Сънувах Жак преди малко, когато се бях унесъл за кратко време призори. Вече не мога да проследя нишката на историята, която сънувах. Бяхме у дома, на улица Дьо л’Юниверсите, в малкия партерен етаж, преди много години. Този сън ми припомни времето, когато живеехме заедно и бяхме толкова близки. Между другите спомени: денят, когато Жак излезе от изправителния дом и аз го прибрах при себе си. Аз пожелах това, за да го отскубна от постоянния надзор на тате. Но все пак не можах да сподавя едно долно враждебно чувство, някакво егоистично съжаление. Много добре си спомням как си казвах: „Да дойде, нямам нищо против да живее при мен, но това не бива да нарушава навиците ми, не бива да пречи на работата ми, не бива да ми пречи да успея.“ Да успея! Цял живот съм си повтарял все това: „Да успея!“ Моят девиз, единствената ми цел, моите петнадесетгодишни усилия… И сега тези думи: „Да успея“ — тази сутрин, в това легло! Каква подигравка!…

Моята тетрадка. Вчера помолих домакина да ми купи тетрадка от книжарницата в Грас. Може да е вдетиняване на болник. Ще видим. От писмата си до Жени установих, че като записвам мислите си, изпитвам известно облекчение. Никога не съм си водил дневник, дори когато бях шестнадесетгодишен, както правеха Фред Жерброн и толкова други. Малко късно е сега! Това всъщност не е дневник, а просто така: да си записвам, когато имам желание, мислите, които ме вълнуват. Не е лошо за здравето, няма съмнение. В ума на болен човек, който страда от безсъние, всяка мисъл става натрапчива. Писането освобождава. Освен това и развлича, така убиваш времето. (Да убивам времето, аз, на когото времето никога не стигаше! Дори на фронта, дори тази зима в клиниката живеех винаги под напрежение, без нито един свободен час, както съм живял цял живот, без да усещам как тече времето, без да съзнавам настоящия момент! Едва откакто дните ми са броени, часовете текат безкрайно дълги.) Прекарах нощта поносимо. Тази сутрин 37,7°.

Вечерта

Пристъпите на задух се засилват. Температура 38,8°. Болки в ребрата. Питам се дали няма опасност откъм плеврата.

Да пропъдя призраците, като ги прикова на хартията.

Цял ден ме преследва мисълта за наследството. Да уредя всичко преди смъртта си. Вечно тази упорита грижа да уреждам, да организирам! Но този път вече не става дума за мене, а за тях, за малкия. Десет пъти смятах и пресмятах колко може да се получи от продажбата на вилата в Мезон, от даването под наем на сградата на улица Дьо л’Юниверсите, от продажбата на инвентара на лабораториите. Или пък да ги дадем под наем на някое предприятие за химически произведения? Щудлер би могъл да се занимае с този въпрос. Или ако това не стане, да ръководи демонтирането на апаратурата и да потърси купувач.

Трябва да помисля също така и за Щудлер, който след войната ще остане без работа и без средства.

Да оставя една бележка за него и за Жуслен относно документацията и анкетните листове. (За библиотеката на медицинския факултет?)

3 юли

Люка ми донесе резултата от изследването на кръвта. Направо лош. Бардо с провлечения си глас се видя принуден да признае: „Не е много добре.“ Каква здрава кръв имах преди! Възстановяването ми в Сен-Дизие след първото раняване, какво доверие имах в тялото си! Колко се гордеех със силната си кръв, когато раните бързо заздравяваха! И Жак също. Кръвта на нашия род.

Попитах Бардо за възможните усложнения в плеврата: „Остава само да ви направя някой гноен плеврит…“ Той вдигна добродушно рамене, какъвто си е грамаден, и ме прегледа грижливо. Нямало опасност според него.

Кръвта на нашия род. Кръвта на Жан-Пол! Моята някогашна силна кръв; нашата кръв сега кипи във вените на това детенце!

По време на войната нито един ден не се примирих с мисълта, че мога да бъда убит. Нито един-единствен път, нито дори за десет секунди не прежалих кожата си. Същото е и сега: отказвам да се жертвувам. Не мога вече да си правя илюзии, принуден съм само да констатирам и да чакам неизбежното. Но не мога да го приема, нито да стана съучастник чрез примирението си.

Следобед

Напълно съзнавам кое е разумно, мъдро и достойно: да успея отново да гледам света и непрекъснатото му подновяване само за себе си, а не през собствените си очи, без да мисля за близката си смърт. Да си кажа, че съм незначителна частица от вселената. Похабена частица. Нищо не може да се направи. Какво представлявам аз сравнение с това, което ще остане след мен? Незначителна частица, да, но аз толкова държах на нея! Все пак трябва да опитам.

Не бива да се оставям да ме заслепи чисто личното.

4 юли

Хубаво писмо от Жени тази сутрин. Възхитителни подробности за сина й. Не можах да се въздържа да не прочета някои пасажи на Гоаран, който лудее по двете си деца. Жени трябва да му направи снимка.

Трябва също така да се реша да й напиша писмо по онзи въпрос. Трудно е. Чакам да прекарам поне една нощ в истинска почивка.

Какво чудо — по-подходяща дума няма! — да се яви на бял свят това дете точно когато двата рода, от които произлиза — Фонтанен и Тибо, — щяха да изчезнат, без да са дали на света нещо действително ценно! Какви ли качества е наследило то от майка си? Най-добрите, надявам се. Но вече знам напълно положително, че Жан-Пол е от нашата кръв: решителен, волев, интелигентен. Син на Жак. Истински Тибо.

Цял ден все за това си мислих и мечтах. Този непредвиден изблик на сок, който в даден момент кара това ново клонче да поникне на родовото ни дърво… Дали е глупаво от моя страна да си въобразявам, че това отговаря на нещо, на някаква цел на сътворението? Може да е и семейна гордост. А защо това дете да не е предопределеният индивид, завършъкът на смътните усилия на рода да създаде съвършен тип от вида Тибо, геният, който природата трябва един ден да успее да сътвори и на когото ние — баща ми, брат ми и аз — сме били само предварителни скици? Защо тази съсредоточена буйност, тази мощ, които вече са бликали в жилите ни, преди да се влеят в неговите, да не разцъфнат този път в истинска творческа сила?

Полунощ

Безсъние. Призраци, които трябва да „пропъждам“. Вече от месец и половина, от седем седмици знам, че с мен е свършено. Тези думи: „Знам, че с мен е свършено“, думи, които току-що написах, които са така подобни на други, които всеки си мисли, че разбира… и чийто истински смисъл само осъден на смърт може да прозре… Смазващ прелом, който внезапно създава у човека безкрайна празнота.

Но все пак един лекар, който живее в допир със смъртта, би трябвало… Със смъртта? Но със смъртта на други хора! Много пъти вече се опитах да изследвам причините на тази физическа невъзможност да се примиря със смъртта. Може би това да се дължи на някакви особени свойства на моята жизненост. Мисъл, която ми хрумна тази вечер.

Някогашната си жизненост — енергията, която влагах в този непрекъснат изблик на нови сили — отдавам до голяма степен на нуждата да продължа личността си чрез творчество — да надживея себе си. Инстинктивен ужас от пълно изчезване. Доста широко разпространен, не ще и дума, но в твърде различни степени. У мен той е наследствена черта. Мислих много за баща си. Това желание, което го преследваше, да остави навсякъде името си: благотворителните заведения, които основаваше; наградите за добродетелни младежи на големия площад в Круй. Желанието — което изпълни — да види името си („Фондация Оскар Тибо“), гравирано на фронтона на изправителния дом. Желанието да наложи собственото си име — единственият елемент на гражданското му състояние, който бе лично негов — на всичките си потомци и пр… Манията да лепва навсякъде монограма си: на желязната врата на градината си, на сервизите си, на подвързията на книгите си, та чак и на кожената тапицировка на креслото си!… Нещо много повече от инстинкт за собственост (или както тогава смятах, признак за суетност). Възвишена нужда да се бори срещу обезличаването, да остави отпечатъка си върху нещо. (Безсмъртието, отвъдният живот всъщност не го задоволяваха.) Потребност, която съм наследил от него. У мен също имаше скрито желание да свържа името си с някое дело, което да ме увековечи, с някое откритие и прочее…

Никой не може да избяга от баща си

Седем седмици, петдесет дни и петдесет нощи, изправен лице срещу лице с абсолютната увереност! Без нито един-единствен миг на колебание, на съмнение, на илюзии. Обаче — именно това исках да отбележа — въпреки всичко има мигове на отдих от тази постоянна и подтискаща мисъл. Кратки мигове не на забрава, а мигове, когато тази идея-фикс отслабва… Случва ми се, и то все по-често, да поживея малко — две-три минути или най-много петнадесет-двадесет, през които пълната увереност в близката ми смърт не заема централното място на сцената, а едва мъждее. Тогава изведнъж пак съм в състояние да действувам: да чета със съсредоточено внимание, да пиша, да слушам, да разисквам, въобще да се интересувам от неща, които нямат нищо общо с болестта ми, като че ли съзнанието ми се освобождава от непрекъснатия тормоз; всъщност кошмарната мисъл е все тук и аз нито за момент не преставам да усещам присъствието й, но на малко по-заден план, някъде по-далеч. Дори като спя, чувствувам, че тя не ме напуска.

6 юли, сутринта

От четвъртък насам подобрение. Щом страдам по-малко, всичко ми се вижда почти красиво и добро. Статиите в сутрешните вестници върху италианските успехи в делтата на Пиаве ми причиниха отново радост, каквато отдавна не бях вкусвал. Добър признак.

Нищо не писах вчера. Бях излязъл навън, когато забелязах, че съм оставил тетрадката си в стаята. Домързя ме да се кача, но ми липсваше целият следобед. Това занимание започна да ми се харесва.

Днес почти нямах време за писане. Твърде много наблюдения за вписване в черния бележник. Давам си сметка, че малко пренебрегвам бележника, откакто си купих тетрадка. Задоволявам се с прекалено съкратени бележки. При това именно за бележника заслужава да се направи известно усилие, той трябва да мине на първо място. Две отделни неща: дневникът — за призраците, а бележникът — за всички въпроси, свързани със здравето ми: температура, лечение, терапевтически резултати, вторични реакции, процес на отравянето, разисквания с Бардо или с Мазе и т.н. Без да им отдавам прекалено голяма стойност, струва ми се, че тези ежедневни точни данни, записвани от първия ден от човек, отровен от газове, който е същевременно и лекар, биха могли да представляват при сегашното състояние на науката сбор от безспорно полезни клинични наблюдения. Особено ако ги водя до края. Бардо ми обеща, че ще нареди да се отпечатат в „Бюлетина“.

Вчера си замина дебелият Делае. Отпуск за възстановяване. Смята се за окончателно излекуван. Може и да е, кой знае? Качи се да се сбогува с мен. Беше му неловко, преструваше се, че е закъснял, че бърза. Не ми каза: „Ще се видим пак“ или нещо в този дух. Жозеф, който разтребваше стаята, сигурно забеляза това, защото, щом се затвори вратата, побърза да ми каже: „Ето на’, има хора, които се спасяват, господин докторе!“

Преди малко едва не написах: „Ако още съм жив, това се дължи на дневника.“ Ще трябва да си изясня въпроса за самоубийството. Да си призная най-после, че дневникът винаги беше предлог. Какви ли не комедии разиграва човек пред самия себе си! Странно! Противно ми е да призная пред себе си, че никога не съм имал истинско желание да туря край на живота си. Дори и през най-лошите си часове. Ако исках да направя тази стъпка, трябваше още онази сутрин, когато купих ампулите, в Париж… Вярно е, че помислих за това, преди да се кача на влака… И точно от тази сутрин започнах да се залъгвам с дневника. Като че ли това е някакъв дълг, който трябва да изпълня, преди да изчезна. Като че ли имам да довършвам някакъв капитален труд. Като че ли значението, което отдавам на тези клинични бележки, може да уравновеси, да премахне изкушението. Липса на смелост ли е това? Не, действително не. Ако самоубийството наистина ме изкушаваше, не страхът би ме задържал. Не. Липсваше ми не кураж, а желание. Всъщност изкушението винаги само ме е докосвало леко. И аз винаги съм го отблъсвал без всякакво усилие. (Преструвайки се, че това е проява на силен характер, и много доволен, че имам благовиден предлог: нали трябва да водя дневника си…)И все пак, освен ако смъртта дойде внезапно — малко вероятно, уви, — знам, че аз няма да дочакам естествения край. Знам го. По този въпрос мисля, че съм искрен и че виждам напълно ясно. Този час ще настъпи, уверен съм. Не остава нищо, освен да го изчакам. Лекарството е тук. Само да протегна ръка… (Все пак успокояваща мисъл.)

Вечерта

Преди обеда седяхме под верандата и Гоаран ни донесе швейцарски вестник, който предава без съкращения цялата последна реч на Уилсън. Прочете я на глас. Развълнува се; и ние също. Всяко послание на Уилсън е като силен полъх на чист въздух, който преминава над Европа! Напомня кислорода, който се пуска в дъното на мината след срутване, за да не се задушат нещастните, затрупани миньори и да издържат, докато ги спасят.

7 юли, 5 часът сутринта

Моята идея-фикс. Стена, в която непрекъснато се блъскам. Надигам се, втурвам се, отново се удрям и отново падам; после пак започвам. Стена. Има моменти, когато се опитвам да се убедя, без нито за миг да вярвам това — че може би не е истина, че може би не съм осъден. Колкото да имам повод да направя отново всички логически разсъждения, при които винаги и неизбежно се сблъсквам със стената.

Следобед, навън

Препрочетох посланието на Уилсън. Много по-конкретно е от предшествуващите. Определя схващането си за мира, изброява необходимите условия, за да се постигне „окончателно“ уреждане на европейските въпроси. Проект, който вдъхновява с широтата си: 1. Премахване на политическите режими, които биха могли да доведат до нови войни. 2. Преди всякакви изменения на границите или анексиране на територии да се направи допитване до заинтересуваното население. 3. Споразумение между всички държави на основата на един международен правен кодекс, като всички те се задължат да се подчиняват на разпоредбите му. 4. Учредяване на международен орган, изпълняващ функцията на арбитражен съд, в който да бъдат представени без никакви изключения всички нации на цивилизования свят.

(Детинско удоволствие е да пиша тези неща, да ги отбелязвам на лист. Изпитвам чувството, че по този начин сякаш още повече подкрепям тези идеи, че и аз сътруднича.)

Разговорите тук се въртят изключително около посланието. Лъч на надежда по лицата на всички. Колко поразяваща е мисълта, че в този момент един и същ пламък озарява лицата на хората във всички градове на Европа и Америка! Тази реч откликва във всеки бивак, във всяко скривалище на фронта! Колко е дотегнало на всички да се избиват взаимно през тези четири години! (Да се избиват едни други от векове насам по заповед на управляващите…) Всички очакваха този призив към здравия разум. Ще го чуят ли отговорните лица? Дано този път семето покълне, и то навсякъде! Целта е толкова ясна, толкова мъдра, така добре отговаря на човешката съдба, на най-съкровените инстинкти на човека! Постигането й може да повдигне хиляди проблеми, да изисква големи усилия; но как е възможно да се съмнява човек, че именно по този път, а не по друг трябва непременно да тръгне бъдещият свят? Четири години война без друг резултат освен масови убийства и грамади от развалини. И най-безразсъдните измежду онези, които мечтаят за завоевания, ще бъдат принудени да признаят, че и за хората, и за държавите войната се е превърнала в катастрофа, която нищо не може да откупи. Тогава какво?

След като опитът във всички области е доказал колко нелепа е войната, след като и констатациите на политиците, и изчисленията на икономистите съвпадат с инстинктивния бунт на масите — какво може да попречи да се изгради вечен мир?

Като се наобядвах, пак криза на задух. Инжекция. Лежах в шезлонга под маслиновите дървета. Много бях уморен, за да почна писмото на Жени, което толкова искам да й напиша.

Спор между Гоаран, Бардо и Мазе в мое присъствие. Основната идея на Уилсън е този орган за международен арбитраж. Никой нищо няма да загуби от него, а всяка държава може да извлече максимална полза. И още нещо, на което не отдават достатъчно значение: този върховен съд няма да засяга националното честолюбие, националната чувствителност, от които са произлезли толкова много войни. Колкото и да са чувствителни към оскърбления, народите, правителствата и дори владетелите биха сметнали, че гордостта и престижът им са по-малко засегнати, ако трябва да се преклонят пред решението на един международен съд, който се произнася в името на общия интерес на държавите, отколкото ако трябва да капитулират пред заплахата на някой съсед или под натиска на някоя вражеска коалиция. „Този съд — казваше Гоаран — би трябвало да се учреди още щом спрат военните действия и преди да се започне уреждането на сметките, за да може да се разискват клаузите на мирните договори не със свадливия тон на врагове, а спокойно, в атмосферата на едно световно общество на народите, което да упражнява правата си на арбитър отгоре, да установи отговорностите и да издава безпристрастни присъди.“

Общество на народите — единственото средство, безпогрешно средство да се направи войната невъзможна отсега нататък, защото щом една държава бъде нападната или застрашена от друга, всички държави автоматически ще образуват фронт срещу агресора, ще пресекат действията му и ще му наложат арбитража на закона!

Човек трябва да гледа нещата още по-далеч. Това Общество на народите би трябвало да подтикне създаването на международна политика и икономика, за да се изгради едно общо организирано сътрудничество, което да обхване цялата планета. Нов етап, решителен етап в развитието на цивилизацията.

По този въпрос Гоаран изказа много разумни неща. Спомням си, че по-рано го преценявах прекалено строго. Дразнеше ме този бивш възпитаник на Екол нормал, който винаги има вид, че всичко знае. Пък и тонът му — вечно като че ли е застанал на катедрата си в лицея „Анри IV“ и преподава урок по история… Но вярно е, че той действително знае много. Следи събитията отблизо, ежедневно чете по десетина вестници, всяка седмица получава колет с швейцарски вестници и списания. С една дума: уравновесен ум. (Винаги съм имал слабост към уравновесените хора.) Харесва ми старанието му да преценява съвременните събития от известно разстояние, като историк. И Воазене беше там. („Гоаран и Воазене са единствените в клиниката, чиито гласни струни са почти незасегнати… И как само се възползуват те от това!“ — казва Бардо.)

Днешният ден не беше лош. Мисля, че това се дължи колкото на инжекцията толкова и на Уилсън!

Ще добавя още нещо: създаването на едно Общество на народите може да стане причина от развалините на тази война да възникне нещо съвършено ново: да се създаде световна съвест. Чрез нея човечеството решително ще направи скок към справедливост и свобода.

11 часът вечерта

Прелиствах вестниците. Многословие, отблъскваща посредственост. Действително изглежда, че Уилсън е единственият съвременен държавник, който има широк поглед върху нещата. Демократичният идеал в най-благородния му вид. Сравнени с него, нашите (и английските) демагози изглеждат като дребни гешефтари. Всички в по-голяма или по-малка степен си остават оръдия на онези империалистически традиции, които уж осъждат у неприятеля.

Говорих с Воазене и Гоаран за Америка и за демокрацията. Воазене е живял няколко години в Ню Йорк. Стабилността на Съединените щати, сигурността. Гоаран, попаднал в ораторска форма и обзет от пророческо настроение, предсказа нахълтване на жълтите в Европа през XXI век и смята, че бъдещото развитие на бялата раса ще се ограничи единствено на американския континент…

2 часът сутринта

Безсъние. Кратка дрямка, по време на която сънувах Щудлер. В Париж, в лабораторията на края на коридора. Халифа по престилка, с военно кепе на глава, с по-късо подстригана брада. Тъкмо му бях разказал разпалено, не помня вече какво. Може би за Уилсън или за Обществото на народите… Той ме погледна през рамо с големите си влажни очи и каза: „Тебе пък какво те засяга, нали ще пукнеш?“

Още мисля за Уилсън. (Да извинява Халифа.) Уилсън ми изглежда предопределен за ролята, с която се нагърбва. За да може краят на тази война да бъде в същото време и край на всички войни въобще, мирът трябва да е дело на нов човек, на външен, незаангажиран човек, у когото не се таи злоба, който не е преживял като европейските управници тези четири години на конвулсии, настръхнал да смаже врага. Уилсън, човек от задокеанската страна. Представител на една страна, която въплъщава съюз — мирен и свободен. И зад него са една четвърт от хората на земята! Всеки здравомислещ американец явно си казва: „Щом ние можахме от един век насам да установим и запазим здрав и съзнателен мир между нашите щати, защо да не може да има и Съединени европейски щати? Уилсън е човек от типа на Вашингтон. (Той го съзнава. Намеква за това в речта си.) Вашингтон мразеше войната, но въпреки това воюва, за да освободи страната си от войната. Със скритата мисъл (според Гоаран) да освободи едновременно и света; и ако успее да направи от тези малки враждебни помежду си щати една огромна, мирна конфедерация, примерът би бил непротивостоим за стария континент, на който щяха да бъдат нужни сто години, за да разбере това!“

Аз пиша и стрелките се въртят около циферблата… Уилсън ми помага да държа призраците на разстояние.

Страшно интересни въпроси дори за човек с единия крак в гроба. За пръв път, откакто съм се завърнал от Париж, успявам да се заинтересувам за бъдещето. Бъдещето на света, което ще се реши, когато дойде краят на тази война. Всичко ще пропадне — и то за колко ли дълго време? — ако бъдещият мир не се превърне в пълно преустройство, в ново изграждане, обединение на нашата обезкървена Европа. Да! Ако въоръжената сила продължава да бъде главното средство в международната политика, ако всяка нация, затворена в собствените си граници, продължава да бъде единствен арбитър на поведението си и да се стреми към експанзия; ако федерацията на европейските държави не си осигури икономически мир, какъвто иска Уилсън — свободен търговски обмен, премахване на митнически прегради и пр.; ако не се тури край веднъж завинаги и на ерата на международна анархия, ако народите не принудят правителствата си най-после да се подчинят по общо съгласие на един общ ред, основан върху правото — тогава ще трябва да се започне всичко пак отначало и всичката пролята кръв ще се окаже пожертвувана напразно.

Но сега имаме право да градим надежди.

(Пиша това, като че ли и аз ще ги доживея…)

8 юли

Тридесет и седем години. Последен рожден ден!…

В очакване да удари дванадесет часът. Перачката и дъщеря й току-що минаха под верандата с големи вързопи пране на рамо. Колко се развълнувах онзи ден, като гледах тази млада жена и забелязах малко тежката й походка, лекото излъчване в кръста, известна схванатост в ханшовете. Бременна. Едва се забелязва още. На три месеца и половина, най-много четири. Мъчително вълнение, страх, жалост, завист, отчаяние! За онзи, който няма бъдеще, тайната на това бъдеще, скрито там, почти осезаемо! Този зародиш е още толкова далеч от живота, зародиш, комуто тепърва предстои да изживее непознатото си съществуване! Това раждане, на което моята смърт няма да попречи…

Навън

Уилсън все още занимава всички умове. Игрите на бридж спряха. Дори и карето на адютанта — два часа вече дърдорят, без да пипнат картите.

И вестниците са пълни с коментарии. Тази сутрин Бардо говореше колко многозначителен е фактът, че цензурата оставя да се разпали въображението на хората пред тези миражи за мир. Хубава статия в „Журнал дьо Лозан“. Напомня за посланието на Уилсън от януари 1917 година — „Мир без победа“ и „постепенно ограничение на въоръженията, докато се стигне до общо разоръжаване“. (Януари 1917 година. Спомних си за онази разрушена паланка зад кота 304. Сводестата изба на трапезарията. Спорове върху разоръжаването с Пайен и с горкия Сефер.)

Прекъсна ме Мазе. Донесе анализата. Намаление на хлоридите и особено на фосфатите.

Ще излезе буря, изтощително време. С големи усилия се довлякох до долапа за вадене на вода, за да послушам шума на водата. Все по-трудно ми е да чета съсредоточено, да следя внимателно чужди мисли. Собствените си мисли още мога да вледя. Този бележник ми служи за отмора. Но и на това ще дойде краят. Използувам го, докато може.

Речта на Уилвън от януари 1917 година. Разоръжение. Главна цел. Разговори по време на обеда. Всички са единодушни освен Ремон. Днес навсякъде се казват неща, които човек не би посмял да каже, не би посмял да помисли дори преди две години. Армията е язва, която се храни от тялото на нацията. Силен образ ad usum populi^[1]. Всеки работник, който произвежда снаряди, престава да участвува в полезното производство, следователно става паразит, защото живее на гърба на обществото. Когато една държава разходва една трета от бюджета ви за военни разходи, тя не може да живее — чакат я опропастяване или война. Настоящата катастрофа е неизбежна последица от четиридесет години системно въоръжаване. Никой мир не може да бъде траен без общо разоръжаване. Истина, провъзгласявана хиляди пъти. Провъзгласявана напразно и известно защо: когато съществува въоръжен мир, безсмислено е да се надяваме, че правителства, които са убедени в надмощието на силата над правото и вече са се опълчили едни срещу други, впуснали са се стремглаво в надпреварата на въоръженията, някога ще могат да се споразумеят, да дадат заден ход и всички съвместно да се откажат от лудата си тактика. Но всичко може да се промени утре, когато настъпи мирът. Защото всички европейски страни ще започнат пак всичко от начало. Чиста страница. Изтощени от войната, с изпразнени арсенали, те ще трябва да започнат да творят във всички области върху съвършено нови основи. Наближава изключителен час, невиждан досега час, когато общото разоръжение е вече осъществимо. Уилсън е разбрал това. Идеята за разоръжение, подхваната и лансирана от него, не може да не се възприеме възторжено от общественото мнение навсякъде. Тези четири години подготвиха пътищата, подсилиха навсякъде инстинкта за съпротива срещу войната, изостриха желанието у хората да видят как се изгражда един международен морал, който най-сетне ще замести дуела между армиите в уреждането на конфликти между народите.

Сега ще трябва огромното мнозинство от хора, които желаят мир, да наложат най-после на това незначително малцинство, което има интерес да разпалва войни, една силна организация, способна да защити мира за в бъдеще — едно Общество на народите, което, ако е нужно, да разполага и с международна полиция и с власт на арбитър, способно завинаги да забрани употребата на сила. Нека правителствата поставят въпроса на общ плебисцит; ясно е какъв ще бъде резултатът!

Тази сутрин на масата естествено само майор Ремон се възмущаваше и наричаше Уилсън „пуританин“ и „фантазьор“, който няма понятие от „европейската действителност“. (Точно тази песен ми пееше и Рюмел, когато вечеряхме в „Максим“.) Гоаран добре му отвръщаше: „Ако бъдещият мир не представлява помирение, израз на обща воля за справедливост, за създаване на една солидарна Европа, този мир, заплатен толкова скъпо от милиони нещастници, би бил само един договор повече, би бил привиден мир, осъден да бъде пометен още при първия удобен случай от стремежа към реванш на победените!“ — Твърде добре е известно какво струват и колко траят „свещените съюзи“ — казваше Ремон. Тъй като и аз се намесих, предизвиках да ми се каже следната хаплива забележка (не чак толкова глупава, като поразмисли малко човек, и не толкова парадоксална, колкото изглежда на пръв поглед): „Естествено, Тибо, вие сте твърде много реалист, за да не почувствувате очарованието на утопиите!“ (Трябва да помисля по това.)

Първите капки. Да можеше само бурята да ни даде прохладна нощ.

9 юли, призори

Лоша нощ. Задушаване. Няма да ми се съберат и два часа сън, и то с толкова пресекулки!

Мислих за Рашел. През тези топли нощи парфюмът на огърлицата й е непоносим. И тя как глупаво е загинала — в болнично легло. Сама. Но човек винаги е сам, когато дойде последният час.

Внезапно ми хрумна нещо: тази сутрин, както винаги в този час, някъде в окопите хиляди нещастници очакват сигнала за атака. Опитах се цинично да извлека някаква утеха от тази мисъл. Напразно. Повече им завиждам, задето са здрави и могат да си опитат късмета, отколкото ги жаля, че трябва да се хвърлят в бой.

В книгата на Киплинг, която се опитвам да чета, намирам думата „юношески“. Мисля за Жак… Юношески — този епитет толкова добре му прилягаше! Целия си живот той остана само юноша. Трябва да проверя как речниците определят характерните особености на юношата. Той имаше всички тези черти: буйност, хвърляне от една крайност в друга, свенливост, дързост и плахост, склонност към абстрактни мисли, ужас от половинчати мерки и особения чар, който притежава неспособната за скептицизъм младост…

Ако беше останал жив, той и през зрялата си възраст сигурно щеше да си остане стар юноша.

Препрочитам бележките си от нощес. Ремон казваше: „Утопии…“ Не. Аз винаги съм гледал с недоверие — и дори с прекалено недоверие на всякакви измамливи увлечения. От години си спомням тази максима, казана не знам вече от кого в смисъл, че „най-лошата форма на душевна неуравновесеност е да вярваш нещо, защото ти се иска да е така“. Наистина, не. Когато Уилсън заявява: „Ние искаме светът да се пречисти, за да бъде възможно да се живее в него“, в мен скептицизмът въстава, аз не си правя особено големи илюзии, че човекът може да се усъвършенствува, за да се надявам, че и светът, устроен от него, ще стане „чист“. Но когато Уилсън добавя: „И в него да има сигурност за всички миролюбиви нации“, тогава вече влизам в крак. Тук няма нищо неосъществимо. Обществото е успяло да накара отделните лица да не прибягват до саморазправа, а да предоставят на съда да разрешава споровете им. Защо да е невъзможно тогава да се попречи на правителствата да хвърлят народите едни срещу други, когато има спорни въпроси между тях? Войната била природен закон? И чумата е естествено явление. Цялата история на човечеството е въобще история на победоносната борба срещу вредните сили. Главните европейски нации все пак съумяха постепенно да се изградят като национални единици. Защо тогава това движение да не се разраства и занапред, докато се постигне обединение на целия континент? Нов етап, нов подем на обществения инстинкт. „А патриотичното чувство?“ — би казал майорът. Но не патриотичното чувство, което е естествено и просто, тласка държавите към война, а националното чувство, което е придобито и изкуствено. Привързаността към земята, към местното наречие, към традициите съвсем не предполага някаква враждебност спрямо съседа; пример: Пикардия и Прованс, Бретан и Савоя. В обединена Европа патриотичните инстинкти биха били само привързаност към родния край.

„Неосъществимо!“ Ясно е, че именно от тази страна ще се опитат да торпилират идеите на Уилсън. Много се дразня, като чета в печата как дори най-благоприятно настроените към американските проекти хора го наричат „великия мечтател“, „пророка на бъдещите времена“ и прочее. Нищо подобно! Напротив, на мен най-силно впечатление ми прави именно здравия му смисъл. Идеите му са прости, едновременно и нови, и много стари: краен резултат на всички начинания и опити, познати ни от историята. Утре Европа ще осъмне на голям кръстопът или реорганизация на федеративен принцип, или възвръщане на периода на последователни войни до пълно и общо изтощение. Ако, колкото и да са малки изгледите за това, Европа откаже да сключи разумния мир, предложен от Уилсън — единствения истински, единствения траен мир, тоест мира на окончателното разоръжаване, — тя твърде скоро ще си даде сметка (и кой знае на каква цена?), че отново се е заблудила, че пак е навлязла в задънена улица и е обречена на нови кръвопролития. (За щастие това не е много вероятно.)

Вечерта

Мъчителен ден. Отново ме обзе отчаяние. Сякаш съм пропаднал във вълча яма… Заслужавах по-добра съдба. Заслужавах (гордост ли е това?) „хубавото бъдеще“, което ми обещаваха учителите и другарите ми. И ето, ненадейно, на завоя на онзи окоп, облакът от газ… Клопка, капан, поставен от съдбата!…

Три часът

Задухът ми пречи да заспя. Мога да дишам само седнал, подпрян с три възглавници. Запалих пак лампата, за да си взема капките. И за да напиша тези редове:

Никога не съм имал време, нито пък (романтичното) желание да си водя дневник. И съжалявам за това. Ако можех сега да имам в ръце черно на бяло цялото си минало от петнадесетгодишната си възраст до днес, щях да чувствувам, че съм съществувал; животът и тогава би придобил обем, тежест, контури, историческа плътност, нямаше да бъде така безформен и неуловим като забравен сън, от който нищо не можеш да пресъздадеш. По същия начин се записва, запечатва се в болничния лист развоя на една болест.

Залових се с този дневник, за да пропъдя призраците. Вярвах, че това е причината. А всъщност съм имал цял куп смътни съображения: средство за убиване на времето, ласкаене на собствената ми личност както и желание да спася частица от този живот, от тази личност, която ще изчезне и с която толкова се гордеех някога. Да я спася? За кого? Защо? Това е нелепо, тъй като зная, че няма да ми стигне времето, дори да препрочета каквото съм написал и да го видя от разстояние. За кого го правя всъщност? За малкия! Да, изведнъж ми проблесна тази мисъл по време на безсънието.

Чудесен е малкият, силен е, развива се добре, носи в себе си бъдещето, моето и цялото бъдеще на света. Откакто го видях, все той ми е в ума. Измъчва ме мисълта, че той обаче няма да може да си спомня за мен. Не ме познава, няма да знае за мен нищо; оставям само няколко снимки, малко пари и едно име — „чичо Антоан“. Нищо повече. Понякога тази мисъл ми е непоносима. Да имах поне търпението през дадената ми отсрочка от няколко месеца да пиша всеки ден в тази тетрадка… Може би по-късно, малки ми Жан-Пол, ти ще полюбопитствуваш да потърсиш в тези страници следите ми, един отпечатък, последния отпечатък от мен, следите от стъпките на един човек, който си отива? Тогава „чичо Антоан“ би станал за тебе нещо повече от едно име, от снимка в някой албум. Знае, че в този образ не може да се търси прилика между мъжа, който бях едно време, и съсипания от страдания болник… Но все пак това ще представлява нещичко повече от нищо! Залавям се за тази надежда.

Капнал съм от умора. Трескав съм. Дежурният болногледач видя, че свети в стаята ми.

Накарах да ми донесат още една възглавница. Тия капки вече съвсем не ми действуват. Трябва да поискам нищо друго от Бардо.

Синкавата светлина на прозореца в нощта. Дали месецът грее още? Или вече се развиделява?… Толкова пъти, като се събудя след дрямка и не мога да преценя колко време съм бил унесен, съм запалвал лампата, за да погледна часовника, и с отчаяние съм виждал подигравателния циферблат: единадесет и десет, един и двадесет и т.н. Сега е четири и тридесет и пет. Не блести вече месецът. Това е бледата светлина, която предшествува зората. Най-после!

11 юли

Горчивото, дразнещо спокойствие на тези дни на неопределено страдание в леглото…

Обедът привърши. Тези безкрайни обеди върху жалката болнична маса. Това чакане, което изчерпва търпението ти и пресича и малкото апетит, който ти е останал… През десет минути Жозеф влиза с табличка с по една порция като за кукли в малка чинийка… А после от обед до три настъпват пустите и спокойни часове, когато денят е смълчан като нощ, когато тишината се прекъсва само от кашлянето в съседните стаи, което различавам като познати гласове.

В три часа — термометърът, Жозеф, шумовете в коридора, подвикванията в градината, животът…

12 юли

Два тъжни дни. Вчера рентгенова снимка. Бронхиалните лимфатични възли са се увеличили още повече. Усещах, че е така.

Кулман, който беше произнесъл толкова умерена реч в Райхстага, е бил принуден да си даде оставката. Лош признак за състоянието на духовете на Германия. Затова пък италианското настъпление в делтата на Пиаве се потвърждава.

Вечерта

Останах в леглото, макар че денят беше по-малко мъчителен, отколкото предполагах. Можах да разговарям с няколко приятели, които ми дойдоха на гости — Дарос, Гоаран. Тази сутрин изтърпях дълъг преглед в присъствието на Сегр, когото Бардо бе повикал. Не намериха нищо особено обезпокоително, няма сериозно влошаване. Около мен всички градят надежди. Напразно си повтарям, че не трябва да вземаме желанията си за действителност и все пак чувствувам как ме увлича този прилив на вяра. Очевидно печелим територия — Вилер-Котре, Лондон… Четвърта армия… (Ако този добряк Теривие е все още там, сигурно има много работа!) Явно е също, че австрийският неуспех е бил пълен. Има и нов източен фронт, открит от Япония. Но Гоаран, който обикновено е добре осведомен, твърди, че откакто започнаха да бомбардират Париж, духът бил сериозно понижен; дори и на фронта това се отразявало зле — войниците се тревожели, като знаят, че жените и децата им са в опасност. Той получава много писма. Хората не издържат вече. Не желаят повече да се бият. Да свърши войната, и то на всяка цена!… И тя може би скоро ще свърши, ако ни помогне Америка. В това виждам едно предимство: ако нашите управници предоставят на Америка да завърши войната, те ще бъдат длъжни да я оставят да диктува и мира — американския мир, мира на Уилсън, а не мира на нашите генерали.

Ако утре се чувствувам така добре, ще пиша най-после на Жени.

16 юли

Много се мъчих през последните дни. Вече съм без сили, без желание за нищо. Дневникът е до мен, но просто не ми се ще да го отворя. Едва мога да си наложа вечер да направя равносметка на състоянието си в бележника.

От тази сутрин изглежда, че се оправям. Задушаванията са по-редки, кризите къси, кашлицата не е така дълбока — поносима. Дали се дължи на лечението с арсеник, което започнаха от неделя? Или пък и този път успяха да спрат влошаването.

Горкият Шемери е по за жалене и от мене. Септични признаци. Гангренозна бронхопневмония с разпръснати огнища. Загубен е. Ами Дюпле — с гноен флебит на вената на дясната подбедрица!… Ами Бер, ами Ковен!…

Какво ли не дреме в гънките на съзнанието! Войната ме накара да открия в себе си толкова неподозирани зародиши… Дори възможността да мразя, да извърша насилие, както и жестокост… И презрението към слабия… И страха и т.н. Да, войната ме накара да видя в себе си най-долните човешки инстинкти, всички човешки низости. Сега бих бил способен да разбера всички слабости, всички престъпления, защото видях вече у себе си зародиша им, склонността към тях.

Петък, 17 юли вечерта

Сигурно подобрение. Докога ли?

Използувах го, за да напиша най-после писмото. Днес следобед. След няколко черновки. Трудно ми беше да попадна на подходящия тон. По-рано мислех да подготвя почвата с няколко предварителни намеци. Но реших да напиша едно-единствено писмо, дълго и изчерпателно. Имам надежда. Доколкото мога да кажа, че познавам Жени, с нея е за предпочитане да се говори открито. Постарах се да представя работата като чиста формалност в интереса на малкия.

Тазвечерните писма са вече събрани. Имам време до утре сутрин да препрочета писмото и да реша дали да го изпратя.

Германски атаки в Шампан. Сигурно и Роша участвува в сраженията. Дали не са започнали да прилагат прословутия си план — да достигнат Марна, да се насочат към Сен-Миеел, да обкръжат Вердюн и да се обърнат на запад, в посока към Марна и Сена? Вече напредват на север и на юг от Марна. Дорман е застрашен. Така ясно виждам града, моста, площада пред черквата, лазарета срещу главната врата… Колко е далеч още краят! Никакви изгледи няма да дочакам дори първите признаци на неговото приближаване. Даже ако приемем, че всичко върви добре: 1919 година, американците започват настъпление (трябва им, така да се каже, една година чиракуване; 1920 — напрегната решителна борба; 1921 — капитулация на централните сили, Уилсоновият мир, демобилизация)…

Препрочетох писмото си за последен път. Тонът е верен, без недомлъвки; и аргументите са крайно убедителни. Жени не може да не разбере, не може да не приеме.

18 сутринта

Току-що видях Сегр по долни гащи. Вече ни най-малко не прилича на Тиер.

Следобед в градината

Да запиша това, което стана сутринта.

Станах по-рано, за да изпратя писмото си с колата на домакина. Отивайки да спусна щорите, ненадейно зърнах през полуотворения прозорец на павилион № 2 Сегр, господин професор Сегр, който си правеше тоалета. Гол до кръста, е прилепнали гащи (какъв жалък задник на стара камила!), с измокрени коси, прилепнали на черепа… Най-усърдно си четкаше зъбите. Толкова съм свикнал да го виждам като господин Тиер, когато се явява между нас — тържествен, церемониален, стегнат в униформата си, е развят перчем, вдигната брада, стараейки се да не загуби нито сантиметър от ниския си ръст, — че най-напред не го познах. Гледах го как плюе пяна, после как се навежда към огледалото; мушка пръсти в устата си, изважда протезата си, разглежда я със загрижен вид и я мирише с животинско любопитство. В този момент от стеснение бързо отстъпих назад чак до средата на стаята, развълнуван, без да зная защо. Изведнъж изпитах — как да кажа — някаква братска симпатия към този претенциозен сухар…

Не за първи път ми се случва подобно нещо. Ако не към Сегр, то към други. Ето вече месеци наред съм тук в допир, в близост с тези лекари, с тези болногледачи, с тези болни; така добре познавам силуетите, жестовете и маниите им, че безпогрешно мога да разпозная отдалеч някой тил, който се подава над креслото, ръката, която изпразва пепелницата през прозореца, два гласа, които се чуват зад стената на зеленчуковата градина. Но другарските ми отношения към тях никога не са преминали границата на най-обикновената сдържаност. Дори по времето, когато бях като другите, необременен душевно и общителен, аз винаги се чувствувах отделен от всички с непроницаема преграда, чужденец между чуждите. Как става така, че това чувство на изолираност може изведнъж да се разтопи, да отстъпи място на братски порив, почти на нежност, щом издебна някого от другарите си в глъбините на тяхното усамотение? Толкова пъти е било достатъчно да зърна случайно в огледало или през полуотворена врата някой съсед от същия етаж да прави някои от тези прости жестове, които човек си позволява само когато е сигурен, че е сам — да се навежда над снимка, измъкната крадешком от джоба, или да се прекръсти, преди да си легне; дори нещо по-дребно: да се усмихва на някаква скрита мисъл с леко унесен вид, — за да съзра веднага у него ближния, себеподобния, човека като мене, с когото за миг бих желал да се сприятеля!

И все пак аз съм напълно негоден да печеля приятели. Нямам приятел. И никога не съм имал. Не завиждах ли най-много на Жак заради неговите приятелства!

Отново ми доставя удоволствие да пиша. Положително съм много по-добре от няколко дни.

Вечерта

Тази сутрин на масата си разказваха спомени от войната. Когато настъпи мирът, случките от войната ще заместят ловджийските истории. Дарос разказваше за един патрул в Елзас още от началото на войната. Една вечер той минавал с няколко войници през едно опразнено село, смълчано под лунната светлина. Изведнъж виждат трима германски пехотинци, легнали на тротоара, сложили пушки до себе си — спят и хъркат. Той каза: „От толкова близо не изглеждаха вече шваби, а само съсипани от умора другари. За миг се поколебах. Реших да продължа пътя си, уж че не съм видял нищо. И осемте души, които вървяха зад мене, направиха същото. Минахме на десет метра от заспалите войници, без да обърнем глава. И никога никой от нас дори не намекна за това, което направихме онази вечер по общо съгласие.“

20 юли

Вчера инспекция на клиниката от някаква си „комисия“. Всички важни клечки от областта. Още от предния ден Сегр, Бардо и Мазе бяха капнали от умора. Злокобни спомени от казармата. В тила войната не е променила нищо.

Много може да се каже за „дисциплината“, за „силата на войската“, дявол да го вземе!… Мисля си за Брьон и за други военни лекари. Колко по-ниско стоят те от мобилизираните лекари. Дължи се до голяма степен на факта, че години наред са работили, изпълнени с уважение към йерархията. Придобили са навика да се подчиняват; да ограничават свободата на диагнозите си и чувството си за отговорност според броя на нашивките.

Военна дисциплина. Спомням си за свирепия Паоли, подофицера от лазарета в Компиен. Лицето му на сутеньор, вечно налетите му с кръв очи. Може и да не е бил лош човек — всяка вечер ходеше на брега на реката да събира конопено семе за скореца си… От тази отвратителна, проклета раса на свръхсрочните подофицери. Защо ли е останал на свръхсрочна служба? Сигурно защото в този занаят е намерил единствения случай да господствува над себеподобните си, като ги тероризира. Натоварен беше от военния лекар да записва младите войници, които идваха на преглед. Чувах от моята стая как болните чукаха на вратата му. И той ревеше с цяло гърло винаги същия въпрос: „Какво искаш, дявол да те вземе? Болен ли си, или не?“ Представях си изплашеното лице на новобранеца. „Щом си здрав, свободен си!“ Новобранецът се обръщаше кръгом и офейкваше. Военният лекар твърдеше, че Паоли бил отличен подофицер. „Благодарение на него няма вече симуланти“ — казваше той.

„Войската е великата школа на една нация“ — казваше тате. И тикаше своите питомци от Круй към наборните бюра.

21, неделя

Анализите през седмицата показват постоянно увеличаващи се дефосфоризация и деминерализация въпреки всички усилия.

Военното комюнике. Новините са добри. Напредване южно от Урк. Напредване към Шато-Тиери. Военните действия се водят в сектора от Ен до Марна. Казват, че Фош чакал момента, за да мине от отбрана към офанзива. Настъпил ли е часът?

Майорът прекарва дните си да премества флагчетата по картата. Ожесточени спорове за „предателството“ на Малви и за върховния съд. Щом комюникетата са добри, политиката отново встъпва в правата си.

22, вечерта

Днес Керазел го посети шуреят му, депутат от Ниевр. Обядва с нас. Мисля, че е радикал-социалист. Няма значение — сега всички партии се нагаждат към военното положение и предъвкват едни и същи шаблони. Разговорът бе убийствено посредствен. Но все пак трябва да отбележа и това по повод предложенията за мир на Австрия, предадени на френското правителство още миналата пролет чрез Сикст дьо Бурбон. Гоаран се възмущаваше, че Франция ги отхвърлила. Изглежда, че най-непримирим е бил старият Рибо, който съумял да убеди Поанкаре и Лойд Джордж. И при това във френските политически среди изтъквали един от тези доводи: „Невъзможно е да разглеждаме мирни предложения, донесени на републиката от член на бурбонската династия. Монархическата пропаганда би извлякла прекалено голяма полза от това. Опасност за бъдещето на режима. Особено сега, когато властта е в ръцете на генералите…“

Просто невероятно!

23 юли

Вчерашният депутат. Хубав образец от съвременния трескав живот. Пристигнал от Париж е нощния бърз влак, за да спечели дванадесет часа. Постоянно гледаше часовника си с възбуден поглед. Сякаш беше малко пиян. Ръката му трепереше, като докосна каната. Обърква се, когато трябва да мисли.

Счита пътуването за дейност, а несвързаната си дейност за работа. Смята, че гръмките фрази се равняват на убедителни доводи. А решителният тон е знак на авторитет и компетентност. Взема някоя анекдотична подробност за основна идея на разговора. В политиката смята липсата на великодушие за разумен реализъм. Счита естествените прояви на здравия си организъм за прояви на храброст, а задоволяването на страстите си — за жизнена философия. И т.н.

Може и да е изтълкувал мълчанието ми като прехласнато възхищение?…

23 юли, вечерта

Пощата. Отговор от Жени.

Сега съжалявам, че не се обърнах най-напред към майката, както мислех отначало. Жени отказва. Писмото е въздържано, но твърдо. Тя достойно поема цялата отговорност за действията си. Отдала се напълно свободно. Детето на Жак не трябвало да има друг баща, дори и пред закона. Жената на Жак не можела да се прежени. Нямало защо да се страхува от преценките на сина си и т.н.

Практичните ми съображения явно не само не са я разколебали, но дори й изглеждат съвършено маловажни и дребнави. Не го казва, но на няколко пъти употребява изрази като „обществени условности“, „някогашни предразсъдъци“ и т.н. с явно презрителен тон.

Разбира се, аз няма да се откажа. Ще атакувам отново, но по друг начин. Защо да се бунтуваме срещу „обществените условности“, щом те нямат никаква стойност? Нали точно това би значило да им придаваме значение, каквото нямат. Особено ще настоявам на това, че не става дума за нея, а за Жан-Пол. Глупаво е да се гледа с лошо око на извънбрачните деца — съгласен съм, но фактът си е факт. Ако успея да я накарам да разбере това, тя няма да се колебае да приеме името ми и да ме остави да припозная детето. Обстоятелствата са изключителни, а всичко така лесно ще се уреди; и без това мен скоро няма да ме има на този свят.

Ще се помъча да й отговоря още днес.

Сбърках също, че не уточних достатъчно начина, по който ще се извърши припознаването. Тя сигурно си е въобразила, че ще трябва да мине през доста мъчителни формалности. Ще трябва да изясня напълно всичко. Ще й кажа: „От вас се иска просто да вземете една вечер бързия влак. Аз ще ви чакам в Грао. В кметството всичко ще бъде готово. Два часа след пристигането си ще вземете обратно влака за Париж. Но вече с уредено гражданско състояние.“

24 юли

Доволен съм от вчерашното си писмо. Добре направих, че не го отложих за днес. Лош ден. Новото лечение ме изморява много.

Толкова е глупаво да смятам, че с една административна формалност могат да се избягнат веднъж завинаги всички трудности, които очакват това дете. Изключено е да не успея да убедя Жени.

25 юли

Вестниците. Окупирали сме Шато-Тиери. Германско поражение или стратегическо отстъпление? Швейцарският печат твърди, че офанзивата на Фош не е още започнала. Сегашната цел била само да се разстрои германското оттегляне. Пасивността на англичаните на фронта прави това предположение приемливо.

Кризи на задушаване, по-чести и придружени със спазми. Колебания в температурата. Отпадналост.

Събота, 27

Лоша нощ. Лоши новини — Жени упорствува.

Следобед

Инжекция. Отдъхнах си за два часа.

Писмото на Жени. Тя не иска да разбере. Инати се. За нея като жена едно просто вписване в регистрите е равносилно на отричане от Жак. („Ако можех да запитам Жак, той несъмнено щеше да ме посъветва да не правя тази отстъпка на най-долните предразсъдъци… Струва ми се, че бих извършила предателство, ако…“ и т.н., и т.н.)

Дразня се, като си помисля колко време изгубих да разисквам този въпрос. Колкото повече се бави тя да даде съгласието си, толкова по-малко ще бъда в състояние да предприема всички постъпки — да събера документите, да издействувам бракът да се сключи тук, да публикувам предварителното съобщение, което се изисква от закона, и т.н.

Не съм достатъчно бодър да й пиша днес. Реших и аз също да поставя въпроса на сантиментална почва. Да изтъкна моралното успокоение, което бих изпитал, ако най-после мога да бъда сигурен, че животът на това дете няма да бъде толкова труден. Дори ще преувелича безпокойството си. Ще помоля Жени да не ми отказва тази последна радост и т.н.

28

Писмото е написано и изпратено. Не без мъчителни усилия.

Вестниците. Натиск по целия фронт от Ен до Вел. Марна е разчистена. Френ, гората на Фер, Вилньов и Рушер, и Ромини, и Вилан-Тарденоа… така добре си спомням всички тия кътчета!

30, в градината

Какво виждам пред себе си: наоколо други градини, подобни на нашата — портокалови дървета със заоблени корони, лимонови дървета, сиви маслинови дървета, евкалипти със заоблени стволове, перести тамариски, някакви едролистни растения, подобни на рубарб, делви, от които се спускат водопади от рози и гераниуми. Безкрайно богатство на багри — всички отсенки на дъгата. Всяка една от къщите, които блестят на слънцето отвъд живия плет от кипариси, е боядисана в различен цвят — бял, розов, виолетов, оранжев. Керемидите аленеят на фона на синьото небе. А дървените веранди, боядисани кафяво, пурпурно, тъмнозелено!… Вдясно най-близката къща е измазана с охра, капаците й са синкавозелени. А онази там е тъй ярко бяла, с щори като зеленясала мед и с широката си виолетова сянка!

Колко хубаво би било това да бъде твоята къща, да създадеш щастието си в нея, да имаш пред себе си цял живот, за да живееш там…

На фона на черната редица на кипарисите огрените от слънцето порцеланови изолатори на телеграфния стълб добиват непоносим за очите блясък.

30, вечерта

Днес отново слязох долу. Последните два дни не бях в състояние да направя това.

Разсипан, затъпял. Гледам живота, хората, сякаш цялата вселена ме изненадва, сякаш е станала неразбираема, откакто за мене няма място в бъдещето.

Изглежда, че нашето настъпление е спряно.

Казват, че и русите (Ленин) обявяват война на съюзниците.

През нощта

Спомен: след смъртта на тате бях взел при себе си неговите листове за писма. Три месеца по-късно поисках да драсна два реда на Шефа и обърнах листа — тате беше започнал да пише: „Понеделник. Драги господине, едва тази сутрин получих писмото ви.“ Грубо сблъскване, сякаш докосваш смъртта с ръка! Ситният му прилежен почерк, тези няколко живи думи, това усилие и всичко прекъснато завинаги.

Август

1 август 1918

Офанзивата в Тарденоа продължава. Дали щастието най-после ни се усмихна? Но на каква цена? Значително настъпление между Соасон и Реймс. Бардо получи писмо от Сома. Казват, че друга офанзива, френско-английска, се готви на изток от Амиен. (Амиен през август четиринадесета година… Каква бъркотия навсякъде! И аз добре я използувах. Колко морфин и кокаин успях да задигна от аптеката на болницата благодарение на малкия Рюо, за да запася нашия превързочен пункт! И каква работа ми свърши петнадесет дни по късно по време на боевете при Марна!)

Камарата е гласувала да се свика двадесетият набор. Трябва да е наборът на Лулу. Горкото момче, то все още съжалява за болницата Фонтанен!

2 август

Нямам вече никаква надежда да сломя упоритостта на Жени. Този път отрицателният й отговор е окончателен. Кратко, изпълнено с обич писмо, но тя е непоколебима. Няма какво да се прави. Отдавна мина времето, когато ми беше невъзможно да претърпя и най-малкия неуспех. Отказвам се. Тя сега счита отказа си за принципен въпрос и — доста неочаквано! — за революционен принцип… Не се бои да напише: „Жан-Пол е незаконороден и ще остане незаконороден. Ако това нередовно положение хвърли отрано детето на Жак в конфликт с обществото, толкова по-добре — баща му не би могъл да пожелае по-добро начало в живота за сина си!“ Възможно е всъщност да е права… Добре, така да бъде! Нека бунтовният дух, който Жак носеше у себе си, тържествува дори и след смъртта му!

3, през нощта

Това е часът, когато обичам да пиша. Умът ми е по-бистър, отколкото през деня, и се чувствувам още по сам със себе си.

Жени. Като се абстрахирам от спора по същество, трябва да призная, че нейните писма представляват едно цяло, едно напълно свързано цяло. Не им липсва нито сила, нито величие. Вдъхват уважение.

За Жан-Пол

Един ден ти ще се възхищаваш от тези писма, мое момче, ако проявиш любопитство да прочетеш книжата на чичо Антоан. Знам, че в този спор без колебание ще дадеш право на майка си. Така да бъде. Храбростта, благородството на сърцето са на нейна страна, а не на моя. Искам от тебе само да ме разбереш, да видиш в тази моя настойчивост нещо повече от опортюнистичното и назадничаво подчинение на буржоазните предразсъдъци. Страхувам се, че поколението, което идва, твоето поколение, ще се бори във всички области със страшни мъчнотии, които може би за дълго време ще бъдат непреодолими. В сравнение с тях тези, които баща ти и аз срещнахме, не са нищо. При тази мисъл сърцето ми се свива, мое момче. Няма да ме има вече, за да ти помогна в тази борба. Затова щеше да ми бъде приятно да мисля, че все пак съм направил нещо за тебе. Да си кажа, че осигурявайки ти едно редовно гражданско състояние, оставяйки ти моето име, името на баща ти, ще съм премахнал от пътя ти поне една от пречките, които те очакват, единствената, срещу която мога да направя нещо и чието значение аз преувеличавам малко — в това съм съгласен с майка ти.

4 август

Вестниците. Върнали сме си Соасон. Беше в техни ръце от края на март. Ето че достигнахме до Ен и Вел; сега сме пред Фим. (Фим, още спомени! Там срещнах брата на Сандерс, който отиваше на фронта и не се завърна вече.)

Мъдра реч на дядо Ландздаун. Ще го послушат ли? Както вървят нещата — това е мнението и на Гоаран, — ще има опити за преговори, преди да настъпи зимата. Но Клемансо ще се прави на глух, докато не изиграе последната си карта — американците.

В Русия… И там също сигурно стават доста събития. Съюзниците дебаркират в Архангелск, японците във Владивосток. Но поради цензурата толкова малко сведения се публикуват, че човек не може да разбере нищо от руския хаос.

Вечерта

Сегр се върна от Марсилия. В генералния щаб казвали, че първата част на съюзническата контраофанзива, започната на осемнадесети, завършвала. Целта била достигната — изправен фронт от Оаза до Мьоза. Няма вече клинове, които да дадат възможност за неочаквани удари. Дали ще се спрат на тези нови позиции за зимата?

5 август

Трябва ли да съм доволен от резултатите на новото успокоително на Мазе? Никакво въздействие върху безсънието.

Но редовен пулс, успокоение на нервите, по-малка чувствителност. Удесеторена бистрота на ума и умствена дейност. Така поне ми изглежда. В края на краищата безсънни нощи, но почти приятни в сравнение с някои нощи, които съм изкарвал.

И дневникът печели от това.

Жозеф заминал в отпуска. Замества го старият Людовик. От неговото бъбрене ми гръмва главата. Бягам, когато идва да разтребва стаята. Тази сутрин трябваше да лежа до късно в леглото заради пункциите и така попаднах в лапите му. Разговорът с него беше още по-уморителен, защото той се прекъсваше от хълцания, лаения и други подобни звуци — наумил си беше да намаже паркета. Играеше нещо като жига с двете си четки и неспирно бъбреше. Разказа ми за детството си в Савоя. Постоянно повтаряше: „Това беше през доброто старо време, господин докторе!“ Да, старче, сега и аз казвам същото, щом в паметта ми изплува частица от миналото, дори и за неща, които не са ми били приятни; и аз също казвам: „Това беше през доброто старо време!“

И той употребява сочни изрази като Клотилд, но по-други, не толкова диалектни. Каза ми например, че баща му бил „тропосвач“, тоест шивашки работник, който „тропосва“, пришива отделните части, скроени от майстора. Сполучлива дума. Колко умове (Жак например) се нуждаят от такъв „тропосвач“, за да им подреди това, което са научили.

В едно от последните си писма Жени говори за Жак, за неговата „доктрина“. По-неподходяща дума не може да се намери. Ще внимавам да не вляза в спор с нея по този въпрос. Но, струва ми се, за възпитанието на детето е доста опасно, ако тя счита за „доктрина“ повече или по-малко разхвърляните мисли, които Жак сигурно е изказал пред нея и от които тя е запомнила по нещо!

Ако някога прочетеш това, Жан-Пол, не вади прибързано заключение, че чичо Антоан е считал мислите на баща ти за несвързани. Искам само да кажа, че както повечето впечатлителни хора баща ти оставяше впечатлението, че по повечето въпроси има различни и често пъти противоречиви мнения, които сам не успяваше да съгласува. Или поне не успяваше да изгради точна, солидна, трайна представа за нещата, да си състави определено мнение. Също и личността му бе съчетание от разнородни елементи, противоположни и еднакво властни. Това го обогатяваше като човек, но той не можеше да се реши кои от тях да избере и никога не съумя да ги обедини в едно хармонично цяло. Оттук и вечното безпокойство и страстното вълнение, които съпътствуваха живота му.

Впрочем може би ние всички сме в различни степени като него. Като казвам „ние“, имам пред вид тези, които не са възприели наготово дадена система; тези, които не са възприели в даден момент на живота си някоя определена философия, някоя религия, някои от онези устойчиви, окончателно установени принципи, по които не се спори. Такива хора са осъдени периодически да преглеждат опорните си точки и набързо да изграждат нови, за да запазят равновесието си.

6 август, 7 часът вечерта

Пак старият Людовик. Със същите дебели пръсти, които сложи и после извади термометъра в номер четиридесет и девет, той изчисти плювалниците в номер петдесет и пет и петдесет и седем и сложи захар в липовия чай, след като бе мушнал ръка до дъното на захарницата. И аз му казах: „Благодаря, Людовик!“

Нищо особено този ден, но нямам вече право да бъда взискателен.

Тази вечер инжекция. Отдих.

През нощта

Не страдам много. Но ме мъчи безсъние.

Това, което писах вчера за Жан-Пол, е доста неточно, поне колкото се отнася до мен. Ти може би ще мислиш, Жан-Пол, че съм прекарал времето си в търсене на собственото си равновесие. Не. Благодарение на професията си аз винаги съм се чувствувал самоуверен. Безпокойството не можеше да проникне в мен.

За самия мен

От доста рано — още като студент първа година, — без да приема никаква религиозна или философска догма, аз пак бях успял да примиря всичките си склонности, да си изработя здрава основа за живот и мисъл; създадох си собствен морал. Ограничени рамки, но те не ми пречеха. Дори намирах в тях някакво успокоение. Да живея задоволен вътре в рамките, които си бях наложил, бе станало за мен условие за добро самочувствие и аз го намирах необходимо за работата си. Така много отрано се бях удобно установил на няколко принципа — казвам „принципи“ по липса на по-добър израз; думата е претенциозна и пресилена, — принципи, които подхождаха на характера ми и на живота ми като лекар. (С една дума: елементарна философия на делови човек, основана върху култа към енергията, упражнението на волята и т.н.)

Това е абсолютно вярно във всеки случай за периода преди войната. Вярно е дори за периода на войната или поне до първото ми раняване. Тогава — лекуваха ме в болницата в Сен-Дизие — започнах да се съмнявам в някои начини на мислене и на държане, които по-рано ми бяха осигурявали известно равновесие, една удобна хармония и ми бяха позволявали да използувам добре способностите си.

Уморен съм. Колебая се дали да продължа тази самоанализа. Липсва ми тренировка, оплитам се. Колкото повече задълбочавам анализата, толкова повече това, което пиша за себе си, ми се струва съмнително.

Спомням си например някои от най-важните ми действия в живота. Установявам, че тъкмо онези измежду тях, които съм извършвал най-свободно, бяха в крещящо противоречие с тези прословути „принципи“. В онези важни минути аз вземах решения, които моята етика не оправдаваше, решения, които ми бяха внезапно наложени от някаква вътрешна сила, по-властна от всички навици, от всички разсъждения. Вследствие на това аз, общо взето, започнах да се съмнявам в тази „етика“ и в самия себе си. Тогава се запитвах с безпокойство: „Действително ли съм човекът, за какъвто се мисля?“ Впрочем тези безпокойства бързо се разпръсваха и не ми пречеха да си възвърна равновесието, основано на обичайните ми становища.

Тази вечер — може би поради самотата и понеже гледам нещата от разстояние — забелязвам доста ясно, че с тези ръководни правила, с навика, който си бях създал да им се подчинявам, аз неволно се бях изменил, и то по изкуствен начин, създал си бях някаква маска. И носенето на тази маска беше постепенно променило първоначалния ми характер. В ежедневния живот аз без усилие се нагаждах към този изкуствено създаден характер; пък и нямах време да цепя косъма на две. Но решенията, които трябваше да взема спонтанно в някои сериозни моменти, бяха без съмнение реакции на истинския ми характер, реакции, които грубо сваляха маската от истинската ми природа.

(Доста съм доволен, че си уясних това.)

Впрочем предполагам, че моят случай не е единичен. И това ме кара да мисля, че за да се разкрие истинската природа на хората, не би трябвало да се съди по обичайното им държане, а по неочакваните действия — привидно необясними и понякога дори скандални, — които извършват. Чрез тях именно се проявява същината на характера им.

Склонен съм да вярвам, че случаят с Жак беше също като моя. У него истинската му природа, дълбоката му същност е диктувала обикновено държането му в живота. Поради това тези, които го гледаха отстрани, смятаха, че има неуравновесен характер, считаха реагирането му за непредвидено и често пъти привидно непоследователно.

Пръв проблясък на деня в прозореца ми. Още една нощ мина; остава ми една нощ по-малко… Ще се опитам да задремя. Този път поне не съжалявам много за безсънието си.

8 август, навън

Двадесет и осем градуса на сянка. Силна горещина, но лека, живителна. Чудесен климат. Непонятно е как такава голяма част от човечеството се е оттеглила в негостоприемния Север!

Преди малко на масата слушах как разговарят за бъдещето. Всички тук вярват — а може би се преструват, — че обгазеният няма да остане негоден за работа цял живот. Мислят, че ще могат да продължат живота си точно от момента, където мобилизацията го е прекъснала. Сякаш светът чака само мира, за да започне наново предишното си ежедневие. Страхувам се, че ги очакват несполуки и разочарования…

Но това, което най-много ме учудва, е начинът, по който те говорят за работата си в цивилния живот: не като за избрано, предпочитано, любимо занимание, а както гимназист говори за училище, за да не кажа, както каторжник говори за работата си. Колко жалко! Няма нищо по-лошо от това да влезеш в живота, без да чувствуваш силно влечение към работата си; действително няма нищо по-лошо, ако не смятаме случаите, когато човек погрешно е разбрал призванието си.

За Жан-Пол

Мое момче, пази се от „лъжливо призвание“. Повечето от несполучилите в живота хора, които се озлобяват на стари години, са избрали погрешно пътя си в живота.

Виждам те като юноша. На шестнадесет-седемнадесет години. Тъкмо възрастта, когато умът се лута най-много. Възрастта, когато разумът започва да съзнава себе си и да се самоизмамва относно възможностите си. Възрастта, когато твоето сърце може би ще започне да предявява правата си и когато ще ти бъде трудно да възпираш устрема му. Възрастта, когато твоят ум, замаян, опиянен от хоризонтите, които току-що е открил, ще се колебае пред многобройни възможности. Възрастта, когато човек, още слаб, но мислейки се за силен, изпитва нужда да намери подкрепа, опорни точки и се хвърля жадно към първата истина, към първата дисциплина, която се изпречи пред него… Внимавай! На тази възраст — без дори да подозираш това — въображението ти ще бъде най-склонно да изкривява действителността, и то понякога дотам, че да взема лъжата за истина. Ти ще си казваш: „Знам“, „Чувствувам“, „Сигурен съм“, но внимавай! Седемнадесетгодишният младеж често прилича на пилот, който се доверява на несигурен компас. Той вярва твърдо, че юношеските му склонности са естествени, че те трябва да го ръководят, че те несъмнено му сочат пътя, който е необходимо да следва. И изобщо не подозира, че се води по привидни, временни, произволни влечения. Не подозира, че неговите склонности, които му изглеждат така истински негови, всъщност са напълно чужди, че ги е срещнал случайно някой ден в книгите или в живота и ги е взел, за да се накичи с тях.

Как ще се запазиш ти от тези опасности? Треперя за теб. Ще послушаш ли моите съвети?

Бих искал най-напред да не отхвърляш прекалено нетърпеливо мнението на учителите си, на тези, които те заобикалят, които те обичат. Ще ти се струва, че те не те разбират, но вероятно те ще те познават по-добре, отколкото сам ти се познаваш. Ако те дразнят техните предупреждения, това сигурно значи, че ти сам смътно съзнаваш основателността им…

Но особено бих искал да се защищаваш сам срещу себе си. Нека никога не те напуска страхът, че се лъжеш относно самия себе си, че се мамиш от външния вид на нещата. Проявявай искреност спрямо себе си, за да направиш искреността си проницателна и полезна. Разбери, опитай се да разбереш следното: за момчета от твоята среда — искам да кажа, образовани, начетени, живели в близост с умни хора, които не се боят да разискват за всичко — понятията за известни неща, за известни чувства се създават преди опита. Такива момчета познават мислено чрез въображението си множество усещания, които още не са изпитали лично и пряко в действителност. Но те не си дават сметка за това и смесват знание с опит. Мислят, че изпитват чувства и нужди, за които само знаят, че съществуват…

Да поговорим за това. Призванието! Да вземем един пример. На десет-дванадесет години ти сигурно си вярвал, че твоето призвание е да станеш моряк и изследовател, защото страшно си обичал приключенските разкази. Сега имаш достатъчно разсъдък, за да се усмихнеш на това „призвание“. А подобни грешки ще те дебнат, когато ставаш и на шестнадесет-седемнадесет години. Бъди нащрек. Не вярвай на такива склонности! Не си въобразявай прекалено бързо, че си художник или човек на делото, или жертва на голяма любов само защото си имал случай да се възхищаваш било в книгите, било в живота от поети, от велики хора или от влюбени. Търси търпеливо онова, което представлява същността на твоето „аз“. Старай се да откриеш малко по малко истинската си личност. Не е лесно! Мнозина едва много късно успяват да постигнат това. Други никога не го постигат. Но ти не бързай, нищо не те гони. Дълго трябва да вървиш пипнешком, преди да узнаеш кой си. Но когато намериш себе си, тогава бързо захвърли заетата маска. Приеми себе си с ограниченията си и със слабостите си и се постарай да се развиеш здраво, нормално, без хитрувания, в областта на истинското си призвание. Защото да се познаеш и да приемеш себе си, не значи да се откажеш от усилието към усъвършенствуване. А, напротив, това дори значи, че имаш най-добрите възможности да постигнеш максимума, защото тогава твоят устрем се отправя към вярната посока, където всички усилия дават плод. Разширявай границите си колкото можеш повече. Но единствено естествените си граници, и то само след като разбереш какви са те. Не сполучват в живота обикновено онези, които в самото начало са се лъгали относно собствената си природа и са се промъкнали на чужда следа, или пък онези, които, макар и тръгнали във вярна посока, не са съумели или не са имали смелостта да се придържат към това, което е възможно за тях.

9 август

Вестниците. Оптимистична реч на Лойд Джордж. Оптимизъм, несъмнено пресилен в интерес на съюзническата кауза. Въпреки всичко никой не очакваше това, което става от двадесет дни на френския фронт. (Разговорът с Рюмел в Париж.) Офанзивата в Пикардия, изглежда, е почнала вчера. И американците вече се явяват на хоризонта. Смятат, че планът на Пършинг бил да остави Фош да изправи фронта и да разчисти германския клин към Париж; а след това, докато французи и англичани държат стария фронт, да хвърли многобройни американски войски към Елзас, да мине границата и да нахлуе в Германия. Казват, че когато дойде този ден, войната ще бъде спечелена благодарение на употребата на някакъв си газ, който можел да се използува само в неприятелска територия, защото разрушавал всичко и дори не позволявал да се развива никаква растителност години наред и т.н. (На масата — общ ентусиазъм. Всички тези обгазени нещастници, от които мнозина никога няма да се оправят, тържествуваха при мисълта, че ще бъде употребен нов газ…)

Дарос ни прочете писмо от брат си, който бил преводач, придаден към американските войски. Казва, че го дразнела тяхната детинска самоувереност. И офицерите, и войниците били убедени, че е достатъчно да започнат атака, за да спечелят за много кратко време крайната победа. Разказва също, че те всички били решили да не вземат пленници, за да напредват по-бързо. Цинично заявявали, че всяка пленническа група под петстотин души трябвало да бъде избита с картечница. Това, разбира се, не пречи на тези идеолози със свирепи усмивки и невинни очи да повтарят при всеки повод, че идват да се бият, за да възтържествуват справедливостта и правото.

10 август

Възвърна ми се желанието да чета. Съсредоточих вниманието си без особено усилие, особено през нощта. Преди малко дочетох отличната работа на някой си Досън. (Bull méd, издаван в Лондон) върху последиците от обгазяването с иперит, сравнени с последиците от други газове. В много точки неговите наблюдения потвърждават моите — вторични инфекции, които имат тенденция да се превръщат в хронични и т.н. Изкушава ме мисълта да му пиша и да му изпратя няколко страници от дневника си. Страхувам се обаче да не започне кореспонденция. Не съм много сигурен, че ще мога да я продължа. Все пак се чувствувам много по-добре от десетина дни. Не е някакво основно подобрение, но болките намаляха. Период на временно облекчение. Сравнена с миналите седмици, тази седмица беше почти поносима. Ако не беше всяка сутрин това уморително лечение, тези кризи на задушаване — особено вечер при залез-слънце — и тези безсъния… Но безсънията са по-малко мъчителни, когато мога да чета, както през последните нощи, а също така и благодарение на дневника, който си водя.

Предобед, на прозореца

Величието на този пейзаж, на широките вълнисти хълмове. Тези стотици обработени тесни тераси, които се изкачват по хълмовете. Този зелен склон, набразден с бели тебеширени черти, образувани от малки стенички от наредени камъни. И там горе тази диадема от оголени скали, нежно сиви като пемза, с морави и оранжеви отблясъци. А по-долу, някъде далеч, точно на границата между обработената земя и скалите, амфитеатрално разположеното селце — шепа лъскави камъчета, които са се задържали в една гънка на хълма. В този момент облаците хвърлят върху това яркозелено пространство широки тъмни сенки, които бавно се движат.

Колко ли седмици ми остават още да гледам всичко това?

11

Мазе спада към лекарите от типа на Дезавел, онзи с четирите нашивки в Сен-Дизие, който отказваше абсолютно да се занимава с болни, за които беше „подушил“, че са осъдени. Казваше: „Едно добро докторче трябва да има нюх, да усеща точния миг, когато болният престава да бъде интересен.“

Дали съм още „интересен“ в очите на Мазе? И докога ли? Откакто Ланглоа получи абсцес, той вече не ходи при него.

Изглежда, че офанзивата на Сома действително е започнала. И англичаните не искат да останат назад. Възвърнали са си платото на Сантер. Главната железопътна линия Париж-Амиен е разчистена. Битка при Мондидие. (Всички тези имена — Мондидие, Ласини, Ресонсюр-Мас, са свързани с толкова спомени от шестнадесета година…)

Гоаран е настроен много оптимистично. Поддържа, че сега имаме основания да се надяваме. И аз мисля така. Представям си, че има не малко хора, който се учудват. На първо място нашите големи водачи, военни и граждански, които през пролетта са имали възможност да видят отблизо бездната, която ни очакваше! Сигурно са навирили глава. Само дано да не я вирят прекалено много.

12 август, вечерта

Прекарах следобеда да преписвам извадки от бележника си за писмото до Досън.

Вестниците. Англичаните са пред Перон. Горкият Перон! Какво ли е останало от него? Толкова добре си спомням евакуацията през четиринадесета година, града, потънал в мрак, фенерите, които се движеха в нощта. Отстъплението на кавалерията, капналите от умора войници, куците кранти… И всички онези носилки, наредени в партера на кметството и дори на тротоара!

13 август, вечерта

По-мъчно дишам днес. Все пак завърших бележките, които ще изпратя на Досън.

Прегледах бележника си и останах с добро впечатление. Отлично дори. Развитието на болестта е ясно, сякаш е изразено графически, ценна документация. Може би единствена по рода си. Може би й е писано да стане меродавна, да служи дълго време за основа на изследвания. Трябва да се боря срещу изкушението да зарежа бележника си. Необходимо е да чакам до последния момент, за да доведа докрай анализата. Нека оставя след себе си поне пълното описание на един от тези още тъй малко познати случаи. От време на време тази мисъл ме подкрепя. Друг път безпомощно си блъскам главата, за да намеря капчица утеха…

Един часът през нощта

Спомени. (Любопитно е да прекъснеш мечтите си и да се върнеш назад, да проследиш веригата от представи, от мисли, да вървиш по обратния път, докато достигнеш до началото на мисълта си.)

Тази вечер, когато Людовик влезе с подноса, лошо завинтеното капаче на солницата падна и иззвънтя в чинията.

Едва ли обърнах внимание на това. Но през цялата вечер, през време на манипулациите, докато правех тоалета си и след това, когато преписвах бележките за Досън, все мислех за тате. Цял низ стари спомени — семейни обеди, мълчаливи вечери в дома ни на улица Дьо л’Юниверсите, госпожица дьо Вез, поставила ръчички върху покривката, неделните обеди в Мезон-Лафит на отворен прозорец и пълната със слънце градина…

Защо ли? Сега зная. Защото иззвънтяването на капачето върху фаянса ми бе припомнило механически особения шум, който правеше пенснето на тате, когато той сядаше тежко на мястото си пред сложената маса и пенснето, завързано с конец, се удряше в ръба на чинията му.

Би трябвало да напиша някои бележки за тате заради Жан-Пол. Никой няма да има възможност да му говори за дядо му от бащина страна.

Не го обичаха много. Дори синовете му. Мъчно беше да го обича човек. Много строго го съдих. Дали винаги съм бил прав? Днес ми се вижда, че това, което му пречеше да го обичат хората, беше само опакото, прекалеността на известни морални сили, на известни строги добродетели. Не бих рекъл, че неговото съществуване караше хората да го уважават; и все пак, погледнат от друг ъгъл, животът му бе посветен на това, което той смяташе за добро. Недостатъците му отблъсваха от него всички, а добродетелите му не привличаха никого. Тези добродетели се проявяваха по такъв начин, че хората го отбягваха повече, отколкото ако проявеше дори най-лошите пороци… Мисля, че той съзнаваше това и жестоко страдаше от самотата си.

Жан-Пол, един ден ще трябва да направя усилие и да ти разкажа какъв човек беше твоят дядо Тибо.

14 август, сутринта

Пак този бъбривец Людовик. Притискайки с голямата си ръка мустаците си, той заяви: „Господин докторе, вярвайте ми! Лейтенант Дарос е симулант!“

Аз естествено възразих, но Людовик с вид на осведомен човек настоя: „Знам, каквото знам.“ И след това доуточни мисълта си: когато Дарос живеел в пристройката, Людовик забелязал, че той „хитрува“; когато мерел температурата си, никога не слагал термометъра, без да го изтърсва цял четвърт час, и често си прибавял по няколко десети отгоре, когато попълвал болничния си лист.

Възразих, но… Сам съм установявал известни неясни неща. В залата за инхалации например. Вялостта, с която Дарос се подлага на лечение. Винаги гледа да го съкрати, щом Бардо и Мазе му обърнат гръб. Въобще отбягва всички манипулации, които трябва да извърши сам, и т.н. Тази небрежност е още по-странна, защото Дарос се безпокои много за себе си, често ме разпитва, говори за „окончателно съсипаното си здраве“ и прочее… Той няма поражения в дробовете, а лош бронхит, който не минава.

Краят на следобеда в зеленчуковата градина

Обичам да идвам тук до пейката. Кипарисите хвърлят сенки върху алеята. Плетове от тръстики. Наредени в прави редици цветни лехи. Шумът на долапа, който вади вода. Пиер и Венсан ходят напред-назад с поливалки.

Преследват ме думите на Людовик. Започвам да се питам дали ако е истина, че Дарос е симулант, това е лошо.

Не е толкова просто да се отговори на този въпрос. Зависи как се гледа на него. За Людовик, чиито двама синове са били убити, това е лошо и дори е престъпление. Той несъмнено мисли, че Дарос заслужава да бъде изправен пред военен съд. За бащата на Дарос това сигурно също е лошо. (Малко го познавам. Идва понякога да навести сина си. Пастор е в Авиньон. Стар пуритан и патриот. Придумал най-младия си син да постъпи като доброволец във войската.) Да, сигурно за бащата на Дарос това също е лошо. Но за другите? За Бардо например? Той лекува Дарос от четири месеца и наистина го обича. Да предположим, че забележи нещо, дали ще вземе мерки? Или ще си затвори очите. А сам Дарос, ако наистина „хитрува“, дали има чувството, че върши нещо лошо?

А за мен? Задавам си въпроса. Лошо ли е това? Разбира се, не мога да кажа, че е добро. Изпитвам инстинктивно отвращение към тези, които са се залостили в болниците и които „се нареждат“, за да не се излекуват. Но не се решавам да отговоря категорично, да кажа: това е лошо.

Странно нещо. Интересно е да потърси човек, за да си поясни поне малко това. Добро ли е или лошо?

Най-напред искам да установя следното: и да допуска, и да не допусна, че Дарос разиграва комедия, той пак ми е симпатичен. Чувствително, разумно, образовано момче; мисля, че у него има вродена честност. Уважавам го, дори ако е „симулант“. Често ми се е доверявал. Говорил ми е за баща си, за младостта си, за страшното протестантско възпитание по половите въпроси. Също и за брачния си живот. Особено онзи ден, когато ми разказваше, че спрял с жена си в Лион вечерта, когато бе обявена мобилизацията. (Пристигнали от Авиньон, където били на летуване. На следния ден призори Дарос трябвало да замине за полка си. Най-после успели да намерят стая в някакъв съмнителен хотел. Целият град бил в суматоха, суетня около мобилизацията. Спомням си с какъв глас ми казваше: „Терез трепереше от страх и стискаше зъби, за да не се разплаче. Прекарах нощта в прегръдките й и хълцах като дете.“ Никога няма да забравя това. Тя галеше косите ми и не можеше дума да продума. А по паважа цяла нощ непрекъснато се точеха артилерийски части с адски трясък.)

Може би сега е симулант. Но не е страхливец. Четиридесет месеца в пехотата, два пъти раняван, три пъти награждаван и накрая обгазен при О-дьо-Мьоз. Оженил се шест месеца преди войната. Има дете. Жена му е със слабо здраве. Няма състояние. В Марсилия е на дребна служба в просветата. През миналия февруари бил обгазен (леко). Най-напред го лекували в Троа и жена му дошла да живее там — отдавам известното значение на тази подробност. Поживели заедно цял месец. После го изпратили тук на хиляда километра от фронта. Отново видял познатото му синьо небе, слънцето, свободния живот… Много добре си представям какво е могло да стане в съзнанието му!… Ако е взел решение да си послужи с всички средства, за да продължи белодробното си страдание колкото може повече — пък кой знае, може би мирът не е толкова далеч, — този млад човек с добра протестантска закалка сигурно е преживял твърде голяма душевна борба. И ако най-сетне е решил да спаси на всяка цена кожата си — дори с риск да влоши състоянието си, като не се лекува, дали това е добро или лошо?

Какво да отговоря?

Не, дори да е взел подобно решение, аз няма да престана да го уважавам.

Полунощ

Безсъние, безсъние. Безкрайни размишления през черните часове… Някакъв инстинкт за самосъхранение ми помага винаги, когато не е напълно невъзможно, да отклоня вниманието си от себе си, от призраците.

Дарос. И все пак случаят Дарос е доста сериозен. Искам да кажа, сериозен за мен, защото повдига въпроси, важни за мен.

Констатация между скоби: не вярвам вече в личната отговорност.

Вярвал ли съм въобще някога в личната отговорност? Да. Дотолкова, доколкото един лекар може да вярва в това. За нас границите на отговорността не са никога точно там, където, общо взето, ги поставят хората. Спомням си споровете със специалиста по съдебна медицина, който беше младши лекар в стрелковия батальон във Верньой. Ние знаем твърде добре, че нашите действия са последица на това, което сме, и на средата, която ни заобикаля. Отговорни ли сме тогава за нашата наследственост? За нашето възпитание? За примерите, които сме видели? За обстоятелствата? Не, това е напълно очевидно.

Но аз винаги съм действувал, като че ли съм вярвал в моята абсолютно лична отговорност, и винаги съм имал твърде развито чувство — може би това се дължи на религиозното ми възпитание? — за заслуга и вина.

Впрочем имах и тази слабост: склонен бях да се чувствувам сравнително неотговорен за извършените грешки и да считам, че имам заслуга, когато извърша нещо добро…

Доста противоречия има във всичко това.

За Жан-Пол

Не трябва прекалено да се страхуваме от противоречията. Те са неудобни, но благотворни. Винаги в онези моменти, когато умът ми е бил пленник на неразрешими противоречия, аз съм се чувствувал същевременно най-близо до Истината, истината с главна буква, която е винаги неуловима.

Ако трябваше да живея втори живот, бих искал да го живея под знака на съмнението.

Биологично становище.

През първите години на войната аз се поддадох — с яд, но все пак се поддадох — на изкушението да мисля за нравствените и обществени проблеми единствено под светлината на биологията, тоест като ги опростявах прекалено много. Разсъждения от този вид: човекът е кръвожадно животно, това е специфично негова черта и т.н. Да се ограничат опустошенията му чрез твърда обществена организация. И да не очакваме нищо по-добро. Носех дори в куфара си един том от дядо Фабр, който ми попадна в Компиен. Приятно ми беше да считам хората и себе си като едри насекоми, въоръжени за борба, за нападение и отбрана, за завоевания, за взаимно изяждане и т.н. Ядовито си повтарях: „Нека тази война поне ти отвори очите, глупако. Да видиш света такъв, какъвто е. Вселената — комплекс от слепи сили, които се уравновесяват чрез унищожението на най-слабо устойчивите. Природата — бойно поле, където индивиди и цели раси, хвърлени едни срещу други поради инстинктите си, се изяждат взаимно. Нито добро, нито лошо. Нито за човека, нито за бялката, нито за ястреба и т.н.“

Как да отречеш, че силата идва преди правото, когато си в изба, превърната в лазарет и препълнена с ранени? Няколко ясни спомена: вечерта в Като. Атаката при Перон зад малката стена. Превързочният пункт в Нантьой-льо-Одуен. Агонията на двамата малки стрелци в хамбара между Вердюн и Калон. Спомням си как в някои часове се опивах отчаяно от това зоологическо схващане за света.

Късогледство… Смъртният песимизъм, в който бях потънал, би трябвало да ме предупреди, че подобни схващания водят към глъбини, където не може да се диша.

Ще угася лампата, за да се опитам да задремя.

1 часът

Няма защо да се надявам да спя тази нощ.

Заради този злочест Дарос, а той дори съвсем и не подозира това. От петнадесет часа насам се занимавам с „нравствени проблеми“ — повече, отколкото през целия си живот!

Буквално казано, аз никога не съм си поставял тези въпроси. Добро, зло — удобни общоприети изрази, които съм употребявал както всички, без да им придавам действителна стойност. Понятия, които за мен не съдържаха никаква повеля. Приемах правилата на традиционната нравственост, но за другите хора. Приемах ги в смисъл, че ако някаква предполагаема революционна власт би поискала да ги обяви за невалидни и би ми направила честта да се посъветва с мен — аз вероятно бих се опитал да я убедя да не събаря с един удар тези основи на обществения живот. Те ми се струваха напълно произволни, но безспорно полезни за отношенията на „другите“ помежду им. Колкото до мен, в отношението ми към самия себе си, аз не съм държал никаква сметка за тях.

Впрочем питам се под каква ли форма бих могъл да уточня моите правила в живота, ако се налагаше да направя подобно нещо; никога не съм имал нито време, нито ми е минавало през ум да се занимавам с тези неща. Струва ми се, че бих се придържал за някаква разтеглива формулировка от този вид: „Всичко, което стимулира живота в мен и благоприятствува за моето развитие, е добро; всичко, което пречи за изявяването за моята личност, е лошо.“ Но би трябвало да се определи какво подразбирам под „живот“ и под „изявяване на моята личност“… Отказвам се от това.

Всъщност тези, които са ме гледали как живея — ако има хора, които са ме наблюдавали, — Жак например или Филип, — почти не са могли да забележат, че аз по принцип си давам почти пълна свобода. Защото в моите действия винаги съм се съобразявал с това, което обикновено се нарича „нравственост“, „нравственост на почтените хора“, без да придавам някакво значение на тези неща. И все пак на няколко пъти — нека не преувеличавам: три-четири пъти може би в течение на петнадесет години — в известни сериозни моменти на личния ми или професионален живот аз внезапно осъзнах, че моето освобождение от нормите не беше само теоретическо. Три-четири пъти през живота си съм се озовавал изведнъж в област, където общоприетите правила не бяха валидни; където дори разумът не беше решаващ; където интуицията, импулсът бяха господари. Една прочистена и ведра област, област на висш безпорядък, където се чувствувах прекрасно самотен, мощен, уверен. Уверен, да. Защото изпитвах острото усещане, че изведнъж съм се приближил безкрайно до… (Много ми е трудно да завърша тази фраза)… да кажем, до това, което за един бог би била чистата Истина. (Истина с главна буква.) Да, най-малко три пъти, доколкото си спомням, аз съзнателно и твърдо наруших общоприетите закони на нравствеността. И никога не съм изпитвал угризения след това. И днес мисля за тези случаи с пълно безразличие, без сянка от съжаление. Впрочем аз наистина мога да кажа, че не познавам от опит какво значи угризение на съвестта. Вродена склонност да приемам мислите и действията си, каквито и да бъдат те, като естествени явления. И като позволени.

Тази нощ се чувствувам в особено добро настроение за писане. И с прояснена мисъл. Ако поради това утре изкарам един лош ден, толкова по-зле.

Препрочетох написаното. Доста дълго размишлявах за всички тези неща, както и за много други.

Между другото си поставих и този въпрос: какво ли възпира средния човек, чийто живот в края на краищата протича, без той да си позволи особено явни нарушения на общоприетите нравствени правила? Защото почти няма човек, който да не е бил изкушаван да извърши деяния, считани за „безнравствени“… Разбира се, аз оставям настрана вярващите, тези, на които дълбоки религиозни или философски убеждения помагат да избягнат примките, които Лукавият им поставя. Но останалите, всички останали, какво ги спира тях? Страхът ли? Уважението към човека? Страх от порицание ли? Страх от съдебния следовател? Страх от последиците в личния им или обществен живот? Очевидно всичко това играе известна роля. Тези пречки са силни и несъмнено непреодолими за мнозина от онези, които са изправени пред изкушения. Но това са задръжки от материално естество. Ако нямаше други задръжки, и то от духовно естество, би могло да се твърди, че щом индивидът бъде освободен от религиозното робство, той може да бъде задържан в правия път единствено чрез страха от стражаря или поне от скандала. И следователно би могло да се поддържа, че всеки невярващ индивид, ако си го представим изправен пред изкушение, и то при обстоятелства, които му гарантират пълна тайна и абсолютна безнаказаност — веднага би отстъпил и би извършил злото с крайно задоволство… Това би значило да установим, че не съществуват „нравствени“ съображения, които могат да възпрат един невярващ; и че за този, който не е подчинен на никакъв божествен закон, на никакъв религиозен или философски идеал, не съществува ефикасна морална забрана.

Между скоби: това като че ли дава права на онези, които обясняват моралната съвест (и разликата, която всички спонтанно правим между това, което трябва да се направи, и това, което не трябва да се направи, между това, което е добро, и това, което е зло) чрез запазени в съвременния човек останки от подчинение на норми от религиозен произход, тъй дълго приемани от предшествуващите поколения, че са се превърнали в придобити черти. Съгласен съм. Но струва ми се, че това значи да разсъждаваме, като забравяме, че бог не е нищо повече от една човешка хипотеза. Защото не бог, който е само човешка измислица, е наложил на човешкия дух това разграничение между добро и зло: напротив, човекът именно е приписал на бога това разграничение и го е превърнал в божествено предписание. Ако то беше от религиозен произход, това би значило да кажем, че човек именно го е дал на бога. А оттук следва, че той го е имал в себе си. И дори, че то е било тъй дълбоко вкоренено в него, че един ден е почувствувал нужда да придаде на това разграничение върховен, вечен, неоспорим авторитет…

Как може да се разреши тази дилема?

4 часът

Умората ме победи точно по средата на моята скоба. Спал съм повече от два часа. Забележителен резултат, който дължа на моя дневник. И на моите философски хрумвания…

Вече не зная какво исках да докажа. „Как може да се разреши тази дилема?“ Да, как? А пък имах чувството, че бях почнал да виждам вече малко по-ясно нещата. Но не съм в състояние да си припомня връзката.

Проблема за нравственото съзнание, за неговия произход. Защо да не кажем: остатък от обществен навик? Може би измислям за собствена употреба общоизвестни обяснения. Няма значение. За мен това обяснение е ново.

Щом отхвърлям идеята, че някакъв божествен закон може да бъде източник на нравственото съзнание, толкова по-приемливо ми се вижда то да произтича от човешкото минало, да е навик, надживял причината, която го е породила, навик, загнезден в нас и по наследственост, и по традиция. Остатък от опита, който старите човешки общества е трябвало да създадат, за да организират колективния си живот и да уредят обществените си отношения. Остатък от правила за обществено управление. Намирам, че е доста съблазнително, доста задоволително дори за човешкото честолюбие да можеш да си кажеш, че това нравствено съзнание, това разграничение между добро и зло (разграничение, което е вродено в нас, което често ни диктува нелепи повели, което въпреки това ни принуждава непрекъснато да му се подчиняваме, което понякога ни ръководи в моменти, когато разумът се колебае и отстъпва, и което кара и най-мъдрите да вършат неоправдани от гледна точка на разума постъпки) е остатък от основен инстинкт на социалното животно, наречено човек. Инстинкт, който е увековечен в нас в течение на хилядолетия и благодарение на който човешкото общество върви към усъвършенствуване.

15 август, в градината

Прекрасно време. Камбани за вечерня. Празничен вид навсякъде. Каква безочливост — това небе, тези цветя, този хоризонт, който трепти в светлото сияние на прекрасния ден! Чувствувам желание да отрека красотата на света, да я разруша, да призова някаква катастрофа! Не, по-скоро желание да избягам, да се скрия, желание да се затворя още повече в себе си и да страдам.

Голям военен съвет в Спа — кайзерът с генералите си. Три реда в един швейцарски вестник. Във френските вестници — нищо. А може би това е историческа дата, която някога учениците ще учат от учебниците и чиито последици ще променят хода на войната…

Гоаран дори твърди, че мнозина между господата от Ке д’Орсе предричали, че войната ще се свърши през зимата.

Няма много нещо във военното комюнике. Очакване, което тегне като задух пред буря.

Вечерта, десет часът

Току-що прочетох моите многоглаголствувания от миналата нощ. Изненадан и недоволен съм, че съм изхабил толкова листове. В тях съм показал прекалено ясно ограничените си възможности… И освен това този оскъден човешки речник, който, каквото и да правиш, е вечно речник на чувствата, а не на логиката!

За Жан-Пол

Не по тези бърборения на болен човек трябва да съдиш за чичо си Антоан, моето момче. Чичо Антоан винаги се е чувствувал много неудобно в дебрите на философията и се обърква в тях още при първите си стъпки… Когато се готвех за зрелостен изпит по философия в лицея „Луи льо Гран“ — единственият изпит, на който съм се явявал два пъти, преди да го взема, — понякога изживявах доста унизителни часове… Чувствувах се като тромав дангалак, който иска да жонглира със сапунени мехури… Констатирам, че дори и когато човек е изправен лице срещу лице със смъртта, неговите склонности не се променят. Ще напусна този свят, без да съм успял да превъзмогна моята абсолютна неспособност да боравя с абстрактни умозрения!

Малко преди полунощ

„Дневникът на Вини“ не ме отегчава, но вниманието ми постоянно се разсейва и книгата пада от ръцете ми. Умора от безсъние. Мислите ми все така се въртят в кръг — смъртта, колко малко нещо е един живот, колко малко нещо е един човек; загадката, с която се сблъсква човешкият ум и в която той затъва, щом се опита да разбере. Вечно неразрешимият въпрос: „В името на какво?“

В името на какво човек като мен, отхвърлил всяка морална дисциплина, е водил живот, който мога наистина да нарека примерен, като помисля с какво бяха изпълнени моите дни, като си спомня за всичко, което съм пожертвувал заради болните си, за крайната добросъвестност, с която винаги съм изпълнявал задълженията си?

(Бях се зарекъл да оставя настрана тези проблеми, за които би трябвало да се залавят хора с други дарби. Впрочем може би това беше най-добрият начин да се освободя от тях.)

В името на какво са безкористните чувства, предаността, професионалната добросъвестност и т.н.?

В името на какво ранената лъвица се оставя да я убият, но не се отделя от малките си? В името на какво се свива мимозата, в името на какво са амебовидните движения на левкоцитите или окисляването на металите и т.н., и т.н.?

В името на нищо — това е то. Да зададеш въпроса, значи да приемеш версията, че има „нещо“, значи да попаднеш в капана на метафизиката… Не, трябва да приемем границите на познаваемото. (Льо Дантек и пр.) Мъдростта се състои в това да се откажеш от „защо“ и да се задоволиш с „как“. Има достатъчно много „как“, с които можем да се занимаваме! Най-напред трябва да се откажем от детинското желание да смятаме, че всичко е обяснимо и логично. Следователно трябва да се откажа от желанието да обясня на самия себе си какво представлявам аз, като че ли съм едно-единно цяло. Дълго вярвах, че съм единно цяло. Гордост, присъща на рода Тибо? Или по-скоро самодоволството на Антоан…

И все пак между възможните решения съществува и следното: да приемеш нравствените условности, без да се самоизмамваш. Човек може да обича реда и да го желае, без заради това да го превръща в нравствено понятие, без да забравя, че този ред не представлява нищо повече от една практическа необходимост на колективния живот, едно условие за значително обществено благосъстояние. Пиша „ред“, за да не напиша „добро“.

Да чувствуваш, че този ред се разпорежда с теб и да не можеш ни най-малко да разкриеш законите, на които си подчинен — ето един постоянен повод за раздразнение! Дълго време вярвах, че най-после един ден ще намеря разрешението на загадката. Съдено ми е да умра, без да съм разбрал много нещо за себе си и за света…

Вярващият би казал: „Та това е толкова просто!“ Но не и за мен!

Капнал съм от умора, не мога да спя. Това е мъчението на безсънието — противоречието между изтощението на тялото, което иска на всяка цена да отпочине, и безредната дейност на ума, която отпъжда съня.

Обръщах се и се въртях на възглавницата цял час. Мъчи ме една мисъл: „Живях като оптимист, не трябва да умра в съмнение и отрицание.“

Моят оптимизъм. Живях с оптимизъм. Може би не го съзнавах, но днес го виждам напълно ясно, мисля, че тази радостна интуиция, тази активна увереност, които постоянно ме издигаха и крепяха, бяха породени от моя допир с науката; тя именно ги подхранваше ежедневно.

Науката. Тя е повече от просто познание. Тя е желание за нагаждане към вселената, чиито закони тя предчувствува. Онези, които вървят по този път, достигат до нещо чудесно, много по-обширно и много по-възвисяващо, отколкото онова, което ни предлагат религиите! Чрез науката човек се чувствува до глъбините на душата си в допир и в хармония с природата и нейните тайни.

Религиозно чувство? Тази дума плаши, но в края на краищата?…

Милосърдие, надежда и вяра. Абат Векар ми обърна внимание един ден, че и аз също съблюдавам християнските добродетели. Аз му възразих. Приемах в краен случай милосърдието и надеждата, но отхвърлях вярата. И все пак? Ако днес поискам да обясня този постоянен стремеж, който ме водеше в течение на петнадесет години, ако се опитам да открия ключа на тази несъкрушима увереност, може би това, което бих открил, ще бъде нещо доста близко до вяра… Вяра в какво? Е, дори да беше вяра във възможния и сигурно безкраен растеж на живите форми. Вяра във всеобщия възход към по-висши състояния… означава ли това, че без да знам, съм бил детерминист? Все едно. Във всеки случай аз не желая друга крайна цел.

16 август

Температура. Трудно дишане, свистящо. Трябваше на няколко пъти да прибягна до кислород. Станах от леглото, но не слязох долу.

Посещение на Гоаран. Донесе вестници. Продължава да смята, че мирът може да се сключи още тази зима. Защищава гледището си умело и убедително. Интересен човек. Любопитно е да го слушаш да говори успокоителни неща с този неизлечимо загрижен вид, който му придават малките му мигащи очи, твърде близо едно до друго, дългият му нос и лицето му, което е заострено като муцуната на хрътка. Кашля и храчи непрекъснато. Говори ми за учителствуването като за някаква тегоба. Но все пак да преподаваш история в лицея „Анри IV“ сигурно не е неблагодарна, лишена от радости работа. Говори ми също за учението си в Екол нормал. Дух на отрицание. Доставя му твърде голямо удоволствие да критикува и затова не може да бъде справедлив. Понякога ми изглежда неискрен. Може би понеже е извънредно умен, но самодоволен и безразличен към другите — ум без благородство. А при това често е духовит.

Духовит? Има два начина да бъдеш духовит: чрез духовитостта, която влагаш в това, което казваш (като Филип), и чрез духовитостта, която влагаш в начина, по който го казваш. Гоаран е от тези, които изглеждат остроумни, без действително да казват нещо духовито. Чрез особения разговор, чрез натъртване на крайните гласни, чрез известно изменение на гласа и някои забавни мимики и недоизказани, загадъчни обрати на речта, чрез лукавата живост на погледа му, който прави двусмислена всяка дума. Ако човек повтори някоя фраза на Филип, тя си остава тънка и хаплива и попада право в целта. Ако на някого му дойде наум да повтори фраза на Гоаран, от нейната острота сигурно не би останало нищо.

27 август

Все по-затруднено дишане. Прегледаха ме на рентген. Екранът показва, при дълбоките вдишвания, че диафрагмата не прави никакви движения. Бардо е в отпуска за три дни. Чувствувам се болен, болен. Невъзможно ми е да мисля за нещо друго.

19 август

Лоши дни, още по-лоши новини. Мазе ми предписа ново лечение в отсъствието на Бардо.

20 август

Много съм съсипан от лечението.

21 август

Чувствувах странно подобрение тази сутрин. Благодарение на инжекцията преди нощта можах да спя пет часа. Бронхите са значително прочистени. Четох вестниците.

Вечерта

Дремах целия следобед. Изглежда, че кризата е спряна. Мазе е доволен. Преследва ме постоянно споменът за Рашел. Дали това отдаване на спомените е признак на отпадане? По-рано, когато живеех, не си спомнях. Миналото не беше нищо за мен.

За Жан-Пол

Нравственост. Нравствен живот. Всеки трябва сам да открие своя дълг, да разбере същността му, да определи границите. Да избере своя път в живота по собствено разбиране, чрез непрекъснати опити, чрез постоянно дирене. Търпение и дисциплина. Да се движиш между относителното и абсолютното, между възможното и желателното, без да изгубваш от погледа си действителното, като слушаш гласа на дълбоката мъдрост, който съществува в нас.

Да запазиш същината си. Да не се боиш, че можеш да се измамиш. Да не се страхуваш да се отказваш непрестанно от себе си. Да виждаш грешките си, за да напреднеш повече в изясняването на самия себе си и в откриването на собствения си дълг.

(Всъщност човек има дълг само към себе си.)

21 август, сутринта

Вестниците. Англичаните почти не напредват. И ние също, въпреки някои малки придвижвания тук-таме. Пиша „придвижвания“, както се изразява военното комюнике. Но аз виждам какво значи това за тези, които „се придвижват“ — кратери от избухнали гранати, пълзене по ходовете за съобщение, препълнени превързочни пунктове…

Станах, за да отида на лечебната процедура. Ще се опитам да сляза за обед.

Вечерта на светлината на нощната лампа

Надявах се да поспя малко. Снощи температурата беше почти нормална: 37,8°. Но ме мъчи безсъние цяла нощ. Нито за миг не се унесох. И ето зората.

И все пак нощта е твърде приятна.

22 август, сутринта

Снощи токът спря и това ми попречи да пиша. Бих искал да отбележа тази възхитителна нощ с падащи звезди.

Толкова беше горещо, че станах към един часа да вдигна щорите. От леглото си впивах поглед в това прекрасно лятно небе. Дълбоко нощно небе. Човек би казал, че цялото е осеяно с избухващи шрапнели, с огнен дъжд, с бликащи във всички посоки звезди. Спомних си офанзивата при Сома, окопите при Мареокур, августовските нощи през шестнадесета година: падащите звезди и ракетите на англичаните тогава се кръстосваха и се смесваха в приказен фойерверк.

Изведнъж си казах — и сигурен съм, че това е истина, — че за един астроном, свикнал да живее мислено в междупланетното пространство, трябва да е много по-малко мъчително да умре, отколкото за когото и да било другиго.

Дълго, дълго мислих за всичко това, с поглед, зареян в небето. Това необятно небе, което винаги отстъпва още по-назад, щом като малко усъвършенствуваме нашите телескопи. Това е най-успокоителното съзерцание, на което можем да се отдадем. Тези безкрайни пространства, където бавно се въртят безброй звезди, подобни на нашето слънце, и измежду които слънцето — то ни се струва огромно, мисля, че е един милион пъти по-голямо от земята — е само една единица между милиарди небесни тела…

Млечният път — прах от звезди, от слънца, около които обикалят милиарди планети, отделени едни от други от стотици милиони километри! И всички мъглявини, от които ще излязат рояци бъдещи слънца! А по пресмятанията на астрономите това гъмжило от светове не е още нищо, то заема само незначителна част от огромното пространство на етера, който вероятно трепти, прорязан от радиации, от гравитационни взаимодействия, за които ние не знаем нищо.

Написваш тези думи и въображението е потресено! Благотворно замайване на ума. Тази нощ за първи път — а може би и за последен — мислих за смъртта си с някакво особено спокойствие и възвишено безразличие. Бях освободен от тревогата, бях станал почти чужд на моето тленно тяло. Аз съм една безкрайно малка и напълно незначителна прашинка материя…

Обещах си да гледам небето всяка нощ, за да си възвърна това ведро спокойствие.

А сега настъпва ден. Нов ден.

Следобед, в градината

С благодарност разтварям отново този дневник. Никога не ми се е струвало, че той така добре отговаря на целта си — да ме избави от призраците.

Още съм съвсем омагьосан от съзерцанието на небето нощес.

Непроницаемост на човешкото животно. И ние също се въртим едни около други, без да се срещнем, без да се слеем. Всеки върви сам по своя път. Всеки затворен херметически в самотата си, всеки в собствената си кожа. За да изминем живота си и да изчезнем. Раждания и умирания се редуват в непрекъснат ритъм. Едно раждане на секунда, шестдесет на минута на този свят. Над три хиляди новородени на час; и същия брой мъртъвци! Всяка година три милиона човешки същества отстъпват място на три милиона нови същества, които започват своя живот. Онзи, който действително разбере, осъзнае, „усвои“ това, ще може ли после егоистично да се вълнува от собствената си съдба?

Шест часът

Днес просто се нося във въздуха. Чувствувам се чудесно освободен от тежестта си. Късче жива материя, което напълно е осъзнало, че е откъснато.

Припомнях си тъй интересните разговори, които имахме в Париж, когато Зелингер водеше приятеля си Жан Ростан да прекара някоя вечер с нас.

Странно е положението на човека в тази огромна вселена. Днес то изпъква пред мен със същата яснота, както тогава, когато слушахме как Ростан го определя със своя режещ, разочарован глас, с предпазливата точност на учен и с лиричното вълнение и свежата образност на поет. Днес близостта на смъртта придава особен чар на тези мисли. Аз с благоговение се ровя в тях. Дали не съм намерил в тези спомени лек за отчаянието си?

Отхвърлям инстинктивно метафизичните илюзии. Никога небитието не е било за мен така досегаемо. Приближавам се към него с ужас, с инстинктивен бунт, но не изпитвам изкушение да го отрека и да търся убежище в нелепи надежди.

Повече от когато и да било съзнавам колко малко нещо представлявам. И все пак какво чудо! Наблюдавам сякаш отвън този чудесен сбор от молекули, който ще представлявам за известно време още. Струва ми се, че усещам в глъбините на съществото си тези тайнствени обмени, които от тридесет години стават безспир между милиардите клетки, от които съм съставен. Тези тайнствени химически реакции, тези преобразования на енергия, които се извършват, без сам да зная това, в клетките на мозъчната ми кора и които в този момент правят от мене животно, което мисли и пише. Мисълта ми, волята ми и т.н., всички тези духовни дейности, с които толкова съм се гордял, са само комплекс от независещи от мен рефлекси, нищо повече от едно естествено преходно явление, което може да изчезне завинаги само след няколко минути клетъчно задушаване…

Вечерта

Лежа. Спокоен. Умът ми е ясен, малко опиянен…

Продължавам да размишлявам за човека и за живота. Мислих с известна смесица от смайване и възхищение за тази органична върволица от предци, от които произлизам. Виждам зад себе си през милиарди векове всичките степени на тази жива стълба. От самото начало, от това необяснимо и може би случайно химическо съединение, което се е образувало някъде един ден в дъното на топлите морета или върху обгорената кора на земята и от която са възникнали първите прояви на началната протоплазма, чак до това странно и сложно животно, надарено със съзнание, способно да схване понятието за ред, законите на разума, справедливостта… чак до един Декарт и до един Уилсън.

И тази потресаваща и напълно допустима мисъл: че и други форми на живот, призовани да създадат същества, безкрайно по-висши от човека, са може би били унищожени в зародиш от космически катаклизми. Не е ли чудо, че тази органична верига, на която съвременният човек е последното звено, е могла да се развие през вековете до ден-днешен? Че е могла да премине, без да бъде унищожена, през хилядите геологически промени на земята? Че е могла да избегне сляпото прахосничество на природата?

И докога ще продължава това чудо? Към какъв неизбежен край върви човешкият род? Ще изчезне ли и той на свой ред, както са изчезнали триболитите, огромните скорпиони и толкова други плуващи и пълзящи видове, които знаем, че са съществували? Или пък човечеството ще има късмет да се запази въпреки всички катаклизми на кората на планетата и още дълго да еволюира? Докога? Докато слънцето, изстинало и спряно, престане да му дава топлина и възможност за живот. И какъв нов напредък ще успее да постигне, преди да изчезне? Главозамайваща мисъл…

Какъв напредък?

Не мога да повярвам в съществуването на някакъв космичен план, в който на човешкото животно е отредено специално място. Твърде много съм се сблъсквал с нелепостите и противоречията на природата, за да приема една предварително установена хармония. Никой бог никога не е отговорил на зова и на въпросите на човека. Това, което човекът взема за отговор, е само ехото на неговия собствен глас. Неговата вселена е затворена и ограничена. Единствената амбиция, която му е позволена, е да нареди по най-добрия начин, според нуждите си, тази ограничена сфера; тя очевидно може да му се струва огромна, сравнена с неговото нищожество, но в същото време е безкрайно малка в сравнение с вселената. Дали науката ще го научи най-после да се задоволи с нея? Да намери равновесие, щастие в съзнанието за своето нищожество? Не е невъзможно. Науката може още много. Тя може да накара човека да приеме естествените си граници и случайностите, които са го създали, може да го накара да разбере колко малко представлява той. Тя може да го доведе завинаги до спокойствието, което изпитвам аз тази вечер. До това почти безстрастно съзерцание на небитието, което ме очаква в скоро време, на небитието, към което всичко се възвръща.

23

Пробуждане. Сънят ми беше малко по-дълъг и по-дълбок от обикновено. Отпочинал съм. Бих се чувствувал почти добре, ако не ме задушаваха секрециите и ако не беше това дишане на пробит мях.

Бях заспал в някакво опиянение. Отчаяно, но все пак сладко опиянение. Всичко, което отново ме гнети тази сутрин, ми се струва без тежест, без значение; небитието, близката ми смърт ми се налагат със сигурност от особено естество, сигурност, която изключва всякакъв бунт. Това не е точно фатализъм, не; а чувството, че дори с болестта и смъртта участвуват в предопределения ход на вселената.

Толкова бих искал да си възвърна снощното състояние на духа.

Под верандата преди обед. Разговори. Грамофон. Вестници.

Сражения пред Ноайон и по целия фронт между Оаза и Ена. Напредване от четири километра за двадесет и четири часа. Заемаме Ласин. Англичаните са си възвърнали Албер, Бреж-сюр-Сом. (В Бре, в отходното място зад къщата на свещеника, така глупаво загина горкият Дьолакур — от залутан куршум.)

Вечерта

Да си възвърна вчерашното спокойствие. Тази вечер, преди вечеря, твърде силна и твърде дълга криза на задух. Последвана от безкрайно изтощение.

26

От вчера сутрин почти постоянни болки зад гръдната кост. Непоносими тази нощ. Придружени с гадене.

27, седем часът вечерта

Пих малко мляко. Жозеф ще се върне, преди да изчезне до утре сутрин. Чакам го. Ослушвам се да чуя стъпките му. Има да свърши толкова важни неща: да нареди леглото, възглавниците, мрежата за комари, да приготви лекарството, уринатора, да оправи щорите, да изчисти плювалника, да сложи на нощната масичка чашата с вода и шишенцето с капките, както и бутончето на нощната лампа, бутончето на звънеца… „Лека нощ, господин докторе.“ — „Лека нощ, Жозеф.“ След това ще чакам до осем и половина да се покаже дядо Ектор, нощният болногледач. Той не обича да говори. Само открехва вратата и подава глава. Сякаш иска да каже: „Тук съм. Бдя. Не се бойте от нищо.“

След това — самота. Започва безкрайна нощ.

Полунощ

Обезсърчение. Всичко се руши в мен.

Свързвам всичко със себе си, тоест с края си. Ако мисля за някого, когото едно време съм познавал, то е, за да си кажа веднага: „Ето още един, който не знае, че съм загубен.“ Или пък: „Какво ли ще си каже този и този, като научи за смъртта ми?“

28

Болките като че ли намаляват. Дали ще изчезнат, както са дошли?

Лоша рентгенова снимка. Увеличението на фиброзната тъкан значително се е ускорило от последния преглед насам. Особено в десния дроб.

29

Днес болките са по-слаби. Крайно изтощен съм от тези четири тежки дни.

Комюникето, новите офанзиви (между Скарп и Вел) се развиват добре. Англичаните напредват към Ноайон. Бапом е в наши ръце.

За Жан-Пол

Ти ще бъдеш горд. Ние сме горди. Приеми себе си. Нарочно бъди горд. Смиреността е паразитна добродетел, която принизява човека. Не е ли тя впрочем доста често скритото съзнание за безсилие? Нито суетност, нито скромност. Трябва да знаеш, че си силен, за да бъдеш силен.

Паразитни са също и склонността към самоотречение, желанието да се покоряваш, желанието да получаваш заповеди, гордостта да се подчиняваш и т.н. Фактори на слабост и бездействие. Страх от свободата. Трябва да избираш добродетели, които те издигат. И върховната добродетел — енергията. Енергията създава величието.

А за това ще платиш със самота.

30

Задминали сме Ноайон. Но с какви жертви?

Чудя се защо оставят вестниците да повтарят, че краят на войната наближава. Америка не се намеси, за да се задоволи с военна победа, с военен мир. Уилсън иска да обезглави Германия и Австрия политически. Да изтръгне Русия от тяхната опека. С темпа, с който се развиват събитията, все пак не можем да очакваме след шест месеца двете империи да пропаднат, а в Берлин, Виена и Петербург да се установят солидни републикански режими, с които да може да се преговаря резултатно.

Моят прозорец. Пет-шест електрически жици, добре опънати, пресичат този четириъгълник небе като драскотини върху фотографска плака. При буря малки водни перли се плъзгат безкрай по жиците на няколко сантиметра една от друга, всички в една и съща посока, без никога да се достигнат. В подобни мигове е невъзможно да вършиш каквото и да било, нито да гледаш нещо друго.

Септември

1 септември 1918

Нов месец. Ще дочакам ли края му?

Започнах да слизам. Обядвах долу.

Откакто престанах да се бръсна (през юли), почти не съм имал случай да се погледна в огледалото, което е над умивалника. Преди малко в канцеларията внезапно се видях в огледалото. За миг се поколебах дали този умиращ брадат човек съм аз. „Малко измършавяване“ — призна Бардо. А би трябвало да каже: „Крайно изтощение.“

Невъзможно е всичко това да продължи още много седмици.

Англичаните са завзели връх Кемел. Ние атакуваме по северния канал. Неприятелят се оттегля към Лис.

1 септември, през нощта

Рашел. Защо пък Рашел?

Рашел. Нейните червеникави клепки, златното сияние около погледа й. И зрелостта на този поглед! Ръката, с която тя закриваше очите ми, за да не бъда свидетел на насладата й. Нейната сгърчена тежка ръка, която внезапно се отпущаше, едновременно с устата й, едновременно с всички мускули на тялото и…

2 септември

Има малко вятър. Бях седнал на завет до къщата. Чувах как на верандата над мен Гоаран, Воазене и сержантът си припомняха студентските години — Латинския квартал, улица Суфло, кафене „Вашет“, кафе-дансингите, жените и т.н. Дадох ухо за няколко минути, после се качих в хола, раздразнен, зъл и смутен.

Жан-Пол не се страхувай да губиш времето си.

Не, не това исках да ти кажа. Втълпи си, напротив, че човешкият живот е невероятно кратък и че ти ще имаш много малко време, за да постигнеш себе си.

Но все пак пропилей малко от младостта си, моето момче. Чичо Антоан, който скоро ще умре, не може да си прости, че никога не е прахосал нищо от младостта си.

3 септември

Първите светлини на зората.

Сънувах те тази нощ, Жан-Пол. Ти беше тук, в градината, и аз те държах притиснат до мен и чувствувах, че си як и строен като фиданка, която израства здрава и чийто напор нищо не може да спре. Ти едновременно беше момченцето, което бях държал на коленете си преди, няколко седмици, и юношата, който бях аз, и лекарят който по-късно станах. Когато се събудих, за първи път ми мина през ума: „Може би той ще стане лекар?“

И въображението ми започна да гради картини върху това. Сега мисля да ти завещая някои папки и пакети с бележки, десетгодишни наблюдения и изследвания, очертани проекти. Когато станеш на двадесет години, ако те не са ти нужни, дай ги на някой млад лекар.

Но не искам тъй бързо да се откажа от мечтата си. Тази сутрин виждам в тебе, искам да виждам в тебе младия лекар, който ще продължи работата ми…

Пладне

Може би сбърках, като се отказах от тренирането на ларинкса и съкратих дихателните упражнения. За петнадесет дни състоянието ми се влоши и тази сутрин беше необходимо да се прибегне до електрокаутеризация.

Прекарах цялата сутрин в леглото.

Вестниците. Четох и препрочетох новото послание на „Labour Day“. Прост и благороден тон, думи на здрав разум. Уилсън повтаря, че истинският мир трябва да бъде нещо друго, нещо повече от ново изменение на европейското равновесие. Ясно казва: „Това е освободителна война.“ (Както американската освободителна война.) Да не изпадаме отново в старите заблуждения, да турим край веднъж завинаги на това парадоксално състояние на предвоенна Европа — трудолюбиви, миролюбиви народи, които позволяват да бъдат съсипани от въоръжения, които вечно живеят с нож на пушката, всеки зад своите граници. Съюз на помирените нации, мир, който най-после дава на стария континент сигурността, която представлява силата на Съединените щати. Мир без победители, без унижени. Мир, който не ни оставя никакъв зародиш за реванш, нищо, което да може да насърчи възраждането на военния дух.

Уилсън набелязва добре първото условие на един подобен мир — свалянето на автократичните правителства. Основна цел. Не може да има сигурност в Европа, докато не се изкорени германският империализъм. Докато австро-германският блок не еволюира към демокрация. Докато не бъде разрушено това огнище на погрешни идеи, които противоречат на общите интереси на човечеството: имперската мистика, циничната възхвала на силата, вярата в превъзходството на германеца над всички други народи и в правото му да ги владее; месианистките приказки на приближените на кайзера, които биха искали да направят от всеки германец кръстоносец, чиято мисия е да наложи германската хегемония на света.

Вечерта

Приятно посещение на Гоаран и Воазене след вечеря. Разговор за Германия. Гоаран твърдеше, че тази злополучна мистика на силата не е толкова последица на императорския режим, колкото етнически, специфичен белег; по-добре инстинкт, отколкото учение. Спорове: Германия не е Прусия и т.н. Гоаран сам признава, че в Германия има всички елементи, необходими за създаването на една миролюбива и свободолюбива нация. Дори и когато германският месианизъм се окаже национален инстинкт ли? Очевидно един самодържавен режим насърчава, развива и използува този инстинкт. От нас зависи, ако победим, зависи от характера на мирните договори, зависи от нашето държане спрямо победените тази зловредна Германия да изчезне. Демократичното възпитание, на което Уилсън иска да подложи германците, ще извади този месианизъм от употреба и по този начин бързо ще го притъпи или ще го насочи към други цели, при положение, разбира се, че мирният договор не даде на германския народ повод за реванш. За такава задача ще са необходими петнадесетина години. Имам големи надежди. Мисля, че не се лъжа, като смятам, че след 1930 година републиканска Германия — патриархална, работлива и миролюбива — може да стане една от най-солидните гаранции на европейския съюз.

Воазене припомняше събитията от ноември 1911 година. Той е прав. Защо френско-германското споразумение, създадено от Кайо, само забави войната? Защото то не изменяше — не можеше да измени — германския политически режим. Защото целите на Германия, Авария и Русия продължаваха да бъдат цели на техните императори, на техните министри, на техните генерали. Уилсън е разбрал всичко това. Победата над кайзера няма да бъде нищо, ако не се удари пруският, тевтонският дух, духът на имперския режим, неговият стремеж към господство, неговият пангерманизъм. Да се премахнат дълбоките причини, за да не може никога да възкръсне духът на режима. Тогава ще бъде възможен траен мир.

Не трябва да се забравя, че именно правителството на кайзера, само срещу цяла Европа, провали Хагската конференция. Гоаран даде я някои подробности: единодушие било постигнато относно ограничение на въоръженията, сключено било споразумение — споразумение, което можеше да има непредвидени последици — и в навечерието на подписването германският представител получил от правителството си заповед да не поема задължения. В този именно ден империята хвърли маската си. Ако принципът на арбитража беше гласуван, ако ограниченията на въоръженията бяха приети от германците, както бяха приети от другите държави, в 1914 година положението в Европа щеше да бъде съвсем различно и войната сигурно щеше да бъде избягната. Трябва да помним това. Мирът в Европа ще бъде невъзможен, докато в средата на континента съществува режим на пангерманистка експанзия, който има пълна власт върху седемдесет милиона поданици и който систематически разпалва тяхната национална гордост.

4 септември

От тази сутрин чувствувам болки в ребрата, които се местят и се повтарят. Много са мъчителни. (Капак на всичко.)

Комюникето съобщава отново за завземането на Перон. Струва ми се, че досега не бяхме признавали, че Перон е бил отново изгубен през август.

Кратко писмо от Филип. В Париж се говорело, че Фош има намерение да започне три офанзиви едновременно. Едната към Сен-Кантен; втората към Ен; третата с американците по Мьоза. Както казва Филип: „Очертава се в перспектива ново чупене на глави…“ Нужно ли е наистина да паднат още толкова хора, преди да се споразумеят върху принципите на Уилсън?

Вечерта

Посещение на Гоаран. Възмутен е. Разказа ми за споровете на вечерята, повдигнати от новото послание на Уилсън. Всички почти единодушно считат, че Обществото на народите трябва да бъде преди всичко средството да се продължи и след войната, чрез една стабилна институция, коалицията на цивилизования свят срещу Германия и Австрия. Гоаран твърди, че тази мисъл, здраво заседнала вече във всички официални тикви във Франция — като се почне с Поанкаре и Клемансо, — може да се формулира така: „Мирното обединение на Европа може да се извърши само при това условие sine qua non: германците да бъдат изключени от конфедерацията. Като прокълната раса. Зародиш на бъдещи войни. Мирът не е възможен, докато в Европа съществува непреклонна Германия. Следователно трябва да я държим под опека, за да не й позволим да ни вреди.“

Чудовищно! Ако Гоаран предава вярно нещата, това би било пълно изопачаване на Уилсъновата мисъл. Да се отстрани още от самото начало от един общ съюз на нациите една трета от Европа под предлог, че тази трета е отговорна за войната и че е невъзможно вече някога да й се окаже доверие, би значило да се убие в зародиш правната организация на Европа, би значило да се задоволим с една карикатура на Обществото на народите, би значило да признаем, че мечтаем да поставим Европа под англо-френско господство и да посеем семето на нови кървави стълкновения.

Уилсън има твърде здрав разум и твърде голям опит, за да се хване в този империалистически капан!

5, четвъртък

Не мога да се държа прав днес. Действително вече съм труп, задушен човек, който ходи. Трябват ми пет минути, докато сляза по стълбата.

Бавно и равномерно се приближавам към смъртта. Тази нощ пак мислих за агонията на тате. Припева от детските години, който той си тананикаше: „Бързо, бързо на среща!“

Не би трябвало да чакам, а да почна да пиша бележките за баща ми, които искам да оставя на Жан-Пол.

Колко пъти в тила, в някой лагер за почивка, на спокойствие, щастлив, че съм намерил легло, съм лежал с часове и съм си мечтал какво ще бъде след войната, мечтал съм наивно за времената, които ще дойдат, за по-добрия, по-трудолюбивия, по-полезния живот, който бях решил да водя… Бъдещето се очертаваше така красиво!

Смърт, смърт. Идея-фикс. Тя е в мен като натрапница. Чужденка. Паразит. Язва.

Всичко би се променило, ако ми беше възможно да я приема. Но би трябвало да прибягна към метафизиката, а тя…

Странно е, че възвръщането в небитието може да предизвика такава съпротива. Питам се какво бих изпитвал, ако вярвах, че съществува ад и бях сигурен, че ще бъда осъден да отида там. Съмнявам се дали щеше да бъде по-лошо.

5 септември, вечерта

Майорът ми изпрати по Жозеф списание с отбелязана страница. Отварям го и чета: „Войните започват по най-различни поводи, но имат една-единствена причина — войската. Премахнете войската и ще премахнете войната. Но как да се премахне войската? Чрез премахване на деспотичните режими.“ Това е цитат от една реч на Виктор Юго. Ремон е отбелязал на полето: „Конгресът на мира 1869 година!“ и е поставил удивителна.

Нека се смее, колкото си иска. Още преди петдесет години са проповядвали премахването на деспотичните режими и ограничението на въоръженията! Та нима затова ние трябва да се отчаем и да изгубим надежда, че човечеството един ден ще излезе от това нелепо положение?

Напоследък храча по-изобилно от когато и да било. Броят на фрагментите се увеличава — образувания на мукози и лъжливи мембрани.

6 септември

Получих тази сутрин писмо от госпожа Роа. Всяка година в деня на смъртта на сина си ми пише.

(Любен много ми напомня малкия Манюел Роа.)

Какво ли щеше да мисли той днес, ако беше жив? Доста добре си го представям осакатен (като Любен), но все още наперен. Виждам го как няма търпение да оздравее по-скоро, за да се върне на фронта…

Жан-Пол, питам се какви ще бъдат твоите схващания върху войната по-късно, в 1940 година, когато ще бъдеш двадесет и петгодишен. Ти сигурно ще живееш в нова, преустроена, омиротворена Европа. Дали ще можеш да схванеш какво нещо е бил национализмът, мистичният героизъм на тези, които бяха на твоя възраст през август 1914 година, които имаха цялото бъдеще пред себе си и които тръгнаха гордо на война като милото момче Манюел Роа? Не бъди несправедлив, опитай се да разбереш. Не отричай благородството на тези младежи, които не желаеха да умрат, но които мъжествено приеха да рискуват живота си заради заплашената си родина. Те не бяха всички луди глави. Мнозина като Манюел Роа бяха готови на тази жертва, защото бяха убедени, че тя ще осигури по-хубаво бъдеще на идните поколения, на които принадлежиш и ти. Да, такива имаше много. Познавах някои от тях. Чичо Антоан им е свидетел.

Вестниците. Минали сме Сома и сме достигнали Гискар. Напреднали сме на север до Соасон и сме си възвърнали Куси. Ще попречим ли на германците да се задържат зад Еско и канала на Сен-Кантен?

7, вечерта

За Жан-Пол

Мисля за бъдещето. За твоето бъдеще. За това „по-красиво бъдеще“, което желаеха Манюел Роа и мнозина други като него. По-красиво ли? Надявам се заради тебе. Но ние ви оставяме в наследство един хаотичен свят. Страхувам се, че ти ще навлезеш в живота в много смутни времена. Противоречия, несигурност, сблъскване на стари и нови сили. Ще бъдат нужни здрави дробове, за да се диша развален въздух. Внимавай! Не всички ще узнаят какво е радост в живота.

Обикновено се въздържам от всякакви пророкувания. Но достатъчно е да разсъждаваш, за да видиш утрешна Европа. Стопански всички страни ще бъдат обеднели и навсякъде общественият живот ще бъде разстроен. В морално отношение — рязко ще се скъса с миналото, всички стари ценности ще пропаднат. Поради това вероятно ще настане голямо объркване. Период на промени. Криза на растежа с пристъпи на треска, с конвулсии, с подобрения и влошавания. Накрая ще дойде равновесието, но не веднага. Раждане, което няма да мине без болки.

Какво ще стане с теб сред всичко това, Жан-Пол? Мъчно е човек да види ясно. Всеки ще вярва, че знае истината и както винаги всеки ще предлага свое лекарство, което лекува всичко. Може би ще настъпи епоха на анархия? Гоаран вярва в това, аз — не. Ако има анархия, тя ще бъде само привидна и временна. Защото човечеството не отива и не може да отива към анархията. Анархията е немислима. Историята го доказва. Въпреки неизбежните колебания човечеството може да върви само към организация. Доста вероятно е тази война да отбележи решителна крачка, ако не към братство, поне към взаимно разбирателство. С Уилсъновия мир европейският хоризонт ще се разшири, идеите за човешка солидарност, за обща цивилизация постепенно ще заместят идеята за националност.

Във всеки случай ти ще бъдеш свидетел на големи преобразования, на пълно преустройство. Исках да напиша следното: струва ми се, че във времената, които ще настъпят, общественото мнение, идеите-сили, които го ръководят, ще имат по-голямо, решаващо влияние. Бъдещето вероятно ще бъде по-гъвкаво от всякога. Индивидът ще има повече значение. Ценният човек ще има изгледи да изкаже и да наложи мнението си повече, отколкото в миналото; ще има по-големи възможности да участвува във възстановяването.

Да станеш ценен човек. Да развиеш в себе си личност, която се налага. Да не вярваш на модните теории. Човек понякога се изкушава да се освободи от тежестта на своята личност. Склонен е да се остави да го въвлекат в някое широко движение на колективен възторг. Изкушава се да вярва, защото така се чувствува удобно и крайно приятно. Ще съумееш ли ти да устоиш на изкушението?… Трудно ще бъде. Колкото по-заплетени изглеждат пътеките пред него, за да може да излезе на всяка цена на правия път, толкова повече човек е склонен да приеме някое учение, което го успокоява, което го води. Всеки що-годе приемлив отговор на въпросите, които той си поставя и не успява сам да разреши, му се вижда като някакъв изход; особено ако този отговор му се струва с по-голяма тежест, понеже е бил възприет от голям брой хора. Голяма опасност! Съпротивявай се! Отхвърляй лозунгите! Не се оставяй да те включат в някоя групировка! По-добре да изпитваш тревогите на несигурността, отколкото да потънеш в ленивото доволство, което доктринерите предлагат на всеки „привърженик“! Не е весело да вървиш пипнешком сам в мрака, но това е по-малкото зло.

Най-лошото е да следваш покорно сапунените мехури, с които те примамват съседите. Внимавай! Нека по тази точка споменът за баща ти да ти бъде за пример! Нека неговият самотен живот, неговата неспокойна, вечно търсеща мисъл бъде за тебе пример за честност към самия себе си, за съвест, за вътрешна сила и за достойнство.

Призори

Безсъние, безсъние.

Имам склонност да вземам „проповеднически“ тон, когато се обръщам към Жан-Пол. Трябва да се откажа от вечното „внимавай“ и т.н.

Да стане „ценен човек“… Забравих само едно нещо — да му дам рецепта за това.

Рецепта? Ценни хора съм срещал почти само измежду лекарите. Склонен съм да вярвам, че държането на един ценен човек пред събитията, пред действителността и превратностите на обществения живот сигурно почти не се различава от държането на лекаря пред болестта. Важното е да имаш ясен поглед. В медицината това, което знаеш, това, което се научава от книгите, доста рядко е достатъчно, за да разреши новата проблема, поставена от всеки отделен случай. Всяка болест — а също така и всяка обществена криза — се явява като пръв случай, без прецедент, като изключителен случай, за който винаги трябва да се измисля ново лечение. Нужно е много въображение, за да бъдеш ценен човек…

Неделя, 8 септември 1918

Тази сутрин, като се събудих, изхрачих фрагмент около десет сантиметра. Изпратих го на Бардо за изследване.

Препрочетох това, което съм написал тази нощ. Изненадан бях, че все още мога от време на време да проявявам интерес към бъдещето, към хората, които ще живеят след мен. Дали е само заради Жан-Пол?

Като се замисля, разбирам, че този интерес е напълно спонтанен и не така непостоянен, както си казвах. Напротив, моята изненада е резултат на умствено усилие, на едно възвръщане към самия мене. Всъщност мисълта за бъдещето остава за мен постоянно и съвсем естествено умствено занимание… Странно!

Преди обед

Спомням си за една бележка във вестниците, която бе поразила Филип. (Това беше един от първите ни разговори не на медицинска тема. Току-що бях постъпил в неговото отделение.) Ставаше дума за един осъден на смърт, който, изправен пред гилотината и хванат вече от палачите, се мятал в ръцете им, за да може да извика на прокурора: „Не забравяйте писмото ми.“ Той бил научил в затвора, че любовницата му изневерявала и сутринта, преди да го изведат за екзекуция, написал на съдиите писмо, за да признае едно престъпление, останало ненаказано, в което била замесена и тази жена.

Ние не можахме да разберем тази случка. Да се интересуваш до последния миг така изключително за работите на този свят! В това Филип виждаше доказателство за невъзможността на повечето хора да си „представят реално“ небитието.

Тази история почти не ме учудва вече.

9 септември

Отвратителен вкус в устата. Какъв смисъл има това допълнително мъчение. Никога не съм очаквал нищо от това лекарство с креозот, което мирише на зъболекарски кабинет и всяка охота за ядене.

Следобед, навън

Пишейки тази сутрин датата девети септември, изведнъж си спомних, че днес е втората годишнина на Рьовил.

Вечерта

Цял ден живях със спомена за Рьовил.

Пристигането ни привечер. Установяването на полския лазарет в гробницата на черквата. Селото в развалини. Двеста тежки снаряда бяха паднали там предния ден. Черна нощ, в която излитат осветителни ракети. Командният пункт на полковника, който изпълнява длъжността на бригаден генерал, е в една къща, в която са останали само три стени. Трясъкът на седемдесет и пет милиметровите оръдия, наредени в гората. Разрушени фасади стърчат около блатото. Изтърбушеният червен пухен дюшек, до който щяха да ме ранят на следната утрин. По земята смет и суха кал, нарязана от обозните коли. И ридът зад селото, ридът, който се виждаше през счупените цветни стъкла на подземието, ридът, откъдето ранените идваха на групи, побелели от прах — куцук-куцук, — с разсеян и благ вид. Още виждам този рид, изрязан върху пламналото небе, настръхнал от колове с бодлив тел, всички наведени в същата посока, сякаш повалени от ураган. И старата мелница вляво, съборена върху крилете си като счупена играчка. Изпитвам странно удоволствие да описвам всичко това. Защо? За да го спася от забрава? За кого? За да може Жан-Пол да знае, че една сутрин в Рьовил чичо Антоан… Подземието се препълни още до вечерта. Стенания, ругатни! В дъното беше натрупана слама; там слагаха мъртвите и тези, които не можеха да бъдат пренасяни. Ветроупорният фенер, поставен на престола. Свещта в шишето. Фантастичното хоро на сенките по свода. Отново виждам масата — дъски, опрени върху две бъчви, превръзките: отново виждам всичко, сякаш съм имал време да наблюдавам и да запомня. Работата ми от тези дни! Това състояние на полуопиянение, радостта от занаята! Този порив към работа! Да действуваш бързо. Като запазиш максимум самообладание. И всички сетива така чудно бодри! Напрегната воля във всички мускули, чак до върха на пръстите. Но същевременно и някакво отчаяние, безчувствеността на автомат. Поддържаше ме задачата, работата, която имах да върша. Да не чуваш нищо, да не гледаш нищо, всецяло отдаден на това, което вършиш. И да направиш с ред, живо, без прибързаност, но и без да загубиш и секунда, всяко едно от движенията, необходими, за да дезинфекцираш една рана, да завържеш навреме една артерия, да поставиш временно неподвижно тази счупена кост. А после — следващият!

По-смътно виждам онзи навес, може би за коли, от другата страна на уличката, където слагаха ранените на носилки. Но добре си спомням тази уличка, където трябваше да вървиш прилепнал до стените, за да се запазиш от куршумите. И така добре си спомням също писуканията покрай ушите и отсечените плясъци по измазаните с кал стени. Бесния поглед на дребничкия брадат майор с ръка в превръзка около врата и начина, по който размахваше здравата си ръка около слепоочията си, сякаш пъди рояк пчели: „Страшно много мухи има тук, страшно много мухи!“ Внезапно си спомних за стария брадат санитар с прошарена коса, който беше с нас в лазарета на Лонпре-ле-Кор-Сен, с неговия злокобен вид и простонародно произношение. Той сваляше ранения от носилката и казваше: „Слезте, викат ви.“

Цяла нощ работихме, без да подозираме, че ни заобикалят. И призори пристигна войник за свръзка. Обстрелваха селото във фланг. Окопите за изтегляне бяха станали опасни. Трябваше да преминем площада въпреки картечния огън, за да достигнем до единствения използваем вход за съобщения. Нито за миг не ми мина през ум, че рискувам кожата си. Падайки, зърнах червения пухен дюшек. Бистра мисъл и увереност: „Дробът е пробит… Сърцето не е засегнато… Ще прескоча трапа.“

От какво зависят нещата?… Ако тази сутрин бяха ме ранили в крака или в ръката, нямаше днес да съм в това положение. Малкото иперит, който погълнах две години по-късно, нямаше да причини такива поражения, ако и двата ми дроба бяха здрави.

10 септември

От вчера всецяло съм погълнат от спомени за войната.

Искам да опиша на Жан-Пол и случката с тифозните, заради които всъщност трябваше да остана на фронта много по-дълго от повечето мои колеги в болницата. Беше през зимата на 1915 година. Все още бях придаден към моя компиенски полк, който беше на северния фронт. Но бяха установили смени между дружинните лекари и на всеки петнадесет дни един от нас отиваше на шест километра назад, за да ръководи за няколко дни един малък лазарет с двадесетина легла. Пристигнах там една вечер. Осемнадесет болни в изба със сводове. Всички с температура, няколко с четиридесет градуса!… Прегледах ги на светлината ма лампата. Никакво съмнение — осемнадесет болни от тифус. А беше забранено да има тифозни на фронта. На практика заповедта беше никога да не се поставя диагноза тифус. Телефонирах още същата вечер на четирите нашивки. Заявих му, че моите осемнадесет души сякаш имат сериозни стомашно-чревни смущения, доста подобни на паратифуидните страдания — предпазливо избягвах думата тифус, — и че по съвест отказвам да ръководя лазарета, убеден, че тези нещастници ще пукнат в тази изба, ако не ги евакуират веднага. На следния ден рано-рано дойдоха да ме вземат с кола. Изправиха ме пред щаба на дивизията. Аз се опънах на началствата. И то така, че веднага евакуираха хората. Но от този ден в моето досие се появи известна „бележка“, заради която не ме повишиха, докато не бях ранен.

Вечерта

Мисля за отношенията си с другите тук. Безразборно близко общуване, което би трябвало да напомня общуването на фронта. Не, нищо подобно. Тук има само другарство и нищо повече. На фронта и последният кашавар ти е като брат.

Мисля за тези, които познавах. Тъжен преглед. Почти всички са уволнени като негодни, осакатени… Къде са Карлие, Бро, Ламбер, храбрият Дален, къде са Юар, Лене, Мюлатон? Ами Соне? Ами малкият Моп и още толкова други? Колцина между тях ще свършат войната здрави и читави.

Днес мисля за войната не както обикновено. В Мезон Даниел ми каза: „Войната създава много случаи за изключителна дружба между мъже…“ (Жестоки случаи и мимолетна дружба!) И все пак той имаше право, наистина има някаква жалост и благородство, и взаимна нежност. В това споделено проклятие в края на краищата всички реагират по най-простия начин, по един и същ начин. С нашивки или без нашивки всички търпят едно и също робство, едни и същи страдания, едно и също отегчение, изпитват едни и същи страхове, едни и същи надежди, газят същата кал, често ядат същата чорба и четат същия вестник. По-малко комбини, дребни мизерии, по-малко злоба от другаде. Всеки има толкова нужда от другите, че обича и помага, за да го обичат и подпомагат. Малко са личните антипатии, няма завист на фронта. Няма омраза. Няма дори омраза към швабите отсреща, жертви на същото безсмислие.

А после има и това: по силата на нещата войната е време за размишление. За неукия, както и за образования. Просто, дълбоко размишление. С незначителни разлики то е еднакво за всички. Дали ежедневният допир със смъртта не подтиква към разсъждение и най-малко съзерцателните умове? (Пример — този дневник…) Няма нито един от другарите ми в дружината, когото да не съм заварил някой ден, потънал в размишления. Размишление в самота, за себе си, което е станало необходимост и което човек крие от другите. Единственото ъгълче, което всеки запазва за себе си. В това принудително обезличаване размишлението е единственото убежище на личността.

Какво ли ще остане от плодовете на този размисъл у онези, които избягнат смъртта? Не много нещо може би. Бясна жажда за живот във всеки случай. Или ужасът от безполезните жертви, от гръмките думи, от героизма? Или пък, напротив, някаква носталгия за „добродетелите“, които се развиваха на фронта?

11

Парчето слуз, което изхрачих миналата сутрин, беше изследвано хистологически. Не е псевдомембрана, а къс лигавица.

Вечерта

Всъщност аз мисля толкова често за живота, колкото и за смъртта си. Постоянно се обръщам към миналото си. Ровя се в него като вехтошар в кофа за смет. С върха на куката издърпвам някакъв остатък, разглеждам го, разпитвам го и това ми дава повод за безкрайни разсъждения.

Колко малко нещо е един живот… (Не мисля така, защото моите дни са преброени.) Това е вярно за всеки човешки живот! Кратко блясване в необятната нощ и т.н. — свръхбанални констатации. А колцина знаят какво казват, повтаряйки тези шаблонни думи. Колцина чувствуват патоса им!

Невъзможно е да се отървеш изцяло от безполезния въпрос: „Какъв може да бъде смисълът на живота?“ Аз самият, преживявайки миналото си, често сам се изненадвам, че си задавам този въпрос: „Какъв смисъл има всичко това?“

Никакъв. Абсолютно никакъв. Трудно е да се приеме това, защото чак до мозъка на костите си сме пропити от осемнадесет века християнство. Но колкото повече разсъждаваш, колкото повече гледаш около себе си и в себе си, толкова повече в теб прониква очевидната истина: „Няма никакъв смисъл.“ Милиони същества се създават на земната кора, гъмжат там за малко, после се разпадат и изчезват, отстъпвайки мястото си на други милиони, които утре също ще се разложат. И тяхното кратко появяване няма никакъв смисъл. Животът няма смисъл. И нищо няма значение, освен да направиш усилие, за да бъдеш колкото се може по-малко нещастен през време на това мимолетно пребиваване на земята…

Този извод не е нито толкова разочароващ, нито толкова парализиращ, колкото би могъл да си помисли човек. Да се чувствуваш добре прочистен, напълно освободен от всички илюзии, с които се залъгват тези, които искат на всяка цена да придадат някакъв смисъл на живота — това може да ти създаде прекрасно чувство на ведро спокойствие, чувство на сила, на свобода. Би могло дори да бъде доста ободряваща мисъл, ако знаеш как да я приемеш… Изведнъж си спомних за онзи салон за игра на Павилион „Б“, където прекарвах известно време всяка сутрин, излизайки от моето болнично отделение. Виждам и сега салона пред себе си, пълен с деца, които пълзят и играят на кубчета. Имаше неизлечимо болни деца, недъгави, болни, оздравяващи. Имаше изостанали в развитието си деца, полу идиотчета; а други много интелигентни. С една дума, цял микрокосмос. Цялото човечество, гледано през бинокъл, обърнат наопаки. Много от децата се задоволяваха да бутат, както им падне, кубчетата, които бяха пред тях, да ги разместват, да ги въртят и да ги слагат на различни страни. Други, по-събудени, подбираха цветовете, подреждаха кубчетата, правеха геометрични фигури. Няколко деца, по-смели, се забавляваха да издигат малки къщички, които едва се държаха. Понякога някой прилежен, упорит, изобретателен и амбициозен дух си поставяше трудна цел и след десетина напразни опита успяваше да построи мост, обелиск или висока пирамида…

След като се свършеше играта, всичко се събаряше. И на линолеума оставаха само разхвърляните кубчета, готови за игрите на следния ден.

Това е в края на краищата доста вярна картина на живота. Всеки от нас, воден от единствената цел да си поиграе — каквито и да са красивите предлози, които изтъква, — събира според прищевките и способностите си различни елементи, които му дава животът, многоцветните кубчета, които намира около себе си, когато се ражда. Най-надарените се стремят да направят от живота си сложна постройка, истинско произведение на изкуството. Трябва да се стараем да бъдем между тях, за да бъде играта колкото е възможно по-забавна…

Всеки според способностите си. Всеки с елементите, които му предлага случайността. И действително има ли голямо значение дали ще успееш повече или по-малко да поставиш своя обелиск или пирамида?

През нощта

Съжалявам за страниците, които написах снощи, мое момче. Ще се възмутиш, ако ги прочетеш. „Старчески мисли — ще си кажеш ти, — мисли на умиращ…“ Сигурно имаш право. Вече не знам къде е истината. Има други отговори, по-малко отрицателни, на въпроса, който ти несъмнено си поставяш: „В името на какво да живея, да работя, да дам максимума, на който съм способен?“

В името на какво ли? В името на миналото и на бъдещето. В името на баща ти и на синовете ти, в името на брънката, която ти представляваш във веригата… Да осигуриш приемствеността… Да предадеш това, което си получил, да го предадеш подобрено и обогатено.

И може би всъщност това е смисълът на нашето съществуване.

12 септември, сутринта

Бях само среден човек. Със средни способности, отговарящи на това, което животът изисква от мен. Средна интелигентност, памет, способност за възприемане. Среден характер. Всичко останало — маскировка.

Здравето, щастието са наочници. Най-после болестта ти дава бистър поглед. За да разбереш себе си, да разбереш хората, най-важното условие е да си бил болен и да си възвърнал здравето си. Имам голямо желание да напиша: „Човек, който винаги е бил здрав, е неизбежно ГЛУПАК.“

Бях винаги среден човек, без истинска култура. Образованието ми беше професионално, ограничено в занаята ми. Великите хора, истински великите, не се ограничават в своите специалности. Големите лекари, големите философи, големите математици, големите политици не са само лекари, философи и т.н. Техният ум свободно се движи и в други области, излиза извън специалните знания.

Вечерта

За мене лично

Аз съм само човек, който е имал късмет — нищо повече. Избрах кариерата, в която можех най-добре да успея (и това доказва вече известен практичен ум…). Но притежавах средна интелигентност, все пак достатъчно уравновесена, за да съумея да извлека полза от благоприятните обстоятелства.

Живях заслепен от гордост.

Въобразявах си, че дължа всичко на ума и на енергията си. Въобразявах си, че сам съм изковал собствената си съдба и съм заслужил успехите си. Представях си, че съм измежду по-първите, защото бях успял да накарам по-малко даровитите от мен да ме считат за талантлив. Маскировка. Измамих дори самия Филип.

Миражи, илюзии, които нямаше да траят вечно. Сигурно животът ми е готвел жестоки разочарования.

Нямаше да стана нищо повече от добър лекар; както мнозина други.

33 септември

Тази сутрин розови храчки. Единадесет часът. Лежа в леглото, очаквайки Жозеф, който ще ми сложи вендузи.

Моята стая. Грозен малък свят. Всичките подробности тук са ми така известни, че дори ми се повдига от тях. Няма нито един пирон, нито следа от стар пирон, нито драскотина по тези розови стени, върху които очите ми да не са се спирали вече хиляди пъти! И вечно тези гърли, залепени над огледалото! (Може би те щяха да ми липсват, ако най-после успеех да накарам някого да ги свали.)

Часове и часове, дни и нощи в това легло! Аз, който бях толкова деен.

Дейност. Аз бях не само активен. Имах фанатичен, детски култ към дейността.

(Не трябва да бъда прекалено несправедлив към някогашната си дейност. Това, което знам, съм го учил от дейността си. В ръкопашен бой с действителността. Аз се изградих като личност от дейността си. Ако можах да понеса така твърдо дори ада на войната, то беше, защото бях принуден постоянно да действувам.)

Следобед

Всъщност аз трябваше да стана хирург. Практикувах медицината с темперамента на хирург. За да бъдеш напълно добър лекар, трябва също да умееш да бъдеш и съзерцателен.

Вечерта

Пак мисля за хубавата си дейност едно време. Но не без строгост. Сега съзирам в нея една част — само една част — комедиантство. Комедиантство към самия себе си повече, отколкото или поне толкова, колкото към другите.

Моята слабост: вечна нужда от одобрение. (Това признание ми струва много, Жан-Пол!)

Хиляди пъти съм установявал, че присъствието на чужди хора ми е почти необходимо, за да дам максимума, който мога. Когато чувствувам, че ме гледат, че ме преценяват, че се възхищават от мен — това винаги е поощрявало способностите ми. Насърчавало е смелостта ми, решителността ми, чувството ми за сила, винаги е давало на волята ми неудържим устрем. (Примери: бомбардировката в Перон, лазаретът в Монмирай, ненадейната атака при изгорената гора и прочее. Друг пример: в цивилния живот безспорно съм проявявал повече проницателност в диагнозите си, повече предприемчивост в лечението, когато преглеждах болните в болницата, пред очите на моите сътрудници, отколкото когато бях сам в къщи, в кабинета си с някой пациент.)

Днес съзнавам, че това не е истинска енергия; истинската енергия е тази, която няма нужда от зрители. Моята енергия имаше нужда от хора, за да достигне максимума си. Ако бях сам на острова на Робинзон, вероятно щях да се самоубия. Но пристигането на Петкан щеше да ме накара да извърша чудеса от храброст.

Вечерта

Закали волята си, Жан-Пол. Ако си способен да желаеш, нищо няма да бъде невъзможно за тебе.

14 септември

Рецидив. Болки зад гръдната кост на всичко отгоре. И необясними спазми. Невъзможно е да задържа нещо в стомаха си. Не можах да стана.

Гоаран ми донесе вестниците си. В Швейцария се говори за австро-унгарски предложения за мир(?), а също и за глухо революционно движение в Германия(?). Дали демократичните идеи не си пробиват вече път там благодарение на Уилсъновите послания?

По-малко несигурна е новината за американското напредване по посока на Сен-Миеел. Сен-Миеел — това е пътят за Бриен, за Мец! Ето че достигаме линията „Хинденбург“, за която се казва, че е непробиваема.

16 септември

Малко подобрение. Не ми се гади вече.

Много съм изтощен от двудневната диета.

Отговор на Клемансо на австрийските домогвания за мир. Крайно неприятен. Тон на кавалерийски офицер. По-лошо дори — тон на пангерманист. И веднага се проявява въздействието от последните военни успехи — щом един от противниците смята, че има преимущества, той разкрива скритите си замисли, които винаги са империалистически. Уилсън ще има много да се бори срещу държавниците на Съглашението, освен ако съюзническата победа не бъде изключително американска. Сега Съглашението имаше удобен случай да заяви честно какво желае. Но то поиска да блъфира. Искаше да настоява за максимума, от страх, че при уреждането на сметките няма да получи всичко, което ще бъде възможно да се изтръгне от победените. „Съвсем мъничък успех и Съглашението вече е опиянено“ — казва Гоаран.

18

Дълъг преглед от Бардо, после консултация със Сегр. „Подчертано отслабване на дясната сърдечна камера с цианоза и ниско кръвно налягане.“ От седмици вече очаквах това. Старата пословица: „Болни дробове, лекувай сърцето“.

Характеристика на болногледача: никога да те няма наблизо, когато имат бърза нужда от теб, и да се бавиш безкрайно в стаята, когато присъствието ти там е неуместно и непоносимо…

Нощта на 19 срещу 20

Животът, смъртта, непрекъснатите зараждания и т.н.

Днес следобед разглеждахме с Воазене една карта на фронта, в Шампан. Внезапно си спомних за тази белезникава равнина — някъде североизточно от Шалон, където се бяхме спрели да похапнем; тогава ме бяха преместили на друга служба. Беше през юни 1917. Земята беше така дълбоко разорана от гранатите от самото начало на войната, че нищо не растеше там, нито дори стръкче троскот. Впрочем беше пролет, далеч от фронта, и цялата област наоколо беше обработена. Близо до мястото, където се бяхме спрели, посред тази варовикова пустиня имаше едно съвсем зелено островче. Отидох до него. Беше германско гробище. Гробове, изравнени със земята, потънали под високата трева, и върху тези млади трупове бяха избуяли полски цветя и овес, над които прелитаха пеперуди.

Свръхбанално. Но днес този спомен ме вълнува по друг начин. Цял ден мислих за тази сляпа сила на природата и т.н., без да мога да дам определена форма на мисълта си.

20 септември

Успехи на фронта Сен-Миеел. Успехи пред линията „Хинденбург“. Успехи в Италия. Успехи в Македония. Успехи навсякъде, но…

Но с цената на какви жертви?

И това не е всичко. Как да не се страхуваш, когато установяваш промяната в тона на съюзническата преса, откакто се чувствуваме по-силни? С каква непримиримост Балфур, Клемансо и Лансинг отхвърлиха австрийските предложения. А сигурно са принудили и Белгия да отхвърли предложенията на Германия.

Посещение на Гоаран. Не, не мога да си представя, че краят на войната е толкова близък. За да се създаде германска република, ще са нужни още много месеци, а може би и години. И колкото повече победи печелим, толкова по-малко ще се съгласим с един мир на взаимни отстъпки, единствения траен мир.

Посещение на Гоаран. Раздразнителен и безполезен спор върху „прогреса“. „Значи, вие не вярвате в прогреса?“ — възрази той.

О, да, вярвам. Голям прогрес, няма какво да се каже! Нищо не може да се очаква от човека, преди да минат хилядолетия…

21

Закусих долу.

Любен, Фабел, Ремон, колкото и различни да са мненията им, всички са все същите сектанти. Воазене казва за майора: „Трудно ми е да повярвам, че природата му е дала мозък. Няма да се изненадам, ако науча, че има само гръбначен мозък.“

За Жан-Пол

Всяка истина е само временна.

Помня времето, когато още вярвахме, че всички въпроси са разрешени чрез антисептиците. „Да се убие микробът.“ Забелязахме обаче, че често едновременно с микроба се убиват и живите клетки.

Да вървиш пипнешком, да се колебаеш, да не твърдиш никога, че нещо е окончателно. Всеки път, по който задълбаеш, се превръща в задънена улица. Многобройни примери в медицинската наука. Виждал съм умове, еднакво ценни, еднакво проницателни, въодушевени от един и същи стремеж към истината, да достигат до съвсем различни, понякога диаметрално противоположни заключения, въпреки че са изучавали същите явления и са извършили точно същите клинични наблюдения.

От млад трябва да се излекуваш от склонността към самоувереност.

22

Такива мъчителни бодежи в ребрата, че когато седна някъде, нямам кураж да се преместя. Бардо разправяше чудеса за мехлема от етилови парааминобензоати. Съвършено неефикасен е.

23 септември

Не знаят вече къде да ми правят пункции. Гърдите ми са станали на решето.

25

От вчера отново започнаха големи колебания в температурата.

Все пак се опитах да сляза. Трябваше да се върна и да си легна, понеже ми се зави свят на площадката.

Тази стая, тези розови стени… Затварям очи, за да не ги виждам вече.

Мисля за времето преди войната, за предишния си живот, за младостта си. Истинският ми извор на сила беше скритата и неизменна вяра в бъдещето. Повече от вяра дори — сигурност. А сега там, където беше моята светлина, всичко е потънало в мрак. Мъчение, което не спира нито за миг.

Гадене. Бардо се бави долу, задържан от трима новопостъпили. Мазе идва при мен два пъти днес следобед. Не мога вече да понасям намусения му вид и физиономията му на стар офицер от колониалните войски. Вони на пот както винаги. Стори ми се, че ще повърна.

Четвъртък, 26 септември

Тежка нощ изкарах. При преслушването — нови огнища на хрипове.

Вечерта

Инжекцията ме облекчи малко. Докога ли?

Кратко посещение на Гоаран, което ме измори. Френско-американска офанзива. Англо-белгийска офанзива.

Германците отстъпват навсякъде. Съюзнически успехи също и на Балканския фронт. България иска примирие. „Мирът с България е началото на края — моментът, в който на бременната жена изтича водата“ — казва Гоаран.

И в Германия пуши вече. Социалистите са поставили ясни условия за участието си в правителството. Общо недоволство в страната, което личи от намеците в речта на канцлера.

Нещата се развиват по-добре, отколкото трябва. Събитията следват така бързо, че вдъхват страх. Турция е смазана. България и Австрия са готови да капитулират. Победи навсякъде. Мирът зее пред нас като пропаст. Главозамайване. Узряла ли е Европа за истински мир?

В „Гран хотел“ в Грас един американец се басирал на хиляда долара срещу един златен франк, че войната ще бъде свършена по Коледа.

Щастливи са тези, които ще празнуват Коледа.

27

Все по-голяма слабост чувствувам. Задушаване. От понеделник съм абсолютно без глас. Посещение на Сегр, доведен от Бардо. Дълъг преглед. По-малко въздържан бе от обикновено. Може би е обезпокоен?

Вечерта

Анализ на храчките: все повече и повече пневмококи, но главно стрептококи въпреки специфичните серуми. Типична токсична инфекция.

Утре сутрин рентгенова снимка.

28

Съвършено ясни симптоми за обща инфекция. Бардо и Мазе се качват при мен по няколко пъти на ден. След радноскопичния преглед Бардо е решил да ми прави пункция, за да вземат проба.

От какво се опасява? Абсцес в парепхима ли?

Октомври

6 октомври

Осем дни.

Още съм твърде слаб, за да мога да пиша. И сънлив.

Малка радост, че намирам отново този дневник. И дори стаята си и „гърлите“.

Отървах се още веднъж.

7 октомври

Не съм вземал дневника през тези осем дни. Силите ми се възвръщат. Температурата окончателно спадна, нормална сутрин, 37,9° или 38° вечер.

Всички смятаха, че това е краят. А пък се оказа, че не беше.

Пренесоха ме в понеделник, на тридесети, в клиниката в Грас. Микал ме оперира следобед. Сегр и Бардо присъствуваха. Голям абсцес в десния дроб. За щастие добре ограничен. Можаха да ме върнат в Муские на петия ден. Защо не се самоубих на двадесет и девети след пункцията? Просто не ми мина през ума. (Абсолютно вярно!)

Вторник, 8 октомври

Не съм вече така отпаднал. Би трябвало да съжалявам, че се отървах, но не съжалявам. Приемам този нов антракт с някаква подла радост…

Прекъсването в четенето на вестниците ми пречи да разбирам развоя на събитията. Не знаех, че германското правителство е подало оставка. Сигурно там са станали сериозни неща. Швейцарският печат твърди, че Макс фон Баден е бил назначен за канцлер, за да води преговори за мир.

9 октомври

Няма с какво да се гордея. Нито за минута не се съблазних от мисълта за самоубийство. Помислих за това едва когато се върнах в стаята си. От момента, в който бе установен абсцесът, до момента на операцията се интересувах само от едно-единствено нещо: да се прибегне по-бързо до хирургическа намеса, за да може тя да излезе успешна.

И нещо още по-унизително дори: през всичкото време, което прекарах в Грас, ме тормозеше съжалението, че оставих тук кехлибарената огърлица. Дори бях решил да я предам на Бардо, щом се върна, и да го накарам да ми обещае… да я сложи в ковчега ми!

Не знам дали ще го направя. Детинщина на умиращ. Ако отстъпя на изкушението, не съди за мен прибързано, моето момче, не презирай чичо Антоан. Тази огърлица е свързана със спомена за една нещастна любов, но тази нещастна любов е въпреки всичко най-хубавото нещо в нещастния ми живот.

10

Посещение на Микал.

11 октомври, петък

Вчера посещението на хирурга ме измори. Разказа ми всички подробности. Голям абсцес, добре узрял, обграден от много жилави фиброзни стени. Гъста, свързана гной. Признава, че е намерил дроба в състояние на усилена едемна конгестия. Бактериологичен анализ — стрептококни култури.

Микал се интересува от случая. Относително рядък — за една година от седемдесет и девет обгазени от иперит, лекувани тук, само седем са имали единични абсцеси, към които спадам и аз. Четирима са били оперирани успешно. Тримата други…

За щастие още по-редки са множествените абсцеси. Никога не могат да се оперират. Само три случая от седемдесет и девет обгазени, и тримата умрели.

Имал съм късмет. (Спонтанно написана фраза. Разбира се, не бих я написал, ако бях помислил за момент. Но веднъж написана, няма да я зачеркна. Сигурно не съм се още достатъчно откъснал от живота, за да наричам лош късмет всяко продължение на мъчението…)

12 октомври

Вчера следобед започнах отново да ставам. Отслабнал съм още повече. Загубил съм 2,400 кг от 20 септември.

Сърцето все дава засечки. Дигиталис, дрозера два пъти дневно. Вечно съм в пот. Неразположение, слабост, суха кашлица, задушаване — всичко едновременно. И когато ме питат как съм тези дни, отговарям добросъвестно: „Не съм зле.“

13

Швейцарските вестници дават подробности от достоверни източници за косвените постъпки за преговори, направени пред Уилсън от новия германски кабинет. Открито искане за сключване на примирие веднага. Допустимо е, защото последната реч на канцлера в райхстага беше направо предложение за мир. Германия, която беше толкова нападателна до вчера!

Само дано съюзниците не злоупотребят с това. Дано само устоят на изкушението да си осигурят пълно тържество… Навсякъде вече прозира дързост като у печелещ жокей! Сигурен съм, че и сам Рюмел е забравил, че през пролетта очакваше дори най-лошото. Сигурно днес няма по-непримирим и по-тържествуващ човек от него!

Думата „радост“, която се явява непрестанно във френските вестници, е направо неприлична. „Освобождение“ — да, но радост! Как може да се забравят толкова бързо всички страдания, които тегнат над Европа? Нищо, дори и краят на войната не може да премахне страданието; то е навсякъде и не се променя.

14 октомври, през нощта

Отново започват безсъния. Изненадан съм, че съжалявам за сънливостта през време на интоксикацията. Главата ми е празна, отпаднал съм. Сам съм с призраците. Но с достатъчно съзнание, за да усещам ясно страданието.

В този дневник исках да запечатам образа си. Заради Жан-Пол. Когато започнах да пиша в него, вече бях неспособен да съсредоточавам вниманието си, да работя, да бъда последователен. Още една нереализирана мечта.

Какво значение има? Безразличието се разпростира като мазно петно.

15

Обща офанзива. Успехи навсякъде. По всички фронтове едновременно. Човек би казал, че откакто се заговори за мир, съюзническото командуване се е разбързало и гледа да използува малкото време, което му остава. Последната хайка…

Днес съм малко по-добре. Приятно ми е да пиша.

Посещение на Воазене. Лице на буда. Плоски черти, раздалечени очи, без дълбоки орбити, дебели и извити клепачи като листенца на месест цвят (магнолия, камелия), широка уста, дебели устни, които се движат бавно. Израз на мъдрост. Отпочиваш си, като го гледаш. Някакво фаталистично успокоение, нещо, което напомня Далечния Изток.

Твърди, че имал пресни сведения за състоянието на духовете в генералните щабове. Обезпокоителни сведения. Загубите нямат вече значение, откакто смятат, че могат да разчитат на „американския резерв“, който се счита за неизчерпаем. Подмолна глуха съпротива. Искат да се отхвърли всяко примирие, да се нахлуе в Германия, да се подпише мирът в Берлин и т.н. „Те мислят за победа, а не за мир“ — казва Воазене. И все по-открито и по-открито проявяват враждебност към Уилсън. Вече заявяват, че четиринадесетте точки били само лични негови възгледи, че Съглашението никога не ги било одобрило официално и т.н. Воазене ми обърна внимание, че от юли насам, тоест от първите военни успехи, печатът, който е под цензура, говори още понякога за „Общество на народите“, но никога вече за „Европейски съединени щати“.

Вечерта

Воазене ми беше оставил няколко броя от „Юманите“. Прочетох ги и останах поразен — след посланията на Уилсън нашите социалисти ми се виждат така жалки. Тон на ограничени сектанти. Нищо велико не може да се роди от тези елементи, от тези хора. Социалистическите политици в Европа трябва да се причислят към останките от стария свят. И да се изметат с останалата смет.

Социализъм. Демокрация. Питам се дали Филип не беше прав и дали правителствата в победилите страни ще се откажат от диктаторските привички, които са придобили от четири години насам? Републиканският империализъм, представляван от Клемансо, може би ще се бори, преди да отстъпи мястото си. Може би ядката на истинския социализъм ще се създаде най-напред в победена Германия. Именно защото е победена.

16

Леко подобрение през последните осем дни.

Гоаран ми намери текста на посланието от двадесет и седми. То не прибавя нищо ново към предшествуващите, но определя с по-голяма точност целите на мира. „Тази война подготвя нов ред и т.н.“ Общ съюз на народите — единствена гаранция за колективна безопасност. Когато виждам въздействието на тези думи върху мен, обречения на смърт, представям си какво могат да изпитват милионите бойци, милионите жени и майки! Не може да събудиш напразно подобни надежди! Сега вече няма значение дали управниците на съюзените страни са искрени, или не, когато приемат Уилсъновите принципи: нещата са такива, единодушният натиск ще бъде тъй силен, че когато дойде часът, никой европейски политик няма да може да се изплъзне от мира, който народите очакват.

Мисля за Жан-Пол. За тебе, мое момче. Чувствувам безкрайно облекчение. Ще се роди нов свят. Ти ще видиш как той укрепва. Ти ще сътрудничиш за това укрепване. Бъди силен, за да сътрудничиш добре!

Четвъртък, 17

Уилсън дава драконовски отговор на първите германски сондажи. Изрично изисква преди всякакви преговори падането на империята, изключването на военната каста от управлението, демократизация на режима. Очевидно с риск да забави мира. Непримиримост, която сигурно е необходима. Не трябва да се изпущат от очи основните цели. Не става дума да получим преждевременно примирие, нито дори капитулация на кайзера. Въпросът е за общо разоръжаване и европейска федерация. А те са неосъществими, ако императорска Германия и императорска Австрия не изчезнат.

Гоаран е крайно разочарован. Защищавах Уилсън срещу него и другите. Уилсън е опитен лекар, който знае къде е огнището на инфекцията и разрязва цирея, преди да направи превръзка.

По повод на абсцеса — този грамаден добродушен Бардо обяснява много добре, че иперитът е само случайна причина на абсцеса, който всъщност се дължи на вторична инфекция — микробите нахлуват в паренхима, улеснени от възпалителните поражения, които газът е направил.

18 октомври

Много ми е трудно днес да превъзмогна умората си. Не мога да чета нищо освен вестниците. Какъв тон държи съюзническият печат, когато говори за нашите „победи“! Виктор Юго пред Наполеоновата епопея… Тази война (никоя война) никога не е била героична епопея. Войната е дива и отчаяна. Излизаме от нея като от кошмар, облени в пот от ужас. Героичните дела, които тя е могла да предизвика, са удавени в ужасите й. Тези дела са били извършени в окопите, в калта и праха. С храбростта на отчаянието. С погнуса към отвратителната работа, която все пак трябва да се доведе докрай. Тя ще остави само грозни спомени. Никакви фанфари, никакви почести на знамето няма да променят това.

21

Два лоши дни. Снощи интертрахеално вливане на гоменолово масло. Но инфилтрацията и ларингалната хиперестезия направиха операцията мъчна. Събраха се и тримата, за да успеят да направят нещо. Горкият Бардо се покри с едри капки пот. Спах цели три часа. Днес се чувствувам малко облекчен.

Сряда, 23 октомври

Новите дози дигиталис, изглежда, са малко по-ефикасни.

Забелязвам — когато не съм напълно останал без глас, — че започвам да заеквам по-често. Някога това беше рядко явление и винаги знак за силно смутена съвест. Днес сигурно не означава нищо друго освен физическо изтощение.

Вестниците. Белгийците в Остенде и Брюж. Англичаните — в Лил, Дуе, Рубе, Туркоан. Неудържимо напредване. Но отчайваща бавност в размяната на ноти между Германия и Америка. И все пак изглежда, че Уилсън е успял да получи като предварително условие изменение на имперската конституция и установяване на всеобщо избирателно право. Ако е вярно, би било голям успех. След това трябва да се очаква абдикацията на кайзера. Утре ли ще бъде, или след шест месеца? Печатът твърди, че има вътрешни смутове. Не трябва да се мамим — революция в Германия би могла да ускори събитията, но също така и да ги усложни. Защото Уилсън изглежда решен да преговаря само с много устойчиво правителство.

24 октомври

Не, не завиждам на обикновените болни, които не знаят болестта си и си правят наивни илюзии. Казвани са много глупости за ясния поглед на лекаря, който вижда как умира. Аз, напротив, вярвам, че този ясен поглед ми помага да се държа. Може би той ще ми помогне до последните часове. Да знаеш, не е проклятие, а сила. Знам какво става вътре. Аз виждам пораженията. Те ме интересуват. Следя усилията на Бардо. До известна степен това любопитство ме подкрепя.

Бих желал да мога да направя по-подробен анализ. И да пиша на Филип.

Нощта на 24 срещу 25

Поносим ден. Нямам вече право да бъда взискателен.

Дневникът — моята защита срещу, призраците.

Три часът сутринта. Дълго безсъние, изпълнено с мисълта за всичко онова, което смъртта на една личност хвърля в забвение. Най-напред се отдадох с отчаяние на тази мисъл, сякаш тя беше вярна. Но не, съвсем не е вярна. Смъртта отнася малко нещо в небитието, съвсем малко.

Търпеливо се помъчих да възстановя спомените си. Извършени грешки, тайни приключения, дребни неща, от които се срамувам, и т.н. За всяко едно от тях се запитах: „А това ще изчезне ли изцяло с мен? Нима действително от него не остава никаква следа извън мен?“ Ожесточено се мъчех почти цял час да открия в миналото си нещо, някое по-особено действие, от което съм сигурен, че не е останало нищо, нищо никъде извън моята съвест. Никакво продължение, ни най-малката материална или морална последица, никакъв зародиш на мисъл, който да може след мен да покълне в паметта на друго човешко същество. Но при всеки от тези спомени аз винаги в края на краищата откривах някой възможен свидетел, някой, който е знаел за случката или който е бил в състояние да я отгатне, някой, който може би е жив още и който, когато аз изчезна, ще може един ден, случайно припомняйки си… Въртях се в леглото, измъчван от необяснимото чувство на съжаление и на унижение при мисълта, че ако не успея да намеря нещо, моята смърт ще бъде подигравка, аз не бих могъл дори да задоволя гордостта си, като отнеса в небитието нещо, което е изключително мое.

Изведнъж открих. Болницата „Лаенек“. Малката алжирка.

Точно така, ето че имам един спомен, на който аз съм единственият притежател! Спомен, от който нищо, абсолютно нищо няма да остане в момента, когато престана да съществувам.

Призори

Капнал съм от умора, без да мога да заспя. Кратка сънливост, от която веднага ме изтръгват пристъпи на кашлица.

Цяла нощ се борих с този призрачен спомен. Разкъсвах се между изкушението да напиша изповедта си в този дневник, за да спася от изчезване тази тъмна история, и ревнивото желание да я запазя само за себе си, за да отнеса поне една тайна със себе си в смъртта. Не, няма да я напиша.

25 октомври, по обед

Дали е слабост това? Или натрапчива мисъл? Или начало на делириум? От миналата нощ моят край ми изглежда само като функция от тайната ми. Вече не мисля за себе си, за моето изчезване, а за изчезването на спомена от „Лаенек“. Жозеф дойде да ми говори за мира: „Скоро ще ни демобилизират, господин докторе.“ Аз му отговорих: „Жозеф, аз скоро ще умра.“ Обаче скритата ми мисъл беше: „Скоро няма да остане нищо от случката с малката алжирка.“

И изведнъж сякаш се почувствувах господар на съдбата си. Имам власт върху смъртта, защото от мен зависи, от една бележка зависи, от една изповед пред когото и да било зависи да се спаси или не тази тайна от смъртта.

Следобед

Не можах да се сдържа да не говоря на Гоаран за това, без, разбира се, да му кажа нещо определено. Без дори да намекна за малката алжирка, без дори да произнеса името на болницата „Лаенек“. Точно както правят децата, когато ги измъчва някаква тайна — те викат на всеки срещнат: „Знам нещо, но няма да го кажа.“ Гоаран ме погледна с някакво безпокойство, с известен страх. Очевидно се запита дали не полудявам. Изпитах, сигурно за последен път, силно чувство на задоволена гордост.

Вечерта

Направих всичко да дам почивка на ума си, като прелистя вестниците. И в Германия военната каста се опитва да торпилира мира. Лудендорф бил застанал начело на опозиционно движение срещу канцлера и го обвинявал публично в предателство, задето е искал да преговаря с Америка. Но движението за мир било по-силно и Лудендорф трябвало да си даде оставката като главнокомандуващ. Добър признак.

Посещение на Гоаран. Обезпокоителна реч на Балфур. Апетитът на англичаните се събужда — сега искат да анексират германските колонии! Гоаран ми припомни, че още миналата година лорд Робърт Сесил заявил в Камарата на общините: „Ние влязохме в тази война без никакви империалистически завоевателни намерения.“ (Май че няма да излязат, както са влезли…)

За щастие имаме Уилсън. Право на народите да разполагат сами със себе си. Надявам се, че той няма да остави победителите да си разделят черните като добитък!

Гоаран и колониалната проблема. Много умно обяснява непростимата грешка, която биха извършили съюзниците, ако отстъпят на изкушението да си разделят германските колониални владения. Сега ще имам единствен случай да се преразгледа изцяло колониалният въпрос. Да се уреди под контрола на Обществото на народите в голям мащаб общо използуване на световните богатства. Това ще осигури мира.

Внезапно влошаване. Цял ден задушавания.

27

Задушаванията ми постепенно вземат нов характер стават спазмодични. Жестоки и болезнени. Ларинксът ми се свива, сякаш някой го стисна с ръка. Към задушаването се прибавя и задавяне.

Близо един час записвах в бележника си развитието на болестта. Не съм сигурен, че ще мога още дълго да водя записки.

28

Малкият Мариус идва да ми носи вестниците. Ужасни чувства. Този гладък тен, тези светли очи, тази младост. Това негово чудесно безразличие към здравето му! Искам да виждам вече само стари и болни хора. Разбирам защо осъденият на смърт се нахвърля върху пазача си и го души — за да не вижда вече свободен и здрав човек…

Механизмът се разваля все по-бързо и по-бързо. Не е възможно и умствените способности да… Несъмнено доста съм загубил от възможностите си, за да не съзнавам докъде съм стигнал.

29 октомври

Дали изправен лице с лице срещу смъртта щях да съжалявам по-малко за живота, ако у мен съществуваше спомен за това, което в книгите се нарича „една велика любов“?

Още мисля за Рашел. Често. Но като егоист, като болен; казвам си, че би било добре да беше тя тук, да умра в ръцете й.

Какво вълнение изпитах, когато намерих нейната огърлица в Париж! Какъв порив към нея! Всичко е свършено.

Обичах ли я? Във всеки случай не съм обичал никоя друга като нея. Никоя толкова силно, никоя повече. Но това ли наричат хората любов?

Вечерта

От два дни дигиталисът абсолютно не ми действува. След малко Бардо ще се върне, за да опита инжекция с етеро-камфорово масло.

Ден на посещения.

Гледам ги как се вълнуват. Какво ли им готви животът още? Може би аз съм привилегированият.

Уморен съм. Уморен от себе си. Уморен дотолкова, че желая да дойде краят!

Ясно забелязвам, че ги плаша.

През последните дни сигурно много съм се променил. Болестта напредва бързо. Лицето ми трябва да е лице на човек, който се задушава, сгърчено лице… Знам, че няма нищо по-мъчително за гледане.

31 октомври

Тукашният военен свещеник пожела да ме види. Беше идвал вече в събота, но тогава бях много зле. Днес казах да го пуснат при мен. Измори ме. „Вашето християнско възпитание като дете…“ — опита се да започне той. Отговорих му: „Не е моя вината, че нуждата да разбирам и неспособността да вярвам са вродени в мен.“ Предложи ми да ми донесе „хубави книги“. „Какво чака черквата, та не порицава войната? — запитах го аз. — Вашите владици във Франция и в Германия благославят знамената и правят молебени, за да благодарят на бога за кланетата и т.н.“ Той ми даде следния смайващ (и ортодоксален) отговор: „Справедливата война премахва християнската забрана за човекоубийство.“

Поведе умишлено сърдечен разговор. Не знаеше откъде да ме подхване. На тръгване ми каза: „Хайде, хайде, ценен човек като вас не може да се съгласи да умре като куче.“ Отговорих му: „Какво мога да направя, щом съм безверник като куче?“ Той стоеше до вратата и ме изгледа любопитно. Със смесица от строгост, изненада, тъга; а също и с обич — така ми се стори поне. „Защо се клеветите сам, синко?“ — каза той и си отиде.

Мисля, че няма да се върне вече.

Вечерта

В краен случай защо да не се съглася, ако това ще направи някому удоволствие. Но заради кого да разигравам сцена на умиращ християнин?

Австрия иска примирие от Италия. Гоаран току-що се качи при мен. Унгария се провъзгласява за независима и установява република. Дали най-после мирът идва?

Ноември

1 ноември 1918 г. сутринта

Месецът на моята смърт.

Да нямаш вече надежда. Това е по-лошо, отколкото да те мъчи жажда.

И въпреки всичко животът още трепти в мен. Силно трепти. От време на време забравям. За няколко минути ставам наново това, което бях, което са другите; я дори започвам да кроя планове. И изведнъж внезапно ледено дихание — отново зная.

Мазе се качва при мен по-рядко — лош знак. И когато идва, говори за всичко друго, но едва споменава дума за мен.

Нима ще съжалявам за Мазе, за неговата четвъртита глава на тъмничен надзирател?

Вечерта

Като си помислиш само, че отвъд прага на тази стая светът продължава да живее… В какво усамотение съм потънал вече. Никой жив човек не може да разбере това.

2 ноември

Вече не ставам. От три дни не съм изминал тези два метра и половина, които отделят леглото ми от креслото.

Никога вече. Никога вече ли няма да седя до прозореца, до някой прозорец? Печалните кипариси на фона на вечерното небе… Никога ли вече няма да видя пак градилата, никоя градина?

Пиша никога вече. Но само в момент на проблясък схващам какъв ад се съдържа в тези думи.

През нощта

Как ли ще дойде смъртта? Въпрос, който си поставям толкова пъти всяка нощ, през толкова много нощи! Толкова различни случаи са възможни… Жестока ларингична спазма като у малкия Недар? Или прогресивно развиваща се като у Силбер? Или сърдечна слабост и синкоп като у Монвиел или Поаре?

3, сутринта

Какво! Най-лошото беше задушаването на горкия Троайа.

Такава смърт вдъхва страх.

Аз няма да дочакам такава смърт.

Вечерта

Тъй зле съм тази вечер, че два пъти повиках Бардо. Той ще се върне към полунощ. Остави на масата ми барабана с инструментите за трахеотомия.

Казват: „Смъртта не е нищо. Мъченията са страшни.“ Тогава, щом мога да ги избягна, защо продължавам да страдам, да чакам? И въпреки това аз чакам!

4 ноември

Италия е подписала примирие с Австрия и Унгария. Военният свещеник искаше пак да дойде. Отказах под предлог, че съм уморен. Това е предупреждение. Наближава денят, когато ще трябва да се реша.

5

Ти, мое момче, ще трябва да осъществиш всичко онова, за което сме се надявали. Всичко, за което мечтаехме, всичко, което не успяхме да извършим.

6 ноември

Посещение на Гоаран. Очаква се примирие. А сраженията продължават по всички фронтове. Защо?

Напълно съм изгубил гласа си. Не можах да изрека нито дума.

7

Отворът на фаринкса не се разширява вече. Вероятно парализа на задните крико-артеноиди? Бардо е непроницаем.

Морфин.

8 ноември 1918

Германски пълномощници са минали през нашите линии. Това е краят.

Все пак доживях този миг.

9 ноември

Влошаване. Отново големи колебания на температурата (37,2°-39,9°). Едематозното възпаление е започнало пак: Никакъв нов симптом, но общо изостряне на болестта.

Поисках — защо ли? — рентгенова снимка. За да може да се види дали няма ново подозрително петно. Страхувам се от нов абсцес. Колебанията в температурата сигурно показват загнояване в дълбочина.

10

Десният дроб става все по-болезнен. Морфин цял ден през устата. Дали е нов абсцес? Бардо не вярва. Никакъв патогномоничен симптом. Храчките намаляха.

Революция в Берлин. Кайзерът избягал. В окопите навсякъде надежда, освобождение! А аз…

11 ноември

Ужасен ден. Нетърпими болки като от изгорено, все на същите места от дясната страна.

Защо не се реших по-рано, когато имах всичката си енергия? Какво чакам? Всеки път, когато си казвам: „Настъпи часът“, аз…

Не, никога още не съм си казал: „Настъпи часът.“ Казвам си: „Наближава часът.“ И чакам.

12

Бардо долавя дишане, придружено от локализирани хрипове.

По обед

Рентгеновата снимка, засенчена ивица на десния връх, без ясни очертания. Неподвижна диафрагма. Общо намаляване на прозрачността, но не личи гнойно огнище. Ако беше нов абсцес, щеше да има пълна непрозрачност на съмнителната област с ясни, добре закръглени очертания. Тогава? Указанията са още много смътни, за да се опита нова пункция. Ако не е нов абсцес, какво може да бъде? Какво?

13

Ясно локализирани възпаления все на същите места. Инфекцията сигурно се разпростира навсякъде. Ужасна воняща пот.

Вечерта

Малки абсцеси? Множествени абсцеси?

Сигурно и Бардо мисли така.

Тогава няма какво да се прави. Абсцеси, пръснати в паренхима — никаква операция не е възможна, — накрая задушаване.

14

Парещи болки от двете страни. Лявата също е едематозна. Абсцесите трябва да са се пръснали по двата дроба.

Последният шанс е да се опита фиксационен процес.

Вечерта

Бездна на униние и безразличие. В чекмеджето — писмо от Жени, писмо от Жиз. Тази вечер ново писмо от Жени. Останаха неотворени. Оставете ме сам. Не мога вече нищо да дам никому.

Тази нощ дълго си повтарях фразата, която разбирам за първи път: „De profundis clamavi.“^[2]

15

Може би нямах основание да се страхувам толкова. Може би не е толкова страшно, както си мислех. Може би най-лошото е минало. Толкова съм си представял края, че не мога повече. Но всичко е готово, всичко е тук.

16

Фиксационен процес без резултат. Дали са опитали да го направят или само се престориха?

Нищо не съм писал в дневника си от два дни. Страдам прекалено много.

Мисля да туря край. Мъчно е да си кажеш: „Утре“, да си кажеш: „Довечера“.

17

Морфин. Самота. Тишина. Всеки час ме откъсва все повече от света, все по-пълно ме изолира. Още чувам всички, но не ги слушам вече.

Изхрачването на фрагменти става почти невъзможно.

Как ще дойде тя? Бих искал да остана с бистър ум, да пиша още, докато си направя инжекцията.

Това не е приемане. А безразличие. Изчерпване на силите, което премахва бунта. Примирение с неизбежното. Оставям се на физическата болка.

Покой.

Да туря край!

18

Отичане на краката. Крайно време е, докато още мога. Всичко е тук, само да протегна ръка и да се реша.

Борих се цяла нощ.

Крайно време е.

Понеделник, 18 ноември 1918

37 години 4 месеца и 9 дни.

По-просто, отколкото си мислят хората.

Жан-Пол

Бележки

[1] За народа (лат). — Б.пр. ↑

[2] От дълбочините извиках (лат.). — Б.пр. ↑

Край

Роже Мартен дю Гар Семейство Тибо (175)

Метаданни

Данни

Семейство Тибо

Семейство Тибо

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дневникът на Антоан

Юли

Муские, 2 юли 1918

Вечерта

3 юли

Следобед

4 юли

Полунощ

6 юли, сутринта

Вечерта

7 юли, 5 часът сутринта

Следобед, навън

11 часът вечерта

2 часът сутринта

8 юли

Навън

9 юли, призори

Вечерта

Три часът

11 юли

12 юли

Вечерта

16 юли

Петък, 17 юли вечерта

18 сутринта

Следобед в градината

Вечерта

20 юли

21, неделя

22, вечерта

23 юли

23 юли, вечерта

24 юли

25 юли

Събота, 27

Следобед

28

30, в градината

30, вечерта

През нощта

Август

1 август 1918

2 август

3, през нощта

За Жан-Пол

4 август

Вечерта

5 август

6 август, 7 часът вечерта

През нощта

За самия мен

8 август, навън

За Жан-Пол

9 август

10 август

Предобед, на прозореца

11

12 август, вечерта

13 август, вечерта

Един часът през нощта

14 август, сутринта

Краят на следобеда в зеленчуковата градина

Полунощ

За Жан-Пол

1 часът

4 часът

15 август, в градината

Вечерта, десет часът

За Жан-Пол

Малко преди полунощ

16 август

27 август

Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (175)