Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (46)

XI

След четвърт час Антоан пристигна на улица Верньой №37-а.

Стари сгради в тъмно дворче. На шестия етаж, при входа на коридора, който миришеше на светилен газ, той видя врата №3.

Робер, с лампа в ръка, дойде да отвори.

— Как е брат ти?

— Мина му.

Лампата осветяваше отблизо прямите, весели, малко сурови очи, преждевременно зрели, и цялото детско лице, по което беше изписана несъответствуваща на годините му енергия.

Антоан се усмихна.

— Хайде да го видим! — Той взе лампата от момчето и я вдигна, за да се ориентира.

Посред стаята имаше кръгла маса, покрита с мушама. Очевидно Робер пишеше, защото един голям тефтер беше отворен между отпушено шише с мастило и куп чинии, парче хляб и две ябълки — скромен натюрморт. Стаята беше разтребена; изглеждаше дори уютна. Беше топло. Тенджера с вода шушнеше върху малка кухненска печка пред камината.

Антоан пристъпи към високото махагоново легло, което беше поставено в дъното на стаята.

— Спеше ли?

— Не, господине.

Болното момче, което очевидно току-що се бе събудило внезапно, се изправи на здравия си лакът и ококори очи, като се усмихваше; не изглеждаше никак боязливо.

Пулсът му беше спокоен. Антоан сложи на нощната масичка кутията с марля, която беше донесъл, и започна да развива превръзката.

— Какво ври там на печката?

— Вода. — Робер се засмя: — Щяхме да си попарим липов чай; портиерката ми го даде. — Изведнъж той смигна. — Искате ли да ви дам и на вас, кажете. Със захар? О, да, господин докторе, кажете да.

— Не, не, благодаря — отвърна Антоан развеселен. — Но ми трябва преварена вода, за да поизмия цирея. Сипи ми малко в една чиста чиния. Така. Ще трябва да почакаме да изстине малко. — Той седна и погледна двете деца, които му се усмихваха като на стар приятел.

„Честни, открити лица. Но знае ли човек!“ — помисли си той.

После се обърна към по-стария брат:

— А как така на вашата възраст живеете тук съвсем сами?

Робер направи неопределено движение и повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Ами как иначе!“.

— Какво е станало с родителите ви?

— О, родителите ни… — отвърна момчето, сякаш ставаше дума за някаква много отдавнашна история. — Ние живеехме с леля си. — То се замисли и посочи с пръст голямото легло. — И после тя умря; посред нощ на десети август; става вече повече от година. Тогава загазихме здраво, нали, Лулу? За щастие бяхме приятели с портиерката, та тя не каза нищо на собственика. Затова можахме да останем тук.

— Ами наемът?

— Плаща се.

— Кой го плаща?

— Ние.

— А отде идват парите?

— Ами печелим ги. Или по-точно аз печеля. Защото той няма добра работа. Би трябвало да му се намери нещо друго. Той работи при Бро, познавате ли ги, в Грьонел? Разнася поръчките. Четиридесет франка на месец без храна. Заплата ли е това, а? Парите, дето се казва, за подметки дори не стигат.

Той замълча и се наведе любопитно, защото Антоан беше свалил компреса. Циреят беше пуснал съвсем малко гной; ръката бе спаднала и раната имаше добър вид.

— А ти? — запита Антоан като мокреше компреса.

— Какво аз?

— Ти ли си печелиш хляба?

— О, аз — отвърна Робер с провлечен глас, който изведнъж изплющя като знаме: — Аз се справям!

Изненадан, Антоан вдигна очи и този път срещна остър и до известна степен обезпокояващ поглед; малкото личице изразяваше страст и воля.

Хлапакът беше разположен към разговор. Печеленето на пари беше най-важната тема, единствената, на която заслужаваше да се говори; откакто бе почнал да мисли, цялото му внимание бе постоянно насочено натам.

Той започна словоохотливо да говори, бързаше да каже всичко, да повери тайните си:

— Като разносвач аз печелех само шестдесет франка на месец, когато леля ми умря. Но сега работя и в съдебната палата — това прави редовни сто и двадесет франка. Освен това господин Лами, старшият писар, поиска да заместя човека, който лъскаше пода на канцеларията сутрин, преди да дойдат чиновниците. По-рано старият чистеше пода само когато е кално, и то където се вижда, под прозорците. О, те съвсем не загубиха, дето ме взеха, можете да бъдете сигурен!… Това ми носи още осемдесет и пет франка отгоре. А пък аз се забавлявам с тази работа — каква пързалка е само да знаете!… — Той подсвирна. — Но това не е всичко… Аз знам и други номера.

Той се поколеба малко и почака Антоан да обърне отново глава към него. С един поглед като че ли прецени какъв човек има пред себе си. Макар и несъмнено успокоен, все пак счете за благоразумно да започне с кратък предговор:

— Ще ви разправя нещо, защото съм сигурен във вас. Но все едно, че нищо не знаете, нали?

И заговори с висок глас, като постепенно се опиваше от признанията си:

— Нали познавате госпожа Жолен, портиерката на номер 3-а, точно срещу вас? Е, та тази женица прави цигари за клиентите си, но не го казвайте никому… Ако това ви интересува по някой път?… Не?… Но те са хубави и меки, никак не са набити. И не са скъпи. Ще ви дам да ги опитате… Във всеки случай изглежда, че този занаят е строго забранен. И затова на нея й трябва някой тарикат, който да разнася пакетите и да събира парите. Аз й върша тая работа от шест до осем, като изляза от канцеларията, без някой да разбере нещо. А пък тя ми дава обед всеки ден, освен в неделя. И тя съвсем не е лоша готвачка, дума да не става! И каква икономия правя! При това, като си плащат фактурата, клиентите, които са все богаташи, почти винаги ми бутат по някой бакшиш — десет су, двадесет су, зависи… И с всичко това, малко по малко, разбирате, свързваме двата края…

Пауза. По интонацията Антоан отгатна, че очите на момчето блестят от гордост; той нарочно не вдигна глава. Увлечен, Робер весело продължи да говори:

— Като се прибере вечер Лулу е съсипан от умора. Готвим си тука — някоя супа или яйца, или сирене, това става бързо. По̀ обичаме така да вечеряме, отколкото да ходим по гостилници, нали, Лулу? И освен това, виждате ли, аз понякога си играя да рисувам антетки за касиера. Страшно обичам хубавите заглавия, закръглени, с главни букви; човек би вършил тая работа просто за удоволствие. А пък в канцеларията…

— Подай ми безопасните — прекъсна го Антоан. Той се преструваше на безразличен, защото се страхуваше, че детето може да реши, че винаги щом го срещне, трябва да го забавлява със своето бърборене. Но същевременно си мислеше: „Тези момчета заслужават да се направи нещо за тях…“.

Компресът беше сложен и ръката отново превързана. Антоан погледна часовника си.

— Ще дойда утре още веднъж към обед. А след това ти ще идваш в къщи. Мисля, че в петък или в събота ще можеш да тръгнеш на работа.

— Б… б… благодаря, господин докторе — обади се най-после малкият. Гласът му, който мутираше, беше извънредно висок и така смешно прозвуча в тишината, че Робер избухна в смях; смях, сподавен и неудържим, от който Антоан изведнъж разбра в какво постоянно напрежение се намираше това прекалено нервно дете.

Той измъкна двадесет франка от джоба на жилетката си:

— Малка помощ за тази седмица, деца.

Робер подскочи назад с вдигната глава и се намръщи:

— Дума да не става! Никога! Нали ви казвам, че ние имаме всичко, каквото ни е нужно! — И за да убеди Антоан, който бързаше и настояваше да му даде парите, той се реши да разкрие върховната си тайна: — Знаете ли колко сме сложили досега настрана двамата? Цял капитал! Отгатнете!… Хиляда и седемстотин франка! Да, господин докторе! Нали, Лулу? — И изведнъж, снишавайки глас, като заговорник в някоя мелодрама Робер добави: — А освен това можем да натрупаме и още, ако успее новата ни система…

Очите му блеснаха тъй силно, че заинтересуван, Антоан се спря за миг на прага.

— Един нов номер… С един посредник на вино, маслини и растителни масла. Той е брат на Басу, един от чиновниците в канцеларията. Ето каква е комбината: като се връщам от съдебната палата следобед — това не засяга никого, нали? — отбивам се в кръчмите, в бакалниците, в магазините за вино и им правя оферти. Трябва само да намери човек начин да ги баламоса и работата ще тръгне… Все пак нямате представа за седем дни колко тенекии масло пласирах! Спечелих четиридесет и четири франка! И Басу казва, че ако съм отракан…

Антоан слизаше по стълбите на шестте етажа и сам се смееше. Момчетата бяха спечелили симпатиите му. Беше готов да направи какво ли не за тях. „Но все пак — помисли си той — трябва да се внимава, за да не станат прекалено отракани.“