Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (33)

XII

По времето, когато Жером живееше още в Париж, той бе наредил на портиера в къщата на авеню Дьо л’Обсерватоар да събира писмата му. От време на време той идваше лично да ги вземе от портиерската стая. После престана да идва, без да остави адрес. За две години на негово име се бяха натрупали цял куп пратки, които портиерът, щом научи за завръщането на г-н дьо Фонтанен в Мезон-Лафит, помоли Даниел да му предаде лично.

В тази купчина от печатни реклами Жером с изненада откри две стари писма.

С едното, носещо дата от преди осем месеца, му съобщаваха, че на негова сметка са депозирани в банката шест хиляди и няколкостотин франка, произхождащи от ликвидацията на една пропаднала сделка, от която той отдавна бе престанал да се надява, че ще получи нещо.

Лицето му светна. Пристигането на тази сума разпръсна напълно потиснатото настроение, което го гнетеше, откакто се бе завърнал в Мезон. Той се чувствуваше неудобно не само защото живееше в дом, където не можеше вече да намери мястото си, но също и поради парични затруднения, които нараняваха гордостта му.

От пет години насам съпрузите Дьо Фонтанен бяха разделили имотите си.^[1] Терез се беше отказала от развода, но бе отнела на мъжа си управлението на скромното имущество, наследено от баща й, пастора. Макар и доста накърнено вече, това имущество й беше позволило да живее не съвсем зле, без да трябва да напусне апартамента си, нито да прави икономии от образованието на децата си. Колкото до Жером, който не бе прахосал още цялото си лично имущество, той бе продължил да прави сделки; дори в Белгия и Холандия, където Ноеми го мъкнеше със себе си, той играеше на борсата, спекулираше, финансираше нови изобретения. Надарен въпреки лекомислието си с известен усет и подпомогнат от авантюристичния си дух, той понякога залагаше на доходни сделки. Каквито и да бяха приходите му, общо взето, той успяваше да преживее и по-голямата част от времето беше живял господарски. Намираше дори възможност да успокои от време на време съвестта си, като вложи на сметката на жена си по няколко хиляди франка, за да й помогне в издръжката на Даниел и Жени. През последните месеци на престоя му в чужбина обаче финансовото му положение се бе разклатило и сега той се намираше в невъзможност да получи нещо от капитала си. Не само че не можеше да помисли да върне сумата, която Терез му бе донесла в Амстердам, но дори бе принуден да живее на гърба на жена си. Това го тормозеше; тормозеше го особено мисълта, че тя може зле да изтълкува чувствата му и да предположи, че паричното затруднение, в което се е намирал, е било една от причините да се завърне в къщи.

И така, тази неочаквана сума му върна малко от самочувствието. Сега той щеше да бъде в състояние да се освободи от дълга си. Бързайки да съобщи новината на жена си, той се отправи към вратата, разпечатвайки втория плик, чийто неграмотен почерк не му казваше нищо. Изведнъж се спря поразен.

„Господине,

Трябва да ви кажа, че ми се случи нещо, което не е голяма грижа за мен, а напротив, и че въпреки всичко аз съм много щастлива, защото много страдах, че съм сама, но ме изгониха от мястото ми заради това и съм отчаяна и не вярвам, че вие ще продължавате да ме изоставяте без средства в такъв момент, защото ето че не мога вече да намеря работа, тъй като това започва вече да личи много и аз имам още само трийсет франка и десет су и нямам други пари, за да отгледам детето, което искам сама да храня, както е прилично.

Затова не ви правя упрек, но се надявам, че настоящото ще ви завари с добри намерения спрямо мене, защото трябва да ми дойдете на помощ утре или вдругиден, или непременно в четвъртък, иначе какво ще стане с мене.

Тази, която ви обича вярно: В. Льо Гад“

Най-напред той не разбра нищо; коя Льо Гад? Но изведнъж се сети: „Викторин… Щурчето!“.

Тогава се върна обратно и седна като въртеше листа между пръстите си. „Утре или вдругиден…“ Той разчете датата върху марката и пресметна: писмото бе чакало цели две години! Горкото Щурче! Какво ли е станало? Какво ли си е помислило, когато не е получило отговор? Какво ли е станало с детето? Той си задаваше тези въпроси без истинско вълнение; придал бе на лицето си нажален израз, защото знаеше, че така се постъпва в подобни случаи. Но все пак споменът за едно свенливо и трептящо телце, за две невинни очи, за една уста на малко момиче полека-лека оживяваше в съзнанието му с една все по-възбуждаща яснота…

Щурчето… Как се беше запознал с нея? А, да, у Ноеми. Тя я беше довела от Бретан. А после? Той едва си спомняше за хотела в едно парижко предградие, където я бе крил две седмици. Защо я беше напуснал?… По-добре си спомняше за срещата им две години по-късно, по времето, когато Ноеми пак беше избягала от него. Той наново видя съвсем ясно слугинската стая в мансардата, където се беше качил привечер, след това мебелираната стая на улица Ришпанс, където я бе настанил отново, обхванат от бясна страст. Увлечението му трая два-три месеца; а може би по-дълго?

Той препрочете бележката, погледна отново датата и една позната топлина изпълни съзнанието му и смути погледа му. Жером стана, изпи чаша вода, мушна в джоба си писмото на Щурчето и със съобщението на банката в ръка тръгна из къщи да търси жена си.

След един час взе влака за Париж.

 

 

Когато в девет часа сутринта излезе от гарата Сен-Лазар на обляния от септемврийско слънце площад, първите стъпки предизвикаха у него някакво радостно замайване. Той отиде с кола до банката. Нервно почака пред разни гишета като стъпваше от крак на крак, докато най-после подписа бордерото и сгъна банкнотите в портфейла си. Когато скочи в колата, която го чакаше, той изпита чувство, че се изтръгва завинаги от мрака на последните седмици и възкръсва за нов живот.

Тогава започна редица сложни постъпки из цял Париж, от портиер на портиер, постъпки отначало безплодни, но които най-после към два часа следобед, без да е имал време да обядва, го доведоха при някоя си г-жа Барбен, която беше известна също като г-жа Жюжю. Тя беше излязла, но прислужницата, млада и бъбрива, каза, че е познавала добре г-ца Льо Гад, „на която викат г-ца Ринет и която толкова добре гледа госпожата, когато тя беше болна от плеврит“.

— Само че в хотела, където държи стая, тя се прибира само в сряда; това е свободният й ден.

Жером се зачерви; това беше достатъчно указание за него.

— Знам — заяви той с усмивка на осведомен човек. — Затова и… искам другия й адрес.

Сега те се гледаха като съучастници. „Тя е миличка“ — мина му изведнъж през ума, но той искаше да мисли само за Щурчето.

— На улица Стокхолм — каза най-после прислужницата като се усмихваше.

Колата го закара до тази улица и когато слезе, той бързо намери заведението. Не искаше да признае пред себе си, че някаква тъга се прокрадва в сърцето му и измества чувствата, които го бяха окриляли цялата сутрин.

Рязкото минаване от ярката светлина на улицата в полумрака на сградата още повече го смути. В „японската“ стая, където го въведоха, японско беше само едно евтино ветрило, разгънато на стената над леглото. Той стоеше прав, с шапка в ръка, в естествена поза и накъдето и да обърнеше очи, виждаше фигурата си в някое огледало; най-после седна на края на канапето.

Вратата се отвори шумно и една проститутка в морава туника се появи, но изведнъж се спря.

— О!… — рече тя.

Жером помисли, че жената е сбъркала стаята. Но момичето отстъпваше към вратата, която машинално бе блъснало назад, когато влизаше като промълви:

— Вие?

Той още не можеше да я познае.

— Ти ли си, Щурче?

Без да сваля очи от Жером, сякаш очаквайки той да извади оръжие от джоба си, Ринет протегна ръка към леглото, дръпна към себе си покривката и се уви в нея.

— Какво има? Изпраща ли ви някой? — запита тя.

Той отчаяно търсеше детските черти на Щурчето в гримираното, малко подпухнало лице на тази кукла с късо отрязани коси; не можеше да открие у нея дори някогашния й свеж селски глас.

— Какво искате от мене? — запита тя.

— Дойдох да те видя, Щурче.

Той й говореше кротко. Тя погрешно изтълкува тона му и за момент остана слисана; после, като погледна настрани, сякаш реши да използува случая.

— Щом искате — рече тя.

Без да пусне покривката, с която се бе завила, но като освободи малко гърдите и ръцете си, тя се приближи до канапето и седна.

— Кой ви праща? — повтори тя като наведе чело.

Жером не разбираше въпроса й. Той не знаеше, че тя познава Даниел. Прав, смутен, той й обясни, че току-що се е завърнал във Франция, след като дълго време е бил в чужбина, и току-що е намерил писмото й.

— Писмото ми ли? — рече тя като вдигна очи.

Той разпозна сиво-зеленикавия блясък на зениците й, които все още бяха останали чисти. Подаде й плика; тя го взе и го разгледа с изумен вид.

— Ама наистина! — рече тя с поглед, изпълнен с дълго таена омраза, и известно време остана така, с писмото в ръка, после поклати глава. — И все пак — поде тя, — като си помисля, че дори не ми отговорихте!

— Но, Щурче, нали ти казвам, че отворих писмото ти едва тази сутрин.

— Няма значение, поне трябваше да отговорите — заяви тя, като клатеше упорито глава.

Жером търпеливо подхвана:

— Нали виждаш, веднага дойдох. — Той не можеше да чака повече: — Кажи ми… детето?…

Тя сви устни, преглътна слюнката си, направи усилие да отговори, но замълча. Очите й се изпълниха със сълзи.

Най-после каза:

— То умря. Роди се преждевременно.

Жером въздъхна; но това сякаш бе въздишка на облекчение. Той стоеше безмълвен, засрамен, унижен под неумолимия поглед, който Ринет бе вперила в него.

— Като си помисля, че всичко се случи заради вас — каза тя. Гласът й бе по-малко суров от погледа й. — Аз не бях уличница, вие добре го знаете. На два пъти повярвах това, което ми казвахте. На два пъти напуснах всичко, за да ви последвам… Ах, колко плаках, когато си заминахте втория път!

Тя продължаваше да го гледа изкосо, вдигнала рамене, с малко изкривена уста; очите й, по-зелени през сълзите, блестяха. А той, раздразнен, нажален, не знаеше как да се държи и се усмихваше пресилено. Колко приличаше тази усмивка на усмивката на Даниел. Тя избърса очите си и после изведнъж запита с неочаквано спокоен глас:

— А как е госпожата?

Жером помисли, че тя говори за Ноеми. Идвайки в Париж, той беше решил да премълчи смъртта на г-жа Пти-Дютрьой; страхуваше се, че ако трогне Щурчето, ако събуди у нея чувства и угризения, това може да развали плановете, които си беше изградил. Затова, без да мисли много, той каза лъжата, която беше си приготвил:

— Госпожата ли? О, тя играе в театъра, в чужбина. — Все пак трябваше да превъзмогне едно леко вълнение, за да добави: — Мисля, че е добре.

— В театъра — повтори Ринет с уважение.

Те замълчаха. Тя се беше обърнала към него в очаквателна поза. Откри още малко бюста и рамото си и се усмихна.

— Но вие не сте дошли за това, нали?

Жером разбираше добре, че при най-малкия знак от негова страна Ринет ще се съгласи. Уви, нищо не бе останало от лудото желание, което от сутринта го караше да тича като ловджийска хрътка по следите на жертвата си из всички парижки квартали.

— Именно за това и за нищо друго — възрази той.

Ринет изглеждаше изненадана, почти засегната.

— Знаете ли, тук не ни е позволено да приемаме… обикновени гости…

Жером се опита да отклони разговора.

— Защо си си отрязала косата?

— Тук това се харесва.

Той се усмихваше, за да прикрие смущението си и не намираше какво да й каже. И все пак не се решаваше да си отиде. Някаква неудовлетвореност, скрита в дълбочината на душата му го задържаше в тази стая, сякаш тук той трябваше да извърши още нещо, нещо важно. Но какво? Горкото Щурче… Злото беше сторено, нищо не можеше да се направи вече… Нищо ли?

Малко смутена от това мълчание, Ринет го разглеждаше крадешком; гледаше го повече с любопитство, отколкото със злоба. Защо ли се е върнал? Значи, все още я обича малко? Тази мисъл я смути. И изведнъж й хрумна, че би могла да има друго дете от него. Внезапно всичките й измамени надежди се съживиха. Син на Жером, братче на Даниел, дете, което ще бъде нейно, само нейно… Тя без малко не се свлече на пода, за да прегърне коленете му и да прошепне с вдигнато към него умолително лице: „Искам дете от тебе!“. Но това би значило за една прищявка да съсипе цялото си бъдеще, изградено с толкова труд. Тя потръпна едва забележимо и с очи, втренчени в неизпълнимата си мечта, си каза със затворена уста: „Не, не бива!“.

— А Даниел как е? — рече тя изведнъж.

— Кой? Даниел, синът ми ли? — Той добави стеснено: — Познаваш ли го?

Без да знае точно защо, Ринет се беше надявала, че между Даниел и връщането на Жером има някаква връзка. Тя съжаляваше, че произнесе това име, защото беше решила да не казва нищо: нито бащата, нито синът щяха някога да узнаят с каква любов, с каква объркана любов…

Тя отговори уклончиво:

— Дали го познавам? Цял Париж го познава. Срещала съм го.

Жером изглеждаше още по-загрижен. Все пак той не посмя да попита: „Тука ли го срещна?“.

— Къде? — запита той.

— Къде ли не! По кабаретата.

„А — помисли си той, — така си и мислех. Вече му казах какво мисля за неговия начин на живот.“

— О, това беше някога — побърза да прибави тя. — Не знам дали още ходи по кабарета. Може да е станал като мене; сега аз вече съм сериозна.

Той я погледна, но не отговори нищо. С искрена тъга си мислеше за безпътния живот на младежта, за разпуснатите нрави, за това заведение, за това същество, хвърлено в ноктите на злото…

„Защо е такъв животът?“ — помисли си той и изведнъж се почувствува съкрушен и разкаян.

Отдадена на мечтите си за бъдещето, към което сега бе насочен целият й живот, Ринет мислеше на глас като разтягаше и отпущаше с плясък жартиера си:

— Да, сега аз пооправих работите си. Затова не ви се сърдя вече… Ако съм все така сериозна, ако работя, след три години — сбогом, Париж! Този ваш мръсен, отвратителен Париж!

— Защо три години?

— Ами направете сам сметката: няма още цял месец, откакто съм дошла тук, и вече изкарвам петдесет-шестдесет франка чисто. Четиристотин франка на седмица. Е, за три години, а може би и по-рано, ще имам тридесет хиляди франка. И тогава — свършено е с Щурчето, с Ринет и с всичко останало! Викторин си взема паричките, събира си парцалите и хоп — във влака за Ланион! Сбогом на компанията!

Тя се смееше.

„Не, все пак не съм така лош, каквито са делата ми — повтаряше си Жером и отчаяно се мъчеше да се убеди в това. — Не. Това е много по-сложно. Аз струвам повече от живота, който водя. И все пак, ако не бях аз, това дете… Ако не бях аз!“ — В паметта му отново изплува светата дума: „Горко томува, чрез когото идва съблазънта!“.

— Живи ли са още родителите ти? — запита той. Една мисъл, още смътна, която той се мъчеше да потисне, бавно се оформяше в съзнанието му.

— Баща ми умря миналата година на Сент-Ив. — Тя се спря, като се колебаеше дали да се прекръсти; после реши да не се кръсти. — Само леля ми е жива. Тя има една къщичка на площада, малко по-навътре от черквата. Ходили ли сте в Перос-Гирек? Старата няма друга наследница, освен мене. Не че има голям имот, но си има къщичка. Живее от рента. Хиляда франка годишно. Тя е била дълги години на работа у едни благородници. Сега събира таксата за столовете по парковете, това все пак й носи нещо… Ето — продължи тя и лицето й просия, — с тридесет хиляди франка капитал г-жа Жюжю казва, че мога да имам същата рента или почти същата. И аз ще намеря какво да работя, за да си добавя нещо отгоре. Ще живеем двете заедно. Винаги сме се погаждали добре с нея. А пък там — заключи тя с тежка въздишка, като гледаше пръстите на краката си, които се движеха в малката копринена обувка, — там никой нищо не знае за мене: всичко ще бъде свършено, забравено.

Жером беше станал. Неговата мисъл узряваше и го завладяваше. Той направи няколко крачки надлъж и нашир. Да бъде щедър… Да я откупи…

Той се спря пред Ринет:

— Значи, много обичате Бретан?

Тя бе така изненадана, когато той й заговори на „вие“, че не отговори веднага.

— О, много! — каза най-после.

— Е, тогава трябва да се върнете там. Да… Слушайте ме.

Той отново почна да се разхожда напред-назад. Хванат бе от нетърпение като разглезено дете. „Ако не се уреди веднага — помисли той, — не знам дали изобщо ще излезе нещо.“

— Слушайте какво ще ви кажа — подхвана той с неравен глас. — Трябва да се върнете там! — И като я загледа право в лицето, подхвърли: — Още тази вечер.

Тя се разсмя:

— Аз ли?

— Вие.

— Тази вечер?

— Да.

— В Перос?

— В Перос.

Викторин вече не се смееше. Навела чело, тя го разглеждаше със злобен израз на лицето. Защо се подиграва с нея сега? И защо се шегува с тия работи?

— Ако имахте хиляда франка годишно като леля си… — започна той и се усмихна; усмивката му не беше зла. Какво искаше да каже с тия хиляда франка?

Тя спокойно пресметна колко прави тази сума, разделена на дванадесет.

Той престана да се усмихва и продължи:

— Как се казва нотариусът в Перос?

— Нотариусът ли? Кой? Господин Беник ли?

Жером се изпъчи.

— Ето какво, Щурче, давам ти честна дума, че всяка година на първи септември господин Беник ще ти предава хиляда франка от мене. А за тази година вземи — рече той като отвори портфейла си. — Ето ти и още хиляда франка отгоре, за да се настаниш там. Вземи ги.

Тя разтвори очи, захапа устната си и не продума нищо. Парите бяха пред очите й. Стига да протегне ръка… Тя бе още толкова наивна по душа, че се възхити, без да прояви недоверие. Най-после взе банкнотите, които Жером търпеливо й подаваше, сгъна ги няколко пъти, мушна ги в чорапа си и погледна Жером, без да знае какво да каже. Дори не й мина през ум да го целуне. Тя беше забравила каква е сега и дори какво са били двамата един за друг; той отново беше станал г-н Жером, приятелят на г-жа Пти-Дютрьой, и тя се страхуваше от него както в първите дни.

— При едно условие — добави той. — Че ще заминете още тази вечер.

Тя се изплаши.

— Тази вечер? Днес? О, не, господин Жером! Невъзможно!

Той по-скоро би се отказал от доброто си дело, отколкото да отложи, макар и с един ден изпълнението му.

— Още тази вечер, дете, и то пред мен.

Ринет бързо разбра, че Жером няма да отстъпи и изведнъж се разсърди. Тази вечер? Това е съвсем безсмислено! Първо на първо сега е тъкмо работно време. И после багажът й е в хотела! Ами приятелката, с която деляха наема на стаята? Ами г-жа Жюжю? Ами прането у перачката? Най-напред тук няма да я оставят да си замине току-така. Разтревожена, тя се мяташе като птиче, хванато в капан.

— Ще отида да ви доведа госпожа Роза — извика най-сетне тя със сълзи на очите като видя, че изчерпва аргументите си. — Ще видите тогава, че е невъзможно. Преди всичко аз самата не искам.

— Върви, върви бързо!

Жером очакваше бурен спор и се готвеше да повиши тон. Той бе изненадан от благосклонната усмивка на г-жа Роза.

— Но, разбира се — отговори тя, подушвайки веднага някакъв капан от полицията. — Всички дами тук са свободни, ние никога не ги задържаме. — Тя се обърна към Ринет и с тон, който не търпи възражение, каза като изпляска с пълничките си ръце: — Идете бързо да се облечете, мое дете. Нали виждате, че господинът чака.

Поразена, Ринет сключи ръце като гледаше ту Жером, ту г-жа Роза. Едри сълзи размиваха грима й. Безброй противоречиви мисли се преплитаха в главата й. Тя беше безпомощна, вбесена, смаяна. Мразеше Жером. И в същото време се колебаеше да напусне стаята, преди да му направи знак да не споменава ни дума за двете банкноти, които бе скрила в чорапа си. Г-жа Роза почервеня от яд, сграбчи лакътя й и се видя принудена да я блъсне към стълбите.

— Подчинявайте се, госпожице! — А след това тихо й пошепна: — Да не си посмяла да стъпиш тук вече, шпионка такава!

 

 

Половин час след това Жером и Ринет слизаха от таксито пред къщата, където Ринет държеше мебелирана стая.

Тя не плачеше вече. Въпреки всичко постепенно беше започнала да свиква с мисълта за това внезапно заминаване, защото Жером й казваше какво трябва да върши. Все пак от време на време тя повтаряше като някакъв припев:

— След три години, не възразявам… Но така изведнъж, о, не!

Жером я тупаше по ръката, без да й отговори. Той си повтаряше тихичко: „Тази вечер, още тази вечер“. Чувствуваше у себе си достатъчно енергия да сломи всяка съпротива, но същевременно схващаше много ясно границите на тази енергия: нямаше време за губене.

Той накара да му донесат сметката за месеца и едно разписание. Влакът тръгваше в деветнадесет часа и петнадесет минути.

Ринет го помоли да й помогне да измъкне от шкафа стария черен сандък, в който имаше някакви дрехи, направени на вързоп.

— Това е костюмът ми от времето, когато слугувах — рече тя.

Жером си спомни за роклите на Ноеми, които Никол бе оставила на хазяйката в Амстердам. Той седна, взе Ринет на коляното си и бавно, но с увлечение, така че в края на всяка фраза гласът му затреперваше й държа една проповед: тя трябвало да изостави тоалета си на проститутка, да се откаже от този живот, да се върне напълно към някогашната си простота и чистота.

Ринет послушно внимаваше в думите му. Те намираха отзвук в една част от предишната й личност. „Пък и за какво ми са тези парцали в Перос? — помисли си тя. — Да ида с тях на неделната литургия? За каква ще ме вземат?“ Не би могла да се реши да ги хвърли, нито дори да подари някому това бельо с дантели, тези ярки рокли, които бяха погълнали толкова от спестяванията й. Но тя дължеше двеста франка на приятелката си, с която живееха заедно; и откакто се говореше за заминаване, този дълг й беше не малка грижа; защо да не остави тези труфила на приятелката си, така ще й се наплати, без да трябва да разваля банкнотите на Жером. Всичко се нареждаше.

И изведнъж мисълта да облече пак измачкания си черен костюм я накара да запляска с ръце, като че ли щеше да върви на карнавал. Тя нетърпеливо скочи на пода и избухна в нервен смях, който я разтърси цяла като ридание.

Жером се беше обърнал гърбом, за да не я смущава, докато се преоблича. Той се приближи до прозореца и потъна в съзерцание на отсрещната стена на малкото дворче.

„Все пак струвам повече, отколкото хората си мислят“ — казваше си той. В неговите очи доброто му дело обаче изкупваше грешка, за която никога не се бе чувствувал действително виновен.

Въпреки всичко нещо все още липсваше, за да се успокои напълно. Без да обърне глава, той извика:

— Кажете, че не ми се сърдите вече!

— О, не!

— Кажете ми го! Кажете ми: „Прощавам ви“. — Тя не се решаваше. — Бъдете добра — умоляваше я той като продължаваше да гледа навън, — произнесете само тези две думи.

Тя изпълни желанието му:

— Разбира се, че… ви прощавам, господин Жером.

— Благодаря.

Очите му се наляха със сълзи. Струваше му се, че отново се връща във всемирната хармония, че след толкова години отново намира душевен покой.

На прозореца на по-долния етаж пееше канарче. „Аз съм добър — повтаряше си Жером. — Несправедливо ме осъждат. Хората не знаят. Аз струвам повече от живота, който водя.“ Сърцето му преливаше от състрадание, от благост, която не бе насочена към нищо определено.

— Горкото Щурче — прошепна той.

И се обърна. Ринет дозакопчаваше черната си вълнена блуза. Тя беше пригладила косите си назад и измитото й лице си бе възвърнало предишната свежест. Беше се превърнала почти в някогашното боязливо и упорито слугинче, което Ноеми беше довела преди шест години от Бретан.

Жером не можа да се сдържи: приближи се до нея и обхвана с ръка кръста й. „Аз съм добър, аз съм по-добър, отколкото хората мислят“ — повтаряше си той като някакъв припев. И докато устните му се притискаха в бащинска целувка върху челото на момичето, пръстите му автоматически разкопчаваха полата му.

Ринет потръпна и започна да се отбранява не по-малко упорито, отколкото някога. Той продължаваше да я държи притисната до себе си.

— Гледай ти — въздъхна тя, — вие употребявате все същия парфюм, нали, който мирише на лимонада, на лимон… — Тя се усмихна, протегна устни и затвори очи.

Не бе ли това единственият начин да засвидетелствува благодарността си? И за Жером не беше ли това единственият жест, който в този миг на мистичен възторг можеше да изрази докрай религиозното състрадание, препълващо душата му?

Когато пристигнаха на гара Монпарнас, влакът беше вече на линия. Едва когато зърна върху вагона табелката с надпис „Ланион“, Ринет осъзна напълно действителността. Явно бе, че няма измама. Мечтата, която бе лелеяла толкова години, започваше наистина да се сбъдва. Как можеше тогава да бъде толкова тъжна?

Жером й избра място и те започнаха да се разхождат пред купето. Не говореха вече. Ринет мислеше за нещо напълно определено, за някого… Но не се решаваше да наруши мълчанието.

Някаква тайна грижа като че ли мъчеше Жером, защото на няколко пъти той се обърна към нея да й заговори, но все замълчаваше. Най-после, без да я гледа, той призна:

— Не ти казах истината, Щурче. Госпожа Пти-Дютрьой умря.

Тя не попита за подробности, но се разплака. Нейната мълчалива скръб успокояваше Жером. „Колко сме добри всички“ — мислеше си той с наслада. Не размениха вече нито дума до момента на тръгването. Ако имаше кураж, Ринет щеше при най-малкия повод да му върне парите и да отиде да моли г-жа Роза да я приеме отново. А Жером, който бе раздразнен от дългото чакане, не изпитваше вече никаква радост, че е спасил Ринет.

Когато влакът най-после потегли, Ринет не можа да се сдържи, събра всичката си храброст и се наведе от вратата:

— Господин Жером, бихте ли казали много здраве на… — Вълнението я задави. — На господин Даниел…

Шумът на колелата попречи на Жером да разбере какво казва тя. Тя видя, че той не я чу. Устата й затрепери и ръката, която притискаше до гърдите си, се сгърчи. Щастлив, че тя най-после беше тръгнала, той се усмихваше и елегантно махаше с шапка.

Нова мисъл му хрумна и го изпълни с нетърпение: да се върне в Мезон-Лафит с първия влак, да се хвърли в краката на жена си и да й изповяда всичко — почти всичко.

„Освен това — каза си той като запали цигара и се отдалечи с едри крачки от гарата — по-добре ще бъде Терез да знае за тази годишна рента; тя толкова обича реда, никога няма да пропусне датата.“