Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (2)

II

Тази неделя, връщайки се по обед в къщи, г-жа дьо Фонтанен бе намерила във вестибюла бележка от сина си.

— Даниел пише, че са го задържали на обед у Бертие — каза тя, като се обърна към Жени. — Ти не беше ли в къщи, когато се върна той?

— Не, не съм го виждала — отговори Жени, която току-що беше легнала на пода, за да измъкна кученцето си изпод креслото. Тя се бавеше и не ставаше. Най-после прегърна Пюс и скачайки, побягна към стаята си, като го обсипваше с целувки.

Когато стана време за обед, тя се върна:

— Боли ме глава. Не съм гладна. Искам да си легна на тъмно.

Г-жа дьо Фонтанен я сложи да си легне и дръпна завесите. Жени се мушна под завивките. Не можеше да заспи. Часовете минаваха. На няколко пъти през деня г-жа дьо Фонтанен слагаше хладната си ръка на челото на детето. Привечер, изпълнено с нежност и тревога, момиченцето грабна ръката на майка си и я целуна, като не можа да сдържи сълзите си.

— Ти си възбудена, миличка… Сигурно имаш малко треска.

Удари седем часът, после осем. Г-жа дьо Фонтанен чакаше сина си, за да седнат на масата. Даниел никога не отсъствуваше от обед или вечеря, без да се обади. Особено в неделя не би оставил майка си и сестра си да вечерят сами.

Г-жа дьо Фонтанен се облакъти на балкона. Вечерта беше мека. По авеню Дьо л’Обсерватоар само от време на време минаваха хора. Сенките се сгъстяваха между короните на дърветата. На няколко пъти й се стори, че разпознава походката на Даниел под светлината на фенерите. В Люксембургската градина заби барабан — затваряха вратите. Настъпи нощ.

Тя сложи шапката си и изтича до Бертие. Семейството било отишло на село от предния ден. Значи, Даниел е излъгал!

Г-жа дьо Фонтанен беше свикнала с подобни лъжи, но да я излъже Даниел, нейният Даниел! Първата му лъжа! Едва четиринадесетгодишен, и вече да я лъже!

Жени не спеше и се ослушваше. Тя повика майка си:

— Даниел ли си дойде?

— Той си легна. Мислеше, че спиш и не искаше да те буди. — Гласът й звучеше естествено. Защо да плаши детето?

Беше вече късно. Г-жа дьо Фонтанен се изтегна в един фотьойл, като предварително отвори вратата към коридора, за да може да чуе сина си, когато се върне.

Нощта изтече. Настъпи денят.

 

 

Към седем часа кученцето се изправи и започна да ръмжи. Някой звънеше. Г-жа дьо Фонтанен се спусна към вестибюла — искаше сама да отвори, за да не предизвика любопитството на прислугата.

На площадката на стълбището стоеше непознат млад човек с брада. Дали не се беше случило нещастие?

Антоан се представи; желаел да види Даниел, преди той да отиде на училище.

— Само че в този момент… не е възможно да видите сина ми.

Антоан направи движение, което изразяваше учудване.

— Извинявайте, че настоявам, госпожо… Но брат ми, който е пръв приятел на вашия син, е изчезнал от вчера и ние сме страшно разтревожени.

— Изчезнал?

Ръката й се сгърчи върху белия шал, с който бе забрадила косата си. Тя отвори вратата на салона и Антоан я последва.

— И Даниел не се е прибирал от снощи, господине. Аз също съм много разтревожена. — Тя се бе навела, но веднага вдигна глава. — Още повече, че в този момент мъжът ми не е в Париж — добави тя.

Лицето на тази жена излъчваше простота и откровеност, каквато Антоан не бе срещал досега. Изненадана и разстроена от тревога след безсънната нощ, тя стоеше пред младия човек и върху откритото й лице чувствата се редуваха като чисти тонове. Те се погледаха няколко секунди, без да се виждат добре. И двамата следяха лутанията на собствените си мисли.

Сутринта Антоан бе скочил от леглото, изпълнен с някаква полицейска страст да издири брат си. Той не вземаше много трагично бягството на Жак и единствено любопитството го караше да действува. Дошъл беше да разпита малкия съучастник. Но ето че работата се заплиташе. И все пак това му доставяше удоволствие. Когато някое събитие го изненадваше, погледът му ставаше неумолим и дързък и под четвъртитата брада се виждаше силно стиснатата челюст, волевата челюст, характерна за техния род.

— В колко часа излезе синът ви в неделя сутринта? — запита той.

— Рано. Но малко по-късно се е върнал…

— Аха! Между десет и половина и единадесет часа, нали?

— Приблизително по това време.

— Както Жак. Те са тръгнали заедно — заключи Антоан с решителен, почти радостен тон.

Но в този момент вратата, която беше останала открехната, се разтвори и едно детско телце по нощница падна на килима. Г-жа дьо Фонтанен изкрещя. Антоан повдигна припадналото момиченце, взе го на ръце и следвайки г-жа дьо Фонтанен, го занесе в стаята и го сложи на леглото.

— Оставете я на мен, госпожо, аз съм лекар. Донесете студена вода. Имате ли етер?

Жени скоро дойде на себе си. Майката се усмихна, но очите на момиченцето останаха строги.

— Мина — каза Антоан. — Трябва да я накарате да заспи.

— Чуваш ли, миличка? — пошепна г-жа дьо Фонтанен. Ръката, която беше положила на влажното чело на детето, се плъзна до клепачите му и ги затвори.

Те стояха съвършено неподвижни от двете страни на леглото. Стаята миришеше на етер. Антоан, който отначало беше втренчил поглед в изящните пръсти и ръката, започна дискретно да разглежда г-жа дьо Фонтанен. Косите й бяха руси, но вече прошарени със сиви кичури; дантелата, която ги покриваше, беше паднала. Макар че държането й беше младежко и изразът на лицето й се изменяше бързо като на млада жена, тя вероятно имаше около четиридесет години.

Жени сякаш заспа. Ръката, която лежеше върху очите на детето, се отдръпна лека като крило. Майката и Антоан излязоха от спалнята на пръсти и оставиха вратите полуотворени. Г-жа Фонтанен, която вървеше напред, се обърна.

— Благодаря — каза тя, като му протегна двете си ръце. Това движение бе така спонтанно, така неженствено, че Антоан улови ръцете й и ги стисна, без да посмее да приближи устните си до тях. — Жени е толкова нервно дете — обясни тя. — Сигурно е чула Пюс да лае, помислила е, че е брат й и е изтичала в салона. Тя не е добре от вчера сутрин, имаше треска цялата нощ.

Те седнаха. Г-жа дьо Фонтанен измъкна от блузата си бележката, която Даниел беше надраскал предния ден, и я подаде на Антоан.

Тя го гледаше, докато той четеше. В отношенията си с хората винаги се осланяше на инстинкта си и още от първите минути бе почувствувала доверие към Антоан. „Човек с такова чело не може да извърши подлост“ — помисли си тя. Косата му беше вчесана назад и брадата му беше толкова гъста на бузите, че в тази тъмна рамка от червеникави, почти кафяви косми хлътналите му очи и белият правоъгълник на челото беше всичко, което се виждаше от лицето му. Той сгъна бележката и я върна. Изглеждаше, че разсъждава върху това, което току-що бе прочел; всъщност той търсеше начин да каже някои неща.

— Според мен — започна Антоан — трябва да има връзка между бягството на момчетата и следния факт — тяхното приятелство… тяхната връзка… е била открита от учителите.

— Открита ли?

— Да. Хванали са кореспонденцията им в една специална тетрадка.

— Кореспонденцията им?

— Те си пишели през време на час. И то писма в съвсем особен тон, доколкото разбрах. — Той престана да я гледа. — Такива, че двамата виновници са щели да бъдат изключени.

— Виновници ли? Признавам ви, че не разбирам как може… Виновни в какво? Че са си писали?

— Тонът на писмата, както изглежда, бил твърде…

— Тонът на писмата?

Тя не разбираше, но беше достатъчно чувствителна, за да долови растящото смущение на Антоан. Изведнъж тръсна глава.

— И дума не може да става за подобно нещо, господине — заяви тя с пресилен и малко разтреперан глас. Сякаш някакво разстояние се установи внезапно между тях. Тя стана. — Възможно е вашият брат и моят син да са нагласили някакво бягство, макар че Даниел никога не е произнасял пред мен името…

— Тибо.

— Тибо?… — повтори тя изненадана, без да довърши фразата си. — Виж, колко странно! Тази нощ в бълнуването си дъщеря ми произнесе това име.

— Може да е чула от брат си името на своя приятел.

— О, не, нали ви казвам, че Даниел никога…

— Тогава как може да го знае?

— Ах — рече тя, — тези тайнствени явления са така чести!

— Какви явления?

Тя стоеше права; лицето й беше сериозно и замислено.

— Предаването на мисълта — отговори тя.

Обяснението й, тонът й бяха така нови за него, че Антоан я загледа с любопитство. Лицето на г-жа дьо Фонтанен беше не само сериозно — то беше някак си озарено; по устните й блуждаеше полуусмивката на вярващ човек, който е свикнал да не обръща внимание на скептицизма на хората.

Последва мълчание. Изведнъж на Антоан му хрумна нещо — полицейският му инстинкт се събуди отново.

— Извинявайте, госпожо, вие казахте, че дъщеря ви е произнесла името на брат ми и че вчера цял ден е имала треска, която не можете да си обясните. Дали синът ви не й е доверил нещо?

— Не бихте помислили подобно нещо — отговори г-жа дьо Фонтанен със снизходителен израз на лицето, — ако познавахте моите деца и знаехте как те се държат с мен. Нито едното, нито другото не са скривали нищо от… — Тя млъкна изведнъж. Усети се засегната на болното място. Поведението на Даниел опровергаваше думите й. — Впрочем — поде тя малко надменно, като тръгна към вратата — ако Жени не спи, разпитайте я.

 

 

Момиченцето лежеше с отворени очи. Нежното му лице се открояваше върху възглавницата. Скулите му бяха зачервени от треска. То бе прегърнало кученцето си, чиято муцунка се показваше смешно изпод чаршафа.

— Жени, това е господин Тибо, брат на един приятел на Даниел.

Детето погледна непознатия най-напред жадно, а след това с недоверие.

Антоан се приближи до леглото, хвана китката на момиченцето и извади часовника си.

— Още е много бърз — каза той. След това преслуша детето. В тези професионални жестове той влагаше някаква самодоволна сериозност.

— Колко е годишна?

— Скоро ще стане тринадесет.

— Така ли? Не бих помислил. По начало тези пристъпи на треска трябва да се следят. Без да се тревожите, разбира се — рече той, като гледаше детето и се усмихна. После се отдръпна от леглото и заговори с друг тон: — Познавате ли моя брат, госпожице? Жак Тибо?

Тя се намръщи и поклати отрицателно глава.

— Наистина ли? Брат ви никога ли не ви е говорил за най-добрия си приятел?

— Никога — отвърна тя.

Г-жа дьо Фонтанен тъкмо щеше да каже: „Но спомни си, тази нощ, когато те събудих, ти бълнуваше…“. Обаче тя вече сама не знаеше дали детето действително беше произнесло името Тибо.

— Госпожице — подхвана Антоан след известно мълчание, — преди малко запитах майка ви за една подробност, която ни е нужна, за да намерим брат ви, и която тя не може да си спомни. Как беше облечен той?

— Не знам.

— Значи, не сте го видели вчера сутрин?

— Видях го. На закуска. Но още не беше облечен. — Тя се обърна към майка си. — Ами защо не погледнеш в гардероба да видиш кои дрехи липсват?

— А освен това, госпожице, трябва да знаем още нещо, което е от голямо значение: в колко часа се върна брат ви, за да остави писмото — в девет, в десет или в единадесет? Майка ви не е била в къщи по това време и не знае кога точно е дошъл.

— Не знам.

Стори му се, че долавя в тона на Жени слабо раздразнение.

— Тогава — рече той, като махна обезсърчено с ръка — много трудно ще бъде да открием следите му.

— Чакайте — каза тя, като вдигна ръка да го задържи, — беше в единадесет без десет.

— Точно в единадесет без десет! Сигурна ли сте?

— Да.

— Погледнахте ли часовника, докато той беше с вас?

— Н… не… Но по това време бях в кухнята, за да взема среда от хляб за рисунките. Ако беше дошъл по-рано или по-късно, щях да го чуя, като отваря вратата, и щях да отида да го видя.

— Вярно. — Той се замисли за миг. Защо да я мъчи повече? Беше се излъгал, тя явно не знаеше нищо. — А сега — рече Антоан, като влезе отново в ролята си на лекар — трябва да стоите на топло, да си затворите очите и да спите. — После дръпна завивката върху откритата ръчичка и се усмихна. — Една хубава дрямка и като се събудим, ще сме оздравели и батко ще се е върнал.

Тя го погледна. Антоан никога не можа да забрави това, което прочете в погледа й в този миг — такова пълно безразличие към неговите ободрителни думи, такъв богат душевен живот, такава мъка и самота, че той неволно се смути и наведе очи.

— Права бяхте, госпожо — каза той, когато се върнаха в салона, — това дете е самата невинност. То ужасно страда, но не знае нищо.

— Дъщеря ми е самата невинност — повтори г-жа дьо Фонтанен замечтано, — но тя знае.

— Знае ли?

— Знае.

— Как така! Отговорите й, напротив…

— Да, отговорите й… — подхвана тя бавно. — Аз бях до нея… почувствувах… Не знам как да ви обясня… — После седна и почти веднага стана. Лицето й беше измъчено. — Тя знае, знае, сега съм сигурна — извика внезапно г-жа дьо Фонтанен. — Но чувствувам, че по-скоро би умряла, отколкото да издаде тайната си.

 

 

След като Антоан си тръгна, г-жа дьо Фонтанен не можа да устои на любопитството си и преди да отиде да поговори с г-н Кийар, поддиректора на лицея, както я бе посъветвал Антоан, отвори „Ту Пари“^[1] и прочете следното:

„Тибо, Оскар-Мари — кав. на «Почет. лег.». Бивш депутат от департамента Йор. Подпредседател на Благотворителното дружество за издръжка на детски ясли. Основател и директор на Института за борба с детската престъпност. Касиер на Съюза на католическите благотворителни дружества в Парижката епархия. Улица Дьо л’Юниверсите 4-а (VII район).“