Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (37)

II

Антоан имаше ключ от етажа на баща си и се озова, без да е позвънил, до килера за бельо.

— Заведоха господина в кабинета — обясни му Адриан.

Стъпвайки на пръсти, той мина през коридора, където се носеха миризми на аптека, и влезе в тоалетната стая на господин Тибо. „Какво угнетяващо чувство ме обзема, щом стъпя в този апартамент… — помисли си той. — Пък уж съм лекар!… Да, но тук за мен не е като при другите болни…“

Погледът му се устреми веднага към листа за температурата, забоден на стената. Тоалетната стая имаше вид на аптека: върху етажерката и на масата беше пълно с шишенца, порцеланови съдове и пакети памук. „Да видим урината. Така си и мислех: бъбреците работят слабо. Ще се види при анализата… Докъде сме стигнали с морфина? — Той отвори кутията с ампулите, чиито етикети тайно бе зацапал, за да не възбуди никакви подозрения у болния. — Три сантиграма за двадесет и четири часа. Толкова много!… Чакай, къде ли я е сложила сестрата?… А, ето мензурата.“

С пъргави, почти радостни движения той започна да прави анализата. Вече затопляше епруветката на спиртния пламък, когато скърцането на вратата накара сърцето му да затупти; той бързо обърна глава. Не беше Жиз. Беше госпожицата, която със ситни стъпки се приближаваше, превита надве като стара дърварка. Тя бе така изкривена сега, че дори като си извиваше врата и вдигнеше все още живия си поглед през опушените тесни очила, едва успяваше да види ръцете на Антоан. У нея най-малката тревога се проявяваше в нервно треперене на тясното й, сякаш изваяно от слонова кост чело, което изглеждаше още по-жълто между белите къдрици.

— А, ето те най-после — въздъхна тя и без всякакво предисловие започна да нарежда с треперещ глас: — Знаеш ли, от вчера стана вече невъзможно! Сестра Селия ми съсипа две купи бульон и един литър мляко за нищо и никакво! Тя му бели банани, по дванадесет су единия, до които той дори не се докосва… И човек не може да използува това, което той не изяжда, заради микробите. О, аз нямам нищо против нея, нито срещу когото и да било, тя наистина е свята жена… Но говори й, Антоан, забрани й да продължава така! Болен човек, защо да го насилва? Трябва да почака той сам да си поиска. Постоянно му предлага разни неща! На’, тази сутрин измисли сладолед! Антоан! Да му предлага сладолед, как може такова нещо! Та да му замрази сърцето! Като че ли Клотилд има време да тича за лед! И да храни цяла къща!

Антоан търпеливо слушаше и довършваше анализата, като отговаряше само с уклончиви ръмжения: „Двадесет и пет години наред тя е понасяла, без да каже дума, потока на бащиното ми красноречие — мислеше си той — и сега си наваксва…“.

— Знаеш ли колко гърла трябва да храня… — продължаваше старата госпожица, — колко гърла в този момент, че на всичко отгоре и сестрата, и Жиз! Трима в кухнята, трима на масата, пък и баща ти! Пресметни сам! На седемдесет и осем години, и то в състоянието, в което…

Тя живо отстъпи назад, защото Антоан се беше отдръпнал от масата, за да отиде да си измие ръцете. Все още много се боеше от болести и зараза. Положението, в което се намираше от една година — да живее в къща, където има тежко болен човек, да се сблъсква по коридорите с болногледачки и лекари; да диша въздух, наситен с миризми на лекарства, — действуваше върху нея като някаква отрова: бавно отравяне, което ускоряваше още повече общата й отпадналост, започнала преди три години. Впрочем тя самата съзнаваше до известна степен своята немощ: „Откакто господ ми отне Жак — стенеше тя, — аз съм вече половин човек“.

Но като видя, че Антоан си сапунисва ръцете и стои неподвижен, тя прекрачи плахо до умивалника:

— Говори на сестрата, Антоан, говори й! Тебе тя ще те послуша.

Той се съгласи с едно примирително „да“. След това, без да й обръща повече внимание, напусна стаята. Тя погледа краката му, докато той се отдалечаваше, проследи го с нежен поглед. Понеже Антоан почти никога не й отговаряше и не й противоречеше, тя го наричаше „моята утеха на този свят“.

 

 

Той мина обратно по коридора, за да влезе в кабинета през вестибюла, като че ли пристига отвън.

Г-н Тибо беше сам със сестрата. „Значи, Жиз е в стаята си — помисли си Антоан. — Тогава сигурно ме е чула, че минавам… Избягва ме…“

— Добър ден, тате — каза той с онзи лек тон, с който си служеше сега винаги край леглото на болния. — Добър ден, сестра.

Г-н Тибо повдигна клепачи.

— А, ето те и тебе.

Той седеше в голямо тапицирано кресло, близо до прозореца. Главата му сякаш бе станала твърде тежка за раменете и брадичката му притискаше салфетката, която сестрата бе завързала около врата му. Двете черни патерици, подпрени отстрани на високото облегало, изглеждаха необикновено дълги поради свитото тяло на стареца. Псевдоренесансовото пъстро стъкло на прозореца хвърляше цветни сенки върху колосаното боне на сестра Селин и червеникави петна върху покривчицата на масата, където димеше чиния с млечна супа от тапиока.

— Хайде! — рече сестрата. Тя гребна една лъжица от супата, отцеди капките на ръба на чинията и с едно игриво „ха сега“, сякаш даваше кашичка на бебе, мушна лъжицата между меките устни на болния и я изсипа, преди той да успее да се обърне. Двете ръце на стареца, проснати на коленете, затрепериха от досада. Честолюбието му страдаше, когато го виждаха, че не може да се храни сам. Направи усилие да хване лъжицата, която сестрата държеше, но отдавна схванатите му пръсти, сега отекли и подути, отказваха да му служат. Лъжицата се изплъзна и падна на килима. С рязко движение той блъсна чинията, масата и сестрата.

— Не съм гладен! Не искам да ме насилват! — извика той, като се обърна към сина си, сякаш искаше защита от него. И очевадно окуражен от мълчанието на Антоан, хвърли на калугерката зъл поглед. — Вдигнете всичко това!

Без да спори, сестрата отстъпи крачка назад и се скри от погледа му.

Болният се закашля. Слаба, суха кашлица, без задъхване, постоянно прекъсваше думите му и го караше да стиска юмруци и да бръчка затворените си клепачи.

— Знаеш ли — подхвана сякаш със злорадство г-н Тибо, — снощи ми се гадеше и тази сутрин също.

Антоан усети, че баща му го разглежда изкосо. Той си придаде безразличен вид:

— Гледай ти!

— Намираш ли, че това е естествено?

— Бога ми, признавам си, че очаквах това — подхвърли Антоан, като се усмихваше.

Той играеше ролята си без особено усилие. За никой болен не бе проявявал толкова жалост и търпение: идваше всеки ден, много често дори сутрин и вечер, и всеки път, без да се умори, сякаш наново превързваше една и съща рана, напрягаше ума си да измисли лъжливи, но логични съображения. Всеки ден той повтаряше с все същия убеден тон все същите успокоителни думи: „Е, какво искаш, тате, стомахът ти не е вече като на млад човек! Стават вече осем месеца, откак те тъпчат с лекарства и прахове. Да бъдем доволни, че стомахът ти не е показал умора по-рано“.

Г-н Тибо замълча. Той разсъждаваше. Беше се вече съвсем успокоил от тази нова мисъл и изпитваше облекчение, че може пак да се разсърди на нещо или на някого.

— Да — каза той, като плесна безшумно с големите си ръце, — тези магарета с техните лекарства ми… Ай, кракът ми!… Те ми… Те ми съсипаха стомаха!… Ай!

Болката беше тъй внезапна и тъй остра, че за миг цялото му лице се разкриви. Горната част на тялото му се изви настрана и като се опря на ръцете на сестрата и на Антоан, той успя да изпъне крака си и да отклони огнената бразда, която го изгаряше.

— Ти ми беше казал… че серумът на Теривие… ще подействува на този ишиас! — изкрещя той. — Е, кажи, по-добре ли е сега?

— Да, разбира се — рече хладно Антоан.

Г-н Тибо му хвърли слисан поглед.

— Господинът сам призна, че от вторник страда по-малко — извика сестрата, която беше свикнала да повишава прекалено глас, защото г-н Тибо не чуваше добре. Използувайки благоприятния момент, тя изсипа цяла лъжица тапиока в устата на болния.

— От вторник ли? — промълви старецът, като най-добросъвестно се мъчеше да си припомни какво е казал. След това замълча.

Антоан мълчеше и със свито сърце наблюдаваше изсъхналото лице на баща си: умственото усилие отпущаше мускулите на челюстта, повдигаше веждите и караше клепките да мигат. Горкият старец искаше да вярва, че ще се излекува и всъщност досега никога не се бе съмнявал в това. След минута сестрата използува неговата разсеяност и отново го натъпка с млечна супа. Тогава, понеже яденето го отвращаваше, той така нетърпеливо блъсна сестрата, че тя отстъпи и най-после се съгласи да му развърже салфетката.

— Съсипаха ми стомаха — повтори той, докато калугерката бършеше брадата му.

Но щом тя излезе с подноса, г-н Тибо, който сякаш беше дебнал момента да остане сам с Антоан, се наведе бързо и като се облегна на лакътя си, с доверителна усмивка направи знак на сина си да седне по-близо до него.

— Прекрасно момиче е сестра Селин — започна той убедително. — Знаеш ли, Антоан, тя наистина е свято създание… Никога няма да можем достатъчно… да й се отплатим. Но дали спрямо нейния манастир… Знам, че майката игуменка ми е задължена. Но именно поради това ми е неловко. Да злоупотребявам толкова дълго с тази преданост, когато има толкова други по-тежко болни хора, които може би чакат и които страдат! Не си ли на същото мнение?

Понеже предчувствуваше, че Антоан ще му възрази, той го спря с ръка и въпреки кашлицата, която прекъсваше думите му, смирено и любезно издаде напред брада и продължи:

— Разбира се, не казвам това за днес, нито за утре, но… Не мислиш ли, че… скоро… щом като съвсем се поправя… ще трябва да върнем свободата на това прекрасно момиче? Не можеш да си представиш, драги мой, колко е мъчително да имаш постоянно някого около себе си! Да я освободим, щом бъде възможно, а?

Антоан кимаше с глава в знак на съгласие, но нямаше кураж да отговори. Ето в какво се бе превърнала тази непоколебима, властна воля, с която се бе сблъсквал през младежките си години. Доскоро този деспот би изгонил без всякакви обяснения досадната болногледачка; днес, омаломощен, безпомощен… В подобни моменти физическата отпадналост личеше още по-ясно, отколкото когато Антоан усещаше под пръстите си изтощените органи.

— Отиваш ли си вече? — прошепна г-н Тибо, като видя, че Антоан става.

В този упрек имаше и съжаление, и молба, и дори нежност. Антоан се трогна.

— Трябва — каза той, като се усмихна. — Имам визити цял ден. Ще гледам да намина довечера.

Той се приближи да целуне баща си — това беше нова привичка, но старецът се извърна настрани.

— Добре тогава, тръгвай, драги мой, тръгвай.

Антоан излезе, без да отговори.

 

 

Във вестибюла, смешно кацнала на един стол, го дебнеше госпожицата:

— Трябва да ти говоря, Антоан… да ти говоря за сестрата…

Но силите му вече се бяха изчерпали. Той грабна пардесюто и шапката си и затвори вратата след себе си.

На площадката се почувствува за миг обезсърчен. Направи усилие да навлече пардесюто си и това му припомни болката в кръста, която изпитваше като войник, когато повдигаше тежката раница след кратката почивка при поход…

 

 

Животът на улицата, колите, минувачите, които се бореха с есенния вятър, му възвърнаха жизнерадостта.

Той тръгна да търси такси.