Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (21)

XII

Няколко дни след това Антоан бе събуден призори от удари по капаците на прозореца. Боклукчията не можел да събуди портиерката, за да му отвори вратата, макар че чувал звънеца в стаята й; затова помислил, че се е случило някакво нещастие. Действително леля Фрюлинг беше умряла. Един последен удар я беше повалил до леглото й.

Жак слезе, когато поставяха старата жена на постелята й. В полуотворената й уста се виждаха жълти зъби. Това му припомни нещо ужасно: о, да, трупа на сивия кон, който умираше на пътя за Тулон. Изведнъж му мина през ума, че Лизбет може би ще пристигне в Париж.

Минаха два дни. Тя не идваше. Очевидно нямаше да дойде. Толкова по-добре. Той не беше наясно с чувствала си. Дори след посещението си в дома на семейство Фонтанен продължаваше да работи върху едно стихотворение, в което възпяваше любимата си и тъгуваше по нея. Но всъщност не желаеше да я види отново.

Все пак той минаваше по десетина пъти на ден пред стаята на портиерката, като не пропускаше всеки път да хвърли тревожен поглед през прозореца й и всеки път се връщаше успокоен, но недоволен.

 

 

Вечерта преди деня на погребението, когато се връщаше в къщи, след като бе вечерял сам в малкия ресторант, където Антоан и той се хранеха, откакто г-н Тибо бе заминал за Мезон-Лафит, първото нещо, което забеляза при вратата на портиерската стая, беше един куфар. Той се разтрепери и капки пот избиха по челото му. Слабата светлина на единствената свещ, запалена пред ковчега, осветяваше силуета на коленичило момиче, покрито с траурен воал. Без да се колебае, той влезе в стаята. Двете калугерки го погледнаха безразлично, но Лизбет не се обърна. Времето беше като пред буря; топла и сладка миризма изпълваше стаята. Върху ковчега вехнеха цветя. Жак остана прав, съжалявайки, че е влязъл; погребалната обстановка предизвикваше у него непреодолимо тягостно чувство. Той не мислеше вече за Лизбет и търсеше повод да си отиде. Една от калугерките стана да оправи фитила на свещта и той използува случая, за да се измъкне.

Дали Лизбет беше отгатнала присъствието му, дали бе разпознала стъпките му? Тя го настигна, преди той да дойде до вратата на апартамента. Жак се обърна, когато я чу, че идва. Останаха няколко секунди изправени един срещу друг в тъмния ъгъл на стълбището. Тя плачеше под спуснатия воал, без да вижда ръката, която Жак й подава. Искаше му се и той да може да плаче така, от приличие, но не изпитваше нищо друго, освен отегчение и чувство на неловкост.

Някъде горе се тропна врата. Жак се уплаши да не ги заварят там и измъкна ключовете си. Но от смущение не можеше да намери ключалката в тъмнината.

— Да не би да е слугинята? — попита тя. Той се развълнува, като чу познатия малко провлечен глас.

Най-после вратата се отвори. Тя се колебаеше. Чуваше се как някой слиза по стълбите.

— Антоан е дежурен — пошепна Жак, за да я склони. Почувствува, че се зачервява.

Тя прекрачи прага, без да се стеснява.

Когато затвори вратата и запали лампата, видя, че тя отива право към неговата стая. Седна на канапето по същия начин, както сядаше някога. Тогава той забеляза през воала, че клепачите й бяха подути и лицето, може би малко погрозняло, бе преобразено от скръбта. Видя също, че пръстът й беше превързан. Но не смееше да седне; не можеше да откъсне мисълта си от злокобната причина за нейното завръщане.

— Колко е задушно — каза тя. — Ще има буря.

После се отмести малко настрана, сякаш канеше Жак да заеме мястото, което му правеше до себе си. Той седна до нея. Веднага, без да каже дума и без да свали воала си, като само го отметна откъм страната на Жак, тя прилепи както някога лицето си до неговото. Допирът до тази измокрена буза му беше неприятен. Воалът миришеше на боя, на лак. Той не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Поиска да хване ръката й и тя изпищя.

— Порязали ли сте се? — запита той.

— Ах, гноясал ми е нокътят! — въздъхна тя.

В тази въздишка бе събрано всичко: болката й, скръбта й, преливащата в сърцето й нежност. Тя разсеяно разви превръзката си и когато се показа пръстът й — сбръчкан, побелял, с отлепен от абсцеса нокът, Жак почувствува как дъхът му секва. За момент главата му се замая, сякаш тя внезапно бе разголила пред него най-скритата част от тялото си. Но все пак топлината на нейното тяло проникваше в него през облеклото. Тя обърна към него нежните си като фаянс очи, които винаги сякаш молеха да не й причиняват болка. Тогава въпреки отвращението, което изпитваше, той почувствува желание да целуне болната ръка, за да я излекува.

Но тя стана и започна тъжно да навива бинта около пръста си.

— Трябва да си вървя — рече Лизбет. Изглеждаше така уморена, че той й предложи да се подкрепи с нещо.

— Нека да ви направя една чаша чай. Искате ли?

Тя му хвърли странен поглед и след това се усмихна.

— Искам. Ще отида да прочета една молитва и веднага ще се върна.

Жак побърза да стопли вода, да приготви чай, да го занесе в стаята. Лизбет не се връщаше. Той седна. Сега желаеше тя да дойде при него. Изпитваше смущение, което не се мъчеше да си обясни. Защо тя не идваше? Не смееше да отиде да я повика, да я откъсне от леля Фрюлинг. Но защо се бавеше? Времето минаваше. Той постоянно ставаше да пипне чайника. Когато чаят изстина, Жак вече нямаше за какво да става и продължи да седи неподвижно на канапето. Очите започнаха да го болят, тъй като дълго време бе гледал втренчено в лампата. Изгаряше от нетърпение. Блясъкът на една светкавица, който мина през процепите на щорите, подействува на нервите му като камшик: Ще се върне ли въобще някога? Беше се схванал и се чувствуваше нещастен, нещастен…

Глух трясък. Бум! Чайникът избухва! Така й се пада! Чаят пада като дъжд, плющи по щорите. Лизбет е измокрена и вода тече по бузите й, по воала й, който пуска боя и избелява все повече и повече, докато става прозрачен като було на младоженка…

Жак подскочи. Лизбет бе седнала до него и опираше лицето си до бузата му.

— Liebling, спеше ли?

Досега тя още никога не беше му говорила на „ти“. Беше свалила воала си и той в полусън най-после разпозна, въпреки черните кръгове около очите и посърналата й уста, истинското лице на Лизбет. Тя уморено сви рамене.

— Сега вуйчо ще се ожени за мене — рече тя и наведе глава.

Плачеше ли? Гласът й беше жален, но примирен. Кой знае, може би тя дори изпитваше малко любопитство към бъдещето.

Жак не се отдаваше обаче на такива дълбоки анализи. Искаше му се тя да бъде нещастна, защото мисълта, че той ще може да я утешава, пораждаше у него сладостно чувство. Прегърна я и започна да я притиска към себе си все по-силно и по-силно, сякаш искаше да се слее с нея. Тя потърси устните му, които той жадно й поднесе. Никога дотогава не бе познавал подобен порив на цялото си същество. Тя сигурно бе разкопчала блузата си предварително, защото, без да бе направил някакво движение, той усети в шепата си топлата тежест на голата й гръд.

Тогава тя се обърна така, че ръката на Жак да може по-леко да се движи по тялото й, върху което нямаше нищо друго, освен роклята.

— Да се помолим заедно за леля Фрюлинг — промълви тя. Не му мина дори и през ум да се усмихне; в ласките му имаше толкова жар, че действително му се струваше, че се моли.

Изведнъж тя се отдръпна и от гърдите й се изтръгна стенание. Той помисли, че е докоснал болния й пръст или че тя иска да избяга. Лизбет всъщност бе направила само една крачка, за да угаси лампата, и веднага се върна при него. Той чу до ухото си думата „Liebling“ и след това усети как устните й се плъзнаха по лицето му, като търсеха устата му, и как трескавите й пръсти опипваха дрехите му…

 

 

Една гръмотевица го събуди. Дъждът шибаше плочите на двора. Лизбет? Къде е тя? Черна нощ. Жак лежеше сам на разхвърляното канапе. Поиска да стане, да я потърси; опита се да се изправи на лакътя си, но нямаше сили да се бори срещу съня и отново се отпусна на възглавницата.

Когато най-после отвори очи, в стаята беше съвсем светло.

Най-напред забеляза чайника на масата, след това дрехата си, смачкана на пода. Тогава си припомни всичко и стана. Веднага почувствува неопределено желание да свали и останалите си дрехи и да измие с много вода влажното си тяло. Хладната вода във ваната му се стори цяла благодат. Без да избърше капките вода, които се стичаха от него, той се заразхожда напред-назад из стаята с изпъчени гърди, като опипваше мускулестите си крака и свежата си кожа; самодоволно се наслаждавате на голотата си, без това да му припомни ни най-малко нещо срамно. В огледалото виждаше отражението на стройната си фигура и за първи път от дълго време разгледа без никакво смущение особеностите на тялото си. При спомена за предишните си заблуждения само повдигна рамене и се усмихна снизходително. „Хлапашки глупости“ — помисли той. Тази страница от неговия живот му се струваше окончателно завършена, сякаш някакви сили, останали дълго време неразбрани и отклонени в погрешна посока, бяха най-после намерили истинския си естествен път. Без да мисли за това, което бе станало тази нощ, без да мисли дори за Лизбет, сърцето му се изпълваше с радост и той усещаше душата и тялото си пречистени. Нямаше чувството, че е открил нещо ново, а по-скоро, че е намерил пак някогашното си душевно равновесие; беше като човек, който е прекарал тежка болест и който се радва, без да се учудва, на възстановеното си здраве.

Все още гол, той мина във вестибюла и открехна входната врата. Стори му се, че различава в тъмната портиерска стая коленичилата покрита с воал Лизбет, такава, каквато я бе видял предишната вечер. Неколцина мъже се бяха качили на стълби и окачваха черен креп над пътната врата. Той си спомни, че погребението щеше да стане в девет часа и се облече набързо като за празник. Тази сутрин всичко, което вършеше, му доставяше удоволствие.

Той привършваше подреждането на стаята, когато г-н Тибо, който бе пристигнал нарочно за погребението от Мезон-Лафит, дойде да го вземе.

В процесията той вървеше до баща си. В черквата мина с всички други — тези хора нямаха представа какво се бе случило снощи — и стисна ръката на Лизбет, без да изпита никакво вълнение.

 

 

Цял ден портиерската стая бе празна. Жак чакаше всеки момент Лизбет да се върне, без да си дава сметка за желанието, което тлееше под нетърпението му.

В четири часа се позвъни и той изтича да отвори. Беше учителят по латински! Забравил беше, че има урок този ден.

Жак следеше разсеяно обясненията върху един текст от Хораций, когато отново се позвъни. Този път беше Лизбет. Още от прага тя забеляза отворената врата на стаята и гърба на наведения над масата учител. Няколко секунди, изправени един срещу друг, те се питаха с очи. Дори не му минаваше през ума, че тя беше дошла, за да се сбогува, защото трябваше да замине с влака в шест часа. Лизбет не посмя да каже нищо. Само лека тръпка премина по тялото й, тя премигна с клепачи и вдигна превързания си пръст към устата. После, сякаш влакът я отнасяше завинаги, тя го целуна набързо и избяга.

Учителят подхвана прекъснатата фраза:

— Purpurarum usus^[1] е равнозначно на purpura qua utuntur^[2]. Схващате ли нюанса?

Жак се усмихваше, като че ли бе схванал отсянката в смисъла на фразата. Той мислеше за Лизбет, която щеше да се върне след малко, виждаше в тъмнината на вестибюла лицето й под повдигнатия воал, виждаше превързания й пръст, чувствуваше още целувката, която тя сякаш бе изтръгнала от устните му.

— Продължавайте — каза учителят.