Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (25)

IV

Същата сутрин към единадесет и половина Рашел потропа на вратата на семейство Шал.

— Влез! — извика един писклив глас.

Г-жа Шал отново бе седнала при отворения прозорец в трапезарията, поставила крака на една табуретка, както винаги, без да прави нещо, като държеше тялото си изправено.

„Срамувам се, че нищо не работя — казваше тя понякога, — но идва една възраст, когато човек вече не може да се съсипва от работа, за да угоди на другите.“

— Как е малката? — запита Рашел.

— Събуди се, пийна си и отново заспа.

— Няма ли го господин Жюл?

— Той излезе — отговори г-жа Шал като вдигна рамене с израз на примирение.

Рашел се почувствува разочарована.

Старата продължаваше да нарежда тъжно:

— Цялата сутрин се въртя като муха. О, неделята е адски ден за тези, които имат мъже в къщи. Мислех, че нещастието ще го накара да се държи по-прилично с нас. Но къде ти! Още от сутринта беше започнал да мисли за нещо друго. Господ знае за какво. Такъв нос беше провесил, познавам го добре — петдесет години го търпя. Тръгна за голямата литургия цял час по-рано. Естествено ли е това според вас? И още не се е върнал. Ето — рече тя и присви устни, — ето го. Когато говориш за вълка… Умолявам те, Жюл — поде тя като протегна врат към сина си, който стъпваше на пръсти, — не блъскай така вратите. Не само заради болното ми сърце; този път заради Дедет — тя може да умре от това.

Г-н Шал дори не се опита да се оправдава. Той изглеждаше разсеян и загрижен.

— Елате да видите малката — го подкани Рашел. Щом се изправиха пред леглото на заспалото дете, тя добави: — Отдавна ли познавате този доктор Тибо?

— Как? — рече г-н Шал. Очите му добиха изплашен израз, но той се усмихна като че ли разбира за какво му намекват и повтори като ехо: — Как? — И млъкна. А после с вида на човек, който се решава да се довери някому, внезапно се обърна към нея: — Слушайте, госпожица Рашел. Вие бяхте много добра към Дедет, затова ще ви помоля за една малка услуга. Така бях капнал след всичко, че просто си бях загубил ума тази сутрин. Наистина трябва пак да отида там. И то веднага. Но толкова е… толкова е унизително да се явиш повторно на това гише и то сам! Не казвайте не — каза той с умолителен глас. — Давам ви честна дума, госпожица Рашел, че няма да ви отнеме повече от десет минути.

Усмихната, тя се съгласи, без да разбира за какво й говори той. Готова беше да се забавлява със странностите на този човек и същевременно желаеше да използува случая, за да го разпита за Антоан. Но през целия път той сякаш не разбираше въпросите й и нито веднъж не отвори уста.

Отдавна бе ударил дванадесет часът, когато пристигнаха в участъка. Комисарят беше вече излязъл. Г-н Шал доби такъв смаян вид, че чиновникът се разсърди.

— Щом аз съм тук, все едно, че е комисарят. Какво искате?

Г-н Шал му хвърли боязлив поглед и тъй като не смееше да си отиде, започна да обяснява:

— То, знаете, такова… аз много мислих за това. Трябва да добавя нещо в декларацията си.

— Каква декларация.

— Аз идвах тази сутрин и говорих там на онова гише.

— Името ви? Сега ще намеря досието.

Заинтересувана, Рашел се приближи. Чиновникът се върна бързо с някакъв лист в ръка и изгледа посетителя от главата до краката.

— Шал? Жюл-Огюст? Вие ли сте? За какво се отнася?

— Ето, аз се страхувам, че господин комисарят не е разбрал добре къде съм намерил парите.

— Улица Риволи? — каза чиновникът като гледаше листа.

Г-н Шал се усмихна широко, сякаш бе спечелил някакъв бас:

— Виждате ли! Не, не е съвсем така. Аз се върнах там и, бога ми, като бях на самото място, си припомних подробности, които могат да бъдат полезни, ако се запишат. Трябва да бъдем честни. — Той се окашля в шепата си и продължи: — Впрочем не мога да твърдя, че беше на улицата. По-скоро беше в градината на Тюйлери. Да. Бях в градината, разбирате, бях дори седнал на една каменна пейка, втората след будката с детски играчки, когато се отива от площад Конкорд към Лувъра. Бях седнал там, носех и бастуна си. Ей сега ще видите защо настоявам на тази подробност. Видях как един господин и една дама минаха пред мен и едно дете вървеше след тях. Те разговаряха. Дори си помислих: „Ето двама души, които са успели да си създадат семейство, дете и така нататък…“. Виждате, че ви казвам абсолютно всичко. Тогава детето, точно когато минаваше край моята пейка, падна и изпищя. Аз не съм свикнал на глезотии и не мръднах. Майката изтича и тогава пред мен, почти в краката ми — не беше по моя вина, нали така? — коленичи до детето и за да му избърше лицето, измъкна от чантичката си, която държеше в ръка, една кърпичка или нещо подобно. Аз останах на пейката. И тогава — подхвана той като вдигна показалеца си, — когато си тръгнаха, забелязах, както си играех с бастуна, с края на бастуна, внезапно забелязах парите в пясъка. Припомних си това по-късно. Аз винаги съм бил това, което се нарича съвестен човек. Госпожицата може да ви каже — петдесет и две годишен съм и няма за какво да се упрекна. Това има значение. И така, не се касае само да кажеш туй или онуй. Аз се убедих, че може би дамата и нейната чантичка имат нещо общо с тази история. Казвам ви го най-честно.

— А не можахте ли да изтичате след тях? — запита Рашел.

— Бяха много далеч.

Чиновникът вдигна поглед от книжата:

— Можете ли поне да ги опишете?

— За господина, не зная. Дамата беше облечена в тъмна рокля; около тридесетгодишна може би. Детето носеше локомотивче. Да, сигурен съм за тази подробност, носеше малко локомотивче. Но като казвам малко, да се разберем: искам да кажа толкова голямо. Возеше го. Записвате ли всичко?

— Бъдете спокоен. Свършихте ли?

— Да.

— Благодаря ви.

Рашел беше вече отишла до вратата, но г-н Шал, вместо да я последва, се облегна на дъската на гишето и наведе глава към прозорчето.

— Още една малка подробност — прошепна той и лицето му стана вишнево. — Възможно е да съм направил една лека грешка тази сутрин, когато оставих парите. Да. — Той се спря да избърше челото си. — Струва ми се, че предадох две банкноти, нали? Две банкноти по петстотин франка? Да, да. Сега съм сигурен, че беше така. Това е грешка от моя страна или по-скоро небрежност. Защото… съвсем не беше така… Аз намерих само една банкнота… една банкнота от хиляда франка, разбирате? — Пот течеше от челото му и той отново се избърса. — Понеже се сетих за това, отбележете го, макар че в края на краищата то е едно и също, така да се каже.

— Съвсем не е едно и също — отвърна чиновникът. — Ами това е много важно! Господинът, който е загубил банкнота от хиляда франка, можеше да дойде сто пъти поред и никога нямаше да му предадат вашите две банкноти по петстотин франка. Ето ти история! — Той изгледа г-н Шал от глава до пети с недоволен поглед. — Имате ли лична карта?

Г-н Шал започна да рови из джобовете си.

— Не.

— Това не е достатъчно — рече чиновникът. — Много съжалявам, но не мога да ви оставя да си отидете току-така. Един стражар ще ви придружи до вкъщи и вашата портиерка ще удостовери, че името и адресът ви не са измислени.

Г-н Шал сякаш бе станал безразличен към всичко. Той продължаваше да бърше потта си, но лицето му бе разведрено, почти усмихнато.

— На ваше разположение — каза той учтиво.

Рашел прихна да се смее. Г-н Шал вдигна тъжни очи към нея; след това, като помисли известно време, се реши да направи крачка към нея и заеквайки малко, започна:

— Понякога, госпожица Рашел, под жакета на един прост, неизвестен човек тупти по-благородно сърце — да, казвам, по-благородно, тоест по-почтено, — отколкото под цилиндъра на този или онзи уважаван господин, който дори е отрупан с почести. — Долната част на лицето му трепереше. Веднага се разкая за своята разпаленост. — Не казвам това за вас, госпожица Рашел, нито за вас, господин стражар — добави той като гледаше без никакъв страх стражаря, който беше влязъл в стаята.

 

 

Рашел остави г-н Шал и полицая да се обясняват в стаята на портиерката и се качи в апартамента си. Антоан я чакаше на площадката. Съвсем не й бе минало през ум, че можеше да го намери там. Когато го зърна, тя изпита такава силна радост, че за миг притвори очи; но радостта й едва се прояви на лицето.

— Звъних, звъних. Просто бях отчаян — призна той.

Те се гледаха весело, с усмивка на съучастници.

— Какво ще правите тази сутрин? — запита той възхитен, че я вижда така елегантна; тя носеше светъл костюм и шапка, украсена с цветя.

— Тази сутрин? Ами вече минава един часът. Аз още не съм обядвала.

— И аз не съм. — И изведнъж той се реши: — Искате ли да дойдете да обядвате с мене, кажете? Искате ли? Да?

Тя се усмихваше покорена от вида му на лакомо дете, което не умее да прикрива желанията си.

— Кажете да.

— Е добре, да.

— О — рече той и си пое дълбоко дъх.

Тя отвори вратата и каза:

— Само да предупредя прислужницата и да й кажа да си върви.

За минута Антоан остана сам на входа на вестибюла. Припомни си какво бе изпитал сутринта, когато тя се бе приближила до него.

„Как само ми протегна устните си!“ — помисли си той. Беше така развълнуван, че опря юмрук о стената.

Рашел се върна.

— Хайде — каза тя и се усмихна, — гладна съм. — Напомняше младо животно, което предвкусва удоволствието от храната.

— Може би предпочитате да излезете сама и аз да ви настигна на улицата? — предложи неловко той.

Тя се разсмя и се обърна.

— Сама ли? Аз съм напълно свободна. Никога не крия нищо.

Те тръгнаха по улица Риволи. Антоан отново забеляза ритмичната й и лека походка; струваше му се, че не ходи, а танцува.

— Къде отиваме? — запита той.

— Ами да влезем ей там. Вече е много късно! — С края на чадъра си тя посочи ресторанта на ъгъла.

В мецанина нямаше никого. Масичките бяха наредени в полукръг покрай отворените прозорци, които гледаха към аркадата и осветяваха по особен начин ниската зала. Вътре беше хладно и сумрачно. Те седнаха един срещу друг и се загледаха като деца, които ще започнат да играят.

— Аз дори не зная името ви — каза той внезапно.

— Рашел Гьопферт. Двадесет и шест годишна. Овална брадичка. Нос обикновен…

— А има ли изпадали зъби?

— Ей сега ще видите! — извика тя като се нахвърли върху ордьовъра.

— Внимавайте, сигурно е с чесън.

— Какво от това — възрази тя. — Много обичам да зарязвам добрите маниери.

Гьопферт… При мисълта, че тя може би е еврейка, малкото, което беше останало от възпитанието му, се събуди в душата му; това малко беше достатъчно, за да придаде на приключението пикантен вкус на независимост и екзотика.

— Баща ми беше евреин — съобщи тя без самохвалство, сякаш отгатнала мислите на младия мъж.

Една келнерка, облечена в бяло като млекарка, донесе листата.

— Mixed grill^[1] — предложи Антоан.

Лицето на Рашел се озари от много странна усмивка, която тя очевидно не можа да сдържи.

— Защо се смеете? Много е вкусно. Има куп чудесни неща, печени на скара — бъбречета, бекон, наденички, котлети…

— … с кресон и суфле от картофи — добави келнерката.

— Знам, знам — каза тя. — Разбира се, това ще вземем. — Веселостта, която бе успяла да прикрие, сякаш още блестеше в загадъчния й поглед.

— Какво ще пиете?

— Бира.

— И аз. Добре изстудена.

Той я разглеждаше, докато тя смучеше листенцата на един ангинар.

— Страшно обичам всякакви кисели неща.

— И аз също.

Той искаше да бъде като нея. Трябваше да прави усилие да не отговаря на всяка нейна дума с „и аз също“. Всичко, което тя казваше и правеше, отговаряше напълно на това, което той очакваше от нея. Тя беше облечена точно така, както той винаги бе смятал, че трябва да се облича една жена. На врата си носеше огърлица от стар кехлибар, чиито едри зърна, прозрачни и продълговати, напомняха някакви плодове, огромни гроздови зърна от Малага, изпълнени със слънце джанки. Под кехлибара нейната млечна, смущаваща плът сякаш излъчваше светлина. Пред нея Антоан се чувствуваше като прегладнял човек, когото нищо никога не може да насити. „Как ми подаде устните си…“ — помисли той отново и почувствува как кръвта му преля към сърцето. А тя е тук, пред него, същата… И се усмихва!

Келнерката сложи на масата две халби пенлива бира. И двамата побързаха да я опитат. Антоан се забавляваше да пие едновременно с Рашел, без да вдигне очи от нея; усещайки как резливата и пенлива течност се разлива по езика му в същия миг, когато и Рашел отпиваше първата глътка ледена бира, той изпита чувство, че устните им за втори път се сляха. Остана като замаян цяла минута и се учуди, когато отново чу нейния глас:

— … те се държат с него като със слуга.

Той дойде на себе си.

— Кои те?

— Майката и прислужницата. — Антоан разбра, че Рашел говори за семейство Шал. — Старата винаги нарича сина си хапльо.

— Съгласете се, че това доста му отива.

— Щом влезе, тя започва да го тормози. Всяка сутрин той трябва да чисти обувките им на стълбите, чисти дори обувките на малката.

— Господин Шал ли? — рече Антоан развеселен.

Той си представи как човечето пише под диктовката на г-н Тибо или приема вместо него някой колега от Академията за духовни науки при Института.

— И те са се наговорили да го обират. Крадат му дори парите от джоба като се преструват, че му изчеткват гърба, когато се готви да излиза. Миналата година старата беше подписала полици за три-четири хиляди франка, като беше подправила подписа на сина си. Всички помислиха, че господин Жюл ще умре от това.

— А той какво направи?

— Естествено плати всичко. Цели шест месеца изплащаше малки суми. Не можеше да изложи майка си.

— Ние го виждаме всеки ден и никога не сме подозирали подобно нещо.

— Никога ли не бяхте ходили у тях?

— Никога.

— Сега са обзаведени крайно бедно. Но трябваше да видите жилището им преди две години. В този апартамент, постлан с плочки, с ламперии, с шкафове в стените, знаете ли, човек се чувствуваше като във времето на Волтер: мебели с инкрустации, семейни картини, дори старо сребро.

— И какво стана с всичко това?

— Двете жени тайничко изпродадоха всичко. Една вечер господин Жюл се връща — бюрото в стил „Луи XVI“ изчезнало. Друг ден — гоблена го няма. Така изчезнали и фотьойлите, и часовникът, и миниатюрите, та дори и портретът на дядото, един хубав снажен мъж в униформа, с тривърха шапка под мишница и с разтворена карта пред себе си.

— Значи, стара аристокрация?

— Почти. Той бил служил в Америка във войската на Лафайет.

Антоан забеляза, че тя е бъбрива, но разказва добре; подробностите, които даваше, бяха живи и сочни. Беше интелигентна. Особено му импонираше оригиналният й ум и начинът й да наблюдава нещата и да ги запомня.

— Когато е у дома, той никога не се оплаква — каза Антоан.

— О, често съм го виждала да излиза вечер на стълбите, за да се наплаче.

— Невероятно! — възкликна той.

И то с такъв жив израз на очите и с такава усмивка, че тя престана да мисли за това, което разказваше, и мислите й се насочиха към него.

— Наистина ли са в такава мизерия? — запита той.

— Разбира се, че не! Двете баби трупат тези пари и ги крият. Те не се лишават от нищо, можете да бъдете сигурен, но му правят сцени дори когато си купи дъвка! О, ако ви разкажа всичко, което се говори в къщата!… Алин поиска… Отгатнете!… Поиска да накара господин Жюл да се ожени за нея! Не се смейте; без малко не успя. Тя се беше разбрала със старата, но за щастие един ден двете се скараха…

— А Шал съгласен ли беше?

— О, в края на краищата щеше да се съгласи; заради Дедет. Той обича това дете до полуда. Когато искат да получат нещо от него, двете жени винаги го заплашват, че ще изпратят детето в Савоя; Алин е оттам. Тогава той се разплаква и обещава всичко, което искат от него.

Антоан почти не слушаше вече какво му разказва Рашел; гледаше как се движи тази уста, която беше целувал: добре очертана, издадена напред, малко пълна в средата, но тънка като рязка в ъглите; когато не говореше, двете ъгълчета на устните едва се повдигаха и образуваха лека усмивка, която не беше подигравателна, а спокойна и весела.

Той така малко се интересуваше от нещастния Шал, че каза полугласно:

— Аз съм щастлив човек, знаеш ли? — И веднага се изчерви.

Тя избухна в смях. След като миналата вечер, когато го бе наблюдавала пред операционната маса, тя бе оценила блестящите му способности, сега бе възхитена да открива у него детски черти, защото чувствуваше, че това я приближава до него.

— Откога? — запита тя.

— От тази сутрин — послъга той.

И все пак в думите му имаше истина. Той си спомни за сутринта, когато бе излязъл от дома на Рашел и бе изтичал на обляната от слънце улица: никога не бе имал такова самочувствие. Припомни си с какво изключително хладнокръвие се бе хвърлил при Пон Роайал^[2] в уличното движение и как лъкатушейки между колите си беше казал: „Как съм сигурен в себе си, как владея в този момент всичките си сили! А има хора, които отричат свободата на волята!“

— Да ви сипя ли? — рече той. — Печена гъба?

— With pleasure.^[3]

— Вие говорите английски?

— Разбира се. Si son vedute cose piu straordiuarie.^[4]

— И италиански също? А немски?

— Aber nicht sehr gut.^[5]

Той помисли малко.

— Много ли сте пътувала?

Тя понечи да се усмихне, но се сдържа.

— Малко.

Тонът й му се стори така загадъчен, че той потърси с поглед очите й.

— За какво говорех? — поде той.

Думите нямаха значение: те чувствуваха, че помежду им имаше непрекъснато общение, общение с погледи и усмивки, със звука на гласовете, с най-малките им жестове.

Изведнъж тя го загледа настойчиво и каза:

— Колко сте различен от човека, когото видях миналата нощ.

— Заклевам ви се, че съм същият — отвърна той като вдигна двете си ръце, още жълти от йода. — Но все пак не мога да се проявя сега като голям хирург, щом в момента трябва само да изрежа месото от един котлет.

— Знаете ли, че аз имах доста време да ви гледам?

— Е, и какво?

Тя замълча.

— За първи път ли присъствувахте на подобна гледка? — подхвана той.

Тя го погледна, не отговори веднага и се разсмя.

— Аз ли? — отговори тя с тон, който сякаш казваше: „Колко съм видяла аз!“. И после побърза да промени насоката на разговора. — Всеки ден ли оперирате така?

— Никога. Аз не се занимавам с хирургия. Аз съм лекар, специалист по детски болести.

— Защо не сте хирург? Човек като вас!

— Трябва да приемем, че не съм имал призвание.

— О, колко жалко! — въздъхна тя.

Последва кратко мълчание. Думите й предизвикаха тъжен отзвук в душата му.

— О, лекар, хирург… — заговори той високо. — Човек понякога си създава погрешни представи за призванието си. Мисли, че сам е направил избора. А всъщност обстоятелствата…

Тя видя как по лицето му се изписа онзи мъжествен израз, който така силно я бе привлякъл предишната нощ до леглото на детето.

— Каква полза да мислиш за това, което е вече свършено? — продължи Антоан. — Най-добрият път винаги е този, по който си тръгнал, щом по него можеш да вървиш напред!

И внезапно той помисли за това красиво същество, което бе седнало пред него, за мястото, което Рашел бе заела от няколко часа вече в живота му, и с неочаквана тревога си каза: „Да, но преди всичко това не трябва да ми попречи да работя, да напредвам“.

Тя забеляза сянката, която мина по лицето му.

— Сигурно сте ужасно упорит, нали?

Той се усмихна:

— Нали няма да ми се подигравате? Дълго време аз имах за девиз латинската дума „stabo“, която значи „ще държа“. Бях си отпечатал листове за писма с тази дума и я пишех по обложките на книгите си… — Той измъкна верижката на часовника си. — Дори дадох да я изгравират върху един стар печат, който още нося.

Тя взе печата, който висеше на края на верижката.

— Чудесен е.

— Наистина ли? Харесва ли ви?

Тя разбра и му го подаде.

— Не.

Но той беше вече откачил верижката.

— Моля ви се.

— Вие сте луд.

— Рашел… За спомен от…

— От какво?

— От всичко.

— От всичко? — повтори тя като продължаваше да го гледа право в лицето с откровена усмивка.

О, колко му харесваше тя в този момент! Как обичаше той тази непринудена усмивка, тази другарска усмивка! Тя беше толкова различна от проститутките, които беше познавал, както и от младите жени и момичета, които бе срещал във висшето общество или по хотелите през лятото и които го смущаваха, без почти никога да го привличат. Той не изпитваше боязън пред Рашел — тя беше като него. Имаше езически чар и дори малко от простотата на истинските проститутки, на тези, които обичат занаята си; но тя притежаваше този чар, без да има у себе си нищо двусмислено или вулгарно. Колко му харесваше тя! Намираше в нея не само несравнимата любовница, но за пръв път в живота си смяташе, че има и другарка, приятелка.

Тази мисъл го преследваше от сутринта. Той беше вече изградил мислено бъдещия си нов живот, в който Рашел щеше да заеме своето място. Липсваше обаче съгласието на заинтересуваната. Затова той гореше от детско нетърпение да вземе ръцете й и да й каже: „Вие сте тази, която съм чакал. Искам да се откажа от случайните любовни връзки. Но мразя неуяснените неща, нека установим бъдещите си отношения. Вие ще бъдете моя любовница. Да подредим живота си“. На няколко пъти той даде да се разбере какво му тежи на сърцето, като подхвърляше някоя дума за бъдещето, но тя сякаш не разбираше намеците му. Антоан съзираше някаква въздържаност у нея и не се осмеляваше да й разкрие плановете си.

— Нали е хубаво тук? — каза тя, захапвайки една чепка френско грозде, която обагри устните й в червено.

— Да. Трябва да запомним това място. Човек може да намери всичко в Париж, дори провинциални ресторанти. — Той посочи празната зала и добави: — И няма защо да се страхува от случайни срещи.

— Ще ви бъде ли неприятно да ви видят с мене?

— Моля ви се! Казвам го заради вас.

Тя вдигна рамене.

— За мен?

Приятно й беше да чувствува колко много го е заинтригувала и не бързаше да му даде повече обяснения. Но той я питаше с поглед, който изразяваше такава скрита тревога, че накрая тя му призна:

— Повтарям ви, че не давам сметка никому. Имам от какво да живея, макар и скромно, и това ми е напълно достатъчно. Свободна съм.

Сгърченото лице на Антоан се отпусна наивно.

Тя разбра, че за него отговорът й означава: „Аз ти принадлежа, ако ме желаеш“. Ако някой друг мъж би изтълкувал така думите й, Рашел би кипнала, но Антоан й харесваше. Действително дразнеше я мисълта, че той има толкова погрешна представа за нея, но раздразнението й бе по-малко от удоволствието, което й доставяше странното желание, изписано на лицето му.

Келнерката донесе кафето. Рашел замълча и се замисли. Впрочем, изглежда, и на самата нея не й бе чужда мисълта за една бъдеща връзка, защото тя се учуди, че си казва: „Ще го накарам да обръсне тази брада“. Но все пак тя не го познаваше. Днес той й харесваше така, както по-рано й бяха харесвали други. Той не трябва да се мами и да продължава да я гледа както в този момент толкова уверено, колкото и жадно…

— Цигара?

— Не, имам цигари, по-меки.

Той й поднесе запалена клечка. Тя изпусна облак дим, който я обви цяла.

— Благодаря.

Разбира се, важно беше още от самото начало да се избягнат всякакви недоразумения. Тъй като тя чувствуваше, че не поема никакъв риск, още по-леко можеше да си позволи да бъде откровена. Рашел бутна напред чашата с кафето, опря лакти на масата и облегна брадичка върху преплетените си пръсти. Полупритворените й заради дима клепачи почти напълно прикриваха погледа й.

— Казах, че съм свободна — подчерта тя, — но не казах, че съм на ваше разположение. Схващате ли разликата?

Лицето му придоби съдбоносния си израз. Тя продължи:

— Признавам, че доста съм се блъскала в живота. Невинаги съм имала свобода. Преди две години не бях свободна, но днес да. И държа на свободата си. — Тя смяташе, че е искрена. — Толкова държа, че за нищо на света не бих се съгласила вече да се откажа от нея. Разбирате ли?

— Да.

Последва мълчание. Той я разглеждаше. Тя се усмихна едва-едва, без да го гледа, като въртеше лъжичката в чашата си.

— Впрочем аз ви казвам направо, че у мен няма нищо от това, което е нужно за една вярна приятелка, за любовница, с която може да се живее спокойно. Обичам да удовлетворявам всичките си прищевки. Всички. А за това човек трябва да бъде свободен и аз искам да остана свободна. Разбирате ли? — Тя спокойно довърши горещото кафе, като пиеше на малки глътки.

За една минута Антоан бе потънал в отчаяние. Всичко пропадаше. Но тя бе още там, пред него, нищо не беше загубено. Той не се отказваше никога от това, което силно желаеше; не беше навикнал на поражения. Във всеки случай положението беше ясно; и така беше по-добре, отколкото човек да си прави илюзии. Когато си добре осведомен, знаеш как да действуваш. Нито за миг не помисли, че тя може да му се изплъзне, че може да отхвърли неговите планове за съвместен живот. Такъв беше той: винаги сигурен, че ще постигне целта си.

Трябваше само по-добре да я разбере, да разкъса булото, което още я покриваше.

— Преди две години не сте била свободна? — прошепна той с въпросителен тон. — А сега наистина ли сте свободна завинаги?

Рашел го погледна, сякаш пред нея стоеше дете. В погледа й се яви отсянка на ирония. Тя сякаш искаше да каже: „Ще ви отговоря, макар че бих могла и да не ви дам отговор“.

— Мъжът, с когото живеех, се установи в Египетски Судан — обясни тя. — Той никога няма да се върне във Франция. — И завърши фразата си като тихо се засмя и отклони поглед. След това изведнъж отсече: — Хайде — и стана.

Когато излязоха навън, тя тръгна пак по улица Д’Алже. Антоан мълчаливо вървеше до нея. Той се питаше какво да направи, но вече не можеше да се реши да я остави.

Рашел му помогна, когато пристигнаха пред вратата на къщата й.

— Ще се качите ли да видите Дедет? — предложи тя. След това, без да се смущава, добави: — Но може би вие сте зает?

Действително Антоан беше обещал да се върне при болното дете в Паси. Трябваше също да прочете коректурите на доклада, който неговият шеф му беше дал тази сутрин в болницата, като го беше помолил да провери цитатите. И главно искаше да отиде да вечеря в Мезон-Лафит, където го чакаха; беше твърдо решил да не закъснява, за да може да поговори малко с Жак; но от всичките му планове не остана и следа, щом му се мярна възможността да бъде с Рашел.

— Целия ден съм свободен — заяви той като се дръпна настрана, за да я остави да влезе първа.

Мисълта за изоставената работа, за дълбоката промяна в обичайното му поведение едва се мярна в съзнанието му. Толкова по-зле. Беше почти готов да си каже: „Толкова по-добре“.

Качиха се по стълбите, без да разменят дума.

Когато дойдоха пред нейната врата, тя мушна ключа в ключалката и се обърна. По лицето й се четеше желание: желание прямо, неприкрито, желание свободно, радостно, непреодолимо.