Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (15)

VI

Една сутрин към девет часа портиерката потърси г-жа дьо Фонтанен. Долу „едно лице“ желаело да я види, но не искало нито да се качи в апартамента, нито да каже името си.

— Едно лице? Жена ли е?

— Момиче.

Г-жа дьо Фонтанен се дръпна назад. Сигурно някаква нова авантюра на Жером! Може би шантаж!

— Съвсем младо — добави портиерката. — Почти дете.

— Тогава ще сляза долу.

Действително едно дете се криеше в тъмната портиерска стая; то вдигна глава.

— Никол! — извика г-жа дьо Фонтанен, познавайки дъщерята на Ноеми Пти-Дютрьой. Никол понечи да се хвърли в прегръдките на леля си, но успя да потисне порива си. Лицето й бе разстроено и сиво. Тя не плачеше, но очите й бяха широко отворени и гъстите й вежди бяха вдигнати нагоре. Изглеждаше крайно възбудена, решена на нещо, но явно бе, че се владее напълно.

— Лельо, бих желала да говоря с тебе.

— Ела да се качим горе.

— Не, не искам горе.

— Защо?

— Не, не горе.

— Но защо? Аз съм сама. — Тя разбра, че Никол се колебае. — Даниел е в лицея, а Жени е на урок по пиано. Казвам ти, че съм съвсем сама до обед. Хайде, ела.

Никол я последва безмълвно. Г-жа дьо Фонтанен я покани в спалнята си.

— Какво им? — Тя не можа да прикрие подозренията си. — Кой те праща? Отде идваш?

Никол я гледаше, без да наведе очи, но започна да премигва.

— Избягах.

— О — каза г-жа дьо Фонтанен състрадателно, но все пак почувствува известно облекчение. — И идваш тук?

Никол вдигна рамена, сякаш искаше да каже: „Къде да отида? Нямам никого“.

— Седни, миличка. Чакай… Много уморена изглеждаш. Да не си гладна?

— Малко. — Никол се усмихна, сякаш за да се извини.

— Но защо не ми каза! — извика г-жа дьо Фонтанен и я заведе в трапезарията. Когато видя как момичето гълта намазаната с масло филия, тя измъкна от бюфета останалото от предния ден студено месо и няколко буркана сладко. Никол ядеше мълчаливо, засрамена, че е така гладна, но не можеше да прикрие апетита си. Бузите й поруменяха. Тя изпи една след друга две чаши кафе.

— Откога не си яла? — попита г-жа дьо Фонтанен, чието лице бе по-развълнувано от лицето на момичето. — Студено ли ти е?

— Не.

— О, да, ти трепериш.

Никол направи жест на досада. Ядосваше се на себе си, че не може да скрие слабостта си.

— Пътувах цяла нощ и затова ми е малко студено…

— Пътувала си? Но откъде идваш?

— От Брюксел.

— От Брюксел! Боже господи! Сама?

— Да — отсече момичето. Тонът му показваше, че твърдо е решило да каже нещо. Г-жа дьо Фонтанен хвана ръката му.

— Ти си замръзнала. Ела в моята спалня. Искаш ли да легнеш да поспиш? После ще ми обясниш всичко.

— Не, не, още сега искам да ти говоря, докато сме сами. Освен това не ми се спи, уверявам те. Нищо ми няма.

Беше в началото на април. Г-жа дьо Фонтанен запали огън, уви момичето в един шал и насила го накара да седне до камината. Никол отначало се противеше, но после се съгласи. Беше раздразнена, втренчените й очи блестяха без никаква нежност. Погледна часовника. Явно бе, че бърза да заговори сега, когато бе седнала пред камината, но не се решаваше да започне. За да не я смущава още повече, леля й не я гледаше. Минаха няколко минути, а Никол все така мълчеше.

— Каквото и да си направила, миличка — каза тогава г-жа дьо Фонтанен, — в тази къща никой няма да те разпитва. Ако искаш, запази тайната си. Аз съм ти благодарна, че си се сетила да дойдеш при нас. Тук ти си като член на семейството.

Никол се изправи. Може би леля й я подозира, че е извършила нещо, което не се решава да признае? При рязкото движение, което тя направи, шалът се плъзна от раменете й и разкри очертанията на едрите й гърди, които контрастираха с отслабналото й лице и детските й черти.

— Напротив — каза тя с пламтящ поглед, — искам всичко да разкажа. — Тя започна веднага с предизвикателно сух тон: — Лельо… в деня, когато ти дойде у дома на улица Монсо…

— О! — изстена г-жа дьо Фонтанен и отново мъка се изписа по лицето й.

— … аз чух всичко — завърши Никол бързо, като мигаше с очи.

Последва мълчание.

— Знаех, че си чула, миличко.

Момичето изхлипа и скри лице в ръцете си, като че ли щеше да се разплаче; но веднага след това вдигна глава. Очите му бяха сухи и устните свити; това променяше обикновения израз на лицето и дори тона на гласа му.

— Не я съди строго, лельо! Тя е много нещастна, знаеш ли… Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — отговори г-жа дьо Фонтанен. Един въпрос пареше устните й. Тя погледна младото момиче с очевидно престорено спокойствие, което не би излъгало никого. — Чичо ти Жером… и той ли е там?

— Да. — Никол вдигна вежди и добави след кратка пауза: — Той именно ми даде идеята да избягам… да дойда тук…

— Той ли?

— Не, тоест… През тези осем дни той идваше всяка сутрин. Даваше ми малко пари, за да има с какво да живея, защото бях останала съвсем сама. А завчера ми каза: „Да можеше някоя милостива душа да те прибере, все по-добре би било за тебе, отколкото тук“. Когато каза „милостива душа“, аз веднага се сетих за тебе, лельо. Сигурна съм, че и той си мислеше за тебе. Не смяташ ли?

— Може би — прошепна г-жа дьо Фонтанен. Обзе я изведнъж такава радост, че едва не се усмихна. Тя побърза да заговори: — Но… как така си останала сама? Къде беше?

— У дома.

— В Брюксел?

— Да.

— Не знаех, че майка ти живее в Брюксел.

— Трябваше да се преместим там в края на ноември. Всичко бе описано в къщата на улица Монсо. Мама няма късмет — постоянно неприятности, съдии-изпълнители, които искат пари. Но сега, като се изплатиха дълговете, ще може да се върне.

Г-жа дьо Фонтанен вдигна очи. Искаше да запита: „Кой ги плати?“. Очите й така ясно изрекоха въпроса, че тя прочете отговора по лицето на детето. И пак не можа да се сдържи.

— И той ли е с нея от ноември насам?

Никол не отговори. Гласът на леля Терез бе затреперил така мъчително!

— Лельо — каза тя най-после с усилие, — не трябва да ми се сърдиш, не искам да скрия нищо от тебе, но мъчно е да се обясни всичко ей така, наведнаж. Познаваш ли господин Арвелд?

— Не. Кой е той?

— Голям парижки цигулар, който ми предаваше уроци. О, голям, голям музикант. Дава концерти.

— Е?

— Той живееше в Париж, но е белгиец. Затова, когато трябваше да бягаме, той ни заведе в Белгия. Той има собствена къща там, в Брюксел, и в нея се настанихме.

— С него ли?

— Да. — Никол бе разбрала въпроса и не искаше да го отбегне; тя дори изпитваше примитивно удоволствие да превъзмогне стеснителността си. Но този път не посмя да каже нищо повече и млъкна.

След доста дълга пауза г-жа дьо Фонтанен поде:

— Но къде беше през последните дни, щом си била сама и чичо Жером е идвал да те види?

— Там.

— При този господин?

— Да.

— И… чичо ти идваше у него?

— Разбира се.

— Но как така си останала сама? — продължи да разпитва г-жа дьо Фонтанен със същия благ тон.

— Защото господин Раул понастоящем е на турне в Люцерн и в Женева.

— Кой е този Раул?

— Господин Арвелд.

— И майка ти те е оставила сама в Брюксел, за да отиде с него в Швейцария?

Никол махна така отчаяно, че г-жа дьо Фонтанен се зачерви.

— Прощавай, миличко — прошепна тя. — Не говори вече за това. Дошла си тук и добре си направила. Остани при нас.

Но Никол тръсна енергично глава.

— Не, не, аз ей сега ще свърша. — Тя пое издълбоко въздух и избъбри наведнъж: — Слушай, лельо, господин Арвелд е в Швейцария, но мама не е с него, защото той я нареди в един брюкселски театър да пее в една оперета; нали тя има хубав глас, та той я караше да пее. И тя даже има голям успех, ама наистина много голям успех; дори вестниците писаха за това. Имам изрезки в джоба си, мога да ти ги покажа. — Тя се спря, защото загуби нишката на мислите си. — Тогава — продължи след малко, като хвърли странен поглед към леля си, — именно защото господин Раул заминаваше за Швейцария, затова чичо Жером дойде. Ама дойде много късно. Когато пристигна, мама вече я нямаше. Една вечер тя ме целуна… Не — поправи се тя, като сниши глас и се намръщи. Лицето й стана строго. — Тя едва не ме наби, защото не знаеше какво да прави с мене. — Никол вдигна глава и се усмихна принудено. — Ох, тя не ми се сърдеше всъщност, напротив. — Усмивката застина на лицето й. — Тя беше толкова нещастна, лельо, не можеш да си представиш. Трябваше непременно да замине, защото някой я чакаше долу, а пък знаеше, че чичо Жером ще дойде, защото вече беше идвал няколко пъти да ни види. Той дори свиреше с господин Раул. Но последния път й беше казал, че няма да се върне, докато господин Арвелд е в къщи. Тогава, преди да тръгне, мама ми поръча да кажа на чичо Жером, че заминава за дълго и ме оставя и че той трябва да се погрижи за мене. И той сигурно щеше да го направи, но аз не посмях да му кажа, каквото ми заръча мама. Той беше така ядосан, когато пристигна, че се страхувах да не би да тръгне да я гони и затова нарочно го излъгах. Казах му, че мама ще се върне на следния ден и всеки ден му повтарях същото. Той мислеше, че тя е още в Брюксел и я търсеше навсякъде. А пък аз… дойде ми до гуша, не исках вече да остана там, първо, защото слугата на господин Раул… О, как го мразя! — Тя потрепери. — Той е такъв човек, лельо, с такива очи… Не мога да го гледам!… Тогава чичо Жером ми спомена, както ти казах, за някоя милостива душа и аз веднага реших да дойда при тебе. И вчера сутрин, щом ми даде малко пари, веднага излязох, за да не ми ги вземе слугата, цял ден се крих по черквите и взех нощния пътнически влак.

Тя говореше бързо, навела глава. Когато вдигна очи, такова възмущение и строгост се четяха по благото лице на г-жа дьо Фонтанен, че Никол сключи умолително ръце и извика:

— О, лельо, не осъждай строго мама. Уверявам те, че всичко това не е по нейна вина. И аз не съм винаги добра и съм такова бреме за нея… В това няма нищо чудно… Но сега съм голяма и вече не мога да живея така. Не, не мога вече — повтори тя, като сви устни. — Искам да работя, да си печеля хляба, да не тежа никому. Ето защо дойдох, лельо. Само вас имам. Какво друго можех да направя? Ще ме приберете ли за няколко дни, лельо? Само вие можете да ми помогнете.

Г-жа дьо Фонтанен бе толкова развълнувана, че не можа да отговори. Никога не бе помислила, че един ден това дете ще й стане толкова скъпо. Гледаше Никол нежно и сякаш сама се наслаждаваше на топлотата на чувството си, което успокояваше собственото й страдание. Може би не беше така красива като по-рано; изприщената й от треска уста я загрозяваше. Но очите й! Доста тъмни, макар и сиво-сини, те изглеждаха дори прекалено големи, прекалено кръгли… Каква честност, каква смелост в тези ясни очи!

Най-после тя успя да се усмихне.

— Миличка — каза тя, като се наведе, — разбирам те, уважавам решението ти и ти обещавам да ти помогна. Но засега ти ще останеш тук при нас, защото имаш нужда от почивка. — Тя каза „почивка“, но погледът й казваше „обич“. Никол схвана това, но все още се сдържаше да не се разнежи.

— Искам да работя. Не искам вече да ме издържат.

— А ако майка ти дойде да те потърси?

Бистрият поглед на момичето се помрачи и изведнъж стана невероятно суров.

— А, никога вече!… — каза то с дрезгав глас.

Г-жа дьо Фонтанен се престори, че не е чула и каза:

— На драго сърце бих те задържала при нас… завинаги.

Момичето стана и сякаш се олюля. После изведнъж коленичи и сложи глава на коленете на леля си. Г-жа дьо Фонтанен галеше бузата на Никол и обмисляше някои неща, които трябваше да се уяснят.

— Ти си се справила с много неща, мое дете, които не би трябвало да виждаш на твоята възраст — подхвърли тя колебливо.

Момичето поиска да се изправи, но г-жа дьо Фонтанен го задържа; не искаше Никол да види, че лицето й бе пламнало. Държеше челото й опряно на коляното си и разсеяно навиваше около пръста си една руса къдрица, като търсеше думите си.

— Отгатнала си много неща… Неща, които би трябвало да останат… тайна. Разбираш ли какво искам да кажа? — Тя втренчи поглед в очите на Никол, които веднага светнаха.

— О, лельо, бъди спокойна… Никой… никой няма да узнае. Те няма да разберат и ще хвърлят вина върху мама.

Тя желаеше да прикрие поведението на майка си, както г-жа дьо Фонтанен държеше децата й да не разберат поведението на Жером. Това неочаквано съучастничество между тях се затвърди, когато Никол, след като помисли малко, се изправи с оживено лице и каза:

— Слушай, лельо, ето какво ще трябва да им кажем: мама е трябвало да печели и затова си е намерила работа в чужбина, в Англия например… Работа, която не й позволява да ме вземе със себе си… Виж, да кажем, че е намерила място като учителка. Какво мислиш? — Тя добави с детска усмивка: — И понеже мама е заминала, нищо чудно, че аз съм тъжна, нали?