Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (174)

XV

Няколко писма

Мезон, 16 май 1918

Парчетата от граната, които раздробиха бедрото ми, ме направиха безполово същество. Не можах да се реша да ви призная това, когато разговаряхме. Вие сте лекар и може би сте се сетили. Когато говорехме за Жак, когато ви казах, че му завиждам, вие ме изгледахте някак странно.

Унищожете това писмо, не искам никой да знае това, не искам да ме съжаляват. Спасих си кожата. Държавата ми осигурява пенсия да не бъда в тежест на никого. Мнозина ми завиждат; може би са прави. Докато майка ми е жива, не; но ако някой ден след смъртта й реша да изчезна, единствено вие ще знаете причината.

Стискам ви ръката

Д. Ф.

Мезон-Лафит, 23 май

Драги Антоан,

Не ви правя упрек, но ние малко се безпокоим. Бяхте ни обещали да ни пишете, а вече цяла седмица мина без новини от вас. Може би дългото пътуване е било по-изтощително, отколкото мислехме.

Исках да ви кажа каква подкрепа беше за мен посещението ви. Това са неща, които не мога да назова, на които даже не мога да дам външен израз. Но след вашето заминаване ми се струва, че се чувствувам още по-самотна.

Сърдечно ваша

Жени

Мезон, събота, 8 юни 1918

Драги Антоан,

Дните минават, три седмици вече, откакто напуснахте Мезон, а все още няма никакви новини от вас. Започвам сериозно да се безпокоя, не мога да отдам това мълчание на друго освен на вашето здраве и ви моля веднага да ми пишете истината.

Малкият имаше няколко дена висока температура поради възпаление на сливиците.

Сега е по-добре, но аз го пазя още да не излиза, а това усложнява работата в къщи. Представете си, всички имаме чувството, че е пораснал през осемте дни, които прекара на легло, макар че това е невъзможно, нали? Имам също така чувството, че се е развил умствено по време на това кратко боледуване. Той съчинява куп приказки, за да обясни по свой начин картинките по книгите си и рисунките, които Даниел му рисува. Не ми се смейте, само на вас се решавам да го кажа: намирам, че детето е необикновено наблюдателно за възрастта си — то е едва тригодишно — и вярвам, че ще бъде много интелигентно.

Освен това тук няма нищо ново. Болницата получи заповед да изпише колкото се може повече оздравяващи, за да се опразнят места, и трябваше да отпратим няколко нещастни момчета, които се надяваха да прекарат поне още десетина-петнадесет дни в почивка. Всеки ден пристигат нови ранени и мама помоли съседите-англичани да ни отстъпят малката вила с глицинии, която е празна; в нея могат да се сложат още двадесет легла, а дори и повече. Никол получи дълго писмо от мъжа си; неговото моторизирано хирургическо отделение напуснало Шампан и отишло някъде към Белфор. Казва, че в Шампан загубите били ужасни. Докога? Докога ще трае този кошмар? Жителите на Мезон, които ходят до Париж всеки ден, казват, че бомбардировките почвали силно да разколебават духа на населението.

Драги Антоан, дори ако трябва да ми съобщите за някое сериозно влошаване, кажете ми истината, не ни оставяйте повече в тази неизвестност.

Вашата приятелка

Жени

Грас, 11 юни 1918

Здравословното състояние посредствено, но засега без особено влошаване. Ще ви пиша след няколко дни.

Сърдечно ваш

Тибо

Муские, 18 юни 1918

Решавам се най-после да ви пиша, драга Жени. Права бяхте да се страхувате за мен — дългото пътуване ме умори. Щом пристигнах, доста сериозно неразположение ме принуди да легна с обезпокоително колебание на температурата. Но новото лечение, което приложихме, и енергичните мерки още веднъж пресякоха болестта. От една седмица насам ставам отново и постепенно започвам да живея както преди.

Но това влошаване не беше причината за мълчанието ми. Вие настоявате да ви кажа истината. Ще ви я кажа. Случи ми се най-ужасното нещо: узнах, разбрах, че съм осъден. Връщане няма. Тази история навярно ще се проточи още няколко месеца. Но каквото и да се направи, аз не мога да оздравея.

Трябва човек да е изпитал подобно нещо, за да разбере какво значи то. Пред едно такова откритие всички опори рухват.

Извинете ме, че ви казвам това без заобикалки. Като знаеш, че скоро ще умреш, всичко ти става така безразлично, тъй чуждо.

Ще ви пиша пак. Днес не съм способен да продължа.

Сърдечно ваш

Антоан

Моля ви да не казвате нищо на другите.

Муские, 22 юни 1918

Не, драга Жени, не против въображаеми страхове, както си мислите — или си давате вид, че мислите, — се боря аз. Би трябвало да имам смелостта да ви дам повече подробности. Ще се опитам днес да ви пиша по-подробно.

Аз съм изправен пред една действителност. Увереност. Тя се стовари върху мене в деня, в който ви напуснах, в последния ден, който прекарах в Париж. По време на един разговор с моя стар учител доктор Филип. За първи път благодарение на някакво внезапно раздвоение, дължащо се навярно на неговото присъствие, можах да преценя моя случай обективно и ясно, да поставя истинска диагноза на лекар. Истината внезапно проблесна в ума ми.

Докато пътувах, имах дори повече време, отколкото ми трябваше, за да мисля по този въпрос. Бях взел със себе си бележките, които водя редовно от самото начало на болестта си и които ми дават възможност да следя ден след ден, криза след криза равномерния и непрекъснат ход на влошаването. Също така имах документацията, която бях събрал през зимата — почти всички клинични наблюдения и медицински доклади, излезли във френски и английски списания, откакто почнаха да се употребяват отровни газове. Видях всичко това в нова светлина, макар че то ми беше вече добре известно. И всичко потвърди увереността ми, че съм прав. След завръщането си тук разисквах моя случай със специалистите, които ме лекуват. Не вече както преди, като болен, който се смята на път да оздравее и веднага приема всичко, което може да затвърди неговата увереност в това, а като добре осведомен колега, когото не могат вече от състрадание да залъгват с празни надежди. Бързо притиснах всички о стената и ги принудих да говорят уклончиво, с половинчати признания, или да мълчат многозначително.

Сега тази моя увереност се основава на безспорни констатации. При положение, че от десет месеца организмът ми е в процес на интоксикация, че той непрекъснато се руши, ясно е, че вече нямам никакъв шанс — абсолютно никакъв — да оздравея някога. Дори няма изгледи да остана в това състояние, като хронично болен, инвалид през целия си живот. Не! Аз съм топче по наклонена плоскост, осъдено да се търкаля надолу все по-бързо и по-бързо, докато дойде краят. Как съм могъл толкова дълго да се самоизмамвам? И то след като съм лекар! Каква подигравка! Не знам колко ще трае всичко това; зависи от неизбежните бъдещи кризи, зависи от силата им, от това колко ще траят периодите между тях. В зависимост от честотата на кризите, от временното действие на различните лечения може да умра след два месеца, а като крайна граница — след една година. Но срокът е съдбоносен и близък. Вярно е, че в някои случаи става това, което хората наричат „чудо“. В моя случай обаче не може да има такова нещо. Сегашното състояние на науката не ми дава ни най-малка надежда. Вярвайте ми, не пиша тези редове като болен, който твърди, че очаква най-лошото, за да изпроси успокоителни възражения за противното, а като лекар, разполагащ с пълна документация и изправен пред окончателно определена смъртоносна болест. И ако твърдя така спокойно и трезво, то е защото…

23 юни

Продължавам започнатото вчера и прекъснато писмо. Още не се владея достатъчно, за да мога да издържа по-продължително напрежение. Вече не си спомням какво исках още да ви кажа. Писах „спокойно и трезво“… Това относително спокойствие пред неизбежното — твърде нетрайно спокойствие, уви — постигнах едва след като преживях страшна вътрешна революция.

Дни наред, в продължение на безкрайни безсънни нощи аз живях в глъбините на бездна. Адски мъки! Още не мога да помисля за това, без да се вледеня от ужас, без целият да потреперя! Никой не може да си представи какво изживях. Как се съпротивява разумът? По какви потайни пътища човек успява в края на краищата да превъзмогне това крайно отчаяние и този бунт и да достигне до някакво примирение? Не се наемам да си обясня това. Сигурно очевидните факти имат неограничена власт върху рационално устроените умове. Също така сигурно човешката природа има безкрайно разтеглива способност да се приспособява, за да може човек да свикне дори с мисълта, че ще загуби живота си, преди да е имал време да живее, че ще изчезне, без да е осъществил поне нещо от безкрайните възможности, които е смятал, че притежава. Впрочем аз вече не съм в състояние да проследя различните етапи на тази еволюция. Тя трая дълго. Кризите на болезнено отчаяние не можеха да не бъдат последвани от мигове на пълно изтощение, иначе не бих съумял да ги понеса. Това продължи няколко седмици, по време на които физическата болка и мъчителните манипулации около лечението ми единствено отвличаха вниманието ми от другото, истинското страдание. Постепенно менгемето се отпусна. Никакъв стоицизъм, никакво геройство, нищо, което дори да прилича на примирение. По-скоро изхабяване на чувствителността, при което психиката реагира по-слабо и човек изпада в безразличие или, по-точно казано, в състояние на анестезия. Разумът не взема никакво участие в този процес; нито волята. Едва от няколко дни използувам волята си, опитвайки се да продължа тази апатия. Старая се постепенно да се възвърна отново към живота. Възстановявам връзките си с хората около ден. Станах само за да не гледам леглото си, стаята си. Налагам си да се храня с другите. Днес гледах известно време как няколко мои другари играят бридж. А тази вечер ви пиша без голямо усилие. Дори с някакво странно ново удоволствие. Излязох навън да довърша писмото в сянката на кипарисите, зад които болногледачите неделен ден играят на кегелбан. Отначало мислех, че тази близост, споровете, смехът им ще ми бъдат непоносими. Но пожелах да остана и успях. Както виждате, в мен започва да се създава ново равновесие.

Все пак уморих се от това усилие. Ще ви пиша отново. Доколкото умът ми все още може да се интересува от другите, мисля за вас и за детето ви.

Антоан

Муские, 28 юни

Тази сутрин няколко пъти препрочетох писмото ви, мила Жени. То не е само просто и хубаво. То е точно такова, каквото ми се искаше да бъде. И вие сте такава, каквато желаех да бъдете; такава, каквато подозирах, че сте. Дочаках да настъпи нощта, да се смълчи болницата, за да ви пиша. Сега е час, в който манипулациите са привършени, когато дежурният болногледач е вече обиколил стаите и когато пред мен са само безсънието… и призраците. Благодарение на вас чувствувам у себе си… щях да кажа, повече смелост, но въпросът не е до смелост, нито пък ми е необходима смелост; по-скоро може би се нуждая от присъствието на близък човек, за да се чувствувам по-малко самотен в това уединение със смъртта, което може да трае с месеци. И за тези месеци, представете си, аз мисля, без да желая да дочакам по-скоро края им! Не искам да се откажа от този срок! Сам се учудвам на това. Вие естествено си давате сметка, че имам възможност да туря край на дните си. Но си запазвам тази възможност за по-късно. Сега не искам. Приемам временния срок и дори се вкопчвам в него… Странно, нали? Изглежда, че ако човек страстно е обичал живота, не се откъсва лесно от него, а още по-трудно му е, когато усеща как той му се изплъзва. Години наред всяка пролет соковете се изкачват нагоре в ударено от гръм дърво, а корените му умират бавно-бавно.

Все пак, Жени, нещо липсваше в милото ви писмо: не ми казвате нищо за малкия. Един-единствен път споменахте за него в едно предишно писмо. Когато получих онова писмо, още се намирах в такова състояние на самотност, на безразличие към света, че го държах един ден, а може би повече, без да го отворя. В края на краищата го прочетох, попаднах на няколкото реда, в които ми разправяхте за Жан-Пол, и за пръв път за миг можах да се отърва от моята идея-фикс, можах да изляза от състоянието на зашеметеност, да проявя интерес към нещо друго, да започна да възприемам отново външния свят. Оттогава няколко пъти съм си мислил за малкия. В Мезон го видях, докоснах го, чух го да се смее, още усещам под пръстите си потрепването на мускулите му; щом си помисля за него, отново го виждам. И около него кристализират много мои мисли, мисли за бъдещето. Дори у осъдения, у мъртвеца, комуто е дадена само отсрочка, има такава жажда за бъдещи проекти, за надежди! Мисля си, че това дете съществува, сега навлиза в живота, той е пред него; и пред мен се разкриват перспективи, които иначе ми са забранени. Може това да са мечти на болник. Но нищо, сега по-малко от преди се боя да не се разчувствувам. (Това е несъмнено слабост на болен човек.) Аз толкова малко спя. А още не желая да прибягвам до сънотворни лекарства; скоро ще трябва да ги вземам повече, отколкото бих искал.

Систематично упорствувам в опитите си да се приспособявам отново към живота. Упражнение на волята, което само по себе си вече има благотворно въздействие. Започнах отново да чета вестници. Войната, речта на фон Кулман в райхстага. Той много правилно заявява, че никога не може да се постигне мир между хора, които предварително считат всяко предложение на противника за маневра, за деморализираща офанзива. Печатът на Съглашението още веднъж заблуждава общественото мнение. Съвсем не е „агресивна“ тази реч; дори е примирителна и знаменателна.

Написах тези редове с известно кокетство. Натрапчивата мисъл за войната още не е угаснала в мен и, струва ми се, ще ме преследва до края на живота ми. Все пак в момента се насилвам малко. Сега ще спра. Този разговор ми подействува добре, скоро ще го подхвана отново. Ние твърде малко се познавахме, Жени, но писмото ви ми достави голяма наслада; имам чувството, че вие сте единственият ми приятел на света.

Антоан

Муские, 30 юни

Ще ви изненадам, мила Жени. Знаете ли как прекарах времето си вчера следобед? Правих сметки, прелиствах разни книжа и писах делови писма. От няколко дни се канех да свърша тази работа. Обзело ме е особено нетърпение, че час по-скоро трябва да уредя някои въпроси от материално естество. За да мога да си кажа, че оставям всичко в ред. В близко бъдеще няма да съм в състояние да направя подобно усилие. За това трябва да използувам временния интерес, който тези грижи все още събуждат у мен.

Моля да ме извините за тона на това писмо. Настойничката на Жан-Пол трябва да бъде в течение на работите ми, тъй като естествено той ще наследи това, което притежавам.

То е вече твърде намаляло. Навярно нищо няма да остане от ценните книжа, които наследих от баща си. Голяма част от тях използувах, когато ремонтирах парижката къща. И по много неблагоразумен начин превърнах остатъка в руски облигации, които смятам за окончателно загубени.

За щастие къщата на улица Дьо л’Юниверсите и вилата в Мезон-Лафит не бяха засегнати от този крах.

Сградата може да се даде под наем или да се продаде. С получените суми ще имате възможност да живеете скромно и да осигурите на нашето момченце прилично образование. То няма да живее в охолство и толкова по-добре.

Но няма и да страда от лишенията на бедността, които осакатяват душата.

Що се отнася до вилата в Мезон, моят съвет е, като се свърши войната, да я продадете. Тя може да привлече някой новобогаташ. Повече и не заслужава. Доколкото разбрах от Даниел, имотът на майка ви е обременен с много ипотеки. Останах с впечатлението, че госпожа дьо Фонтанен, а и вие самата много държите на нея. Не би ли било желателно с парите, получени от продажбата на вила Тибо, да се освободите окончателно от тези ипотеки? Така че имотът на вашите родители фактически ще остане на Жан-Пол. Ще се посъветвам с нотариуса относно начините за осъществяване на този план.

Щом получа приблизителна оценка на това, което оставям, ще определя стойността на малката рента, която искам да осигуря на Жиз. Вие, бедна моя приятелко, ще трябва да се грижите за всичко това до пълнолетието на сина си. В лицето на моя нотариус Бено ще намерите доста боязлив, малко прекалено педантичен, но все пак сигурен и, общо взето, добър съветник.

Ето какво исках да ви пиша. Олекна ми, като свърших тази работа. Няма да ви занимавам повече с това, преди да съм в състояние да ви дам окончателно по-точни сведения. Но имам и друг един план, който ме тормози от няколко дни, план, който засяга лично вас. Доста деликатен въпрос, с който все пак ще трябва да ви занимая. Днес не ми стига смелостта.

Два часа седях под сянката на маслиновите дървета, четох вестници. Какво ли се крие зад пълното бездействие на германските войски? Нашата отбрана между Мондидие и Оаза като че ли спря настъплението им. Освен това провалът на австрийците сигурно е предизвикал горчиво разочарование. Ако усилията на централните сили през летните месеци, преди да влязат в действие американските войски, не се увенчаят с решителни успехи, не е изключено положението да се промени. Ще доживея ли да видя всичко това? Колко бавно, страшно бавно, от гледна точка на отделната личност, протичат събитията, от които се изгражда историята. Тази бавност ме е карала често да изтръпвам през последните четири години. И то мен, човек, чиито дни са броени!…

При това трябва да кажа, че временно навлизам в по-добър период. Така поне ми се струва. Дали не е въздействието на новия серум? Кризите от задуха не са толкова болезнени. По-рядко ме тресе. Толкова за физическото ми състояние. Колкото за „духа“ — установения израз, с който си служи главното командуване, за да прецени пасивността на изпращаните на смърт войници, — и той е по-добър. Може би вие го долавяте между редовете на това писмо? Във всеки случай дължината му е доказателство за удоволствието, което ми доставя възможността да побъбря с вас. Единственото ми удоволствие. Но трябва да прекъсна. Време е за лечение.

Вашият приятел

А.

 

Подлагам се на това лечение също чака съвестно, както и преди. Странно, нали? Отношението на лекаря спрямо мен се е променило по много любопитен начин. Например, макар че сега констатира известно подобрение, той вече не смее да го отбележи пред мен; спестява ми уверения като: „Ето на’, нали виждате и прочее…“ Но ме спохожда по-често, носи ми вестници, плочи и по хиляди начини ми засвидетелствува приятелството си. Това — в отговор на въпроса ви. Няма място, където по-добре биха ме гледали, докато дочакам края.

Болница М 23, Ноайан (Долна Шарант)

29 юни, 1918

Господин докторе,

Тъй като напуснах Гвинея още през есента на 1916 година, едва сега получих почитаемото ви писмо от миналия месец тук, където съм операционна сестра. Действително си спомням за пратката, за която говорите в писмото си, но вече не си спомням подробности, за да ви дам сведенията, които ми искате. Аз не познавах дамата, която ме бе натоварила с тази поръчка. Тя пристигна в болницата тежко болна от жълта треска и почина няколко дни след това въпреки грижите на доктор Лансело. Струва ми се, че беше през пролетта на 1916 година. Спомням си много добре, че я бяха свалили набързо от един параход, който се отби в Конакри. По време на нощното ми дежурство през един от редките моменти, когато дойде на себе си — тя почти непрекъснато бълнуваше, — дамата ми предаде този предмет и вашия адрес. Все пак мога да потвърдя, че не ме натовари да ви пиша каквото и да било. Трябва да е пътувала сама в парахода, който се отби в пристанището, защото никой не дойде да я посети през няколкото дни, докато агонизираше. Навярно са я погребали в европейските гробища. Ако главният администратор на болницата господин Фабри е още там, той сигурно би могъл да направи справка в регистрите и да ви съобщи името на тази дама и датата на нейната смърт. Съжалявам, че не мога да си спомня нищо друго, което да ви съобщя.

Приемете, господин докторе, най-почтителните ми поздрави.

Люси Боне

 

Отворих отново писмото си, за да ви съобщя още една подробност: доколкото си спомням, тази дама имаше голям черен булдог, който наричаше Хирт или Хирш; постоянно го викаше, щом идваше на себе си, но не беше възможно да държим кучето на етажа, защото правилникът не позволява и защото то беше много зло. Една от моите колежки искаше да го вземе, но то й създаде извънредно много неприятности; никой не можа да се справи с него и в края на краищата се наложи да му дадем отрова.