Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (146)

LXXII

Симплонският експрес, който по разписание трябваше да пристигне към седемнадесет часа в Париж, успя да стигне едва след двадесет и три часа гарата на Ларош, където веднага бе отправен в една странична линия, за да освободи главните линии за военни снабдителни влакове. Съставен почти само от стари третокласни вагони, той бе претъпкан с пътници, струпани по тринадесет-четиринадесет души в десетместни купета. Към един часа през нощта след безкрайни маневри влакът бавно потегли към столицата. Към три часа той премина със скоростта на пешеходец гарата на Мельон и почти веднага след това се спря на моста на Сена. Млечнобелезникавата дрезгавина на завършващата нощ посребряваше извивките на реката. Няколко редици светлинки, които мигаха в мъглявината, показваха къде е градът. Малко по малко зората се появи зад хълмовете. На отсрещния склон, по пътя, който извиваше покрай реката, човек можеше да различи колона войници, следвани от дълга върволица обозни коли.

Най-после в четири и половина часа, след безброй спирания, лъжливи тръгвания и дълго чакане в тунелите, свирейки и спирайки се пред всички семафори, влакът бавно премина парижките предградия и спря на една, линия без перон, на триста метра извън гарата.

Госпожа дьо Фонтанен последва другите пътници, които железничарите накараха да слязат на чакъления насип и да пресекат релсите до гарата. Тежкият куфар я удряше по краката и тя се олюляваше на всяка крачка.

Напуснала бе Виена сред истинска военна суматоха с един от последните влакове за чужденци, който заминаваше за Италия. Пътувала бе три дни, седем пъти бе сменяла вагона и бе изкарала три нощи без сън. Успешно бе завършила мисията си: жалбите срещу мъжа й бяха оттеглени и името на Фонтанен не фигурираше вече в следствието.

Чакалнята, изпълнена с червени панталони, приличаше на военен бивак. Тя трябваше да се провира между пирамиди от пушки, да се сблъсква с прегради, пазени от часовои, и десет пъти да се връща обратно, преди да може да излезе от гарата. Мисълта за сина й, която не я напущаше нито за миг, я обзе с още по-голяма сила, когато попадна сред войниците. Не знаеше нищо за него. Сигурно ще намери писма в къщи! Даниел! Какво ли му готвеше съдбата? Тя си го представи в хубавата му униформа с блестяща каска на главата, на кон, изправен до някой граничен стълб като защитник на заплашеното отечество. Господ да го пази! Но да се страхува за него, би значело да няма вяра…

Пред гарата нямаше нито такси, нито автобус. Не беше толкова невъзможно да се прибере пеш. Радостта, че е завършила пътуването си, я караше да не чувствува тежестта на умората. Но какво да прави с багажа си? Пред гардероба повече от стотина души чакаха на опашка. Едва мъкнейки куфара си, тя премина площада, където забеляза една отворена бирария. Неподредените маси, сънливият вид на келнерите, няколкото още неугасени лампи, макар че бе вече светло, показваха, че въпреки наредбите заведението не беше затваряло вратите си тази нощ. Умилостивена от приветливата усмивка на пътничката, младата жена на касата се съгласи да приеме куфара на съхранение. Освободена от товара си, госпожа дьо Фонтанен тръгна към улица Дьо л’Обсерватоар. Идваше краят на мъките й: след половин час щеше да бъде при Жени, в къщи, пред подноса с чай. Почти не чувствуваше вече изтощението си.

На втори август още в ранно утро Париж бе вече така оживен, че тя се учуди, когато, пристигайки в къщи, намери външната врата затворена. Часовникът й бе спрял. Минавайки пред стаята на портиерката, чиито завеси бяха още спуснати, тя реши, че не е повече от пет и половина часът.

„Жени спи и сигурно е спуснала верижката на вратата — помисли си тя, като се изкачваше по стълбите. — Дали ще чуе звънеца във вестибюла?“

Във всеки случай, преди да позвъни, тя се опита да си отключи. Вратата веднага се отвори — ключът дори не бе обърнат два пъти.

Първият й поглед във вестибюла попадна на мъжка шапка, черна плъстена шапка… Дали не е на Даниел? Не… Обхвана я страх. Всички врати зееха. Пристъпи две крачки до началото на коридора. В дъното кухнята бе осветена… Сънуваше ли? Чувствуваше, че не може да разсъждава ясно. Опря за миг рамо о стената. Никакъв шум. Като че ли апартаментът беше празен. Но тази шапка, тази запалена лампа… През ума й мина мисъл за обир… Тя машинално тръгна по коридора към кухнята, когато изведнъж се спря пред отворената врата на стаята на Даниел и впери очи вътре: на дивана, между разхвърляните възглавници, лежаха две прегърнати тела…

За миг мисълта за убийство замести предположението за обир. Но само за миг, защото веднага бе познала двете лица — Жени спеше в прегръдките на Жак!

Тя изведнъж отстъпи в сянката на коридора. Притискаше ръка до гърдите си, сякаш биенето на сърцето й можеше да я издаде. Единствената й мисъл бе да избяга оттук. Да избяга, като че ли не е видяла нищо! Да се махне, за да избегне жестокото унижение — и своето, и тяхното…

С тихи стъпки тя бързо се върна във вестибюла. Спря се там, очаквайки всеки миг да й прилошее. Може би щеше да се запита дали не е жертва на халюцинация, ако не бе зърнала отново шапката на Жак, дръзко захвърлена по средата на масата. Тогава се овладя, отвори предпазливо вратата към стълбите, безшумно я затвори и заловена за перилата, тежко, стъпало по стъпало, слезе надолу.

А сега? Дали, за да й отворят, ще трябва да почука на портиерката, да каже името си, да обясни, че се е върнала и че внезапно заминава?… За щастие портиерката, която тя бе събудила с пристигането си, бе вече станала и се обличаше; зад завесите се виждаше светлина и пътната врата бе отворена. Нещастната жена можа да се изплъзне навън, без някой да я забележи.

Но къде да отиде? Къде да се приюти?

Тя премина улицата и влезе в градината, която беше още пуста. Отиде до най-близката пейка и се отпусна върху нея.

Наоколо й бе тихо и свежо. В далечината се носеше глух, постоянен шум — обозни коли и камиони непрекъснато минаваха по булевард Сен-Мишел.

Госпожа дьо Фонтанен не се опитваше да разбере. Не се питаше дори какво е станало през отсъствието й, как нещата са стигнали дотам. Не можеше да разсъждава. Но продължаваше да вижда. Образът, който се мяркаше пред очите й, имаше безспорния релеф на действителността: разхвърляният диван; голият крак на Жени, върху който падаше светлина от прозореца; ръцете на Жак, обгърнали гръдта на младото момиче, отпуснатата им в самозабрава поза; изразът на томителен, мъчителен възторг, изписан върху приближените им спящи устни…

„Колко красиви бяха…“ — помисли си тя въпреки срама си, въпреки ужаса си. Към нейното възмущение и инстинктивния й бунт се примесваше вече и едно друго, дълбоко вкоренено у нея чувство — уважението към човешката личност, уважението към съдбата, към отговорността на другите хора.

Дали в съня си Жак не усети интуитивно, че нещо бе пошавнало в апартамента? Той премигна и отвори очи. За миг съзнанието му се възвърна. Преди да се спре на заспалото лице на Жени, погледът му се плъзна към голия й крак, към закръглената гръд и извивката на рамото. Каква скръб се четеше в гънката на тази уста! Какъв замръзнал израз на страдание върху тези безжизнени черти. Израз на страдание и същевременно на покой. Смъртна маска на дете, умряло в жестока агония…

Той сдържаше дъха си и не можеше да откъсне очи от тази сгърчена уста. Към нежността, която изпитваше към Жени, се примесваха жалост, угризение и страх. Неизбежна съдба тегнеше над тях. Съдба ли? Не, той бе желал това, което се случи, само той го бе желал. Открай време бе преследвал Жени като своя плячка. В Мезон-Лафит й се бе наложил, накарал я бе да го обича, а след това избяга веднага и я остави в отчаяние. И това лято отново се бе втурнал към нея, въпреки че тя бе започнала да се съвзема, да го забравя… Непоправимото бе сторено. Само преди осем дни Жени можеше още да живее без него. Но днес — вече не. Тя беше негова. Той я влечеше след себе си. Към какво ли страшно неизвестно бъдеще?… Но сега без него тя не би могла да намери радост в живота. А ще бъде ли щастлива с него? Не. Той добре знаеше това. Антоан беше съвършено прав. Жак не беше от тези, които дават щастие на другите.

Антоан!… Инстинктивно потърси часовника с очи. Беше обещал да изпрати брат си на гарата тази сутрин. Шест без четвърт. След пет минути трябва да стане.

През отворения прозорец се дочуваше глух ритмичен шум на коли. Той надигна глава. Пехотни полкове, обози, артилерия преминаваха през града. Войната ги дебнеше и чакаше само да се събудят. „Първият ден на мобилизацията е неделя, втори август…“ Тази сутрин войната започваше за всички!

Жак продължаваше да лежи, облегнат на лакът, с влажно чело, напрегнал слух и втренчил поглед пред себе си. От време на време шумът като че ли стихваше. След трясъка на железните колела о паветата настъпваше вълнуваща тишина, тишина, нарушавана понякога от цвъртене на птички или от тихото като въздишка шумолене на вятъра във върховете на дърветата. След това злокобната глъчка отново започваше някъде далеч. Нови войски се изкачваха по булеварда. Тяхната ритмична стъпка наближаваше, усилваше се, пропъждаше тишината, заглушаваше чуруликането на врабчетата, смазваше всичко със своя тропот.

С риск да събуди Жени той леко я повдигна и я взе в обятията си. Допирът на неговата плът я накара да се свие изведнъж в съня си.

— Не… не… — пошепна тя.

После повдигна клепачи и му се усмихна. Нежна и плаха усмивка озаряваше лицето й, докато в дъното на замъглените й зеници боязливото огънче бавно изгасваше. Цяла минута останаха плътно прегърнати, без да мръднат. Парещи и неподвижни, техните притиснати тела тръпнеха от спомените за преживяната нощ. Но спомените им бяха различни… Когато Жак я притисна още по-силно, Жени инстинктивно се опита да се отдръпне — възпираше я страхът, че може още да страда. Но победена най-после от слабостта си, от любовта си, от възторга на саможертвата, както и от собственото си желание, тя отстъпи… Съзнателно отдаване, в което имаше и страст, и дори радост; това бе достатъчно, за да се заблуди Жак и да не почувствува колко страх, самоотречение и воля се криеше зад това съгласие.

 

 

Облегната на гърба на пейката, сключила ръце на скута си, госпожа дьо Фонтанен гледаше пред себе си, без да има сили да мисли за каквото и да било.

Времето минаваше. Блесналата в утринното слънце градина, огласявана от песента на птичките, зеленината, цветята и белите статуи, чиито дълги сенки падаха по лехите, я обкръжаваха с пълна самота. Мъжете и жените, които с бързи крачки пресичаха накосо авенюто, минаваха далеч от нея, без да хвърлят поглед към облечената в траур жена, сгушена на пейката. Дърветата закриваха прозорците на апартамента й, но измежду храстите тя виждаше вратата на къщата.

Изведнъж наведе глава и спусна воала си — Жак, а след него и Жени се показаха на прага. Те не биха могли да я видят, нито да я познаят от това разстояние, освен ако тръгнеха право към нея. Когато тя най-после се реши да вдигне очи, двойката вече бързо се отдалечаваше към Люксембургската градина.

Госпожа дьо Фонтанен си отдъхна. Кръвта напираше във вените й. Тя проследи младите хора със слисани очи, докато те изчезнаха от погледа й. Няколко секунди минаха и тя продължаваше да седи обезсърчена. После стана и с почти твърда стъпка — все пак това безкрайно чакане я бе отморило малко — се отправи към къщата.