Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (29)

VIII

Цяла вечер Жак си припомняше дума по дума разговора с Жени. Той не се опитваше да разбере защо този спомен така го поглъщаше, но не можеше да се освободи от него. През нощта се буди няколко пъти и все се връщаше към него с неотслабващо удоволствие. Затова изпита голямо разочарование, когато на другия ден отиде на тенискортовете и не намери младото момиче.

Не поиска да откаже, когато му предложиха да изиграе една игра; игра лошо, като гледаше непрекъснато към входа. Времето течеше. Жени не идваше. При първата възможност напусна игрището. Вече не се надяваше, но не се и отчайваше.

Изведнъж видя Даниел, който идваше към него.

— А Жени? — попита той, без дори да се учуди, че вижда приятеля си.

— Тя няма да играе тази сутрин. Тръгваш ли вече? Ще те придружа. Аз съм в Мезон от снощи… Да — продължи той като излязоха от клуба, — мама трябваше да замине и ме помоли да спя тук, за да не остане Жени сама през нощта; нашата къща е толкова усамотена… Баща ми пак е измислил нещо. Горката ми майка, нищо не може да му откаже! — За миг лицето му придоби загрижен вид, после той се усмихна решително; не обичаше да мисли дълго за неприятни неща. — А ти? — попита той като го погледна с нежна загриженост. — Знаеш ли, аз много мислих върху твоята „Изтръгната изповед“! Решително продължава да ми харесва. И колкото повече разсъждавам върху нея, толкова повече ми допада. Психологически има нещо изненадващо, нещо малко брутално, малко тъмно на места. Но идеята е хубава, двамата герои са винаги много верни и нови.

Жак не можа да се въздържи и го прекъсна нетърпеливо:

— Не, Даниел, не ме преценявай по това! Най-напред формата е отвратителна! Надуто, мъгляво многоглаголствуване!…

„Атавизъм…“ — помисли той вбесен и продължи:

— Пък и съдържанието твърде условно скалъпено… Глъбините на човешката душа… Ех, аз добре виждам какво трябваше, но… — После изведнъж млъкна.

— Върху какво работиш сега? Почнал ли си нещо ново?

— Да. — Жак усети, че се изчервява, без да знае защо. — Но най-вече почивам — продължи той. — Бил съм по-уморен, отколкото мислех, след цяла година зубрене. Освен това ходих на сватбата на нещастния Батенкур. Изменник!

— Жени ми разправи — каза Даниел.

Жак се изчерви отново. Отначало бе малко недоволен, че вчерашният им разговор не беше вече тайна само между двамата, но след това се зарадва много, че Жени му е отдала значение, че е мислила за него и даже е говорила за това още същата вечер на брат си.

— Хайде да слезем край Сена и да си поговорим — предложи той и хвана Даниел под ръка.

— Невъзможно, драги мой. Връщам се в Париж с влака в 1.20. Съгласен съм да бъда овчарско куче през нощта, но денем… нали разбираш… — Усмивката му, която даваше да се разбере какъв вид задължения го викаха в Париж, не хареса на Жак, който си оттегли ръката.

— Но знаеш ли какво? — подхвана Даниел, за да разсее лошото впечатление. — Ела да обядваш у дома. Това ще направи удоволствие на Жени.

Жак наведе очи, за да скрие смущението си. Престори се, че се двоуми. Понеже баща му не се беше върнал, беше лесно да не обядва в къщи. Той се учуди на радостта, която го обзе, но се овладя, преди да отговори.

— Защо не. Само да се обадя у дома. Ти върви, аз ще те настигна на площада.

След няколко минути той намери приятеля си, който го чакаше легнал в тревата пред замъка.

— Колко е хубаво! — провикна се Даниел, изтягайки се на слънце. — Колко е красив паркът тази сутрин! Щастлив си, че живееш в такава обстановка.

— Само от тебе зависи и ти да живееш така — отговори Жак.

Даниел стана.

— Уф, така е — съгласи се той със замислено и весело изражение. — Но аз съм друг… — и продължи с различен тон като се приближи: — Ах, драги мой, мисля, че почвам чудна авантюра!

— Малката със зелените очи ли?

— Със зелените очи?

— От „Пакмел“!

Даниел се спря. За минута погледът му се устреми напред; той се усмихна странно:

— Ринет ли? О, не! Нещо ново. И много по-хубаво. — После замълча замислен. — Ах, тази Ринет — каза той най-сетне, — странно момиче! Тя ме заряза, представи си! Да, след няколко дена. — Даниел се разсмя като мъж, на когото подобно нещо не се е случвало никога. — Ти, романисте, може би щеше да се заинтересуваш от нея. Мене тя ме уморяваше. Никога не съм срещал толкова неразгадаема жена. Все още се питам дали някога ме е обичала поне десет минути наред! Но когато ме обичаше!… Като побъркана! Сигурно има нещо повече или по-малко тъмно в миналото й, което я преследва. Казаха ми даже, че принадлежала някога към някоя от тези черни банди, нали знаеш? Никак не бих се изненадал, ако се окаже вярно.

— Никак ли не я виждаш вече?

— Не. Не зная дори какво е станало с нея; тя въобще вече не идва в „Пакмел“… Понякога съжалявам за нея — прибави той след кратко мълчание. — Казвам, че съжалявам, но всъщност тази връзка не можеше да трае дълго; тя сигурно скоро би станала непоносима. А колко е любопитна, представа нямаш! Постоянно ми задаваше въпроси, въпроси за личния ми живот. Да, да! За семейството ми, за майка ми, за сестра ми; дори за баща ми!

Той замълча и след няколко крачки продължи:

— Както и да е, от нея имам чудесен спомен — вечерта, когато я отнех на Лудвигсън.

— А той не ти ли отне… заплатата?

— Той? — Очите на Даниел блеснаха; усмивка откри зъбите му. — Не бях имал друг случай да оценя моя Лудвигсън: той никога не показа, че си спомня нещо! Мисли за него, каквото искаш, драги мой, но аз ще ти кажа, че той е изключителен човек.

 

 

Жени беше прекарала цялата сутрин в къщи. Когато Даниел й предложи да я придружи до тенискортовете, тя рязко отказа да излезе под предлог, че имала работа. Но нищо не я увличаше и тя не знаеше как да запълни времето си.

Когато видя от прозореца двамата младежи да прекосяват градината, най-напред изпита раздразнение: заради Жак нямаше да обядва насаме с брат си. Все пак досадата й не можа да устои на веселото настроение на Даниел, който се показа през полуотворената врата:

— Отгатни кого ти водя за обед?

„Имам време да си сменя роклята“ — помисли тя.

Жак се разхождаше напред-назад из градината. Тази сутрин той чувствуваше чара на това място по-силно от всеки друг път. Разположено в дъното на парка, край самата гора, имението на семейство Фонтанен притежаваше обаянието на някакво запуснато стопанство. Различни постройки бяха прилепени до главната страда, вероятно стар, многократно престрояван ловджийски павилион с високи прозорци. Под широката стряха една дървена стълба, подобна на стълба на плевня, водеше до по-високото от двете крила. Гълъбите на Жени непрекъснато прелитаха над керемидения покрив. По стените беше запазена старата яркорозова мазилка, която пиеше светлината. Големи борове, безредно израсли, обвиваха къщата в дебела сянка, където миришеше на смола и не растеше трева.

Даниел беше разговорлив и това оживи обеда. Той беше очарован от прекараната в Мезон утрин и пълен с надежда за следобеда. Поздрави Жени с избора на синята й ленена рокля и забоде на корсажа й бяла роза; наричаше я „сестричка“, смееше се на всичко и се радваше на собствената си бодрост.

Помоли Жак и Жени да го изпратят до гарата и да дочакат с него влака.

— Ще се върнеш ли за вечеря? — попита тя. Жак забеляза не без известна тъга резкия тон, с който тя понякога неволно говореше въпреки благия си и скромен вид.

— Боже господи, отде да знам! Вероятно ще се върна — отговори Даниел, — тоест ще направя всичко възможно, за да взема влака в седем часа. Тъй или иначе, ще се върна, преди да мръкне; така писах на мама. — Последните му думи, произнесени с тон на послушно дете, звучаха така очарователно, идвайки от мъжествените му устни, че Жак не можа да не се разсмее, а и Жени, която се беше навела, за да прикрепи каишката на кученцето си, вдигна глава с развеселен поглед.

Влакът влизаше в гарата. Даниел ги остави и изтича до първите вагони, които бяха празни; те го видяха отдалеч да размахва закачливо кърпата си, увиснал на вратата на вагона.

 

 

Още под въздействието на доброто настроение на Даниел, те изведнъж се озоваха сами, без да бяха имали време да се подготвят за това. Без усилие запазиха приятелския тон, сякаш Даниел продължаваше да им служи за връзка; и двамата се почувствуваха така облекчени от това ново примирие, че внимаваха да не го нарушат.

Жени, малко натъжена от раздялата, мислеше за постоянните отсъствия на брат си.

— Трябва да убедите Даниел да не прекарва така ваканцията си в постоянно пътуване от Париж дотук и обратно. Той не знае колко мъчно й е на мама, че идва толкова рядко при нас тази година. О, разбира се, вие ще го защитите — прибави тя, но без никаква заядливост.

— Не, съвсем нямам такова намерение — отговори Жак. — Мислите ли, че одобрявам живота, който той води?

— Казвате ли му го?

— Разбира се.

— Но той не ви слуша, така ли?

— Слуша ме. Но работата е по-сериозна; мисля, че той не ме разбира.

— … не ви разбира вече? — подхвърли тя като се обърна към него.

— Може би… Да, така е.

Още от началото техният разговор вземаше сериозно направление. Говорейки за Даниел, те изпитваха взаимна симпатия, която не беше съвсем нова между тях — бяха я почувствували и вчера, — но сега не се стараеха да я скрият. И понеже вече влизаха в парка, тя предложи:

— Да минем ли по пътя? Ще ме придружите до къщи през гората. Още е толкова рано, толкова е приятно.

Обзе го чувство на безкрайно щастие, което той не се опита да скрие; но не посмя да му се отдаде: страх го беше да не изпусне темата на разговора, която бе породила тази хармония помежду им, затова побърза да продължи:

— Даниел изгаря от такава жажда за живот!

— О, да — каза Жени, — за живот без никакви задръжки. Но живот без задръжки е доста… доста опасен. И нечист — добави тя, без да го погледне.

Той повтори сериозно:

— Нечист. И аз мисля като вас, Жени.

Той прие с възторг тази дума, когато момичето я изрече, макар че винаги се бе колебал да я произнесе, колкото и често да бе идвала на устните му. Всички авантюри на Даниел бяха нечисти. Нечиста беше също и страстта на Антоан. Нечисти бяха всички плътски желания. Чисто беше само това безименно чувство, което от месеци вече се зараждаше в него и което от вчера разцъфтяваше с всеки изминат час.

Все пак той продължи с привидно спокойствие:

— Колко му се сърдя понякога за това отношение, което е възприел към живота! Тази негова…

— Извратеност — каза Жени наивно. (За нея тази дума, която често употребяваше мислено, беше синоним на всичко, което тя със своята невинност намираше за подозрително.)

— Този негов цинизъм по-скоро — поправи я Жак, употребявайки също неточен израз, който беше усвоил. Но веднага му мина през ум, че се издава малко; затова се спря и възкликна: — Не че не уважавам характери, които непрестанно се борят със себе си, но предпочитам… (Жени го наблюдаваше внимателно и се мъчеше да проникне в мисълта му, сякаш това, което той щеше да каже, беше особено важно за нея.) Предпочитам тези, които са решили да бъдат такива, каквито са. И все пак трябва… — Мяркаха му се примери, с които не смееше да си послужи пред младото момиче. Той се поколеба.

— Да — промълви тя, — страхувам се, че Даниел може би ще загуби съвсем — как да кажа? — способността да изпитва чувство на вина. Разбирате ли ме?

Той кимна с глава в знак на съгласие и не можа да не я погледне настойчиво, понеже сериозното й лице допълваше твърде много думите й. „Каква неволна изповед се съдържа в това, което казва!“ — помисли си той.

Жени се владееше, но свитите устни и тежкото дишане издаваха усилието й да потисне един от тези внезапни пориви, които така често пламваха у нея и които тя се стараеше никога да не проявява външно.

„Защо ли лицето й тъй лесно добива този твърд и затворен израз? — питаше се Жак. — Дали заради веждите й, чиято линия е твърде тънка и строга? Или заради свитите зеници — две черни точки в светлия сиво-синкав ирис?“

От този миг Жак забрави за Даниел и започна да мисли само за Жени.

Няколко минути те вървяха, без да говорят. Дълга пауза, която им се стори много кратка. Обаче щом се опитаха да подхванат разговора, забелязаха, че мислите на двамата бяха изминали дълъг път, може би в различна посока. И нито той, нито тя знаеха вече как да нарушат мълчанието.

За щастие шосето минаваше покрай някакъв гараж, платното на пътя беше задръстено с коли за поправка и шумът на моторите не предразполагаше към разговор.

Едно старо куче, краставо и сакато, което газеше в локвите от машинно масло, се завъртя около Пюс. Жени взе кученцето си на ръце. Едва бяха отминали вратата на работилницата, силни викове ги накараха да се обърнат: оголено като скелет шаси, карано от едно петнадесетгодишно чираче, излезе с дрънчене от гаража и направи толкова рязък завой, че въпреки закъснялото подвикване на хлапака, старото куче не успя да избяга. Жак и Жени видяха как колата удари горкото животно отстрани и двете колела едно след друго минаха върху него.

— То ще умре! То ще умре! — изкрещя Жени ужасена.

— Не, вижте, че ходи!

И действително животното се беше привдигнало. Окървавено, виещо, то бягаше без посока, като влачеше в праха смазаните си задни крака, което го караше да криволичи и да пада всеки два метра.

С изкривено от тревога лице, Жени повтаряше:

— Ще умре! Ще умре!

Кучето изчезна в двора на една къща. Неговите скимтения станаха по-редки, после спряха съвсем. Работниците от гаража, развеселени от случката, тръгнаха по кървавите дири. Един от тях, който отиде до къщата, извика на другите:

— Тука е. Вече не мърда.

Жени, на която сякаш олекна, пусна кучето си на земята и Жак и тя тръгнаха към гората. Вълнението, което изпитаха заедно, ги беше още повече сближило.

— Никога няма да забравя лицето ви, гласа ви, когато викахте! — каза Жак.

— Глупаво беше от моя страна… Нерви. Какво виках?

— Викахте: „То ще умре!“. При това забележете: вие видяхте как колата блъсна кучето, как то се превърна в кървава маса; това беше ужасно. И въпреки това истинската тревога започна едва след този момент, започна в трагичния миг, когато животното, което дотогава беше още живо, трябваше само да легне и да умре. Не е ли така? Защото най-вълнуващото е именно този преход, това неуловимо преминаване от живота към небитието… Има у нас ужас от тази именно минута, един вид свещен ужас, винаги готов да се събуди… Мислите ли често за смъртта?

— Да… Всъщност не, не много често… А вие?

— О, аз почти непрекъснато. Искам да кажа, че повечето от моите размишления ме навеждат на мисълта за смъртта. Но — подхвана той някак унило — колкото и да се връщам към нея, това е мисъл… — Той не довърши. Лицето му беше разпалено, разбунено, почти красиво; жаждата му за живот се смесваше с ужаса от смъртта.

Те направиха мълчаливо още няколко крачки, после тя поде боязливо:

— Вижте, не зная защо, тъй като това няма никаква връзка, но аз си спомних за нещо, което Даниел може би ви е разказвал — за моята първа среща с морето.

— Не, не ми е казвал. Разправяйте.

— О, то е отдавнашна случка… Бях четиринадесет или петнадесетгодишна. Към края на ваканцията мама и аз отидохме при Даниел в Трепор. Той ни беше писал да слезем, не помня вече на коя спирка и сам дойде да ни вземе с кабриолет. За да ми попречи да открия морето постепенно, при завоите на пътя, той ми беше завързал очите… Глупаво, нали?… По едно време ме накара да сляза от колата и ме поведе за ръка. Аз се препъвах на всяка крачка. Чувствувах как бурен вятър ме шибаше по лицето, чувах свистене, рев, адски шум. Умирах от страх, молех Даниел да ме остави. Най-сетне, когато стигнахме до най-високата точка на скалистия бряг, той мина зад мене и без да каже нищо, ми развърза очите. Изведнъж видях ширналото се пред мен море: море, развихрено между почти отвесните скали под мене; море наоколо ми, догдето поглед стига. Дъхът ми замря; паднала съм в ръцете на Даниел. Не можах да дойда на себе си няколко минути. След това плаках, плаках… Трябваше да ме отведат, да ме сложат на легло. Втресе ме. Мама беше много сърдита… А сега знаете ли? Никак не съжалявам. Мисля, че добре разбрах морето.

Жак никога не беше виждал лицето й такова: тъжният израз бе изчезнал, погледът й бе дързък, малко странен. После изведнъж този огън угасна.

Малко по малко Жак откриваше една непозната Жени. Тези внезапни пориви у един сдържан характер напомняха скрит, но изобилен извор, който избликва от време на време. Може би се бе докоснал до тайната на вродената й меланхолия, която придаваше на лицето й такъв отпечатък на вътрешен живот и такава стойност на беглите й усмивки. Изведнъж Жак се разтревожи при мисълта, че тази разходка все пак ще има край.

— Вие не бързате, нали? — подхвърли той, когато преминаха под старата порта на гората. — Да направим голямата обиколка. Обзалагам се, че не познавате тази тясна пътека.

Мека пясъчна алея навлизаше в сянката на храсталака. В началото тя беше обрасла от двете страни с трева, но след това ставаше все по-тясна и по-тясна. В тази част на гората дърветата не вирееха добре; през рядката им шума от всички страни прозираше небето.

Те вървяха, без да се чувствуват неловко от мълчанието си.

„Какво ми е? — питаше се Жени. — Той не е такъв, какъвто го мислех. Не, той е… той е… — Но никакво определение не можеше да я задоволи. — Колко си приличаме! — забеляза тя изведнъж с чувство на сигурност и радост. А после се обезпокои: — За какво ли мисли той?“

Жак не мислеше за нищо; отдаваше се на сладко и празно блаженство; вървеше до нея, без да желае нищо повече.

— Показвам ви един от най-грозните кътове на гората — пошепна той най-после.

Тя трепна от звука на гласа му. И двамата едновременно помислиха, че тези минути на мълчание имаха огромно значение за смътните неща, които ги занимаваха.

— Съгласна съм с вас — отговори тя.

— Това даже не е и трева, ами нещо като троскот — продължи Жак, като тъпчеше с крак бурените наоколо.

— Вижте пък как лакомо го яде моето куче.

Те говореха, каквото им минеше през ум: за тях думите бяха съвършено изменили стойността си.

„Харесвам синия цвят на роклята й — казваше си Жак. — Защо ли това нежносиньо, което бие малко на сиво, е именно нейният цвят?“ После, без всякакво предисловие, той възкликна:

— Ще ви кажа: аз изглеждам глупав, защото не мога да откъсна вниманието си от онова, което чувствувам вътре в себе си.

Тя мислеше, че му отговаря като заяви:

— Също като мен. Аз почти по цял ден мечтая. И обичам да мечтая. А вие обичате ли? Мечтите ми принадлежат само на мен; приятно ми е, че не трябва да ги споделям с другите. Разбирате ли ме?

— О, много добре! — каза той.

Една шипка протягаше през пътеката цъфнали клони, върху един, от които имаше вече мънички плодове. Жак едва не й ги предложи: „Ето цветя, плодове, листа и клони… А после…“ Би искал да се спре, да я погледне… Но не посмя. „Колко съм книжен!“ — помисли си той, след като отмина храста; после попита:

— Обичате ли Верлен?

— Да. Особено „Мъдрост“, която Даниел толкова обичаше преди.

Той пошепна:

— „Красота на жените, тяхната слабост, и тези бледи ръце, които често правят добро и могат всички злини…“

— А Маларме? — продължи той след кратка пауза. — Имам един сборник на съвременни поети, който не е лошо направен. Ще ви го донеса, искате ли?

— Обичате ли Бодлер?

— По-малко. Той е като Уитмън. Впрочем слабо го познавам.

— А Уитмън чели ли сте го?

— Даниел ми го чете тази зима. Разбирам добре защо Даниел толкова го обича. А пък аз…

— А пък вие — продължи той — именно затова не обичате Уитмън толкова, колкото той.

Тя наведе глава, щастлива, че той довърши мисълта й. И двамата помислиха за думата „нечист“, която бяха произнесли преди малко. „Колко си приличаме“ — каза си Жак.

Пътеката се разшири наново и стигна до една полянка със скамейка между два дъба, чиито листа бяха наядени от гъсеници. Жени захвърли в тревата голямата си шапка от мека слама и седна.

— Понякога почти се учудвам на вашата близост с Даниел — призна тя непринудено, сякаш мислеше на глас.

— Защо? — Той се засмя. — Защото ме намирате различен от него ли?

— Днес много.

Той се излегна върху полегатия склон на известно разстояние от нея.

— Моето приятелство с Даниел… — промълви той. — Говорил ли ви е той някога за мене?

— Не… Всъщност, да. Малко.

Тя се изчерви. Но Жак не я гледаше.

— А — подхвана той като дъвчеше една тревичка, — сега това е улегнала, усмирена обич. А невинаги беше така. — Той замлъкна и посочи с пръст слънчевото петно: на върха на една тревичка охлюв, прозрачен като ахат, колебливо движеше в светлината двете си пихтиести рогчета. И продължи без преход: — Знаете ли, през ученическите ни години имаше цели седмици, когато мислех, че полудявам. Толкова много неща кипяха в бедната ми глава. И винаги сам.

— Нали живеехте с брат си?

— За щастие. И имах голяма свобода, също за щастие. Иначе, мисля, бих наистина полудял… Или щях да избягам.

Тя си спомни за бягството в Марсилия, за първи път с известно снизхождение.

— Чувствувах се неразбран — заяви той с глух глас, — неразбран от всички; дори от брат ми; дори често от Даниел.

„Също като мене“ — каза си тя.

— През това време бях неспособен да се заинтересувам от това, което трябваше да уча. Четях постоянно, четях като бесен всичко, каквото имаше в библиотеката на Антоан, всичко, което Даниел можеше да ми донесе. Изгълтах почти всички съвременни романи — френски, английски, руски. Ако знаете какви възторзи събуждаха те в мен! Всичко останало ми се струваше скучно до смърт: уроците, тълкуването на текстовете, хубавият морал на почтените хора! Не бяха за мене тия неща, решително не! — Той говореше без каквото и да е самодоволство, но изпълнен със себе си като всяко младо и силно същество, не можеше да си представи по-голяма наслада от тази да се анализира пред тези внимателни очи; и удоволствието, което изпитваше, беше заразително. — По това време — продължи той — пращах на Даниел писма по тридесет страници, които дращех по цяла нощ! Писма, в които изливах всичките си възторзи от деня, и особено всичките си омрази! Би трябвало да се смея сега… Но не — каза той и притисна челото си с ръце, — твърде много страдах от всичко това, още не мога да простя!… Аз си взех тези писма от Даниел. Препрочетох ги. Всичко е като изповед на луд в момент на просветление. Те следваха през няколко дни, понякога през няколко часа, и всяко беше като избухване, избухване на вътрешна криза, често в противоречие с предшествуващата. Криза религиозна, защото с все сила се хвърлях в Евангелието или във Вехтия завет, или в позитивизма на Конт^[1]. Ах, какво писмо бях написал, след като четох Емерсън^[2]! Изкарал съм всички юношески болести: остър „винизъм“, опасен „бодлеризъм“! Но никога хронически страдания! Една сутрин се събуждах класик; вечерта ставах романтик и тайно изгарях в лабораторията на Антоан съчиненията на Малерб^[3] и Боало^[4]. Изгарях ги и ликувах като демон. На другия ден всякаква литература ми се струваше празна, отблъскваща. Залавях се усърдно с геометрията, като почвах отначало, твърдо решен да открия нови закони, които ще съборят всички установени понятия. После пак ставах поет. Съчинявах оди за Даниел, послания от по двеста стиха, написани почти без задраскване. Но най-невероятното беше — каза той като се успокои внезапно, — че тогава съставих най-сериозно, и то на английски, да, изцяло на английски, едно съчинение от осемдесет страници: „Освобождаването на индивида в отношенията му към обществото“ — „The Emancipation of the Individual in Relation to Society“! Още го имам. Чакайте, това не е всичко: с предговор — къс, признавам, — но… на съвременен гръцки! (Последната подробност не беше вярна; спомняше си само, че желаеше да състави такъв предговор.) — Той се разсмя и добави след кратко мълчание: — Не, не съм луд. — После помълча още малко и полусериозно, полу на смях, обаче без никаква гордост, заключи: — Все пак бях доста различен от другите.

Жени галеше кученцето и мълчеше. Колко често Жак й се бе струвал някакво смущаващо, почти опасно същество. Трябваше обаче да си признае, че сега той не я плашеше вече.

Жак се изтягаше на тревата и гледаше пред себе си. Чувствуваше се щастлив, че беше говорил така свободно.

— Нали е много хубаво под тези дървета? — попита той лениво.

— Да. Колко е часът?

Нямаха часовник. Краят на гората беше близо; нямаше защо да бързат. От пейката Жени виждаше върховете на двата кестена, които тя добре познаваше, и зад тях кедъра на лесничейския дом, разпънал тъмното си ветрило на синьото небе.

Наведена над кучето, което се бе изправило и се опираше на колената й, тя каза, като нарочно не се обърна към Жак:

— Даниел ми е чел ваши стихове.

После, поразена от мълчанието му, тя се реши да го погледне: той се беше изчервил до корена на косата си; гневният му поглед блуждаеше наоколо. Жени се изчерви на свой ред и възкликна:

— Ах, сгреших, че ви казах това!

Жак вече съжаляваше за своето раздразнение и се опитваше да го потисне; но не можеше да се помири с мисълта, че някой, и особено Жени, би могъл да го преценява по тези младежки нелепости. Тази тема беше за него особено болезнена, понеже имаше съзнанието, че в никоя област още не е успял да покаже на какво е способен; и непрестанно страдаше от това.

— Моите стихове не струват нищо! — отсече той грубо. (Тя не възрази, дори не помръдна ръка и той й беше благодарен за това.) — Съвсем ниско биха ме оценили, ако… Тези, които… Ах — извика той накрая, — ако само хората знаеха какво искам да направя! — Тази парлива тема, присъствието на Жени, самотата, всичко това предизвикваше у него такова вълнение, че гласът му се пресече и очите го засмъдяха, сякаш щеше да се разплаче. — Знаете ли — продължи той след известно мълчание, — все едно, че ме поздравяват за влизането ми в Екол нормал! Само ако подозирахте какво мисля аз за моето приемане! Аз се срамувам. Да, срамувам се! Не само ме е срам, загдето съм приет, но и за това, че приех… преценката на всички тези!… Ах, ако знаехте само какви са! Всички излени по един калъп, по същите книги! Книги и винаги книги! И аз трябваше да прося тяхното… Аз! Превих се за… Ах! Аз… — Липсваха му думи. Той чувствуваше, че не дава никакво приемливо обяснение на отвращението си, но убедителните аргументи, истинските, бяха твърде живи, твърде дълбоко вкоренени в него, за да може изведнъж да ги изтръгне и да ги изложи в пълна светлина. — Ах, всичките ги презирам! — извика той. — И себе си още повече презирам, че съм между тях! И никога, никога не бих могъл… не бих могъл да простя всичко това!

Жени се овладяваше все повече като виждаше, че той не е господар на себе си. Макар и да не схвана точно мисълта на Жак, тя забеляза, че той често говори за някаква неопределена омраза, за някакъв отказ да прости. Трябва наистина много да беше страдал. Все пак (и колко се отличаваше той от нея по това!) неговата вяра в бъдещето, в едно щастливо бъдеще, беше очевидна; в неговите проклятия се чувствуваше постоянно дух на надежда, на увереност; честолюбието му изглеждаше извънмерно и очевидно никакво съмнение не можеше да го разколебае. Никога по-рано Жени не беше мислила какво би могло да излезе от Жак в бъдеще, но тя не се учуди като откри колко високо той е поставил целите си; даже по времето, когато смяташе Жак за груб и вулгарен хлапак, тя винаги признаваше, че у него има голяма сила. Днес неговите трескави думи и пламъкът, който явно обгаряше сърцето му, извикваха у нея усещане, подобно на замайване, сякаш и тя, въпреки съпротивата си, беше понесена от този вихър. У нея се надигна някакво чувство на несигурност, толкова мъчително, че тя стана.

— Извинявайте — каза тогава Жак със задавен глас, — но виждате ли, всичко това ми тежи много на сърцето.

Те поеха по пътечката, която криволичеше, следвайки завоите на старинен ров, и достигнаха другата врата на парка; тя беше затворена с решетка от заострени като копия железа и бравата й скърцаше като резе на затворническа килия.

Слънцето беше високо, не беше повече от четири часът. Нямаше никаква причина да се прибират в къщи толкова рано. Защо тогава бяха поели обратния път?

В парка ги срещнаха няколко минувачи; и макар вчера да бяха минали заедно по същите алеи, без да се смущават, сега и двамата се почувствуваха обзети от свян, че ги виждат заедно и сами.

— Е, хайде — каза Жак изведнъж на пресечката на двете алеи, — мога да ви оставя тук, нали?

Тя отговори без колебание:

— Да, да. Аз съм си почти у дома.

Той застана пред нея, стеснен, без да знае защо, и не помисли дори да свали шапката си. Смущението придаде на лицето му онзи тежък, недодялан вид, който тъй често имаше и който тя не беше видяла нито веднъж по време на разходката. Той не й подаде ръка. Направи усилие да се усмихне и тъкмо когато да се обърне, я погледна плахо и избъбри:

— Защо… не съм винаги… така… с вас?

Жени сякаш не го чу и тръгна, без да се обърне, направо през тревата.

Тя си бе задавала този въпрос много пъти от вчера насам. И изведнъж едно съмнение я докосна, съмнение, което тя едва смееше да изрази: може би Жак искаше да каже: „Защо не мога да живея винаги така, до вас, като днес?“. Тази мисъл я изгаряше. Тя ускори крачка. Влезе в стаята си с пламнали бузи и разтреперани колене и си наложи да не мисли.

Остатъкът от следобеда прекара в трескава работа: промени наредбата в стаята си, размести мебелите, нареди шкафа с бельото, смени цветята във всички вази. Понякога вземаше кученцето си на ръце, прегръщаше го и го обсипваше с милувки. Когато след един последен поглед към часовника си се убеди, че Даниел няма да се върне за вечеря, изпадна в отчаяние. Не й се сядаше на масата сама, затова вечеря с чиния ягоди, които изяде на терасата, и за да избяга от този безкраен ден, приюти се в салона, запали всички лампи и взе един албум от Бетховен. След това промени решението си, остави Бетховен, измъкна една тетрадка с „Етюди“ от Шопен и изтича до пианото.

 

 

Денят наистина изглеждаше да угасва необикновено бавно, защото светлината на месеца, вече изгрял, но скрит зад дърветата, неусетно беше заместила последните отблясъци на залеза.

Без някакво определено намерение Жак беше сложил в джоба си онзи том модерни поети, който беше препоръчал на Жени, и понеже тази вечер семейната атмосфера му се видя непоносимо скучна, той излезе да поскита из парка. Мисълта му се рееше, без да може да се спре върху каквото и да било. След по-малко от половин час той се озова на заградения с акации път. „Само да не е заключена вратата“ — помисли Жак.

Вратата не беше заключена. Звънчето издрънка. Той изтръпна, сякаш тайно се бе промъкнал в чужд дом. Откъм боровете идваше топъл, смолист дъх, примесен с мирис на мравуняк. Заглушени звуци на пиано едва оживяваха затихналата градина. Вероятно свиреха Жени и Даниел. Салонът се намираше на другата страна. Фасадата, обърната към Жак, сякаш спеше със затворените си прозорци, но покривът беше окъпан в странна светлина. Той учудено се обърна: луната се беше издигнала над дърветата, посребряваше билото на покрива и блестеше в стъклата на капандурите. Приближи до къщата с разтуптяно сърце, смутен, че няма как да се обади, и почувствува облекчение, когато Пюс се спусна с лай към него. Звукът на пианото сигурно заглушаваше Пюс, защото музиката не престана. Жак се наведе, взе на ръце кученцето, както правеше Жени, и бегло докосна с устни копринената главичка. После заобиколи къщата и се озова на терасата пред салона. Вратата беше отворена, вътре светеше. Той се приближи още. Искаше да разпознае какво свири Жени: мелодията сякаш се колебаеше известно време, носеше се между смях и сълзи, докато най-после разцъфна в по-висша сфера, гдето нямаше ни радост, ни тъга.

Той беше стигнал до прага. Салонът изглеждаше празен. Отначало Жак различи само персийската покривка на пианото и наредените отгоре украшения. Изведнъж между две китайски вази забеляза в сиянието на свещите едно лице, някаква изкривена в гримаса маска, една Жени, напълно променена от вътрешно напрежение. Изразът на това лице беше така открит, така разголен, че той неволно се дръпна, сякаш беше заварил младото момиче необлечено.

Все още притиснал кученцето до гърдите си и разтреперан като крадец, той отстъпи в сянката на къщата и почака Жени да свърши; тогава извика Пюс високо и се престори, че сега идва от градината.

Жени трепна, като чу гласа му, и бързо стана. Лицето й все още носеше следите от нейното самотно вълнение, а уплашените й очи отблъскваха погледа на Жак, сякаш защищаваха някаква тайна. Той попита:

— Изплаших ли ви?

Тя сбърчи вежди, без да може да издаде някакъв звук. Той продължи:

— Не се ли е върнал още Даниел? — И след малка пауза: — Донесох ви тези избрани произведения, за които днес ви говорих.

Той несръчно извади книгата от джоба си. Тя я взе и започна машинално да я прелиства.

Жени не сядаше и не му предложи стол. Жак разбра, че трябва да си отиде. Той излезе на терасата. Жени го последва.

— Не си правете труд — измърмори той.

Тя го придружи, защото не знаеше как по-скоро да го отпрати, а не посмя да си подаде ръката и да се освободи от него още на вратата. Излязла над дърветата, луната светеше толкова силно, че когато се обърна към Жени, Жак забеляза как трепкат клепките й. Синята й рокля изглеждаше безплътна като привидение.

Те прекосиха цялата градина, без да проговорят.

Жак отвори малката вратичка и излезе на пътя. Жени, без да мисли, беше прекрачила прага и окръжена от лунно сияние, беше застанала пред него на средата на пътечката. Тогава върху блесналата на лунната светлина стена той видя сянката на младото момиче, профила му, плитките, шията, брадичката, дори израза на устните — безупречно ясен силует в черно кадифе. Той го очерта с пръст. Безумна мисъл мина през ума му; със смелостта, която само плахите си позволяват, без да разсъждава, той се наведе към стената и целуна сянката на любимото лице.

Жени се дръпна рязко, сякаш да му отнеме образа си и изчезна в отвора на вратата. Осветеният четириъгълник на градината изчезна: вратата се бе захлопнала. Той чу как Жени тичаше по чакъла. Тогава Жак се втурна назад и побягна в нощта.

Той се смееше.

 

 

Жени се спусна да тича — тичаше, сякаш я преследваха всички бели и черни призраци, които населява смълчаната градина. Тя се втурна в къщи, изкачи се до стаята си и се хвърли върху леглото. Обля я студена пот и тя се разтрепери. Сърцето я болеше; притисна треперещите си ръце до гърдите и зарови лице във възглавницата. Цялата й воля се беше съсредоточила в едно-единствено усилие — да не си спомня за нищо! Срам я гнетеше, пречеше на сълзите да стигнат до очите й. Тя беше обхваната и от едно ново чувство: страх, страх от нея самата.

Кученцето, забравено долу, излая. Даниел се връщаше.

Жени го чу да тананика по стълбите, после да се спира за миг на площадката. Той не посмя да почука. Никаква светлина не прозираше под вратата: сестра му сигурно вече спеше. Обаче всички лампи в салона бяха запалени… Жени не направи никакво движение; тя искаше да остане сама в тъмнината. Но като чу да се отдалечават стъпките му, обхвана я тревога и тя скочи от леглото си.

— Даниел!

В светлината на лампата, която държеше, той видя разстроеното й лице и неподвижните зеници. Помисли, че закъснението му е изплашило сестра му и вече търсеше извинение, когато тя заговори.

— Не, ядосана съм — каза Жени с хриптящ глас. — Не можах да се отърва от твоя приятел: той вървя, вървя все подире ми, не ме остави на мира. — Тя беше побледняла от ярост и наблягаше на всяка сричка. Изведнъж вълна от червенина заля лицето й. Тя седна изтощена върху леглото и внезапно изхълца: — Уверявам те, Даниел, кажи му… Изгони го… Не мога, уверявам те, не мога!…

Той я наблюдаваше смаян и се мъчеше да отгатне какво може да се е случило между нея и Жак.

— Но… какво? — пошепна той. През ума му мина мисъл, но той се колебаеше да я изрази. Устната му се повдигна накриво в стеснителна усмивка. — Горкият Жак — осмели се да каже най-сетне той, — може би той те…

Интонацията беше достатъчно изразителна, за да има нужда да се довършва фразата. Но той се изненада като видя, че Жени не трепна и с наведени очи остана равнодушна. Тя се съвземаше. След известна пауза, така дълга, че Даниел вече не очакваше отговор, тя каза:

— Може би. — Гласът й беше придобил естествения си тембър.

„Тя го обича“ — каза си Даниел. Тази мисъл го намери така неподготвен, че той занемя от изумление.

В този миг Жени срещна погледа на брат си и ясно прочете мисълта му. Тя възнегодува; сините й очи блеснаха, лицето й придоби предизвикателен израз; и без да повиши глас, с поглед, впит в очите на Даниел, тя енергично поклати глава и повтори три пъти:

— Никога! Никога! Никога!

И понеже Даниел я гледаше с недоумение, но нежно и загрижено като по-стар брат, което й се стори обидно, тя отиде при него, повдигна от челото му един паднал кичур и го тупна по бузата:

— А ти вечерял ли си, глупчо?