Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (36)

I

Дванадесет и половина часът. Домът на улица Дьо л’Юниверсите.

Антоан изскочи от таксито и потъна в сводестия вход.

„Понеделник, приемният ми ден“ — помисли си той.

— Добър ден, господине.

Той се обърна. Двама хлапаци се бяха сгушили във входа, като че ли да се запазят от вятъра. По-големият беше свалил каскета си и вдигаше към Антоан кръглата си и подвижна като на врабче главичка, вперил смел поглед в него. Антоан се спря.

— Искахме да ви помолим да дадете лекарство на… на него, че е болен.

Антоан се приближи до този „него“, който стоеше малко по-настрана.

— Какво ти е, момченце?

Течението повдигаше пелерината на хлапака, изпод която се показваше превързаната му ръка.

— Дребна работа — поде уверено по-голямото момче. — Даже не е от трудова злополука, но все пак в печатницата пипна тази гадна пъпка. Боли го чак до рамото.

Антоан бързаше.

— Има ли температура?

— Моля?

— Има ли треска?

— Да, това трябва да е — отвърна по-големият, като поклати глава и се вгледа загрижено и изпитателно в лицето на Антоан.

— Трябва да кажеш на родителите си да го заведат в „Шарите“, нали знаеш, голямата болница наляво. В два часа има приемен час.

Детето бе явно разочаровано: лицето му се сви, но то бързо се овладя и с умолителна полуусмивка каза:

— Аз мислех, че вие ще…

После веднага си придаде спокоен вид и с тона на човек, който отдавна е свикнал да се примирява с неизбежното, добави:

— Няма значение. Ще се справим. Благодаря, господине. Хайде, Лулу.

Той се усмихна без задна мисъл, любезно повдигна каскета си и пристъпи към улицата.

Заинтригуван, Антоан се поколеба за една секунда.

— Мене ли чакахте?

— Да, господине.

— Кой ви… — Той отвори вратата към стълбището. — Влезте тук, не стойте на течение. Кой ви изпрати тук?

— Никой. — Муцунката на детето светна. — Ами че аз ви познавам добре. Аз съм писарчето от кантората… Кантората в дъното на двора.

Антоан, който стоеше до болното дете, улови машинално ръката му. Допирът с влажна длан, с горяща китка винаги предизвикваше у него неволен трепет.

— Къде живеят родителите ти, момченце?

Момчето обърна уморения си поглед към по-стария си брат.

— Робер!

Робер се намеси:

— Нямаме родители, господине. — После, след кратка пауза, добави: — Живеем на улица Верньой.

— Нямате нито баща, нито майка?

— Не.

— Тогава дядо или баба?

— Не, господине.

Лицето на момчето беше сериозно, погледът му — прям. В него не прозираше никакво желание да омилостиви Антоан, нито да го заинтригува; по лицето му не беше изписана дори отсянка на тъга. По-скоро учудването на Антоан можеше да изглежда детинско.

— На колко си години?

— На петнадесет.

— А той?

— На тринадесет и половина.

„Дявол да ги вземе! — каза си Антоан. — Вече е един без четвърт! Трябва да телефонирам на Филип. Да обядвам. Да се кача горе. И да отида до предградието Сент-Оноре, преди да дойдат пациентите… Днес имам приемен ден!…“

— Хайде — рече той изведнъж, — ела да ми покажеш ръката си. — И за да не бъде задължен да отговори на сияещия, но съвсем не изненадан поглед на Робер, той мина напред, извади ключа си, отвори вратата на партера и избута двамата хлапаци през вестибюла до кабинета си.

Леон се показа на прага.

— Недейте слага още масата, Леон… А ти бързо свали всичко това. Брат ти ще ти помогне. Полека… Така. Ела сега насам.

Под сравнително чистата превръзка се показа мършава ръка. Над китката имаше повърхностен флегмон, добре ограничен, който изглеждаше вече съвсем узрял. Антоан престана да мисли за напредналото време и сложи показалеца си върху цирея. После с двата пръста на другата ръка леко го стисна отдолу. Така: той ясно почувствува как течността се движи под показалеца му.

— Е, боли ли те? — Той опипа подутата част до лакътя; след това ръката му мина до възпалените жлези под мишницата.

— Не много… — прошепна малкият, цял стегнат и без да сваля очи от брат си.

— О, да, боли — възрази Антоан със сърдит тон. — Но виждам, че си храбро момче. — Той втренчи поглед в смутените очи на детето. Сякаш искра мина между очите им: само за миг детето се поколеба, но веднага след това се устреми доверчиво към Антоан. Едва тогава той се усмихна. Момчето веднага наведе глава. Антоан го погали по бузата и леко повдигна брадичката му, която все още не се поддаваше.

— Слушай. Ще направим един малък разрез и след половин час ще се почувствуваш много по-добре. Искаш ли?… Ела насам.

Малкият покорно и храбро направи няколко стъпки; но щом Антоан престана да го гледа, куражът му го напусна. Той обърна към брат си умолително лице, търсейки помощ от него:

— Робер, ела и ти!

Съседната стая — с фаянсови плочки, линолеум, барабан за изваряване на инструменти и емайлирана маса под силна лампа с рефлектор — служеше при нужда за малки операции. Леон я беше кръстил „лабораторията“; това беше банята на предишните наематели. Старият апартамент, който Антоан и брат му заемаха в бащината си къща, наистина беше станал тесен дори когато Антоан остана сам в него. Той има късмет да намери напоследък един четиристаен апартамент, също на партера, в съседната къща. Там беше пренесъл работния си кабинет и спалнята си и бе уредил своята „лаборатория“. Бившият му кабинет беше превърнат в чакалня за пациентите му. Широк отвор, пробит в стената между двете къщи, съединяваше двата вестибюла; така двата апартамента бяха слети в един.

След няколко минути флегмонът беше добре срязан.

— Още малко кураж… Ето… Още малко… Свърши се! — рече Антоан и отстъпи крачка назад. Но момчето, пребледняло, почти припадна в напрегнатите мишци на брат си.

— Хей, Леон! — извика весело Антоан. — Малко коняк за тези юнаци! — Той намокри две парчета захар с малко коняк. — Изхрускай това. И ти също. — После се наведе към оперираното момче: — Не е ли много силно?

— Хубаво е — промълви детето като се усмихна насила.

— Дай си ръката. Не се страхувай, нали ти казах, че се свърши. Промиването и компресът не болят.

Телефонът иззвъня. Гласът на Леон се чу от вестибюла:

— Не, госпожо. Докторът е зает… Не днес следобед, докторът има приемен ден днес… О, едва ли ще бъде възможно преди вечеря… Добре, госпожо, на вашите услуги.

— Един дренаж за всеки случай — измърмори Антоан, наведен над цирея. — Добре. И малко стегната превръзка, това е необходимо… Сега ти, баткото, слушай: ще заведеш брат си в къщи и ще кажеш да го сложат на легло, за да не си мърда ръката. С кого живеете?… Все пак сигурно някой се грижи за малкия.

— Ами аз се грижа.

Погледът му беше прям, пламтящ от дързост и лицето му изразяваше чувство на достойнство. Тук всяка усмивка би била неуместна. Антоан хвърли поглед към стенния часовник и още веднъж потисна любопитството си.

— Кой номер на улица Верньой?

— Тридесет и седем, Б.

— Робер кой?

— Робер Бонар.

Антоан записа адреса и вдигна очи. Двете деца стояха прави, вперили чист поглед в него — никакъв знак на благодарност, но израз на доверие, на пълна сигурност.

— Хайде, малките, бягайте сега, защото много бързам… Ще намина у вас между шест и осем, за да сменя дренажа. Ясно?

— Да, господине — отговори по-малкият брат, който като че ли намираше всичко за много естествено. — На последния етаж, врата номер три, точно срещу стълбите.

— Може да поднасяте, Леон — извика Антоан веднага щом децата излязоха. След това вдигна телефона: — Ало… Елизе 01–32.

На масата във вестибюла, до самия апарат, бележникът на пациентите, които бяха се записали за преглед, бе широко разтворен на страницата: „1913 — Понеделник, 14 октомври“.

Държейки слушалката, Антоан се наведе и прочете:

— 14 ч. и 30 мин. — госпожа дьо Батенкур. Няма да съм се върнал по това време, ще почака… 15 ч. и 30 мин. — Рюмел, да… Лиутен, добре… Госпожа Ернст, не я познавам… Вианзони… дьо Файел… така…

— Ало… 01-32?… Прибра ли се професор Филип? Тук е доктор Тибо… (Пауза.) Ало… Добър ден, шефе… Попречих ви на обеда… Отнася се за консилиум. Бързо е. Много… Детето на Еке… Да, Еке, хирургът… Много сериозно, уви, просто безнадежден случай: отит, който не е лекуван навреме, с всички усложнения. Ще ви обясня, трогателен случай… О, не, шефе, той иска да види вас, непременно. Не можете да откажете на Еке… Разбира се, колкото е възможно по-скоро, веднага… И аз не съм, заради приемния ми ден, днес е понеделник. Значи, разбрахме се: ще мина да ви взема в два без четвърт… Благодаря, шефе.

Той закачи слушалката, прегледа още веднъж списъка на посещенията и въздъхна; това беше условната въздишка на умора, която обаче се опровергаваше от доволния израз на лицето му.

Леон се приближи с глупава усмивка на безбрадото си лице:

— Знае ли господинът, че тази сутрин котката се окоти?

— Хайде де!

Развеселен, Антоан влезе в кухнята. Котката се беше излегнала настрани в един панер, пълен с парцали, където шаваха малки топки, покрити с лепкави косми, които тя непрекъснато ближеше с грапавия си език.

— Колко са?

— Седем. Снаха ми поиска да й запазя едно.

Леон беше брат на портиера. Повече от две години вече работеше у Антоан и изпълняваше задълженията си с ритуално усърдие. Той беше мълчалив момък с повехнал тен на лицето, без определена възраст; редки, меки и безцветни коси бяха странно прилепнали о черепа над прекалено дългото му лице; дългият, увиснал нос и постоянно мигащите очи му придаваха тромав вид, който усмивката още повече подчертаваше. Но тази непохватност беше само удобна маска — може би той нарочно си я придаваше, — под която се криеше съобразителен ум, здравомислещ и скептичен, на който не липсваше дори известна доза оригинален хумор.

— А другите шест ще ги удавите ли? — запита Антоан.

— Разбира се, че как иначе — отвърна Леон невъзмутимо. — Господинът иска ли да ги запази?

Антоан се усмихна, завъртя се на токовете си и с бързи крачки отиде в старата стая на Жак, която сега му служеше за трапезария.

Яйцата, шницелът със спанак, плодовете, всичко беше на масата; Антоан не можеше да търпи да чака следващото блюдо. Омлетът миришеше хубаво на горещо масло и на тиган. Кратък отдих, четвърт час почивка между сутринта, прекарана в болницата, и следобедните посещения.

— От къщи нищо ли не са заръчали да ми кажете?

— Не, господин докторе.

— Госпожа Франклен не е ли телефонирала?

— Да, господни докторе. Ще дойде в петък. Записано е.

Телефонът иззвъня. Гласът на Леон:

— Не, госпожо. Седемнадесет часа и тридесет минути е заето. Осемнадесет часа също… На вашите услуги, госпожо.

— Кой беше?

— Госпожа Стокне. — Леон си позволи да повдигне леко рамене. — За момченцето на някаква приятелка. Тя ще ви пише.

— Коя е тази госпожа Ернст, записана за седемнадесет часа? — И без да дочака отговор, той добави: — Извинете ме пред госпожа дьо Батенкур; ще закъснея най-малко двадесет минути… Дайте ми вестниците. Благодаря. — Хвърли поглед към часовника. — Горе сигурно вече са станали от масата?… Телефонирайте, моля ви се. Повикайте госпожица Жизел и донесете апарата тук. Поднасяйте и кафето, веднага.

Той грабна слушалката, чертите му се отпуснаха, погледът му се зарея усмихнат някъде надалеч, сякаш с един размах на крилата цялото му същество отлетя, устреми се към другия край на жицата.

— Ало… Да, аз съм. О, почти свърших… — Антоан се засмя. — Не, грозде, изпрати ми го един пациент, чудесно е… А горе? — Той послуша малко. Лицето му все повече и повече се помрачаваше. — Гледай ти! Преди или след инжекцията? Непременно трябва да го убедим, че това е нормално. — Пауза. Лицето му отново светна. — Слушай, Жиз, сама ли си на телефона? Слушай, трябва да те видя днес, имам да ти говоря. Сериозно… Тук, разбира се. Няма значение кога, от три и половина нататък, искаш ли? Леон ще те въведе… Значи, разчитам на тебе?… Добре… Изпивам си кафето и се качвам.