Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (42)

VII

Леон беше казал на Жиз:

— Ако госпожицата желае, може да почака там…

Това „там“ беше бившата стая на Жак, притъмняла вече от настъпващата вечер, пълна със сенки и тиха като гробница. Сърцето на Жиз се бе разтуптяло, когато тя прекрачи този праг, и усилието, което трябваше да направи, за да победи безпокойството си, се бе изразило както винаги в молитва, в призоваване на онзи, който никога не ни изоставя. След това тя бе отишла да седне машинално на кушетката, където толкова пъти от най-ранна възраст бе идвала да бъбри с Жако. Чуваха се отчаяни детски хълцания — дали идваха от салона или от улицата? Жиз мъчно овладяваше сега прекалено чувствителните си нерви. При най-дребен повод сълзи я задавяха. За щастие в този момент тя бе сама. Трябва да отиде при някой лекар. Но не при Антоан. Не е добре, прекалено много е отслабнала. Очевидно от постоянното безсъние. На деветнадесет години това не е естествено… Тя се замисли за миг как странно се бяха изнизали тези деветнадесет години; безкрайно детство между двамата старци и след това голямата тайна скръб, завладяла живота й към шестнадесетата година.

Леон дойде да запали лампата. Жиз не посмя да му каже, че предпочита да седи в смрачената стая. На светлината тя си припомни сега всички мебели, всички вещи, които й бяха така добре познати. Очевидно от уважение към братските си чувства Антоан по принцип бе решил да не променя нищо в тази стая; но откакто бе започнал да се храни там, малко по малко всички предмети бяха разместени, бяха изменили предназначението си и всичко бе добило различен вид: в средата имаше разтегателна маса, сервиз за чай се мъдреше върху неизползваното писалище между кошче за хляб и купа за плодове. Самата библиотека… Някога тези зелени завеси не бяха така опънати зад стъклата. Едно перденце зееше. Жиз се наведе и видя, че вътре блестяха чинии; Леон беше натрупал книгите върху горните рафтове… Ако горкият Жак можеше да види библиотеката си, превърната в бюфет!

Жак!… Жиз не искаше да мисли за него като за умрял. Тя не само не би се смаяла, ако го видеше внезапно в рамката на вратата, но дори всеки миг се надяваше, че той ще се появи пред нея. И именно това суеверно очакване я държеше от три години насам в някакъв възторжен и потискащ полусън.

Тук, сред познатите неща, спомени нахлуват в главата й. Тя не смее да стане; едва диша от страх да не раздвижи въздуха, да не оскверни тишината. Върху камината е сложена снимка на Антоан. Очите й се спират на нея. Тя си спомня денят, когато Антоан я беше дал на Жак. Той беше подарил една и на госпожицата; тя е горе. Това е някогашният Антоан, когото тя обичаше като по-стар брат и който толкова й беше помогнал през тези три години на изпитание. Откакто Жак го няма, тя толкова често е слизала при Антоан, за да поговорят за изчезналия. Колко пъти за малко не беше издала тайната си! Сега всичко е променено. Защо? Какво се е случило между тях? Тя не би могла да каже нищо определено. Спомня си само кратката сцена през юни в навечерието на заминаването си за Лондон. Тогава Антоан изглеждаше като обезумял от предстоящата раздяла и тя не можа да отгатне причината на неговата възбуда. Какво й беше казал всъщност той? Тя сякаш прозря, че той вече не я обича само като по-голям брат, а мисли за нея „другояче“. Възможно ли е това? Може би тя си е въобразила? О, не, в двусмислените му писма, прекалено нежни и пълни с недомлъвки, тя не бе открила вече спокойната обич на миналите години. И затова, откакто се бе върнала във Франция, тя го избягваше по инстинкт и в последните петнадесет дни не бе останала нито веднъж насаме с него. Какво ли иска днес той от нея?

Жиз изтръпва. Това е бързата, отсечена походка на Антоан. Той влиза, спира се и се ослушва. Лицето му е малко уморено, но изразът му е спокоен, очите живи и щастливи. Жиз, която чувствува, че губи почва под краката си, се съвзема веднага: достатъчно е Антоан да се появи и сякаш стаята се изпълва с неговата жизнена сила.

— Добър ден, негърче! — казва той усмихнато. (Това беше много стар прякор, който г-н Тибо, изпаднал в добро настроение, бе измислил един ден още на времето, когато г-ца дьо Вез бе осиновила осиротялата си племенница и бе довела в дома на буржоазното семейство Тибо това мадагаскарско дете, което приличаше съвсем на диваче.)

— Имаш ли много пациенти днес? — пита Жиз, колкото да каже нещо.

— Това ми е занаятът — отговаря той весело. — Искаш ли да дойдеш в кабинета ми? Или да останем тук? — Без да чака отговор, той сяда до нея. — Как си? Човек никога не може да те види… Хубав шал имаш… Дай ми ръката си… — По съвсем естествен начин той хваща ръката, която Жиз отпуща в неговата; той я слага върху стиснатия си юмрук и я повдига. — Не е така пълничка като по-рано, твоята ръчичка… — Жиз се усмихва престорено и Антоан вижда как две трапчинки се образуват на мургавите й бузи. Тя не отмества ръката си, но Антоан чувствува как е напрегнала мускули и е готова всеки миг да се дръпне настрана. Той без малко не пошепва: „Ти не се държиш мило с мене, откакто си се върнала“, но навреме се опомня, намръщва се и замълчава.

— Баща ти поиска да си легне пак заради крака си — казва тя, за да промени темата на разговора.

Антоан не отговаря. Той отдавна не е бил както сега сам с Жиз. Продължава да гледа малката мургава ръка и проследява вените й до тънката мускулеста китка; той разглежда пръстите й един по един; насилва се да се усмихне:

— Приличат на хубави светли пури…

Същевременно гали с очи като през топла мъгла извивката на това гъвкаво превито тяло, от меката заобленост на рамото чак до коляното, което изпъква под копринения шал. Как го привлича тази толкова естествена отпуснатост на тялото й, тъй близкото й тяло! У нея има нещо бурно, нещо, което може да избухне неочаквано… някакъв кипеж на кръвта… някакво потиснато желание, което всеки миг може да скъса бента… Ще устои ли той на изкушението да обгърне с ръка раменете й и да привлече към себе си тази гъвкава млада плът?… Той се задоволява да наведе глава и да докосне с буза малката ръка.

— Колко е мека кожата ти, негърче… — пошепва Антоан. Погледът му, поглед на пиян просяк, тежко се вдига към лицето на Жиз, която инстинктивно извръща глава и издърпва ръката си.

— Какво искаше да ми кажеш? — запитва тя с решителен тон.

Антоан се овладява:

— Ще ти съобщя нещо ужасно, бедно дете…

Ужасно? Жестоко съмнение пронизва съзнанието на Жиз. Какво? Нима всичките й надежди пропадат? Слисаният й поглед за миг оглежда цялата стая и тревожно се спира на всичко, което й припомня любимия.

Но Антоан довършва фразата си:

— Тате е тежко болен, знаеш ли?…

Тя сякаш не го чува. Трябва й време да събере мислите си, които са тъй далече. После повтаря:

— Тежко болен ли?

При тези думи изведнъж си дава сметка, че е знаела това, без някой да й го е казал. С вдигнати вежди и очи, които изразяват малко престорена тревога, тя добавя:

— Нима е… толкова болен, че…

Антоан прави утвърдителен знак. След това с тон на човек, който отдавна е свикнал с истината, добавя:

— Операцията, която направихме тази зима, изрязването на десния бъбрек послужи само за едно: да не си правим илюзии върху естеството на тумора. И другият бъбрек е бил засегнат почти веднага. Но болестта се разви другояче и се разпространи по целия организъм. За щастие може да се каже… Това ни помага да залъгваме болния. Той не подозира нищо, дори през ум не му минава, че е осъден.

След кратко мълчание Жиз попита:

— Колко време мислиш, че…

Той я гледа. Доволен е. Тя наистина би подхождала за съпруга на лекар. Знае да се държи при сериозни случаи; дори не заплака. Много по-зряла е сега, след като беше прекарала няколко месеца в чужбина. Той се укорява, че винаги е бил склонен да я смята повече за дете, отколкото е тя всъщност.

— Два-три месеца най-много — отговаря той със същия тон. След това добавя живо: — А може би много по-малко.

Макар че не е кой знае колко голям психолог, Жиз схваща, че последните думи са казани заради нея; тя чувствува облекчение, задето Антоан така бързо е свалил маската си.

— Кажи ми, Жиз, ще ме оставиш ли сам сега, когато знаеш това? Ще се върнеш ли въпреки всичко в Англия?

Жиз не отговаря и гледа кротко пред себе си с бляскави неподвижни очи. Върху заобленото й лице, където нито един мускул не трепва, малка гънчица се образува и изчезва между веждите, появява се наново и пак се скрива; това е единственият признак на вътрешна борба. Чувството, което най-напред изпитва, е чувство на нежност — този зов я вълнува. Тя почти никога не бе помисляла, че може да бъде опора за някого, а най-малко за Антоан, на когото цялото семейство винаги бе разчитало.

Но не! Тя усеща уловката, разбира защо той иска да я задържи в Париж. Всичко в нея се бунтува. Отиването й в Англия е единственото средство за нея да осъществи своя голям план, това е единственият смисъл на живота й! О, само да можеше да обясни всичко на Антоан! Уви, това би значило да разкрие тайната на сърцето си, и то именно пред този, който най-малко е подготвен за това признание… По-късно може би… С писмо… Но не сега.

Погледът й остава упорито втренчен някъде далеч; за Антоан това е вече мрачно предзнаменование. И все пак той настоява:

— Защо не искаш да ми отговориш?

Жиз потръпва, но изразът на лицето й остава все така непреклонен.

— Напротив, Антоан, именно затова трябва да побързам да получа английската си диплома. Изглежда, че много по-скоро, отколкото предполагах, ще трябва да се издържам сама…

Антоан я прекъсва с гневно движение.

И с учудване забелязва някакво безпомощно отчаяние в израза на затворената й уста, в погледа й; в същото време на това лице е изписана пламенност, която прилича на безумна надежда. В тези чувства няма място за него. Пристъп на досада го кара да вдигне глава. Досада, отчаяние? Отчаянието надделява, гърлото му се свива, сълзи се появяват в очите му. За пръв път той не се опитва да ги преглътне, нито да ги скрие; може би те ще помогнат да сломи тази непонятна упоритост.

И действително Жиз се вълнува. Тя никога не е виждала Антоан да плаче; никога дори не е помисляла, че той може да плаче. Затова гледа настрана. Към него тя храни нежна и дълбока привързаност, за него мисли винаги с някакъв вътрешен порив, с ентусиазъм. От три години той беше единствената й подкрепа, силният изпитан другар, чиято близост бе единствената й утеха в живота. Защо сега той иска от нея нещо повече от възхищение и доверие? Защо тя да не може вече да му засвидетелствува сестринските си чувства?

Звънецът звъни във вестибюла. Антоан машинално се ослушва. Шум на отваряща се врата и после отново тишина.

Те седят един до друг неподвижни, мълчаливи и мислите им препускат, препускат в различни посоки…

Телефонът звъни… Стъпки във вестибюла. Леон полуотваря вратата.

— Викат ви горе, госпожице. Доктор Теривие е дошъл.

Жиз моментално става.

Антоан спира Леон и пита с уморен глас:

— Колко души има в салона?

— Четири, господин докторе.

Той също става. Животът продължава. „А Рюмел ме чакаше в пет без десет“ — минава му през ума.

Без да се приближи до него, Жиз му казва:

— Трябва веднага да се кача горе, Антоан… Сбогом.

Той се усмихва странно и повдига рамене.

— Е, тогава върви си, негърче. — Интонацията му напомня начина, по който г-н Тибо му бе казал преди малко: „Добре тогава, тръгвай, драги мой“. Тягостно сравнение…

И със съвсем друг тон той добавя:

— Кажи, моля ти се, на Теривие, че не мога да напусна кабинета в този момент. Ако иска да ме види, нека се отбие тук, когато си отива.

Жиз кимва с глава и отваря вратата; след това, сякаш взела внезапно решение, тя се обръща към Антоан… Но не… Какво да му каже? Има ли смисъл, щом не може да му каже всичко?… Тя се загръща още повече с шала си и изчезва, без да вдигне очи.

 

 

— Асансьорът слиза — каза Леон. — Няма ли да го почакате, госпожице?

Тя направи отрицателен знак с глава и започна да се изкачва. Изкачи се бавно, защото се чувствуваше потисната. Цялата й енергия сега беше съсредоточена около една идея-фикс: Лондон! Да, да замине колкото е възможно по-скоро, без дори да чака края на ваканцията. О, ако Антоан знаеше какво представлява за нея отиването й отвъд Ламанш!

Преди две години през една септемврийска утрин — около десет месеца след изчезването на Жак — раздавачът в Мезон-Лафит, когото Жиз случайно бе срещнала в градината, й предаде кошница с цветя, адресирана до нея и носеща етикета на цветарски магазин от Лондон. Изненадана и предчувствуваща изведнъж нещо сериозно, тя се бе качила в стаята си, без да я видят, разрязала бе връвта, дръпнала бе похлупака и почти бе припаднала, виждайки букет от рози, сложен върху влажен мъх. Жак! Техните рози! Пурпурни рози, малки пурпурни розички, почти черни в средата, точно същите като техните! Септември, рожденият й ден! Смисълът на тази пратка без подател беше тъй ясен за нея, както смисълът на шифрована телеграма, на която само тя има ключа. Жак не е мъртъв! Г-н Тибо се мами. Жак живее в Англия! Жак я обича!… Първият й порив беше да разтвори широко вратата и да извика с всичка сила: „Жак е жив!“. За щастие тя се бе опомнила навреме. Как ще обясни защо пурпурните розички са така красноречиви? Ще я отрупат с въпроси. О, за нищо на света тя не би издала тайната си! Затова бе затворила вратата и се бе помолила на бога да й даде сила да мълчи, да мълчи поне до вечерта, защото знаеше, че Антоан ще пристигне в Мезон за вечеря.

Вечерта тя го бе дръпнала настрана и му бе казала за загадъчната пратка — цветя, пратени от Лондон, където не познава никого… Жак?… На всяка цена трябваше да се почнат издирвания в Лондон. Антоан, заинтригуван, но скептично настроен поради неуспеха на многобройните опити почти през цялата година, все пак нареди да се направят бързи постъпки в Лондон. Цветарката даде точно описание на купувача, който бе наредил да се пратят цветята, но това описание ни най-малко не отговаряше на външния вид на Жак. И тази следа трябваше да бъде изоставена.

Но Жиз не се отказа от нея. Тя единствена беше сигурна, че Жак живее в Англия. Престана да говори за случката; със самообладание, каквото човек не би очаквал от седемнадесетгодишно момиче, тя си наложи мълчание. Взела бе неотменно решение: на всяка цена да отиде сама в Англия и да открие следите на Жак. Проектът беше почти неосъществим, но цели две години с лукавата и мълчалива настойчивост на своите примитивни прадеди тя малко по малко бе успяла да направи възможно заминаването си и дори да го подготви. С цената на какви усилия само! Тя си спомни всички перипетии, през които бе минала. С търпение и хитрост трябваше да втълпи толкова нови понятия в упоритата глава на леля си. Необходимо беше най-напред да й внуши, че едно момиче без зестра, дори когато е от добро семейство, трябва да може да припечелва само хляба си; след това да й обясни, че и тя самата чувствува, подобно на леля си, призвание да възпитава деца; да я убеди също, че при трудностите, които създава днес конкуренцията, е необходимо една гувернантка да говори свободно английски. След това трябваше умело да запознае старата госпожица с една учителка в Мезон-Лафит, която тъкмо бе завършила учението си в един английски институт. За щастие г-н Тибо, когото също бяха заинтересували, събра добри сведения за института. Накрая, след безбройни отлагания, миналата пролет г-ца дьо Вез се беше съгласила да пусне Жиз, която прекара лятото в Англия. Но тези четири месеца не й бяха донесли това, на което се надяваше: тя беше станала жертва на непочтени детективи и бе изпитала само разочарования. Но сега смяташе да действува по-добре, да използва някои връзки. Беше продала няколко накита и бе събрала всичките си спестявания. Влязла беше също във връзка със сериозни агенции. Освен това беше успяла да заинтересува в романтичното си приключение дъщерята на Commissioner of Metropolitain Police^[1] в Лондон, у когото щеше да обядва, щом пристигне, и който можеше да й бъде извънредно полезен. Как тогава да не се надява?…

Жиз се изкачи до етажа на семейството. Трябваше да позвъни, тъй като леля й не й поверяваше ключ от апартамента.

„Как да не се надява човек?“ — каза си тя.

И изведнъж сигурността, че отново ще намери Жак така я овладя, че тя се почувствува напълно ободрена. Антоан беше казал, че баща му може да изкара още три месеца.

„Три месеца? — помисли си тя. — Аз ще успея, преди тези три месеца да изтекат.“

 

 

През това време долу, в стаята на Жак, Антоан стоеше прав пред вратата, която Жиз бе затворила след себе си и втренчено гледаше непроницаемата дървена плоскост.

Той чувствуваше, че е изчерпал докрай възможностите си. Досега волята му, която почти винаги се бе устремявала към най-големите трудности и винаги бе побеждавала, никога не бе преследвала непостижимото. В този миг сякаш нещо се откъсваше от него. Антоан не беше от тези хора, които упорствуват дори когато няма никаква надежда.

Той направи колебливо две крачки, погледна се в огледалото, приближи се, облегна се на камината и като наведе глава, се загледа няколко секунди в отражението на очите си. Ами ако тя внезапно беше казала: „Да, ще се оженя за тебе?“. Той изтръпна, уплаши се със закъснение…

„Глупаво е човек да си играе с тези работи — каза си той, като се завъртя на токовете си. — Дявол да го вземе, пет часът! Ами кралица Елизабет!“

И с бързи стъпки се отправи към „лабораторията“, но Леон с обичайния си безизразен поглед и блуждаеща лукава усмивка го спря:

— Господин Рюмел си отиде. Записа се за вдругиден в същия час.

— Отлично — каза Антоан облекчен. И в момента това малко удовлетворение беше почти достатъчно да отпъди грижата му.

Той се върна в кабинета си, премина през него по диагонал и като повдигна завесата с привичен жест, който винаги му доставяше удоволствие, отвори вратата на салона.

— Гледай, гледай — каза той, като ощипа на минаване бузата на едно бледо момченце, което плахо пристъпваше към него. — Съвсем сам като голямо момче, а? Как са родителите ти?

Той улови детето за ръка, доведе го до прозореца, сложи го да седне на една табуретка срещу светлината и с нежно, но твърдо движение наведе назад покорната главичка, за да прегледа гърлото.

— А така — прошепна той, без да откъсва поглед от гърлото на детето, — този път това се казват сливици…

Изведнъж си бе възвърнал бодрия, звучен, малко рязък глас, който действуваше на болните като освежителна струя.

Той продължаваше да стои внимателно наведен над детето. Но изведнъж засегнатото му честолюбие го жегна и Антоан неволно помисли: „Стига да пожелая, винаги мога да я извикам с телеграма…“.