Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (157)

LXXXIII

Камбанарията на „Хайлиггайсткирхе“ удари полунощ. Една кола за зеленчук премина бавно пустите улици на южното предградие и излезе на широкия път за Еш.

Под дебелото чергило, затегнато от всички страни, бе съвършено тъмно. Платнер и Капел, седнали отзад, говореха тихо, сложили ръка пред уста. Капел пушеше. Виждаше се как от време на време се мести огънчето на цигарата му.

Жак се бе мушнал съвсем в дъното на колата. Заклещен между два вързопа позиви, превил рамене, стиснал колене между сключените си ръце, сгънат на две в тъмнината, той се мъчеше да надвие възбуждението си, да остане неподвижен и със затворени очи.

До него достигаше задушеният глас на Платнер.

— Сега, драги Капел, да помислим малко за себе си. Самолет в този час… Дали ще можем спокойно да тръгвам обратно и тримата с нашата количка, без да бъдем обезпокоявани, без да ни попитат какво сме правили там? Какво мислиш ти? — добави той, като се наведе към дъното на колата.

Жак не отговори. Той мислеше за приземяването… Какво ще стане после с хората, които ще живеят след него…

— Още повече — продължи разбъбрилият се Платнер, — че дори ако скрием колата в храстите… Или пък ще трябва да отпратим Андреев и колата преди пристигането на самолета, веднага след като разтоварим, за да може той да излезе на главния път още по тъмно.

Жак се вижда вече в самолета… Навежда се от кабинката… Белите листчета се въртят в пространството. Поля, гори, струпани войски… Хиляди позиви се пръскат из полето… Куршуми затрещяват по самолета. Менестрел се обръща. Жак вижда окървавеното му лице, усмивката му сякаш казва: „Виждаш ли, ние им носим мир, а те ни обстрелват!“ Ударен в крилото, самолетът планира и слиза надолу… Дали вестниците ще пишат затова? Не, печатът се цензурира. Антоан няма да научи. Антоан никога няма да узнае.

— Ами ние двамата? — пита Капел.

— Ние ли? Щом натоварим самолета, ще си обираме крушите единият насам, другият нататък, както можем.

— All right! — отвръща Капел.

Сигурно се движат по равно, защото кобилата тича в тръс. Каручката, високо и леко натоварена, се люлее на ресорите си и това монотонно люлеене в нощта предразполага към мълчание, към сън. Къпел угасява цигарата си и протяга крака върху вързопите.

— Лека нощ.

След малко Платнер изръмжава:

— Андреев е идиот. Ако препускаме така, ще пристигнем много рано, не смяташ ли?

Капел не отговаря нищо. Платнер се обръща към Жак:

— Колкото по-рано пристигнем, толкова повече рискуваме да ни забележат… Ти как мислиш? Да не спиш?

Жак не го чу. Той стои прав посред една зала. Облечен е в затворническа рубашка, каквато носеше в изправителния дом. Пред него в полукръг седят офицерите от военния съд. С високо вдигната глава той говори, като натъртва всяка сричка: „Знам какво ме очаква. Но използувам последното право, което ми остава — преди да ме екзекутирате, вие ще ме изслушате!“ Това е голямата средновековна зала на една съдебна палата, чийто таван е разделен на цветни квадрати и украсен със злато. Генералът, който председателствува, е седнал посред залата на висок стол. Това е господин Фем, директорът на изправителния дом в Круй. Сигурно е доброволец и е станал генерал… Останал си е все същият млад и рус, със закръглени бузи, гладко обръснат и напудрен, с бляскави очила, които крият погледа му. Той кокетно носи своя черен мундир с галони, гарниран с астраган. По-ниско от него, зад малка маса, седят един до друг двама стари инвалиди, чиито гърди са окичени с медали. Те пишат непрекъснато; дървените им протези се подават изпод масата. „Не желая да се оправдавам! Човек няма защо да се оправдава, когато е действувал според убежденията си. Но тези, които са тук, трябва да чуят истината от устата на човек, който ще умре…“ Той стиска с ръка полукръглата преграда, вградена в пода. Тези, които са тук… Той чувствува, че зад него има наредени пейки, докъдето стига окото, пейки като в колодрум, отрупани със зрители. Жени също е дошла. Тя е седнала сама на края на една пейка, бледа, разсеяна, с морава престилка и детска количка до себе си. Но той нарочно не обръща глава. Не говори за нея; нито това странно смълчано общество, чието внимание тежи като бреме върху тила му. Говори само за редицата офицери, които са вперили очи в него. Говори единствено за господин Фем, който толкова го беше унижавал някога. Той се е втренчил с жар в това безстрастно лице и нито за миг не може да откъсне погледа си от него. Но дали очите му са отворени? Блясъкът на очилата, сянката на кепето не позволяват да се види добре. Жак така добре си спомня злобните пламъчета в дъното на малките му сиви очи! Не, по застиналите черти наистина изглежда, че генералът упорито държи очите си затворени. Колко сам се чувствува той пред директора! Сам на света, сам с кучето си, куцото рунтаво куче, което бе намерил между доковете в Хамбург… Ако Антоан дойде, той сигурно ще накара господин Фем да отвори очи. Колко сам се чувствува! Сам срещу всички! Генерал, офицери, инвалиди, тази безименна тълпа, самата Жени дори, виждат в него обвиняем, който трябва да дава сметка. Подигравка! Той е по-велик, по-чист от всички онези, които си присвояват правото да го съдят! Срещу цялото общество се опълчва той… „Има по-висш закон от вашия — законът на съвестта. Моята съвест говори по-високо от всичките ви кодекси… Аз трябваше да избирам между нелепата саможертва на вашите бойни полета и саможертвата на бунта, на освобождаването на тези, които вие сте измамили. И аз направих своя избор! Съгласих се да умра! Но не на ваша служба! Умирам, защото това е единственият начин, който сте ми оставили, за да се боря докрай за единственото нещо, което все още има значение за мен, въпреки вашите усилия да разпалвате омраза: братството между хората!“

В края на всяка фраза малката преграда, закрепена за пода, потреперва под удара на сгърчения му юмрук.

„Аз направих своя избор! Знам какво ме очаква!“ Внезапната картина на взвод войници, които се прицелват в него, го накарва да изтръпне. В първата редица той разпознава Пажес и Жюлмен. Вдига глава и отново се озовава в залата. Представата за взвода е така точна, че сгърченото му лице още продължава да се свива в гримаса; но той успява да превърне тази гримаса във високомерна усмивка. Гледа офицерите един след друг. Гледа господин Фем; гледа го втренчено, както правеше някога, когато се опитваше, изпълнен едновременно с тревога и предизвикателство, да отгатне какво се крие под мълчанието на директора. „Знам какво ме очаква! — процежда той с хаплив глас. — Но знаете ли вие какво очаква вас? Мислите, че сте по-силни? Днес, да, така е! Само по даден от вас знак вие можете с няколко куршума да ме накарате да млъкна и се гордеете с това. Но дори и да ме премахнете, вие няма да спрете хода на събитията. Това, което аз възвестявам, ще ме надживее! Утре моите думи ще дадат плодове, каквито вие не подозирате. И дори моят зов да не намери отзвук, народите, които вие сте удавили в кръв, скоро ще разберат и ще се осъзнаят! След моята смърт вие ще видите хиляди хора, които като мен ще се вдигнат срещу властта ви, черпейки сила от съвестта си и от чувството за солидарност! Пред вас и вашия изтъркан ред се изправя една човешка действителност, една духовна сила и спрямо нея и най-жестоките ви средства за потисничество са безсилни! Напредъкът, бъдещето на човечеството работят безпогрешно срещу вас! Международният социализъм е в настъпление! Възможно е да се е заблудил този път. И вие настървено използувате неговата погрешна стъпка. Да, успяхте да прокарате вашата мобилизация. Но не си правете илюзии върху тази жалка победа! Няма да промените във ваша полза хода на събитията. Интернационализмът неизбежно ще възтържествува, ще възтържествува по цялата земя! Няма да успеете да препречите пътя му с моя труп!“ Очите му се впиват в лицето на господин Фем — лице на слепец, восъчна маска. Блуждаеща усмивка на буда, непроницаемо безразлична… Жак трепери от гняв. На всяка цена трябва да влезе в допир с този човек, който е негов враг! Поне веднъж да го накара да отвори очи! Жак крещи неистово:

— Господин директоре, погледнете ме!

— Какво има, какво казваш? Викаш ли ме? — попита Платнер.

Клепачите на генерала се повдигат. Бездушен поглед, погледа, който умиращият в болницата вижда в очите на професионалния болногледач, за когото агонизиращият болен е вече само труп… И изведнъж жестока мисъл мина през ума на Жак: „Той ще заповяда да убият също и кучето ми. Артюр, пазачът, ще го убие, защото той е негов ординарец…“

— Какво казваш? — повтори Платнер.

Понеже Жак не отговори, той протегна ръка в тъмнината и докосна крака му. Жак отвори очи. Най-напред обаче видя само свода на чергилото — това беше таванът на съда, таванът на позлатени квадрати. Най-после той се възвърна към действителността: Платнер, вързопите с позиви, колата…

— Викаше ли ме? — повтори Платнер.

— Не.

— Трябва да не сме далеч от Лауфен — забеляза книжарят след кратко мълчание. После, отказвайки се да разприказва Жак, замълча.

Излегнат на пода в колата, Капел бе заспал спокойно като дете.

От време на време Платнер се изправяше и се мъчеше да погледне навън през брезента. След малко той съобщи полугласно:

— Лауфен.

Колата премина ходом пустото градче. Беше вече два часът.

Изтекоха още двадесетина минути. После кобилата се спря.

Капел подскочи.

— Какво? Какво става?

— Ш-шт.

Колата току-що бе преминала Рьошенц. Сега трябваше да излязат от долината — на края на селото шосето се превръщаше в стръмен коларски път, осеян с изсъхнали локви. Андреев слезе от капрата. Угаси фенерите и хвана кобилата за юздата. Каручката тръгна отново. Тя се друсаше, ресорите и дървените й дъги стенеха. Жак, Платнер и Капел се мъчеха да задържат товара, който се плъзгаше от единия край на сандъка до другия. Друсането и скърцането на колата възкресиха в паметта за Жак някакъв ритъм, някаква музикална фраза, нежна и тъжна, която той отначало не можеше да разпознае… Шопеновият етюд! Жени… Къщата в Мезон-Лафнт… Салонът на авеню Дьо л’Обсерватоар… Онази вечер — тъй близка и тъй далечна, — когато по негова молба Жени бе седнала на пианото…

След повече от половин час колата отново спря. Андреев дойде да откопчае ремъците на брезента.

— Пристигнахме.

Тримата мъже тихо скочиха от колата. Беше едва три часът. Макар и звездна, нощта беше още съвсем тъмна. На изток обаче небето почваше да бледнее.

Андреев завърза кобилата за едно малко дърво. Сега Платнер мълчеше; не изглеждаше тъй уверен, както в книжарницата. Вторачил поглед в тъмнината, той се мъчеше да се ориентира.

— Е, къде е твоето плато? — пошепна той.

— Ела! — каза Андреев.

Четиримата се изкачиха по един склон, обрасъл с храсти. На края на склона, там, където започваше платото, Андреев, който вървеше напред, се спря. Застана за миг задъхан, опря едната си ръка на рамото на Платнер, протегна другата в тъмнината и започна да обяснява:

— Оттук, както ще видиш след малко, няма вече дървета. Точно това е платото. Който го е избрал, право да ти кажа, разбира си от работата.

— Сега трябва бързо да разтоварим колата — посъветва ги Капел, — за да може Андреев да тръгне обратно.

— Хайде! — обади се Жак високо. Твърдостта на гласа му изненада и самия него.

И тримата слязоха обратно по склона. За няколко минути въпреки стръмнината, която отделяше платото от пътя, те успяха да пренесат чувалите и бидоните.

— Щом се развидели малко — каза Жак, като сложи на земята пакета с платната, — ще разпрострем чаршафите по платото на три-четири места около центъра, за да подготвим приземяването.

— А ти сега се измъквай с твоята бричка — изръмжа Платнер, обръщайки се към поляната.

Андреев остана няколко секунди неподвижен, обърнат към тримата мъже. После направи крачка към Жак. Изразът на лицето му не се виждаше, но Жак поривисто протегна ръце към него. Той беше толкова трогнат, че не можеше да произнесе нито дума. Изведнъж почувствува към този човек, когото нямаше да види вече, безкрайна нежност; полякът никога нямаше да отгатне тези чувства. Той грабна протегнатите ръце и навеждайки се, целуна Жак по рамото, без да каже нито дума.

Стъпките му отекнаха по склона. Главините изскърцаха — колата се обръщаше на място. След това тишина… Сигурно Андреев завързваше брезента или проверяваше каишите, преди да се качи на капрата… Най-после колата тръгна и скърцането на колелетата, стонът на ресорите, глухите удари на копитата по песъчливия път, отначало ясни, малко по малко заглъхнаха в нощта. Без да разменят нито дума, Платнер, Капел и Жак, застанали един до друг на ръба на склона, чакаха, вперили поглед в мрака към отдалечаващата се кола. Капел пръв се обърна към платото и безгрижно се тръшна на земята. Платнер седна до него.

Жак остана прав. Сега нямаше вече какво да се прави. Оставаше само да се чака настъпването на деня, пристигането на самолета. Наложеното му бездействие отново го хвърли в тревога. О, колко би желал да изживее сам последните си часове. За да се отдели от другарите си, той направи няколко крачки напред. „Дотук всичко върви добре… Сега само дано Менестрел… Ще го чуем отдалеч… Щом се развидели, чаршафите…“ В тъмнината трептеше свиренето на щурците. Измъчван от треска, препъвайки се от умора, той ходеше безцелно насам-нататък по платото, за да освежи на нощния въздух потното си лице. Препъваше се в неравната почва и се въртеше в кръг, за да не се отдалечи много от Платнер и Капел, чиито шепнещи гласове долавяше от време на време в тъмнината. Най-после, след като се бе разхождал слепешком известно време, той се отпусна на земята с подкосени крака и затвори очи.

Изведнъж през дебелата стена разпозна стъпките по плочите. Знаеше, че Жени ще намери начин да влезе в затвора, да си пробие още веднъж път до него. Той я чакаше, надяваше се, че тя ще дойде. И все пак не искаше да я види… Противеше се. Да затворят вратите! Да го оставят сам!… Много късно! Тя идваше. Видя през решетката на прозореца как тя се приближава, идвайки от дъното на дългия бял болничен коридор, как се плъзга към него, полускрита под траурния воал, който няма право да вдигне. Те са й забранили да сваля воала си… Жак я гледа, без да направи нито едно движение да я посрещне… Не иска да се приближи до нея, не търси вече допир с никого; той е от другата страна на решетките… А сега, без сам да знае как, притиска между дланите си малката руса глава, покрита с воал, която трепери. Под воала той различава сгърчените й черти. Тя тихо запитва: „Страхуваш ли се?“ — „Да… — Зъбите му тракат тъй силно, че той с мъка изрича думите. — Да, но никой освен теб няма да узнае това.“ С изненадан и спокоен глас, с пеещ глас, който не е всъщност нейният, тя пошепва: „Но все пак това е краят… забравата, покоят…“ — „Да, но ти не знаеш какво е това… Ти не можеш да разбереш…“ Зад гърба му някой е влязъл в килията. Той не смее да обърне глава и само свива рамене… Всичко се изличава. Вързали са му кърпа на очите. Тласкат го с юмруци. Той върви. Свеж въздух заледява потта на врата му. Краката му стъпват по тревата. Кърпата покрива очите му, но той ясно вижда, че преминава площад Плен-Пале, заграден от войски. Малко го интересуват войниците. Той вече не мисли за нищо и за никого. Привлича го само свежият въздух, който го обкръжава, сладостта на замиращата нощ и на раждащия се ден. Сълзи се стичат по бузите му. Той държи високо главата си и върви с вързани очи. Върви с твърди крачки, но спира от време на време, като разглобена кукла, защото вече не е господар на краката си и защото земята като че ли е цяла в дупки, в които той затъва. И това няма значение. Продължава да върви напред. Гласовете около него се сливат в непрекъснато и тихо бучене, което напомня песента на вятъра. Всяка крачка го приближава до целта му. Протегнал двете си ръце напред, той държи пред себе си като жертва нещо крехко, което трябва да носи, без да се препъва, докрай… Зад рамото му някой се хили. Менестрел?…

Жак бавно отвори очи. Над него звездите вече бледнееха на небосвода. Нощта преваляше, ставаше по-светла и се обагряше на изток, зад ридовете, чиято линия се изрязваше на младото, осеяно със злато небе.

Жак нямаше чувството, че се събужда — напълно бе забравил кошмара си. Кръвта му силно напираше в артериите. Умът му беше бистър, прочистен като въздух след дъжд. Часът да се действува наближаваше. Менестрел щеше да пристигне след малко. Всичко беше готово… В проясненото му съзнание мислите му се редуваха отчетливо и Шопеновата фраза отново се издигна с разтопяваща сладост като акомпанимент под сурдинка. Той измъкна бележника от джоба си и откъсна един лист: щеше да го даде после на Платнер. Без да вижда това, което пишеше, той надраска:

„Жени, единствена любов в живота ми, моята последна мисъл е за теб. Бих могъл да ти дам много години на нежност. Причиних ти само зло. Толкова бих искал да запазиш за мене образ…“

Тъп удар, веднага последван от втори, разтърси земята под него. Сепнат, Жак спря да пише. Бяха редица далечни експлозии, които той едновременно и чуваше, и усещаше с цялото си прилепнало до земята тяло. Внезапно разбра — оръдията!… Мушна бележника в джоба си и с един скок се изправи на крака. На края на платото, до самия склон, Платнер и Канел бяха вече станали. Жак изтича до тях.

— Оръдията! Оръдията в Елзас!

Те застанаха неподвижно един до друг, протегнали вратове, втренчили широко отворени очи. Да, войната бушуваше там и чакаше само първите светлини на зората, за да започне отново… В Базел гърмежите не се чуваха…

Изведнъж, докато сдържаха дъх и се ослушваха, съвсем различен шум, идващ от другата страна, ги накара да се обърнат и тримата едновременно. Те се спогледаха въпросително. Никой от тях още не смееше да назове с името му това едва доловимо бръмчене, което се усилваше с всеки изминат миг. Артилерийската стрелба продължаваше в далечината на равни промеждутъци, но те вече не я чуваха. Обърнати на юг, впиваха очи в бледото небе, което сега се изпълваше с бръмченето на невидимо насекомо…

Изведнъж всички заедно вдигнаха ръце — черна точка изскочи иззад ридовете над Хогервалд. Менестрел!

— Чаршафите! — извика Жак.

Всички грабнаха по един чаршаф и се спуснаха в различни посоки по платото. Жак имаше да измине най-дългото разстояние. Той тичаше, стиснал до гърди сгънатия чаршаф, като се препъваше в буците пръст по земята. Не мислеше вече за нищо друго, освен да достигне навреме до края на платото. Страхуваше се, че ще загуби няколко секунди, ако вдигне глава и погледне нагоре. Самолетът, чието бучене ставаше все по-оглушително, вече описваше кръгове като хищна птица, която се готви да връхлети върху му и да го отнесе.