Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (38)

III

„Без двадесет — забеляза Антоан, когато автомобилът минаваше пред часовника на «Мадлената». Ще стигна в последния момент. Точността на шефа! Сигурен съм, че той е готов вече.“

Действително доктор Филип го чакаше прав на вратата на кабинета.

— Добър ден, Тибо — измърмори той. Гласът му напомняше гласа на Полишинел от кукления театър и сякаш винаги съдържаше някаква подигравка. — Точно без четвърт. Да вървим…

— Да вървим, шефе — отвърна Антоан весело.

Той винаги изпитваше удоволствие, когато можеше да се опре на Филип. Цели две години бе работил при него в болницата и бе живял в ежедневна близост с този новатор. След това трябваше да мине в друго отделение, но никога не бе прекъснал връзките си със своя учител и никой друг по-късно не бе заместил за него „шефа“. За Антоан казваха: „Тибо, ученикът на Филип“. И действително той беше негов ученик, негов помощник, негов духовен син, но често и негов противник. Младостта се изправяше срещу зрелостта; дързостта, готовността да рискува — срещу благоразумието. Отношенията, създадени между тях от седемгодишно приятелство и съвместна професионална работа, бяха останали непроменени. Щом Антоан се озовеше с Филип, неговата личност неусетно се изменяше, някак си се намаляваше по обем; завършеният и независим характер автоматично наново попадаше под опека. И това не му беше неприятно. Обичта, която хранеше към шефа, се засилваше още повече, защото честолюбието му бе задоволено: безспорната тежест на професора, името, което той си беше създал, че мъчно се сближава, придаваха още по-голяма цена на привързаността му към Антоан. Когато учителят и ученикът бяха заедно, те винаги изпадаха в добро настроение; струваше им се очевидно, че човечеството в по-голямата си част се състои от некадърници и малоумни и че те за щастие не попадат под общото правило. Начинът, по който шефът — той не беше експанзивен по природа — се обръщаше към Антоан, доверието му, характерът му, полуусмивките и намиганията, когато подчертаваше забележките си, самият му речник, непонятен за непосветените, всичко сякаш показваше, че именно Антоан е единственият, с когото Филип може да говори свободно, единственият, от когото може да бъде точно разбран. Техните недоразумения бяха редки и предизвикани винаги от едни и същи причини. Случваше се Антоан да упрекне Филип, че сам се е подвел и е приел за окончателно съждение някое хрумване, подсказано му от неговия собствен скептицизъм. Или понякога, след като бяха разменили мисли и достигнали до съгласие, Филип внезапно вземаше напълно противоположно становище и започваше да се подиграва с това, което току-що бяха казали: „Ако погледне човек от друга страна, нашите заключения ще се окажат идиотски“. Подобни разговори завършваха с: „Нищо не заслужава внимание, всички заключения са празна работа!“. Тогава Антоан настръхваше. Подобно отношение му беше буквално непоносимо. Той страдаше от него като от физически недъг. В такива дни учтиво се измъкваше и бързаше да се отдаде на своите работи, за да намери отново душевно равновесие под благотворното влияние на дейния си живот.

 

 

На стълбището те срещнаха Теривие, който идваше за спешен съвет при шефа. По-възрастен от Антоан, също бивш ученик на Филип, Теривие сега се беше посветил на обща медицина. Той лекуваше г-н Тибо.

Шефът се спря. Леко наведен напред, неподвижен, с отпуснати ръце, с дрехи, провиснали по мършавото му тяло, подобен на дълга кукла, на която са забравили да дърпат конците, той представляваше комичен контраст със своя събеседник — нисък, пълничък, подвижен и постоянно усмихнат. Прозорецът на стълбището едва ги осветяваше и Антоан, застанал малко по-назад, наблюдаваше шефа с онзи интерес, който изпитваше понякога, когато гледаше с нови очи добре познати нему хора. В този момент Филип бе втренчил в Теривие острия и винаги дързък поглед на светлите си очи, скрити под надвисналите, все още черни вежди, докато брадата му вече сивееше. Той имаше ужасна козя брада — човек би рекъл, че е изкуствена, — подобна на проскубани ресни, които висяха надолу. Впрочем всичко у него сякаш бе създадено нарочно, за да отблъсва и дразни: небрежното му облекло, грубият начин, по който посрещаше хората, фигурата му, прекалено дългият му и червеникав нос, свирещото дишане, гримасите на лицето, увисналата, винаги влажна долна устна, дрезгавият му носов глас, който минаваше във фалцет, когато подхвърляше някоя язвителна дума или сатирична забележка; в такива случаи маймунските му зеници блясваха под рунтавите вежди — пламъче, изразяващо вътрешно удоволствие, което той не търсеше да сподели с никого.

Но колкото и неблагоприятно да беше първото впечатление, то отблъсваше от Филип само посредствените и тези, които не го познаваха. „Всъщност — мислеше си Антоан — никой лекар не е по-обичан от болните си, никой професор не е по-уважаван от събратята си, нито по-ревностно търсен от учениците си, нито по-ценен от критично настроената към всичко младеж в болниците.“ Действително най-ядовитите му забележки бяха насочени към живота, към човешката глупост и засягаха само глупците. Човек трябваше да го види, когато работи, за да почувствува силата на този блестящ ум, в който нямаше нито дребнавост, нито истинско пренебрежение към хората, да почувствува топлотата на тази душа, болезнено понасяща ежедневните гледки на страдания; тогава чак можеше да схване, че острата му духовитост беше само оръжие срещу меланхолията, само обратната страна на състрадание, лишено от илюзии. Хапливото му остроумие, заради което глупците го мразеха, се оказваше в последна сметка просто външен израз на неговата житейска философия.

Антоан слушаше разсеяно думите на двамата лекари. Приказваха за някакъв болен, когото Теривие лекуваше и когото шефът беше посетил предния ден. Случаят изглеждаше тежък. Теривие държеше на своето.

— Не — отсече Филип. — Един кубически сантиметър, това е всичко, което бих си позволил, млади момко. Или половин сантиметър дори е още по-добре. И на два пъти, моля ви се.

Тъй като Теривие очевидно не беше съгласен с този съвет за умереност и възразяваше, Филип сложи флегматично ръка на рамото му и измърмори носово:

— Виждате ли, Теривие, когато болният е в това състояние, само две сили вече се борят: природата и болестта. Лекарят пристига и удря напосоки. Ези-тура! Ако удари болестта — ези, печели. Но ако удари природата — тура, пациентът е moriturus^[1]. Такава е играта, моето момче. Затова на моята възраст човек става благоразумен и гледа да не удря прекалено силно.

Той остана няколко секунди неподвижен, като шумно преглъщаше слюнката си. Мигащите му очи се впиваха в очите на Теривие. След това дръпна ръката си, хвърли към Антоан хитър поглед и заслиза по стълбите.

Антоан и Теривие тръгнаха заедно след него.

— Как е баща ти? — запита Теривие.

— От вчера му се гади.

— А… — Теривие набръчка чело и направи гримаса. След кратко мълчание запита: — Поглеждал ли си краката му тия дни?

— Не.

— Завчера ми се видяха малко по-подути.

— Албумин?

— Опасност от флебит по-скоро. Ще намина тази вечер между четири и пет. Ти ще бъдеш ли там?

 

 

Лимузината на Филип чакаше пред вратата. Теривие се сбогува и се отдалечи с отсечената си походка.

„Толкова пари харча сега за таксита — помисли си Антоан, — че е по-добре да си купя собствена кола…“

— Къде отиваме, Тибо?

— На улица Фобур Сент-Оноре.

Филип се сгуши зиморничаво в дъното на колата и преди още шофьорът да запали мотора, попита:

— Осведомете ме бързо за случая, моето момче. Действително ли е безнадежден случаят?

— Безнадежден, шефе. Двегодишно момиченце, недоносче, и изродено, горкото: заешка устна с наследствено разцепено небце. Еке я оперира сам през пролетта. Освен това и функционална инсуфициенция на сърцето. Разбирате, нали? Така. И на всичко отгоре изведнъж остър отит. Разболяло се във вилата. Трябва да ви кажа, че това е единственото им дете…

Филип, с поглед, зареян далече в бягащата срещу тях улица, изръмжа състрадателно.

— Но госпожа Еке е бременна в седмия месец. Тежка бременност. Струва ми се, че тя е доста неблагоразумна. С една дума, за да избегне нов нещастен случай, Еке беше завел жена си извън Париж, в Мезон-Лафит, в къщата на една леля на госпожа Еке — познавам тези хора, защото бяха приятели на брат ми. Там именно се проявил отитът.

— Кой ден?

— Не знаят. Бавачката не казала нищо. Сигурно нищо не е забелязала. Майката, която не става от легло, също отначало не си давала сметка; след това помислила, че това е във връзка с никненето на зъбите. Най-после в събота вечер…

— Завчера?

— Завчера, пристигайки в Мезон, за да прекара неделята както всяка седмица, Еке веднага разбрал, че малката е в опасност. Незабавно намерил болнична кола и още през нощта довел и майката, и детето в Париж. Така. Телефонира ми, щом пристигна. Видях малката още в неделя, рано сутринта. Той вече се беше сетил да повика и един оториноларинголог, Ланкето. Открихме всички възможни усложнения: мастоидит, разбира се инфекция на страничния синус и т.н… От вчера опитахме всичко. Напразно. Състоянието от час на час става все по-тежко. Тази сутрин менингитни симптоми…

— Операция?

— Изглежда, че е невъзможна. Пешо’, повикан от Еке снощи, казал изрично, че състоянието на сърцето не позволява никаква операция. Извън леда, който й слагат, не може да се направи нищо, за да се облекчат страданията й, които са ужасни.

Филип, все още загледан някъде далеч, изръмжа отново.

— Ето, това е положението — поде Антоан загрижено. — Сега е ваш ред, шефе. — И след кратка пауза той добави: — Единствената ми надежда, признавам го, е да пристигнем твърде късно… И всичко да е вече свършено.

— Еке не си прави илюзии, нали?

— О, не!

Филип замълча за миг, след това сложи ръка на коляното на Антоан.

— Не бъдете толкова сигурен, Тибо. Наистина като лекар нещастният Еке трябва да знае, че няма на какво да се надява. Но като баща… Виждате ли, колкото по-тежко е положението, толкова повече човек лъже себе си… — Лицето му се изкриви в гримаса — усмивка на човек, който е изгубил илюзиите си. — И добре, че е така, нали? Добре, че е така — повтори той през нос.