Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (164)

V

Макар че беше неделя, Рюмел се намираше в кабинета си в Ке д’Орсе, когато Антоан, останал сам след излизането на Жиз, го повика по телефона. Дипломатът се извини, че няма нито един свободен час през следобеда и покани Антоан да дойде да го вземе за вечеря.

В осем часа Антоан пристигна в министерството. Рюмел го чакаше долу на стълбите, където мъждукаше една затъмнена крушка. В този полумрак, наложен от наредбите, мълчаливото движение на чиновниците, които напущаха кабинетите си, и на няколкото късни посетители придаваше странен и тайнствен вид на всичко.

— Ще ви заведа в „Максим“. Малко промяна след вашия болничен живот — предложи Рюмел с мила, покровителна усмивка, повеждайки Антоан към една от колите с флагче, които бяха спрели на двора.

— Аз съм доста жалък сътрапезник — призна Антоан. — Вечер съм само на мляко.

— Те имат чудесно мляко в изстудени кани — заяви Рюмел, който беше решил да вечеря в „Максим“.

Антоан се съгласи, като кимна с глава. Беше съсипан от умора, понеже бе прекарал следобеда да се рови в папките и библиотеката. Разговорът тази вечер го плашеше малко. Затова побърза да предупреди Рюмел, че говори с усилие и трябва да пази гласните си струни.

— Добра плячка за бъбривец като мен! — извика дипломатът. Той нарочно говореше с шеговит тон, за да не покаже неприятното впечатление, което му бяха направили хлътналото лице и глухият сподавен глас на приятеля му.

В силно осветения салон на ресторанта измършавялото, повехнало лице на Антоан го порази още повече. Но той нарочно не прояви голям интерес към здравето му и след няколко неопределени въпроса побърза да заговори за друго.

— Не искам супа. По-скоро няколко стриди. Сега е краят на сезона, но стридите са още хубави… Често вечерям тук.

— И аз също обичах да идвам тук — пошепна Антоан. Погледът му бавно обиколи салона и се спря върху стария келнер, който, изправен до него, чакаше поръчката. — Не ме ли познахте, Жан?

— О, разбира се, господине — отвърна келнерът, като се поклони с банална усмивка.

„Лъже — помисли си Антоан. — Той винаги ме наричаше «господин докторе»…“

— Този ресторант е толкова близо до министерството — продължи Рюмел. — И е много удобен, когато има тревога вечер — трябва само да премина улицата, за да намеря добро скривалище в министерството на марината.

Антоан го наблюдаваше, докато той избираше менюто. И Рюмел се беше променил. Лъвското му лице беше затлъстяло; гривата му бе доста побеляла; около очите безброй бръчици прорязваха във всички посоки светлата му повехнала кожа. Очите му продължаваха да блестят сини и живи, но под долните клепачи виолетови подутини висяха над изпъстрените с венички ябълки.

— Десерта ще избера по-късно — завърши той с уморен вид, връщайки листа на келнера. Отметна назад глава, допря за миг дланите си до лицето, притискайки с пръсти възпалените си клепачи, и въздъхна дълбоко. — Тъй както ме виждате, драги приятелю, не съм взел нито един ден отпуска, откакто е почнала мобилизацията досега. Напълно изтощен съм.

Това личеше ясно. Натрупаната умора се изразяваше у този нервен човек в крайна трескавост. Антоан си спомняше Рюмел такъв, какъвто беше преди войната — човек, който се владее, уверен, самодоволен и с готовност ораторствуващ за всичко, но винаги с отмерена сдържаност. Четири години преумора бяха създали това същество с блуждаещ поглед, което се смееше внезапно и конвулсивно, жестикулираше и скачаше без преход от една тема на друга и чието наляно с кръв лице минаваше внезапно от болезнена възбуда към най-мрачно униние. И все пак той правеше усилие да си придаде наперения вид, който имаше някога. След всяко признание за умора, след всяко отпущане следваше кратко съвземане — той отмяташе малко глава, оправяше косата си с широк жест и на лицето му отново разцъфваше възторжена усмивка.

Антоан се опита да му благодари за дългите издирвания по смъртта на Жак и за помощта, която бе оказал на Жени, когато тя искаше да замине за Швейцария, но Рюмел живо го спря:

— Та това е напълно естествено, моля ви се! Оставете тези неща, драги мой… — После, без да мисли, изтърси: — Младата дама ми се видя очарователна, наистина очарователна…

„Той е твърде много светски човек, за да не се прояви понякога като глупак“ — помисли си Антоан.

Рюмел го бе прекъснал и вече не спираше да говори. Той подхвана подробен разказ за направените от него постъпки, сякаш Антоан не знаеше нищо за цялата работа. Всичко бе запомнил с учудваща точност — цитираше без колебание имена на посредници, дати.

— Трагичен край! — въздъхна той в заключение. — Защо не си пиете млякото? Ще се стопли… — Той хвърли към Антоан колеблив поглед, натопи устни в чашата си, избърса щръкналите си котешки мустаци и отново въздъхна. — Да, трагичен край!… Много мислих за вас, уверявам ви… Но при тези обстоятелства… вашите убеждения… почтеното име… Човек би могъл да се запита дали — за семейството поне — този край… не беше, тъй или иначе, все пак нещо… добре дошло…

Антоан се намръщи и не отговори. Думите на Рюмел го засегнаха дълбоко. Обаче трябваше да си признае, че и на него му бе минала тази мисъл, когато научи истината за последните дни на Жак. Да, помислил си го бе, но днес вече не мислеше така; и при спомена за това изпитваше болезнено смущение. През последните години на войната размишленията му през дългите безсънни нощи в клиниката бяха разколебали повечето от предишните му схващания.

Нямаше ни най-малко желание да разисква с Рюмел лични въпроси. А тук по-малко отвсякъде другаде. Този салон, където често бе идвал да вечеря с Ана, го караше да се чувствува неудобно още от момента, когато бяха влезли. Беше наивно изненадан, че има толкова хора в този луксозен ресторант сега, в четиридесет и осмия месец на войната. Всички маси бяха заети както през онези вечери в миналото, когато имаше най-много посетители. Жените може би не бяха толкова многобройни; не бяха и толкова елегантни; по вида им личеше, че много от тях бяха болнични сестри. По-голямата част от мъжете бяха офицери. Пристегнати с лъскави колани, те се перчеха с мундирите си, украсени с многоцветни ордени. Имаше и няколко отпускари — офицери от фронта; но повечето офицери бяха от парижката укрепена област или от главната квартира. Имаше и много летци, шумни, радушно приети от всички, с тъжни, малко безумни погледи; те изглеждаха пияни, преди още да са пили. Тук-таме се виждаха и пъстри италиански, белгийски, румънски и японски униформи. Също така и неколцина флотски офицери. Но главно преобладаваха англичани с кафяви куртки, отворени яки и безупречни ризи, които идваха тук да вечерят и да пият шампанско.

— Не забравяйте да ми се обадите, когато привършите лекуването си — каза Рюмел. — Не бива да ви изпращат пак на фронта. Вие сте направили вече предостатъчно…

Антоан понечи да му обясни. От зимата на 1917 година, когато той се бе излекувал от първото си раняване, го бяха придали към болниците в тила. Но Рюмел продължаваше да говори:

— Сега аз съм вече почти сигурен, че краят на войната ще ме завари в министерството. Когато пристигна господин Клемансо, без малко не ме изпратиха в Лондон; ако не беше президентът Поанкаре, с когото винаги съм бил в отлични отношения, и особено ако не беше възразил господин Бертло — аз познавам всичките му мании и той има нужда от мене, — направо щях да изхвърча. Очевидно животът там нямаше да бъде безинтересен в настоящия момент. Но аз нямаше да съм вече в центъра на всичко, както съм тук. А това все пак не може да се сравни с нищо!

— Напълно го вярвам… Вие поне спадате към числото на избраниците, които разбират събитията… И кой знае? Може би дори са в състояние да предвиждат донякъде бъдещето.

— О — прекъсна го Рюмел, — да разбираме събитията ли? Съвсем не! А да ги предвиждаме — още по-малко… Можеш да знаеш какви са картите на всички играчи, драги мой, и все пак да не разбереш какво става; едва можеш да разбереш нещо от това, което е вече минало… Не мислете, че който и да е днешен държавник, дори и непреклонен и тираничен като господин Клемансо, има някакво въздействие върху събитията. Те го влекат след себе си… Да ръководиш във време на война, е нещо като да управляваш кораб, в който водата нахлува от всички страни — трябва да измисляш всеки час нови неща, да намираш начини, за да запушиш най-опасните дупки. Живеем в атмосфера на потъващ кораб и само от време на време имаме възможност да се ориентираме, да погледнем картата, да дадем смътно някаква посока… Господин Клемансо действува като другите. Събитията му се налагат и когато му се отдаде възможност, той я използува. Виждам го доста отблизо поради служебното си положение. Любопитен екземпляр… — Рюмел доби замислен вид и със заучено колеблив глас започна да декламира: — Разбирате ли, господин Клемансо е парадоксална смесица от вроден скептицизъм… от обмислен песимизъм… и твърд оптимизъм, но трябва да се признае, че дозировката е прекрасна! — Той се усмихна хитро, чак до ъгъла на очите, сякаш сам се забавляваше от собственото си импровизирано слово и се наслаждаваше на формулировките, които току-що бе намерил. По всяка вероятност обаче това бяха шаблонни приказки, които той сервираше от месеци на всеки нов събеседник. — И освен това — продължи той — този човек, изпълнен със съмнения, е движен от непоколебима наивна вяра — той фанатично вярва, че родината на господин Клемансо не може да бъде бита. А това, драги мой, е несравнима сила! Дори в този момент, когато — нека си го признаем помежду си — аз виждам как увереността и на най-големите оптимисти започва да се разколебава, дори в настоящия момент за този стар патриот победата е абсолютно сигурна! Сигурна, сякаш по някакво божествено право каузата на Франция не може да не възтържествува!

Кашляйки, понеже на съседната маса един английски майор тъкмо бе запалил пура, Антоан се опита да вземе думата. Но гласът му беше тъй слаб и при това тъй задушен от кърпата, която той бе притиснал към устните си, че само няколко думи се разбраха:

— Американската помощ… Уилсън…

Рюмел намери за по-просто да се престори, че е чул всичко. Дори доби особено заинтересуван вид.

— Хм — отвърна той, като търкаше замислено бузата си, — за нас, знаете ли, президентът Уилсън… Във Франция и Англия ние сме наистина задължени да посрещаме външно с почтително внимание фантазиите на този американски професор, но никак не се мамим по отношение на него. Това е човек с ограничен ум, който няма никакво понятие, че в политиката всичко е относително. За един държавник!… Той живее в един недействителен свят, създаден изцяло от неговото мистично въображение… Господ да ни пази от момента, в който прекалено опростените нравствени принципи на този пуритан биха повредили деликатната машинария за уреждането на нашите стари европейски въпроси!

Антоан искаше да възрази, но лошото състояние на гласа му не му позволяваше. Според него Уилсън беше единственият между големите държавници на деня, който беше способен да вижда отвъд войната; единственият способен да мисли за бъдещето на света. Но Антоан се задоволи да направи само енергичен жест на протест.

Развеселен, Рюмел се усмихна.

— Не, шегата настрана! Драги мой, вие да не би да сте за вятърничавите идеи на Уилсън! Тях могат да ги вземат сериозно отвъд Атлантика, в една страна на големи деца, на полудиваци. Но в нашата стара и мъдра Европа… Хайде де! Да присадим на наша почва тези утопии, би значило да си надробим хубава каша. Да ви кажа ли, никога не трябва да се забравя какво зло могат да причинят някои големи думи, които се пишат с главни букви: „Право“, „Справедливост“, „Свобода“… Обаче в страната на Наполеон III хората би трябвало да знаят към каква катастрофа води „благородната политика“.

Той опря на покривката възкъсата си напръскана с лунички ръка и като се наведе, заговори с доверителен тон:

— Впрочем добре осведомените хора твърдят, че президентът Уилсън далеч не бил така наивен, както изглежда, и че той не мамел себе си със своите послания… Този борец на „мира без победа“ чисто и просто имал твърде реалистичната амбиция да се възползува от обстоятелствата, за да постави стария свят под американска опека, като попречи на съюзниците да вземат утре ръководно място в световните дела, място, което победата би им осигурила. Това впрочем, между скоби казано, разкрива голяма доза наивност! Защото трябва човек да бъде много наивен, за да предполага, че Франция и Англия ще се съгласят да приемат един мир, без да извлекат сериозна материална полза, след като години наред са изчерпвали силите си в тази съсипателна война!

„Но нима установяването на един истински мир, на един траен мир — възразяваше мислено Антоан — не би било за европейските народи най-материалната полза от войната?“

Все пак той мълчеше. Горещината, шумът, миризмата от ястията, размесена с тютюнев дим, му причиняваха все по-голямо неразположение. Чувството на потиснатост постоянно се увеличаваше.

„Какво търся тук? — мислеше той, разярен против самия себе си. — Хубава нощ си готвя!“

Дипломатът не забелязваше нищо. Като че ли му доставяше удоволствие да черни Уилсън. От месеци насам американският президент беше прицел на ожесточените и духовити забележки на господата от Ке д’Орсе. Рюмел разделяше фразите си с гърлен язвителен смях и се въртеше на стола си, сякаш седеше на тръни.

— За щастие председателят Поанкаре и господин Клемансо, като добри реалисти и добри представители на латините, са разбрали не само нелепостта на тези химери, но също така и скритата мания за величие на президента Уилсън… Мания, която може да бъде използувана за… приходоносни цели! В настоящия момент важното е да се измъкне от Америка колкото се може повече бензин, военни материали, самолети и войници. И за тази цел трябва да се внимава да не се противоречи на този могъщ доставчик. При нужда дори трябва да приемаме любезно неговите мании. Както постъпваме кротко с лудите. И, бога ми, досега резултатите от тази тактика бяха значителни… — Той се наведе към Антоан и му пошепна на ухото: — Знаете ли, че благодарение на тези две хиляди тона бензин, които Америка ни достави за няколко седмици, и благодарение на тристате хиляди войници, които ни изпраща всеки месец, ние можахме да издържим тази година след британската катастрофа в Пикардия? Следователно трябва да продължаваме да действуваме в този дух. Да се възхищаваме от химеричните мании на този Лоенгрин с пенсне… Когато на френска земя се събере солидна американска армия, която да ни отмени, ние ще можем да си отдъхнем малко и да дочакаме като зрители Америка да извади кестените от огъня.

Антоан замислено гледаше как Рюмел дъвче филето — той го беше поръчал „леко запечено, кърваво“. После вдигна ръка, сякаш искаше думата.

— Значи вие смятате… че войната ще трае още няколко години?

Рюмел бутна чинията си и леко отметна глава назад.

— Няколко години ли? Не! Всъщност не мисля така. Вярвам дори, че можем да имаме приятни изненади… — Той се загледа за миг мълчаливо в ноктите си. — Слушайте, Тибо — поде той след малко, като сниши отново глас, за да не го чуят от съседните маси. — Спомням си добре. Беше февруари 1915 година. Една вечер господин Дешанел заяви пред мен: „Продължителността и ходът на тази война не могат да бъдат предвидени. За мен те представляват продължение на войните на революцията и на империята. Можем да очакваме примирия; но крайният мир е далеч!“ Тогава аз сметнах това за остроумна фраза. Но днес… Днес съм доста склонен да считам това за пророчески думи. — Той замълча, играейки си със солницата, и добави: — И то до такава степен, че ако утре след някой съкрушителен успех на съюзниците централните сили предложат да хвърлят оръжие, аз бих помислил като господин Дешанел: „Ето примирието; но крайният мир е още далеч.“

Рюмел въздъхна и продължавайки да говори все със същия тон на заучен урок — този тон страшно дразнеше Антоан, — се впусна в блестящ преглед на разните фази на войната още от германското нахлуване в Белгия. Така резюмирани, сведени до ясни схеми, събитията се редуваха с поразителна логика. Човек би рекъл, че Рюмел разказва как се е развила някоя игра на шах. Тази война, която Антоан бе изживял ден след ден, се измести някъде в миналото и му се разкри в историческия си облик. В сладкодумната уста на дипломата Марна, Сома, Вердюн — тези имена, които дотогава бяха събуждали у Антоан конкретни, лични, трагични спомени — се превръщаха, оголени изведнъж от реалните факти, в точни параграфи на едно техническо изложение, в заглавия на отдели на един учебник по история за бъдещите поколения.

— И ето че сега сме в 1918 година — заключи Рюмел. — Влизането на Съединените щати във войната означава затягане на блокадата, разложение за германските народи. Логически това представлява тяхното неизбежно поражение. Пред този нов факт те имаха избор от две възможности: да преговарят, докато имаше още време, и да сключат един осакатен мир; или пък да подемат отчаяно офанзивата и да се опитат да победят, преди американските войски да започнат да пристигат масово. Те избраха офанзивата. От това съображение бе продиктуван страшният съкрушителен удар през март в Пикардия. И още веднъж за малко остана те да победят. Затова отново минават в нападение. Ето какво е положението. Ще успее ли техният последен удар? Възможно е. Никой не може да каже дали, преди да настъпи лятото, ние няма да бъдем принудени да искаме мир. Но ако офанзивата им пропадне, те ще изиграят последната си карта. Тогава войната ще бъде вече загубена за тях, защото ние или пасивно ще изчакаме часа, в който американците ще се нахвърлят върху тях, или — такъв е, изглежда, проектът на генерал Фош — ще хвърлим последните си сили в атака по всички фронтове и ще вземем сериозни залози, преди американците да се раздвижат. Ето защо аз съм готов да кажа: истинският мир, трайният мир е още далеч, но примирието е вероятно доста близко.

Той трябваше да прекъсне думите си, защото Антоан получи такъв пристъп на кашлица, че този път беше трудно да се престори, че не го е забелязал.

— Извинявайте, драги… Изморих ви с моето дрънкане… Хайде да си вървим.

Той направи знак на келнера, измъкна от джоба на панталона си по маниера на американските войници шепа смачкани банкноти и небрежно уреди сметката.

 

 

Улица Роял беше тъмна. Колата със загасени фарове чакаше до тротоара.

Рюмел вдигна глава.

— Небето е ясно. Те биха могли да дойдат тази нощ… Ще се върна в министерството, за да видя дали има нещо ново. Но най-напред ще ви оставя в къщи.

Преди да се качи в колата, където Антоан беше вече седнал, Рюмел купи няколко вечерни вестника от една продавачка.

— Пропагандни глупости — прошепна Антоан.

Дипломатът не отговори веднага. Той най-напред предпазливо дръпна стъклото, което ги отделяше от шофьора.

— Разбира се, че са пропагандни глупости — отвърна той чак тогава, като се обърна почти предизвикателно към Антоан. — Как не разбирате, че редовното снабдяване с успокоителни новини, е също така съществено за страната, както и снабдяването с храна или муниции?

— Вярно е, че трябва да се грижите и за душите на хората — подметна иронично Антоан.

Рюмел приятелски го потупа по коляното.

— Хайде, хайде, Тибо, бъдете сериозен. Ами помислете си сам! Какво може да направи едно правителство, което води война. Да направлява събитията ли? Знаете добре, че това е невъзможно. Да направлява общественото мнение? Това — да, може; то дори е единственото нещо, което всъщност може да направи!… И ето, това и вършим. Нашата главна работа е… как да се изразя? — подреденото предаване на фактите… Наистина е нужно непрекъснато да се подхранва вярата на нацията в крайната победа… Трябва ежедневно да се поддържа доверието, което тя право или криво има в способностите на своите водачи, военни или граждански…

— И всички средства са добри за тази цел, така ли?

— Разбира се.

— И организираната лъжа.

— Откровено казано, нима вие вярвате, че е възможно да се пише — какво да речем, — че при нашите въздушни бомбардировки над Щутгарт и Карлсруе е имало много повече „невинни жертви“ между гражданското население, отколкото са избили в Париж гранатите на „Дебелата Берта“?… Или пък че действията на шабските подводници, които ние представихме като престъпление спрямо човечеството, бяха за централните сили необходима операция, единствената възможност, която им оставаше, да сломят нашите сили след неуспехите си през 1916 година?… Или пък че прочутото торпилиране на „Лузитания“ беше в края на краищата един съвършено оправдан акт на репресалии, един твърде слаб отговор на безпощадната блокада, която вече е убила в Германия и Австрия десет-двадесет хиляди пъти повече жени и деца, отколкото е имало на самата „Лузитания“?… Не, не, истината рядко може да се каже. Необходимо е врагът винаги да е виновен и каузата на съюзниците да бъде винаги справедлива! Необходимо е…

— … да се лъже!

— Да, дори и само за да се скрие от тези, които се бият, това, което се крои в тила!… Да се скрият от тези, които са в тила, страхотните неща, които стават на фронта!… Необходимо е да се премълчава, както пред едните, така и пред другите, онова, което се върши зад кулисите, в дипломатическите канцеларии, онова, което става в противниковия лагер, в неутралните страни. Да, да, драги мой. И затова най-голямата част от нашата дейност — искам да кажа, дейността на гражданската администрация — се състои в това… не само да лъже, както вие казвате, но и да лъже добре! А то невинаги е лесно, вярвайте ми! Това изисква дълга опитност, находчивост, неизчерпаема изобретателност. За тази работа е необходим един вид гений… И мога да ви уверя, че бъдещето ще ни даде право. От четири години ние във Франция извършихме чудеса в областта на полезната лъжа!

След като бе минала бавно по булевард Сен-Жермен и по едва осветената улица Дьо л’Юниверсите, колата спря пред вратата на Антоан. Двамата мъже слязоха.

— Чакайте — продължи Рюмел, — спомням си седмицата на офанзивата на Нивел през април седемнадесета… — В гласа му внезапно прозвуча трескава възбуда. Той хвана Антоан под ръка, за да го отведе по-далеч от шофьора.

— Вие не можете да си представите какво беше за нас, които следяхме всичко час след час, които виждахме как се трупат грешка след грешка, които можехме всяка вечер да пресметнем общия брой на загубите! Тридесет и четири хиляди убити и над осемдесет хиляди ранени за четири-пет дни!… Ами бунтовете в тези разсипани полкове!… И все пак не беше въпрос нито да даваме верни сведения, нито да бъдем справедливи. Трябваше на всяка цена да смажем безмилостно въстаналите войски, преди бунтът да се разпростре по цялата армия. Това беше въпрос на живот или смърт за страната ни. Трябваше на всяка цена да поддържаме командуващите генерали, да замажем грешките им, да спасим престижа им. И по-лошо дори: трябваше напълно съзнателно упорито да поддържаме грешката, да продължим офанзивата, да хвърлим нови дивизии в мелницата и да пожертвуваме още двадесет или двадесет и пет хиляди войници при Шмен-де-Дам, при Лафо…

— Но защо?

— За да постигнем поне някакъв малък успех, съвсем малък успех, върху който да можем да залепим спасителната лъжа! И така да възвърнем вярата, която всички бяха почнали да губят… Най-после ни провървя с щастливата ненадейна атака при Краон. Направихме от нея бляскава победа. И това ни спаси… Десет дни след това правителството смени командуващите генерали и назначи генерал Петен…

Изнемощял, неспособен да остане по-дълго прав, Антоан се бе облегнал на стената. Придържайки го, Рюмел го заведе до пътната врата.

— Да — продължаваше той, — това ни спаси. Но кълна ви се, че по-скоро бих дал година от живота си, отколкото да преживея отново онези четири-пет седмици! — Той изглеждаше искрен. — Оставям ви. Толкова бях щастлив да ви видя пак…

Антоан прекрачваше прага, когато Рюмел му извика:

— Лекувайте се сериозно, драги мой! Лекарите са вечно едни и същи: когато се отнася до тяхното собствено здраве, и най-добросъвестните проявяват небрежност!…

 

 

Жиз бе подредила стаята. Капаците бяха затворени, завесите спуснати, калъфките свалени от столовете, леглото приготвено. На нощната масичка беше поставена кана със студена вода и чаша. Тези грижи развълнуваха Антоан тъй силно, че той си каза: „Сигурно съм по-уморен, отколкото си мисля.“

Първата му работа бе да си направи кислородна инжекция. След това той се отпусна в едно кресло и остана така неподвижен десетина минути с изправено тяло, облегнал тил на гърба на стола.

Мислеше за Рюмел с внезапна буйна ненавист, ненавист, която без съмнение беше неоснователна и от която сам бе изненадан: „Хората, които участвуват във войната… Хората, които са в тила… Между нас и тях не може никога да има помирение!“

Задушаването малко по малко преминаваше. Той стана, за да премери температурата си. Тридесет и осем и една десета… Не беше прекалено висока след подобен ден…

След това Антоан си направи една хубава инхалация, преди да си легне.

„Не — каза си той, заравяйки яростно глава във възглавницата, — никакво разбирателство не е възможно между нас! В деня на демобилизацията тези, които не са участвували във войната, трябва да се скрият, да изчезнат. Утрешна Франция, утрешна Европа ще принадлежат по право на бившите бойци. Никъде тези, които са воювали, няма да приемат да сътрудничат с онези, които са били в тила!“

Тъмнината му тежеше, но той се въздържа да запали лампата. Спалнята му беше бившата спалня на господин Тибо, където старецът се бе толкова борил и толкова страдал преди да умре. Антоан си припомняше и най-малките подробности: последната баня, Жак, инжекцията, която окончателно тури край на болките му, всичките етапи на агонията. Това беше спалнята на баща му и неговите широко отворени в мрака очи сякаш виждаха голямото махагоново легло, тапицирания молитвен стол, претрупания с лекарства скрин.