лъщеше бляскава разширена зеница.

„Двойната инжекция започва да действува — помисли си Антоан. — Сега ще стане приказлив.“

Г-н Тибо действително се чувствуваше някак освежен: изпитваше желание да си почине, приятно желание, защото не бе придружено от никаква умора. Той не беше престанал да мисли за смъртта; но тъй като вече не вярваше, че тя е близка, сега можеше, и дори му бе приятно, да говори за нея. Възбуден също така от морфина, той не устоя на изкушението да импровизира хубава реч, в която да обрисува, за себе си и за сина си, гледката на един назидателен край.

— Слушаш ли ме, Антоан? — запита той неочаквано. Тонът му беше тържествен. После, без всякакъв увод, започна: — В завещанието, което ще намериш след смъртта ми… — Последва едва забележима пауза, подобна на паузата на актьор, който чака да му се подаде реплика.

— Как, тате — го прекъсна Антоан с предразполагащ тон, — та аз не вярвах, че толкова бързаш да умреш! — Той се разсмя. — Дори преди малко ти казах, че си прекалено нетърпелив да се върнеш към обикновения си живот.

Доволен, старецът повдигна ръка:

— Остави ме да се изкажа, драги мой. Може би за науката аз да не съм безнадеждно болен. Но сам чувствувам, че… че съм… Впрочем смъртта… Малкото добро, което съм се опитал да направя на този свят, сигурно ще ми бъде зачетено… Да… И ако е дошъл денят… — Той хвърли поглед, за да се увери, че скептичната усмивка на Антоан не е изчезнала. — Е, какво да се прави, нека имаме вяра… Безкрайно е божието милосърдие.

Антоан слушаше мълчаливо.

— Не за това исках да ти говоря, Антоан. В края на завещателните разпоредби ще намериш списък на заветите… старите слуги… Искам да обърна вниманието ти върху добавката към завещанието. Писал съм го преди много години. Може би не съм бил достатъчно… достатъчно щедър. Имам пред вид господин Шал. Този почтен човек ми дължи много, това е безспорно; той ми дължи всичко. Но основание ли е това неговата… преданост… да не получи награда… и то дори прекомерна награда?

Кашлицата, която от време на време пресичаше думите му, го накара да се спре за момент. „Сигурно болестта бързо се разпространява — каза си Антоан. — Кашлицата се усилва, гаденето също. Сигурно от известно време неоплазмата се разпростира нагоре… Дробовете, стомахът са вече засегнати… Всичко зависи от първото усложнение.“

— Винаги съм бил горд — подхвана г-н Тибо, чиято мисъл опиумът едновременно и проясняваше, и правеше по-несвързана, — винаги съм бил горд, че принадлежа към заможната класа, върху която във всички времена религията, родината… Но тази заможност налага известни задължения, драги мой… — Мисълта му отново се отклони. — У тебе има много лоша склонност към индивидуализъм — рече той изведнъж, като хвърли ядосан поглед към Антоан. — Несъмнено ти ще се промениш, като пораснеш… — той се поправи — когато остарееш, когато и ти си създадеш семейство… Семейство — повтори старецът. Тази дума, която той никога не произнасяше без патос, събуди в него смътен отзвук. Части от речи, произнасяни неотдавна. Отново изгуби нишката на мисълта си. — Действително, драги мой — заговори след това с тържествен глас, — ако приемем, че семейството трябва да остане първичната клетка на социалната тъкан, не следва ли… не следва ли тя да образува тази… тази плебейска аристокрация… от която занапред ще се излъчва елитът на обществото? Семейството, семейството… Отговори ми, не сме ли ние стожерът, около който… около който се върти днешната буржоазна държава?

— Но аз съм на твоето мнение, тате — съгласи се кротко Антоан.

Старецът сякаш не го чу. Неусетно тонът му стана по-малко ораторски и насоката на мисълта му по-ясна.

— Ти ще си промениш мнението, драги мой. Абатът разчита на това, както и аз. Ще се върнеш към известни мисли и аз само се надявам това да стане по-скоро. Дори бих желал вече да е станало, Антоан… В момента, когато трябва да напусна този свят, не е ли мъчително за мен синът ми… възпитан, както си бил ти, синът ми, с когото живея под същия покрив, не би ли трябвало?… С една дума, нужно е по-голямо религиозно усърдие! По-твърда вяра, повече спазване на черковните обреди!

„Да знаеше той докъде съм стигнал“ — помисли си Антоан.

— Кой знае дали бог няма да ми поиска сметка… дали няма да ми се сърди… — въздъхна г-н Тибо. — Уви, за тази християнска задача аз бях лишен… твърде рано… от присъствието на твоята свята майка.

Две сълзи бликнаха под клепачите му. Антоан ги видя как се събират и как после се плъзнаха по бузите му. Той не очакваше това и не можа да овладее лекото вълнение, което го обхвана; то се увеличи, когато баща му, без да се отклонява от мисълта си, подхвана наново с нисък, задушевен тон, който Антоан не бе чувал никога досега:

— Аз имам да давам сметка и за други неща. Смъртта на Жак. Горкото дете… Изпълних ли дълга си към него?… Исках да бъда твърд, а бях суров. Боже, сам се обвинявам, суров бях с детето си… Никога не съумях да спечеля доверието му. Нито твоето, Антоан… Не, не възразявай, това е истината. Така е искал бог. Той никога не ми е дал доверието на моите деца… Имах двама синове, те ме уважаваха, но се бояха от мене; и от самото си детство се отделиха от мене. Гордост, гордост! Моята гордост, тяхната гордост… И все пак не сторих ли всичко, което бях длъжен да направя? Нима не ги поверих на черквата от най-ранната им възраст? Нима не бдях за тяхното възпитание, за тяхното образование? Неблагодарност… Господи, съди ме, моя ли е вината? Жак винаги се опълчваше срещу мене. До последния си ден, до навечерието на смъртта си! И все пак! Нима можех да дам съгласието си за… за това нещо? Не… не…

Той замълча. После внезапно извика:

— Върви си, недостойни сине!

Антоан го загледа изненадан. Баща му не се обръщаше към него. Бълнуваше ли? С издадена напред челюст и с мокро от пот чело и вдигнати ръце, той сякаш не бе на себе си.

— Върви си! — повтори той. — Ти си забравил всичко, което дължиш на баща си, на името му, на положението му! Спасението на душата! Честта на семейството! Има дела… дела, които не засягат само собствената ти личност! Които нарушават всички традиции! Ще те пречупя! Върви си! — Кашлицата пресичаше думите му. Той се задъха и помълча малко. След това поде с друг глас: — Боже, не знам дали ще ми простиш?… Какво направи ти със сина си?

— Тате! — осмели се да го прекъсне Антоан.

— Не можах да го запазя… Тези влияния! Машинациите на хугенотите!

„А, сега пък хугенотите!“ — помисли си Антоан.

У стареца това бе станало идея-фикс и никой не бе успял да разбере как тази мисъл бе влязла в главата му. Антоан предполагаше, че когато започнаха издирванията след изчезването на Жак, някой нетактично е избъбрил пред г-н Тибо за близките връзки, които миналото лято Жак бе поддържал със семейство Фонтанен. Оттогава, заслепен от ненавист към протестантите, преследван може би от спомена за бягството на Жак и Даниел в Марсилия и вероятно смесвайки миналото с настоящето, старецът постоянно твърдеше, че семейство Фонтанен е виновно за изчезването на сина му; и никой не можеше да го разубеди в това.

— Къде отиваш? — извика г-н Тибо изведнъж, като се опита да се надигне.

Той отвори очи и сякаш успокоен от присъствието на Антоан, обърна към него премрежения си от сълзи поглед.

— Горкият! — промълви старецът. — Тези хугеноти го примамиха, драги мой… Отнеха ни го… Те са виновни! Те го тласнаха към самоубийство…

— О, не, тате! — извика Антоан. — Защо винаги да си въобразяваме, че той се е…

— Той се е самоубил! Той е заминал, за да се самоубие!…

На Антоан се стори, че дочу как баща му добавя съвсем тихо: „Бъди проклет!“. Но сигурно не бе разбрал добре. Защо пък: „Бъди проклет“? Това нямаше никакъв смисъл. Останалата част от думите му се сляха в отчаяно хълцане, почти беззвучно, което мина в пристъп на кашлица. Скоро той се успокои и Антоан помисли, че баща му заспива. Не смееше да направи никакво движение, за да не го събуди.

Минаха няколко минути.

— Кажи де!

Антоан трепна.

— Синът на леля ти… хм… нали знаеш? Да, синът на леля ти Мари, от Кийбьоф… А, всъщност ти няма откъде да го познаваш. И той също се… Бях още хлапак, когато се случи това. С пушката си, една вечер, когато бил на лов. Никога не се разбра…

Разсеян, в добро разположение на духа, г-н Тибо се усмихваше на спомените, които собствените му думи му навяваха.

— … Тя дразнеше мама с песните си, постоянно пееше… хм… Как беше… „Конче… вихрогонче“… В Кийбьоф през ваканцията… Ти не знаеш бричката на дядо Никьо… ха-ха-ха!… Този ден, когато куфарът на слугините па… падна… ха-ха-ха…

Антоан рязко стана; тази веселост му действуваше по-мъчително дори от хълцанията.

През последните седмици често се случваше вечер, след като му направят инжекциите, г-н Тибо да си припомня незначителни подробности от миналото си; в обеднялата му памет те се усилваха, както се усилва звукът в спиралите на черупка от морски охлюв. С дни наред той ги предъвкваше и се смееше сам като дете.

Г-н Тибо се обърна радостно към Антоан и започне да тананика с младежки глас:

„Кончето игриво,

дий, дий… конче…

Тра… ла… ла… любовта…

Да вървим на среща!“.

— Ах, забравил съм я — каза той ядосано. — Но госпожицата я знае цялата. Пееше я на малката…

Той вече не мислеше нито за собствената си смърт, нито за смъртта на Жак. Докато си тръгна Антоан, неуморно се ровеше в спомените си от Кийбьоф и си припомняше откъси от старата песен.