Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Les Thibault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 11гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik(2010 г.)
Начална корекция
Еми(2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013 г.)

Издание:

Роже Мартен дю Гар.

Семейство Тибо. Том I

 

Френска. Второ издание

ИК „Народна култура“, София, 1980

Редактор: Пенка Пройкова

Коректор: Грета Петрова, Радослава Маринович

 

 

Издание:

Роже Мартен дю Гар.

Семейство Тибо. Том II

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК Димитър Благоев, София, ул. „Ракитин“ 2

 

Дадена за набор: ноември 1979 г.

Подписана за печат: май 1980 г.

Излязла от печат: юли 1980 г.

Формат 84×108/32.

Печатни коли 64.

Изд.коли 53,76.

Усл.изд.коли 61,67

История

  1. —Добавяне

LXXIV

Още от стълбите, преди да стигне площадката на „Етандар“, Жак забеляза шишето за мляко на изтривалката и ядосан извика:

— Не е в къщи!

Действително никой не отвори, когато той позвъни. За всеки случай Жак похлопа три пъти с пауза между всяко почукване.

— Кой е?

— Тибо.

Вратата се отвори. Мурлан беше гол до кръста, с насапунисана брада и коса.

— Прощавайте! — рече той, като видя Жени. — Този хлапак трябваше да ме предупреди, че ще дойде с дама. — Той бутна вратата с крак. — Влезте… седнете.

До вратата имаше сламен стол и Жени веднага седна на него. Прозорците бяха затворени. Във въздуха се носеше миризма на мукава, на лепило, на селитра, на прах. Вързопи вестници, привързани с върви, бяха натрупани навсякъде — на масата, на една градинска пейка, в едно счупено ведро. На пода, в един ъгъл, до един съд със стърготини, се търкаляше стар газометър, чиито тръби, изпочупени и смачкани, се подаваха като отрязани крайници.

Мурлан се върна в кухнята.

— Току-що се прибрах. Бях замязал на бандит — извика той отдалеч, като се плискаше с вода под крана. Скоро се появи отново, облечен с чиста риза, като продължаваше да търка енергично главата си с кърпата. — Прекарах нощта навън като някакъв глупак… като страхливец… Нали разбираш, за мене мобилизацията значеше обиски, арести… За обиските, нека заповядат — няма вече нищо; взех овреме мерки. А колкото до арест, бога ми, бих предпочел да почакам малко… О, не толкова от страх да не ме турят на сянка — обясни той, като обгърна Жени със закачлив поглед. — Никога не съм бил толкова спокоен, колкото през месеците, прекарани в затвора… Ако не беше затворът, сигурно никога нямаше да имам време да обмисля книгите си, нито да ги напиша… Но в края на краищата не ми се щеше много да бъда от първата партида… Вчера агентите тършували почти навсякъде: при Пюлтер, при Гелпа… Дори в „Еглантин“. Добре е уредена полицията ни. Само че нищо не намерили. Освен възванието на Пиер Мартен. Нали си го чел: „Възвание към здравия разум“? Отмъкнали го точно в момента, когато другарите изнасяли вързопите от печатницата. Колкото до Клез, Робер Клез, онзи от „Виувриер“, младежа — той си плаща данък, никога не е служил войник, — изглежда, че са го издали. Обвиняват го, че е написал антимилитаристичен позив. Сега е под ключ. Щом се свика първата наборна комисия, ще го пратят на първа линия… Снощи научих тази история. „Значи, предупреждение!“ — казвам си аз… И накратко, реших, че е глупаво да се оставя да ме пипнат и офейках…

— И после?

— Мислех, че ще мога да се приютя при някой от другарите. Вятър! При Сирон нямаше да бъде много по-добре оттук. Затова отидох при Гийо, а там няма никого. При Котие — също. При Ласен, при Молини, при Балон — пак никого. И тия братчета като мене бяха си обрали крушите. Тогава тръгнах по улиците и скитах сам цяла нощ, където ми видят очите. Тази сутрин във Венсен купих вестници и разбрах, че съм старо говедо. И се прибрах. Това е. — Той погледна Жак изпод рунтавите си вежди и запита: — Чел си днешните вестници, нали, хлапако?

— Не.

— Не си ли?

Погледът му се плъзна към Жени и отново се върна към младежа. Мурлан сякаш долови някаква връзка между присъствието на Жени и факта, че Жак в десет часа сутринта на втория ден на мобилизацията не бе още научил новините. Той извади цяла връзка вестници от джоба на черната престилка, която висеше на един пирон; след това измъкна един от тях с върха на пръстите си, сякаш се докосваше до нещо мръсно, останалите хвърли на плочките.

— Ето, приятелче, забавлявай се, ако ти е до смях. Макар че много ми се е струпвало на главата, за мене това беше като удар в стомаха. „Боне руж“! Вестникът на Мерл и Алмерейда! За двадесет и четири часа се превърнал в официоз на правителството на Поанкаре! Какво ли има още да видим! Гледай!

Докато Мурлан откачваше престилката си и яростно я навличаше на гърба си, Жак прочете полугласно:

— „… Ние сме изрично упълномощени да заявим, че правителството няма да използува «Списък Б»… Правителството има вяра във френския народ и особено в работническата класа. Всички знаят, че то опита — и продължава да опитва — всички възможни средства, за да спаси мира. Съвършено ясните декларации на най-решителните революционери…“

— „Най-решителните революционери!“… — измърмори Мурлан.

— „… са от естество да успокоят напълно правителството… Всички французи ще съумеят да изпълнят дълга си. Тъкмо това желае да подчертае правителството, като се отказва да използува «Списък Б».“

— А? Какво ще кажеш на това, хлапако? Два пъти го прочетох, преди да разбера добре какво искат да кажат. Все пак трябва да приемем очевидното… Това значи: френският пролетариат приема тъй радостно тяхната война и работническата съпротива представлява такава малка опасност, че правителството се отказва да извърши дори предварителни арести… Разбираш ли? Все едно, че се обръща към всички революционери и лекичко им опъва ухото: „Хайде, луди глави, прощаваме ви вашето мърморене! Вървете сега да изпълните войнишкия си дълг!“ Правителството се смее великодушно, скъсва черните списъци и оставя на свобода всички заподозрени… Защото заподозрените днес вече не представляват нищо, разбираш ли?

Той се смееше, но в този странен, гръмък, скриптящ смях, който разкривяваше лицето му на стар Христос, имаше нещо страшно.

— Сега няма заподозрени! Вече няма заподозрени! Даваш ли си сметка? Представяш ли си какви изрични уверения е трябвало да дадат на правителството водачите на революционните партии, за да може то да бъде тъй сигурно в себе си, за да може без какъвто и да било риск да си позволи подобен жест на благородство още в първия ден на войната. Разбираш ли, че те чисто и просто са ни дали на правителството, тия мръсници!… Е? Този път е свършено, напълно свършено! Генералният щаб надви! Вече нямат думата тези, които ще воюват, а тези, които заповядват да се воюва. — Той направи няколко крачки настрана, скръстил ръце на гърба под широката престилка. — И все пак, дявол да го вземе — извика той внезапно, като се завъртя на токовете си, — просто не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че наистина всичко е свършено!

Жак трепна.

— И аз също — пошушна той глухо. — Не мога да повярвам, че не може нищо да се направи. Дори сега.

— Дори сега — отзова се Мурлан като ехо. — И още повече, че само след няколко дни, след няколко седмици това нещастно стадо ще разбере какво значи война! О, да беше тук Кропоткин!… Или някой друг, който и да е, за да каже това, което трябва да се каже! Някой, който би съумял да накара хората да го чуят! Всички наши другари приеха тази война, защото ги излъгаха, защото още веднъж използуваха тяхната доверчивост… Но може би ще бъде достатъчно нещо съвсем дребно, едно внезапно пробуждане на съзнанието им, за да се промени всичко изведнъж.

Жак скочи от мястото си като шибнат от камшик.

— Какво?… Нещо съвсем дребно ли? Какво нещо? — Той тръгна към Мурлан. — Какво смятате, че може да се направи?

Гласът му прозвуча така странно, че Жени обърна глава към него; за миг дъхът й секна и тя остана с полуотворена уста, смразена от страх.

Мурлан го гледаше втрещено.

— Какво имате пред вид? Кажете го! — промълви Жак.

— Какво имам пред вид ли, хлапако? — Объркан, Мурлан вдигна рамене. — Глупости сигурно… Просто си говоря… Казвам това, което ми мина през главата… Всичко това е такава тъпотия! Не мога все пак да не се надявам и още се надявам, надявам се въпреки всичко!… Народите — и нашият, както и онзи отсреща — бяха така явно измамени! Кой знае? Може би би било достатъчно…

Жак гледаше втренчено стария човек.

— Какво би било достатъчно?

— Би било достатъчно… Знам ли аз какво… Ако изведнъж между двете армии блесне нещо, настъпи някакво просветление и разкъса тази дебела завеса, изтъкана от лъжи! Ако всички тези нещастници изведнъж се осъзнаят, ако внезапно от двете страни на бойната линия разберат, че по един и същ начин са ги тикнали там, не мислиш ли, че те биха се вдигнали в общ порив на възмущение, че не биха се разбунтували? И че няма всички заедно да се обърнат срещу тези, които са ги пратили там?…

Жак мигаше като заслепен внезапно от ярка светлина. После наведе очи, върна се при Жени, сякаш без да я вижда, и седна.

За миг настъпи неловко мълчание. Като че ли бе станало нещо, което и тримата смътно бяха доловили, но не можеха да го схванат добре.

— И цялата страна отгоре на това е единодушна! — поде Мурлан след малко. — В провинцията всички социалистически общински съвети са гласували прокламации, за да възвестят, че отечеството е заплашено, да призоват народа да защищава родината, да заклеймят Германия пред всички цивилизовани народи. Виж! — извика той, като вдигна купа вестници, които бе хвърлил на земята. — Ето възванието на Общата конфедерация: „До френските пролетарии“. Знаеш ли какво намират да кажат хората от Конфедерацията? „Събитията се оказаха по-могъщи от нас… Пролетариатът не бе достатъчно единодушен, за да разбере какви постоянни усилия са необходими, за да се спаси човечеството от ужасите на войната…“ С други думи: „Няма какво да се опитвате, момчета. Примирете се, че трябва да отидете в касапницата!“ Ето ти текста на Синдиката на железничарите. На железничарите, хлапако, нашите железничари! Ще повярваш ли, днес по всички стени на Париж са разлепили позиви: „Другари! Старите омрази се изличават пред общата опасност. Социалисти, синдикалисти, революционери, вие ще провалите долните сметки на Вилхелм, вие първи ще отговорите, когато прогърми зовът на републиката!…“ Чакай, чакай… Това не е всичко, не си чул още най-хубавото! Слушай: „Отворено писмо до министъра на войната“… И кой, мислиш, го е подписал? Отгатни! Подписал го е Гюстав Ерве!… Слушай само: „Тъй като, струва ми се, Франция направи невъзможното, за да избегне катастрофата, моля ви да ме включите като особено благоволение в първия пехотен полк, който заминава за границата!“ Ето ти на’! Да, моето момче! Ето как се пребоядисваме! Нашият Гюстав Ерве, главният редактор на „Гер Сосиал“! Нашият Гюстав Ерве, който тръбеше, че никоя родина никога не е заслужавала да се пролее за нея нито капка работническа кръв!… Сега разбираш защо правителството може да бъде съвсем спокойно и да сложи обратно в чекмеджето „Списък Б“. Всички ще клекнат един след друг, всички наши големи революционни водачи.

На вратата се почука няколко пъти.

— Кой е? — запита Мурлан, преди да отвори.

— Сирон.

Новодошлият беше петдесетгодишен човек с плоско лице, прерязано от сиви мустаци, с много широко, оплешивяло чело, разлати ноздри, раздалечени очи и ироничен поглед. Лицето му изразяваше спокойна енергия, примесена с лека надменност.

Жак го бе виждал, но не се познаваше с него. Сирон бе единственият човек, когото често срещаха с Мурлан.

Стар синдикален деец, няколко пъти осъждан за революционна дейност, Сирон се държеше от няколко години настрана от движението. Пишеше брошури и сътрудничеше на „Етандар“ през малкото свободно време, което му оставаше — той беше работник-специалист. Подобно на Мурлан, Сирон принадлежеше към онези необвързани с нищо революционери, хора интелигентни, с винаги буден ум, ненакърнена вяра, горди, малко разочаровани, непонасящи глупостта, които бяха повече предани на каузата, отколкото на другарите си; всички ги уважаваха, критикуваха ги за тяхната въздържаност и все пак малко им завиждаха заради личните им качества.

— Седни — каза Мурлан, макар че единственият стол бе зает от Жени. — Чете ли вестниците им?

Сирон леко вдигна рамо, с което като че ли едновременно искаше да изрази и презрението си към печата, и нежеланието си да коментира събитията.

— Тази вечер ще има събрание в „Жан-Бар“ — каза той, гледайки печатаря. — Обещах да ти съобщя. Трябва да дойдеш.

— Не държа много — изръмжа Мурлан. — Предварително знаем какво ще…

— Въпросът не е там — прекъсна го Сирон. — Аз ще ида, искам да им кажа някои неща. Нужно е да сме двама.

— Това е друго — съгласи се Мурлан. — Какви неща?

Сирон не отговори веднага. Той погледна Жак, после Жени, отиде до прозореца, отвори го и се върна при Мурлан.

— Разни неща. Неща, които трябва да се направят и за които като че ли никой не мисли. Съгласен съм, че сме я оплескали. Но това не значи, че трябва да скръстим ръце и да им дадем картбланш за всичко.

— Обясни какво искаш да кажеш.

— Ще обясня. Ако социалистическите и синдикални водачи считат за добре да се присъединят към правителството и да сътрудничат с него, те би трябвало срещу своето сътрудничество поне да поискат гаранции за онези, които представляват. Не мислиш ли? Всъщност войната създава революционно положение. Нека се възползуваме от него! Жорес не би пропуснал подобен случай. Той би съумял да изтръгне от държавата отстъпки в полза на пролетариата… Все ще бъде по-добре от нищо! Войната ще наложи на всички ограничения и жертви, но можем поне да поискаме да се даде на трудещите се възможността да участвуват в контрола на мерките, които ще се вземат. Има още време да се поставят условия. В този момент правителството има нужда от нас. Значи: дай, за да получиш… Не мислиш ли?

— Условия ли? Какви например?

— Какви ли? Трябва да ги накараме да реквизират всички военни фабрики, за да се попречи на господарите да трупат огромни печалби на гърба на народа, когото пращат да мре; и управлението на тези фабрики трябва да се повери на синдикатите…

— Не е лоша идея — измърмори Мурлан.

— Би трябвало също да се попречи на повишаването на цените. Ето че всичко започва да поскъпва. Аз виждам само един-единствен начин за това — да се принуди правителството да изземе всички продукти от първа необходимост, да образува държавни фондове, като отстрани посредниците и спекулантите, и да организира разпределението…

— Но това значи да се изгради огромна организация…

— Кадрите, персоналът са готови — достатъчно е да се използуват потребителните кооперации, които вече работят… Не мислиш ли? Всичко това тепърва ще се види. Но щом са обявили военно положение в цяла Франция и дори в Алжир, нека си послужим с него поне за да защитим дребните съществувания срещу вълците.

Той се разхождаше напред-назад и увереният му глас изпълваше стаята. Обръщаше се само към Мурлан, като хвърляше от време на време разсеян поглед към младите хора. Капчици пот се бяха появили на хубавото му гладко чело.

Жак мълчеше. Макар че лицето му бе извънредно съсредоточено и пламъчета блещукаха в очите му, той не слушаше. Залутан в дебрите на собствената си мисъл, той беше на сто километра от Сирон, от реквизирането на фабриките, от военното положение, от държавните запаси…

„А ако изведнъж между двете армии блесне нещо, настъпи някакво просветление и разкъса тази дебела завеса, изтъкана от лъжи!“ — бе казал Мурлан…

Когато старият печатар прекъсна Сирон, Жак се възползува от случая, направи знак на Жени и стана.

— Тръгвате ли? — запита Мурлан. — Ще дойдеш ли и ти тази вечер в „Жан-Бар“?

Жак като че ли се пробуждаше от сън.

— Аз ли? — рече той. — Не. Тази вечер е последен срок за чужденците да се измъкнат. Ние двамата заминаваме за Швейцария… Дойдох да ти кажа сбогом.

Мурлан погледна Жени, после Жак.

— Тъй ли? Значи, си се решил?… В Швейцария, а?… Да… Прав си… — Изведнъж той придоби развълнуван вид, макар да беше убеден, че никой не забелязва това, и поде със сърдит тон: — Е, тогава вървете! И се постарайте да свършите добра работа там! На добър час, деца!

Жак се чувствуваше възбуден и дълбоко смутен, поради което изпитваше повелителна нужда да остане за малко сам.

— Сега, Жени, трябва да бъдеш разумна и да ме послушаш — пошепна той, щом излязоха на улицата. Беше хванал ръката й и наведен към нея, говореше благо, но наставнически: — До довечера има да свършиш безброй неща, които ще те уморят. А ти и сега си вече уморена. Трябва да се върнеш в къщи. Не казвай не. Нужно е да си починеш… Десет й четвърт е. Ще те придружа… Ще ида сам в редакцията на „Юманите“. Освен това трябва да науча какви са формалностите по твоето заминаване. Ще свърша всичко за два часа… Съгласна ли си?

— Да — отговори тя.

Тя наистина беше в твърде жалко състояние — с изчерпани сили, трескава, разнебитена физически. Седнала на коравата пейка, която й убиваше на кръста, дълго бе чакала в малката градинка, в същата градинка, където Жак й бе казал: „Никое човешко същество не е било обичано така, както ви обичам аз!“ Изпаднала в мъчително вцепенение, тя си бе припомняла всички подробности на онази вечер — тъй близка и тъй отдавнашна вече — и всички дни след нея до поразителното чудо тази нощ… Когато след два часа чакане Жак най-после се бе появил горе на стъпалата с измъчено, но бойко лице, с разсеян поглед, тя бе разбрала, че чувствата им не са еднакви и бе изпитала дълбоко огорчение. Без да смее да му каже нещо за мечтите, на които се бе отдала през тези часове, тя бе изслушала разказа му за заминаването на Антоан. След това го бе оставила да я заведе пеша до Мурлан. Но не можеше да издържи повече. Нямаше сила да отиде с него другаде. Копнееше да се прибере в къщи, да легне между възглавниците, да остави наболялото си тяло да почине.

За щастие трамваите все още вървяха, макар че минаваха доста нарядко. Успяха да спестят разстоянието от площада на Бастилията до горния край на булевард Сен-Мишел. След това Жак я поддържаше, докато стигнаха до авеню Дьо л’Обсерватоар, където се разделиха пред вратата на дома й.

— Оставям те сега. Ще се върна между един и два… Ще си хапнем за последен път в Париж — добави Жак, усмихвайки се.

Но той не бе изминал и двадесет метра, когато чу зад себе си един сподавен, неузнаваем глас:

— Жак!

С няколко скока той се озова при Жени.

— Мама е в къщи!

Тя го гледаше като зашеметена.

— Портиерката ме спря да ми каже… Мама се върнала тази сутрин…

Двамата се спогледаха, лишени изведнъж от способността да разсъждават. Първата мисъл на Жени бе за безпорядъка, в който бяха оставили апартамента, за разхвърляното легло на Даниел, за тоалетните принадлежности на Жак в банята…

Но само след миг решението й се оформи. Тя го хвана под ръка и каза:

— Ела!

Лицето й бе безизразно, неразгадаемо. Тя повтори, сякаш се отнасяше до нещо съвършено просто:

— Ела. Да се качим заедно.

— Жени!

— Ела! — повтори тя почти сурово.

Жени изглеждаше така решителна, а той чувствуваше главата си така замаяна, волята си така размекната, че я последва, без да се противи.

Вървейки пред него, тя бързо се изкачи по стълбите; забравила бе умората си и сякаш гореше от нетърпение да свърши всичко веднага.

Но когато стигнаха до площадката, тя се спря за миг, преди да вмъкне ключа в ключалката. Олюляваше се. В тишината и двамата чуваха задъханото си дишане. Жени не каза нито дума. Направи усилие да се овладее, отвори вратата, грабна ръката на Жак и стискайки я силно, го дръпна след себе си в къщи.