Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (161)

II

В тишината се чу щракане и калугерката-вратарка открехна малкото прозорче. Антоан зърна ръкав от син плат и една ръка с изсъхнала като пергамент кожа, на която блестеше златна халка.

— Направо — пошепна невидимата уста. — През коридора, в двора.

От вестибюла се минаваше в пуст коридор, настлан с лъскави плочки, който водеше в безмълвните глъбини на приюта. Вляво, събрани като за жива картина, две стари жени, клекнали на първите стъпала на стълбището, загърнали рамене в черни плетени шалове, бъбреха със снишен глас, наведени.

Дворът, три четвърти от който беше огрян от слънцето, изглеждаше съвършено пуст. В дъното имаше параклис. Едното крило на вратата бе отворено, изрязвайки тъмен правоъгълник във фасадата. Отвътре се носеха звуци на хармониум. Службата бе започнала. Антоан се приближи. Втренчвайки поглед в мрака на параклиса, той забеляза малките пламъчета по свещниците. Покритият с плочки под беше по-нисък от равнището на двора; трябваше да слезе две стъпала. Антоан се промъкна между служителите от погребалното бюро, които запречваха входа. Малката църквица беше пълна с хора. Беше хладно като в гробница. Опирайки се с ръка на каменния съд за светена вода, Антоан с усилие се надигна на пръсти. Ковчегът, полупокрит с черно платно, бе поставен пред престола и в четирите му ъгъла гореше, по една свещ. Пред скромния ковчег стоеше със скръстени ръце едно джудже с очила и бели коси, а до него бе коленичила милосърдна сестра, чийто син воал скриваше лицето й. Тя обърна глава и Антоан разпозна профила на Жиз. „Без роднини, без приятели… Никой освен този глупак Шал… — помисли си той. — Добре направих, че дойдох… Жени я няма… Нито госпожа дьо Фонтанен, нито Даниел. Ще кажа на Жиз да не им съобщава, че съм в Париж; тогава няма да бъде нужно да ходя в Мезон-Лафит.“

Той разгледа още веднъж присъствуващите, за да се увери, че няма познато лице по няколкото редици, пейки, където се бяха струпали стари жени с шалове, и няколко калугерки с широки колосани забрадки.

„Сигурно няма да издържа прав до края. Освен това вътре е почти студено…“

Той тъкмо се готвеше да излезе, когато пейките започнаха да скърцат — присъствуващите ставаха, за да коленичат. Свещеникът, който служеше, се обърна с вдигнати ръце към богомолците. Антоан позна високата фигура и плешивото чело на абат Векар.

Той се изкачи по стъпалата и се озова на двора. Съгледа една пейка на слънце и седна на нея. Чувствуваше болка между плешките. Обаче дългото пътуване с влака не го бе уморило много. Бе успял дори да се излегне за известно време през нощта. Но пътят от гарата до Поан-дю-Жур с едно старо такси по неравните павета на кейовете го бе съсипал.

„Детски ковчег — помисли си той. — Колко е малка!“ И сега я виждаше как ситни из апартамента на улица Дьо л’Юниверсите или пък в стаята й, кацнала с гръб към светлината на ръба на стола пред инкрустираното си бюро — нейния „семеен мебел“, както казваше тя, единствения спомен, който бе донесла със себе си, когато бе дошла да поеме домакинството в дома на господин Тибо. Там тя заключваше парите за месеца в едно чекмедже „със секрет“; там пазеше всичките си реликви, там събираше ценностите си. Там нареждаше лекарството за кашлица и фактурите, хартията си за писма и кутийката с ванилия, малки моливчета, хвърлени от господин Тибо, проспекти и кухненски рецепти, конци, игли и копчета; отрова за мишки, лейкопласт, торбички с перуника и арника, всичките стари ключове от къщата, молитвениците си, снимките, краставичния си крем, който омекотяваше кожата на ръцете и чиято блудкава миризма, смесена с дъха на ванилия и на перуника, се разнасяше чак до вестибюла, щом отвореше бюрото си.

Дълги години, когато Антоан и Жак бяха деца, това бюро ги привличаше като магическо съкровище. По-късно Жак и Жиз го бяха кръстили „селската бакалница“, защото беше като онези малки селски магазинчета, където човек може да намери всичко.

Шум от стъпки го накара да вдигне глава. Облечените в черно хора бяха отворили и другото крило на вратата и слагаха венци по земята. Антоан стана.

Службата свършваше. Две калугерки с престилки от грубо платно минаха с наведени очи, теглейки голям кош с колела, пълен със зеленчук, и побързаха да изчезнат в една от постройките, които ограждаха двора. Завесите на прозорците на първия етаж се повдигнаха и немощни старици по камизоли застанаха зад стъклата. Здравите пансионери започнаха да излизат от черквата и — куцук-куцук — се наредиха от двете страни на портала. Хармониумът беше замлъкнал. Един сребърен кръст и един стихар изплуваха от сянката. Ковчегът се появи, носен от двама души. Момченца от хора вървяха след него, след тях идваше един стар свещеник и най-накрая абат Векар.

На свой ред Жиз се изкачи по стъпалата и излезе на светлината. Господин Шал беше зад нея. Носачите се бяха спрели, за да могат служителите от погребалното бюро да поставят отново венците върху ковчега. Очите на Жиз бяха пълни със сълзи и обърнати към мъртвата. На съсредоточеното й лице Антоан забеляза израз на зрелост, която го изненада. Когато мислеше за нея, винаги виждаше пред себе си петнадесетгодишното момиченце.

„Не ме е видяла… Тя дори и не подозира, че съм тук — каза си той, чувствувайки малко стеснение, че може да я разглежда спокойно, без тя да го вижда. Забравил беше, че тенът на лицето й е доста тъмен. — Белият ръб на воала прави кожата й да изглежда по-тъмна…“

Господин Шал, с черни ръкавици, държеше в ръка шапка със старинна форма; протягаше врат и въртеше ту надясно, ту наляво малката си птича глава. Внезапно той забеляза Антоан и веднага сложи ръка върху устата си, сякаш за да задуши внезапен вик. Жиз обърна очи и също спря поглед върху него. Тя го изгледа за миг, сякаш не бе го познала изведнъж; после изтича при него и се разрида. Той я държеше несръчно в прегръдките си. Видя, че носачите тръгват отново и нежно я отдръпна настрани.

— Ела до мен — прошепна тя. — Не ме оставяй.

Тя тръгна към ковчега и той я последва. Господин Шал с изплашено лице ги гледаше как се приближават.

— А, вие ли сте? — пошепна той като насън, когато Антоан му протегна ръка.

— Далеч ли са гробищата? — запита Антоан.

— Нашата гробница е в Льовалоа… Има коли — отговори тя тихо.

Шествието бавно премина през двора.

Една погребална кола с два коня чакаше на улицата. Хора от квартала и хлапаци се бяха наредили по тротоара. Във високата стара кола имаше триместно купе, което приличаше на кош върху гърба на слон. До него се стигаше по няколко стъпала. Трите места бяха запазени за Жиз, за господин Шал и за церемониалмайстора; но той, отстъпвайки тази привилегия на Антоан, се изкачи на капрата и седна до коларя с двурога шапка. Колата се раздвижи и тръгна ходом, като се клатушкаше по паважа на предградието. Двамата свещеници ги следваха в траурно ландо.

За да се изкачи в купето, Антоан трябваше да направи голямо усилие, което раздразни бронхите му. Едва седнал, той се разтърси от пристъп на упорита кашлица и трябваше да остане известно време с наведена глава, притиснал с кърпа устата си.

Жиз беше седнала между двамата мъже. Тя почака да премине кашлицата и после докосна ръката на Антоан.

— Много е мило от твоя страна, че дойде. Толкова малко очаквах това!…

— А човек трябва всичко да очаква в днешни времена — въздъхна дълбокомислено господин Шал. Той се бе навел, за да види как Антоан кашля, и продължаваше да го разглежда над очилата си. — Извинявайте. Преди малко едва ви познах. Просто смайващо, нали, госпожица Жиз? — добави той, поклащайки глава.

Антоан не можа да си наложи да не изпита едно неприятно чувство. Но все пак отвърна любезно:

— О, да… Доста съм отслабнал… Иперит…

Жиз се обърна, изплашена внезапно от този глух глас. В първия миг, когато го видя на двора, тя бе поразена от вида му, но почти не го бе разгледала. Нищо чудно впрочем, че и се струваше изменен след петгодишно отсъствие, и при това в униформа. Мина й през ума, че е може би по-сериозно засегнат, отколкото тя е мислила. Той не й бе писал никакви подробности за болестта си. Тя знаеше само, че се лекува в Южна Франция и че е „на път да оздравее“, както съобщаваше Антоан в писмата си…

— Иперит? — повтори господин Шал със самодоволния вид на познавач. — Точно така. Газ от Ипр, нарича се също „горчица“… Откритие на модерната наука… — Той продължаваше да разглежда Антоан с любопитство. — И този газ, значи, ви е поизтънил… Но ви е дал и орден за храброст. И то с две палми, доколкото ми е известно… Славно нещо!

Жиз хвърли поглед към мундира на Антоан. В писмата си той не бе споменал нито дума за тези ордени.

— А твоите лекари? — осмели се да попита тя. — Какво казват те? Имат ли намерение да те държат още дълго в клиниката?

— Подобрението върви бавно — призна Антоан и се усмихна принудено.

Поиска да добави нещо, но вдъхна дълбоко и замълча; конете тръгнаха в тръс и от друсането дъхът му секна.

— Ние продаваме всичко необходимо, и маски също, разбира се, в нашето бюро за изобретения — изрече на един дъх господин Шал, като се захили приветливо.

Жиз поиска да каже нещо любезно:

— Върви ли търговията, господин Шал? Доволен ли сте?

— Върви ами, върви… Като всичко в днешно време, госпожице Жиз! Трябва да се нагажда човек. Мобилизираха ми всичките изобретатели, разбирате ли, а на фронта, дявол да го вземе, те не вършат нищо полезно… От време на време на някой от тях му хрумва някоя идея. Например нашата „Съюзническа игра на гъска“, с парчета и фигурки, която току-що пуснахме… портативна… С винетки, взети от войната — от Марна, Епарж, Дуомон… Много я ценят в окопите… Трябва да се приспособяваме, госпожице Жиз…

„Ти във всеки случай никак не си се променил…“ — помисли си Антоан.

За да отиде от Поан-дю-Жур в Льовалоа, погребалната кола мина по външните булеварди. Неделният ден обещаваше да бъде ясен и хубав. Слънцето грееше вече топло. Войниците скитаха по укрепленията. Около Порт Дофин парижанки в светли рокли отиваха към Булонската гора, водейки деца, кучета; покрай тротоарите бяха спрели зарзаватчийски колички, пълни с цветя. Както някога.

— От какво… се помина… госпожицата? — запита Антоан с прекъсван от друсането глас.

Жиз отзивчиво се обърна към него:

— От какво ли? Горката леля… Тя беше разсипана, както се казва. Стомах, бъбреци, сърце. От седмици насам не смилаше нищо. Последната нощ сърцето й внезапно отказа да работи. — Тя помълча няколко секунди. — Не можеш да си представиш колко се бе изменила по характер, откакто постъпи в приюта… Интересуваше се само за себе си… За режима си, за благосъстоянието си, за спестяванията си… Тиранизираше прислужниците, калугерките… О, да! Оплакваше се от всичко. Вярваше, че я преследват. Стигна дотам дори да обвини една съседка, че я била ограбила — цяла история стана… По цели дни не пиеше нищо, убедена, че сестрите искат да я отровят!…

Жиз отново прекъсна разказа си и настъпи мълчание. Тя не можеше да разбере мълчаливостта на Антоан, обясняваше си я като укор. Защото през последните дни тя чувствуваше угризение на съвестта — постоянно се питаше дали наистина е направила за леля си всичко, което беше длъжна да направи.

„Тя ме е отгледала от малка — казваше си Жиз, — а аз, щом имах възможност да се отделя от нея, веднага я напуснах. И от дъжд на вятър ходех да я посещавам в приюта…“

— Толкова сме заети в нашата болница в Мезон — поде тя, повишавайки малко глас сякаш за да се оправдае. — Толкова трудно ми беше да идвам. И особено през последните месеци никак почти не съм я виждала. И после миналия месец игуменката ми писа и аз пристигнах веднага. Никога няма да забравя това… Горката леля… Намерих я в дъното на стаята й; подреждаше си роклите, седнала на един сандък по риза и пола, с улисан вид, в лъскавото си бяло памучно боне върху плитките, с един крак обут, а другият бос. Вече приличаше на скелет. Челото й изпъкнало, бузите хлътнали, вратът измършавял… Но краката й бяха учудващо млади, дори свежи — същински крака на момиченце… Не ме запита нищо, нито за мен, нито за никого. Започна да се оплаква от съседките, от сестрите. След това отиде да отвори бюрото си, нали го помниш? Искаше да ми покаже чекмеджето, дето криеше спестяванията си, „за да има с какво да се плати опелото“. След това започна да говори за погребението си: „Няма да ме видиш вече. Когато дойдеш пак, аз ще съм умряла…“ После ми каза: „Но не се страхувай, ще кажа на игуменката да ти изпрати подаръка за Нова година.“ Опитах се да се пошегувам: „Моля ти се, лельо, от колко години все разправяш, че ще умреш!“ Тя се разсърди: „Искам да умра! Омръзна ми да живея! — После погледна крака си. — Виж колко ми е хубавичко крачето. А ти винаги си имала момчешки крачища!“ Когато си тръгвах, поисках да я целуна, но тя започна да се дърпа: „Не ме целувай. Мириша на лошо, мириша на старо…“ И тогава заговори за теб. Бях до вратата, а тя ме повика: „Знаеш ли, загубих шест зъба! Паднаха сами, ей така, като репички! — И се разсмя весело с тънкото си гласче, нали знаеш? — Шест зъба! Кажи го на Антоан… И нека побърза, ако иска да ме види още веднъж!“

Антоан слушаше не без вълнение. Сега той изпитваше някакво любопитство към подобни истории за болести и смърт. От друга страна, понеже Жиз бъбреше, той можеше да не говори.

— И това последното ти посещение при нея ли беше?

— Не. Преди десетина дни отново идвах. Писаха ми, че са й дали последно причастие. Стаята беше тъмна. Вече не понасяше дневната светлина… Сестра Марта ме заведе до леглото. Леля се беше сгушила под пуха, такава една мъничка… Сестрата опита да я изтръгне от вцепенението й: „Вашето момиченце Жиз е дошло!“ Най-после пухът се размърда. Не знам дали разбра, дали ме позна. Но каза съвсем ясно: „Дълго е!“ И един миг след това добави: „Какви новини има от войната?“ Казах й разни неща, но тя не отговаряше, като че ли не разбираше. Прекъсна ме няколко пъти: „Е, какво ново?“ Когато исках да я целуна по челото, тя ме отблъсна: „Не искам да ми се разваля прическата!“ Горката леля… „Не искам да ми се разваля прическата“, това беше последната фраза, която чух от нея.

Господин Шал избърса очи с кърпичката си. После я сгъна по гънките и измърмори през зъби с неодобрителен тон:

— Не е трябвало… Не е трябвало да й развалят прическата!

Жиз бързо наведе глава и неволна усмивка, млада и лукава, мина като светкавица по лицето й. Антоан зърна тази усмивка и изведнъж отново почувствува Жиз твърде близка; изпита желание да я нарича „негърче“ и да я закача като някога.

Колата премина през Порт Шампере и се спря, за да се изпълнят някои формалности. На площада бяха спрели моторизирани противовъздушни оръдия, бронирани коли с картечници и прожектори, покрити с камуфлажни платнища и пазени от часовой.

Когато шествието продължи пътя си и навлезе в многолюдните улици на Льовалоа, господин Шал въздъхна дълбоко.

— О… Все пак добрата госпожица беше щастлива в приюта за старци! Точно това търся и аз, господин Антоан — приют за мъже, но при добри условия… Тогава човек би бил спокоен… Няма да трябва да се занимава с това, което става… — Той свали пенснето си, за да го избърше. Без очила мигащите му очи имаха състрадателен и благ израз. — Ще им предоставя рентата, която имам от господин баща ви — поде той, — и ще имам къде да се подслоня до края на живота си… Ще мога да спя сутрин, ще мога да мисля за моите работи… Посетих един приют в Лани. За днешно време прекалено много е на изток. Може ли човек да бъде сигурен с тези шваби? И после техните изби… ами това съвсем не са истински изби. В днешно време трябва човек да има истинска изба… — Той произнасяше думите „в днешно време“ с плах глас и сякаш за да отблъсне някакви злокобни предзнаменования, вдигаше напред ръцете си в черни ръкавици; ръкавиците му бяха от велурена кожа, изтървани, прекалено дълги и така вкоравени, че краищата на пръстите се извиваха като отвратителни остри нокти.

Антоан и Жиз мълчаха. Вече нямаха желание да се усмихват.

— Нищо не е сигурно, човек вече никъде не е сигурен — подхвана жаловито човечето. — Спокоен си само по време на нощна тревога, стига да имаш истинска изба… Там е сигурно… На номер деветнадесет, точно срещу нас, имам на разположение изба, ама истинска изба… — Той замълча за миг, защото Антоан се закашля. После побърза да заключи: — В днешно време, когато човек нощем е в изба, разбирате ли, господин Антоан, това все пак е най-доброто!

Конете бяха тръгнали ходом покрай дълга стена.

— Трябва да е тук — каза Жиз.

— А след това къде ще отидеш? — попита Антоан.

Той силно притискаше рамене до облегалото на таратайката, за да намали друсането, което му причиняваше болки в ребрата.

— Ами на улица Дьо л’Юниверсите, в твоя апартамент… Там спя от завчера… Колата трябва да ме закара дотам, това влиза в цената.

— По-добре ще бъде да намерим едно хубаво такси — рече той, усмихвайки се. Откакто се бе покатерил в този кош, той се измъчваше толкова от това, че трябваше да остане там, колкото и от мисълта, че не трябва да слезе. Затова твърдо беше решил да потърси друго превозно средство за връщане.

Жиз го погледна изненадана и не поиска никакви обяснения.

Впрочем колата вече бе преминала през вратата на гробищата.