Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (143)

LXIX

Във вестибюла имаше съвсем нов офицерски сандък, на който още висеше етикетът на магазина.

— Господин докторът е в къщи — каза Леон, като отвори на младите хора вратата на кабинета.

Жени влезе, без да се колебае.

Стаята беше тиха. Жак зърна брат си, прав пред бюрото. Помисли, че е сам, и се почувствува разочарован, когато миг след това видя Щудлер и после Роа да се надигат от фотьойлите, в които бяха потънали, далеч един от друг — Роа близо до прозореца, а Щудлер в ъгъла до библиотеката. Антоан подреждаше книжа; под бюрото кошницата беше пълна и килимът бе покрит с разкъсани листчета…

Той се приближи до Жени и бащински улови ръката й. Не изглеждаше много изненадан — днес никой не се учудваше на нищо. Спомни си впрочем, че в писмото, което му бе писала след погребението, за да му благодари за посещенията, госпожа дьо Фонтанен му бе споменала, че заминава. Мина му смътно през ума, че Жени, останала сама в Париж, идва да се посъветва с него и че случайно е срещнала Жак на стълбите.

Погледите на двамата братя се срещнаха. Изблик на братска нежност едновременно изписа на устните им приятелска усмивка, която изразяваше много неизказани неща. Въпреки всичко, което ги разделяше, те никога не се бяха чувствували тъй близки; никога, дори пред смъртния одър на баща си, не се бяха чувствували тъй свързани с тайнствените връзки на кръвното родство. Стиснаха си ръка, без да си разменят нито дума.

Антоан покани Жени да седне и започна да я разпитва за пътуването на майка й, когато вратата се отвори. Жуслен водеше доктор Теривие със себе си.

Той се отправи към Антоан.

— Свърши се… Няма какво да се прави…

Антоан не отговори веднага. Погледът му бе сериозен, почти спокоен.

— Да, няма какво да се прави — каза той най-после. След това се усмихна, защото и той мислеше тъкмо това; но за него тази мисъл беше извор на сила.

Когато малкият Манюел Роа беше дошъл да му съобщи за мобилизацията, Антоан работеше в лабораторията с Жуслен. Той не се бе стреснал. Беше извадил цигара и с машинален жест бавно я бе запалил. От три дни се чувствуваше като пленник, осъден на бездействие, понесен от световните събития, солидарен с отечеството и с класата си, безпомощен като зрънце от пясъка, който изсипват от кола. Бъдещето му, плановете му, тъй отдавна обмисленият му път, организираният му живот — всичко се бе съборило. Пред него — пълна неизвестност. Неизвестност, но също така и дейност. Мисълта, че пред него се откриват нови възможности, го бе ободрила. Той имаше способността да не се бунтува дълго пред свършен факт, пред неизбежното. За него всяка пречка беше нова величина. Всяка пречка поставяше нова задача… Няма пречка, която, стига да искаш, да не може да се превърне в трамплин, в нова възможност да скочиш напред…

— Кога заминаваш? — запита Теривие.

— Утре сутрин. Компиен… А ти?

— Вдругиден, понеделник. Шалон… А вие? — каза той, като се обърна към Щудлер, който идваше към тях.

Теривие бе винаги в добро настроение и дори днес гласът му звучеше весело и пълното му брадато лице с розови бузи бе запазило засмения си израз. Но поради несъответствието между тази жизнерадостност и тревожния поглед лицето му изглеждаше така разстроено, че бе мъчително да се гледа.

— Аз ли? — отвърна Халифа, като примигваше. Въпросът на Теривие като че ли го бе събудил от сън. Той се обърна към Жак, сякаш на него именно дължеше обяснение. — И аз също тръгвам — подхвърли той с предизвикателен тон. — Само че след осем дни. За Еврьо.

Жак се стараеше да не го гледа. Не го осъждаше. Знаеше, че целият живот на Халифа беше само преданост и жертви; че приемайки въпреки убежденията си да участвува в тази „отбранителна война“, този честен човек още веднъж се подчиняваше на това, което смяташе за свой дълг.

Жак потърси Жени с очи. Тя стоеше права до камината, малко по-настрана от другите. Нямаше стеснен вид; изглеждаше по-скоро разсеяна. Видя я как бавно вдига глава и търси с очи стол, после направи няколко крачки и седна. „Колко е гъвкава“ — каза си той. Струваше му се, че още я държи в прегръдките си. Спомни си как бурно и същевременно сдържано тръпнеше тя под първите му целувки. Обхвана го сладостно смущение, срещу което не можеше да се бори. Погледите им се срещнаха; той й се усмихна и усети, че се изчервява.

Антоан се бе приближил до Жени и я разпитваше за Даниел, когато Теривие го прекъсна:

— А службите в болницата? Какво се предвижда за тях?

— Поканиха старите да се върнат на работа. При нас Адриан, Дома и дори дядо Делерп приеха… Хей, слушай — каза той, като внезапно посочи с пръст Теривие, — ти не си ни върнал папката с фишовете, която Жуслен ти даде онзи ден! „Патологично нарастване на тъканите и глосоптосизъм“.

Смеейки се, Теривие се обърна към младото момиче, сякаш го призоваваше за свидетел:

— Непоправим е!… Добре, ще предам на Щудлер досието ти… Заминете спокоен, господин дружинен лекар.

През един от прозорците, който беше широко отворен, се дочу глъчка — песен и тропот на коне. Всички се приближиха до прозореца. Жак се възползува от момента, за да се доближи до брат си, който бе останал сам в средата на стаята; но в този момент Антоан се присъедини към другите и Жак го последва.

Една артилерийска колона, която идеше от площад Де-з-Енвалид, бе срещнала италиански манифестанти, живеещи в Париж, които се изкачваха по улица Де-Сен-Пер със знаме и четири барабана. Италианците се бяха спрели, пееха „Марсилезата“ и приветствуваха войниците. Барабаните биеха. Шумът ставаше оглушителен.

Антоан затвори прозореца и опрял чело на стъклото, остана замислен цяла минута. Жак стоеше до него. Другите се бяха върнали към средата на стаята.

— Получих тази сутрин писмо от Англия — каза Антоан, без да промени позата си.

— От Англия ли?

— Да, от Жиз.

— О! — възкликна Жак и погледът му се плъзна към Жени.

— Писмото е от сряда. Пита ме какво да прави в случай на война. Отговорих й да остане там, в манастира си. Какво друго би могла да направи, не мислиш ли?

Жак се съгласи, като уклончиво кимна с глава. Погледна наоколо си, за да види дали са сами. Искаше да му заговори за Жени. Но как да започне?

В този момент Антоан изведнъж се обърна към него. Лицето му бе придобило разтревожен израз:

— Ти все държиш на ре… ре… решението си да…

— Да.

Тонът му бе твърд, но не предизвикателен.

Антоан стоеше наведен, като избягваше погледа на брат си и машинално чукаше с пръсти по стъклото в ритъма на далечните барабани. Забеляза, че беше заекнал, нещо, което му се случваше рядко и винаги показваше дълбоко смущение.

От вестибюла се чу гласът на Леон:

— Доктор Филип.

Антоан се изправи. Съвсем друго чувство озари лицето му. Филип се показа в рамката на вратата с нехайната си походка. С премигващи очи той огледа кабинета и най-после погледът му се спря на Антоан. Старият лекар тъжно клатеше глава. Измъкна кърпичка от джоба на провисналите краища на жакета си и си избърса челото. Антоан се приближи до него.

— Е, свърши се, Шефе…

Филип мълчаливо докосна ръката му; после, без да отиде по-навътре в салона, подобно на марионетка с отрязани конци, се тръшна на ръба на шезлонга, покрит с бяла калъфка, който беше до него.

— Кога заминавате? — попита той със задъхан, хъхрещ глас.

— Утре сутрин, Шефе.

Филип мляскаше с устни, сякаш смучеше някакво хапче.

— Идвам от болницата — поде Антоан, колкото да каже нещо. — Всичко е вече уредено. Предадох отделението си на Брюел.

И двамата замълчаха.

Впил очи в пода, Филип странно клатеше глава.

— Знаете ли, моето момче — каза той най-после, — това може да трае дълго… много дълго.

— Мнозина специалисти твърдят противното — подхвърли Антоан с неубеден тон.

— Ами! — отсече Филип, като че ли отдавна му бе известно колко знаят специалистите и какво струват техните предвиждания. — Те всички разсъждават, изхождайки от изискванията за нормално продоволствие, нормален кредит… Но ако правителствата се окажат достатъчно безразсъдни, за да хвърлят и последната си карта, ако предпочетат да рискуват пълно разорение, вместо да отстъпят!… Като виждаме какво става от осем дни насам, мисля, че всичко е възможно… Не, не! Аз вярвам, че войната ще бъде много дълга, че всички нации ще се изтощят едновременно, че никой от воюващите нито ще иска, нито ще може да се задържи по наклонената плоскост.

След кратка пауза той поде:

— Не мога да не мисля постоянно за всичко това… Война!… Кой би помислил, че е възможна война?… Достатъчно беше печатът да обърка ума на хората и за няколко дни понятието „нападател“ постепенно се замъгли за всички ни. Всеки народ си въобразява, че „честта“ му е заплашена… Една седмица безумни страхове, преувеличения, дрънкане на саби и ето че всички народи в Европа побесняха и с яростни викове се нахвърлят едни върху други… Не мога да не мисля за това. Напълно като трагедията на Едип… Едип също беше предупреден. Но в съдбоносния ден той не прозря събитията, не видя ужасните неща, които му бяха предсказани… И ние също… Нашите пророци бяха предсказали всичко, очакваха опасността и я очакваха именно оттам, откъдето дойде — от Балканите, от Австрия, от царизма, от пангерманизма… Бяхме предупредени… Бдяхме… Мнозина мъдри хора правеха всичко, за да попречат на катастрофата… И все пак ето, не можахме да я избегнем. Защо?… Постоянно мисля и премислям този въпрос. Защо?… Може би просто защото във всички тези събития, от които се страхувахме и които очаквахме, се е вмъкнало нещо непредвидено, нещо дребно, но достатъчно, за да измени малко вида на нещата и да ги направи неузнаваеми… достатъчно, за да може капанът на съдбата да щракне въпреки бдителността на хората!… И ето ни сега в капана…

В другия край на стаята, където Жуслен, Теривие, Жак и Жени се бяха събрали около Манюел Роа, избухна младежки смях.

— Е, какво? — казваше Роа на Теривие. — Да не би да искате да се вайкам! Ще се проветрим малко, като излезем от лабораториите! Ще изживеем нещо чудесно!

— Ще изживеем ли? — пошепна Жуслен.

Жени, която гледаше Роа, изведнъж отвърна очи от него; екзалтираното лице на младежа я засягаше болезнено.

Филип слушаше отдалеч. Той се обърна към Антоан:

— Младите не могат да си представят какво значи война… Това обяснява много неща… Аз видях войната през 1870 година… Младите не знаят!

Той отново измъква кърпичката си и избърса лицето, устните и брадата си, после дълго попива влагата от ръцете си с нея.

— Вие всички заминавате — поде той тихо, с тъжен глас. — И мислите сигурно, че старите имат късмет да останат тук. Не е така. Нашата съдба е по-лоша от вашата, защото животът ни е вече свършен.

— Как свършен?

— Да, моето момче. Окончателно свършен… Юли 1914 година. Това, което бяхме, е вече свършено; почва нещо ново, в което нас, старите, няма да ни има.

Антоан го гледаше с обич, без да намери какво да му отговори. Филип замълча. После се изсмя през нос, сякаш някаква страшна мисъл го гъделичкаше.

— Имало е три черни дни в живота ми — започна той с прилежния тон, с който говореше, когато изнасяше лекция, и който караше студентите да казват: „Фифи се наслаждава на гласа си.“ — Първият извърши в мен коренен преврат през юношеските ми години; вторият смути зрялата ми възраст; третият сигурно ще отрови старините ми…

Антоан го гледаше, сякаш да го насърчи да продължи.

— Първият беше, когато една нощ — тогава бях набожно провинциално дете, — четейки поред четирите евангелия, открих, че те са пълни с противоречия… Вторият беше, когато се убедих, че един долен господин, който се наричаше Естерхази, бе съчинил една мръсотия — описа на тайните документи — и че вместо да го осъдят, хората се нахвърлиха настървено върху друг господин, който не беше направил нищо, но беше евреин…

— А третият — прекъсна го Антоан с тъжна усмивка — е днес…

— Не… Третият ден беше преди една седмица, когато вестниците съобщиха текста на ултиматума, когато видях как ще започне билярдът… И тогава разбрах, че народите ще плащат разноските за този карамбол…

— Какъв карамбол?

Под рунтавите вежди очите на Филип блещукаха хитро, почти жестоко.

— Да. Злокобен карамбол, Тибо! Червената топка Сърбия, ударена от бялата топка Австрия, самата тя ударена от друга бяла топка Германия… Но кой държи щеката? Кой? Русия ли? Или Англия?… — Той избухна в яростен смях, който приличаше по-скоро на конско цвилене. — Много бих искал да разбера това, преди да умра.

Жак се приближи към ъгъла, където бяха седнали Антоан и Филип.

— Шефе — рече Антоан, — представял съм ви брат си, нали?

Старият лекар вдигна към Жак проницателните си очи.

Младежът се поклони. После се обърна към Антоан:

— Нямаш ли случайно разписание на влаковете?

— Да, имам… — Погледите им се кръстосаха. Антоан без малко не попита: „Защо?“, но се сдържа. — Ей там, под телефонния указател — добави той.

— А вие, господине, кога заминавате? — попита Филип.

Жак се скова изведнъж. Поколеба се малко и погледна Антоан, който бързо измърмори:

— Брат ми, той… той е особен случай…

Последва кратко мълчание.

Дали Филип го разбра? Дали си спомни за разговора, който бе имал с Жак? Той изгледа младежа с най-голямо внимание и когато Жак се отдалечи, го проследи с очи.

Щом останаха отново сами, Антоан се наведе към Филип.

— Отказва по принцип да бъде войник…

Филип мълча половин минута.

— Всяка мистика има право на съществуване — съгласи се той с уморен глас.

— Не — възрази Антоан. — В часовете, които преживяваме, дългът ни е прост и съвсем ясен. Никой няма право да се отклонява от него.

Филип като че ли не го чу.

— … има право на съществуване и е може би необходима — продължи той с гъгнив глас. — Би ли напредвало човечеството, ако нямаше мистика? Четете историята, Тибо… В основата на всички големи обществени преобразования винаги е имало религиозен стремеж към някакъв абсурден идеал. Умът води само към бездействие. Вярата дава на човека устрема, който му е необходим, за да действува, и упоритостта, която е нужна, за да постоянствува.

Антоан мълчеше. Пред учителя си той автоматически изпадаше в положението на ученик.

Забеляза, че Жени, застанала пред камината, се бе навела с Жак над разписанието и за миг се учуди. Сигурно тя искаше да се осведоми за влаковете, с които майка й може да се върне от Австрия.

Филип продължаваше да мисли на глас:

— Кой знае, Тибо, може би тези, които мислят като брат ви, са истинските предтечи? Може би тази неизбежна война, разрушавайки равновесието на нашия стар континент, ще подготви цъфтежа на нови псевдоистини, за които ние нямаме представа? Може би би било добре да съумее човек да вярва в това… Защо не? Европейските страни ще трябва да хвърлят в пожара всичките си сили, и духовните, и материалните. Това явление е първо по рода си в историята. Невъзможно е да бъдат предвидени последиците му… Кой знае? Може би в тази пещ ще се стопят всички съставки на цивилизацията. Хората трябва да минат през толкова мъчителни пътища, преди да дойде денят на мъдростта!… Денят, когато, за да уредят живота си на планетата, те ще се задоволят смирено да използуват това, което науката им е дала…

 

 

През полуотворената врата се подаде глупавият профил на Леон.

— Викат господин доктора.

Антоан се намръщи, но стана.

— Извинете, Шефе.

Леон чакаше във вестибюла. С безстрастно лице той поднесе на Антоан табличката за писма, на която се открояваше син плик.

Антоан го грабна и го мушна в джоба си, без да го разпечата.

— Питат дали да чакат за отговор — прошепна слугата с наведени очи.

— Кой пита?

— Шофьорът.

— Няма отговор! — каза Антоан и се завъртя на токовете си, защото чу, че вратата зад него се отваря.

Жени, последвана от Жак, влезе във вестибюла.

— Отивате ли си вече?

— Да — отвърна Жак със същия решителен и сух тон, с който Антоан току-що бе казал: „Няма отговор.“ Той гледаше втренчено брат си; всъщност загадъчният му, пълен с упрек поглед искаше да каже: „Дойдохме да те видим сам в такъв ден като днешния, а ти не можа да отделиш нито минута за нас!“

— Толкова скоро? — промълви Антоан. — И вие също ли си отивате, госпожице?

„Ако е имала намерение да ми иска съвет или някаква услуга — помисли си той, — защо си отива, без да е поговорила с мен? И то с Жак?“

— Мога ли да ви услужа с нещо, преди да замина? — осмели се да каже той.

Тя му благодари с уклончива усмивка и леко кимна с глава. Антоан не знаеше какво да мисли.

— Ами ти? — каза той, като се обърна към Жак, който решително се отправяше към стълбите. — Няма ли да те видя пак?

Гласът му прозвуча изведнъж така сърдечно, че Жени вдигна очи и Жак се обърна. Лицето на Антоан изразяваше такова вълнение, че ядът на Жени веднага изчезна.

— Утре ли заминаваш? — попита той.

— Да.

— В колко часа?

— Много рано. Ще изляза от къщи към седем часа.

Жак погледна Жени и с малко дрезгав глас запита:

— Искаш ли да дойда да те взема?

Лицето на Антоан светна.

— Да, непременно! Ела… Ще ме изпратиш ли до гарата?

— Разбира се.

— Благодаря, моето момче. — Той нежно гледаше брат си. След малко повтори: — Благодаря.

И тримата бяха достигнали до външната врата.

Жак я отвори, пусна младото момиче пред себе си и прекрачи прага, без да вдигне поглед към брат си. На площадката той пошепна:

— Значи, до утре.

После захлопна вратата. Но в същия миг му хрумна друга мисъл.

— Слезте сама — каза той на Жени. — Ще ви настигна долу. — И бързо блъсна вратата с юмрук.

Антоан беше още във вестибюла. Върна се и отвори. Жак влезе сам и затвори вратата зад себе си.

— Искам да ти кажа две думи — каза той. Говореше с наведени очи.

Антоан почувствува интуитивно, че става дума за нещо сериозно.

— Ела.

Жак го последва мълчаливо и те влязоха в малкия кабинет. Там той се спря, затвори вратата и застана пред нея, гледайки брат си.

— Искам да знаеш, Антоан… Ние дойдохме двамата, за да ти говорим… Жени и аз…

— Жени и ти? — повтори Антоан изненадан.

— Да — каза Жак с ясен глас, усмихвайки се странно.

— Жени и ти? — поде Антоан, съвсем смаян. — Какво искаш да кажеш?

— Това е отдавнашна работа — обясни Жак с поривист глас, като че не му достигаше дъх, и се изчерви неловко. — И ето на’, сега… Решихме. След осем дена.

— Решихте! Какво решихте?…

Той отстъпи към дивана и седна.

— Чакай — промълви Антоан, — ти не говориш сериозно, нали? Жени!… Ти и Жени?

— Да, разбира се.

— Но вие едва се познавате… И после в този момент? Годеж в навечерието на… Значи, какво? Отказваш ли се да напуснеш Франция?

— Не, заминавам утре вечер. За Швейцария. — След миг той добави: — С нея.

— С нея ли? Но… Жак, ти си луд! Съвсем луд.

Жак продължаваше да се усмихва.

— Съвсем не, драги мой… Много просто: ние се обичаме.

— О, не говори глупости! — извика Антоан грубо.

Жак се изсмя злобно. Държането на брат му го засегна болезнено.

— Може би това са чувства, които те учудват?… Които ти не одобряваш… Толкова по-зле… Толкова по-зле за тебе… Просто исках да те уведомя. Направих го, а сега — довиждане.

— Чакай! — извика Антоан. — Това е безсмислица! Не мога да те оставя да си отидеш с подобни глупости в главата!

— Довиждане.

— Не! Искам да ти говоря!

— Какъв смисъл има? Почвам да мисля, че не можем да се разберем…

Той бе понечил да си тръгне, но все пак остана на мястото си. Настъпи мълчание.

Антоан направи усилие да се овладее.

— Слушай, Жак… Нека разсъдим…

Жак се усмихна иронично.

— Трябва да вземем пред вид две неща… От една страна, твоя характер. И от друга, момента, който си избрал за… Е, най-напред твоя характер, човека, — какъвто си ти… Позволи ми да ти кажа истината: ти си абсолютно неспособен да направиш щастливо едно човешко същество… Абсолютно! Значи, дори при други обстоятелства, ти никога не би могъл да направиш Жени щастлива. И в никакъв случай не би трябвало…

Жак вдигна рамене.

— Остави ме да продължа. В никакъв случай! И в този момент по-малко от всякога… Войната… И с твоите идеи отгоре на всичко!… Какво ще правиш, какво ще стане с тебе? Пълна неизвестност. Ужасна неизвестност… Свободен си да се излагаш на рискове. Но в подобен момент да свържеш съдбата си с друг човек? Ами това е чудовищно! Ти напълно си си загубил ума! Поддал си се на детински прищевки, които не издържат критика нито за минута!

Жак избухна в смях — самоуверен, дързък, почти злобен, почти безумен смях, който веднага престана. Той рязко оправи кичура коса на челото си, кръстоса ръце и гневно каза:

— Тогава ето какво ще ти кажа: дойдох при тебе, дойдох да споделя с тебе щастието си. И всичко, което ти намираш да ми кажеш, е това! — Той вдигна още веднъж рамене, улови дръжката на вратата и обръщайки се, извика през рамо: — Мислех, че те познавам. Но всъщност аз те познавам само от пет минути! Сега знам какво струваш. Ти нямаш сърце! Никога не си обичал! Никога няма да обичаш! Нямаш сърце и никога няма да имаш! — Той измерваше брат си с очи, отвисоко, от висотата на своята недосегаема любов. Лицето му се сгърчи в усмивка, която повече приличаше на гримаса, и той процеди, едва отваряйки уста: — Знаеш ли какво си ти? С всичките си дипломи и всичката си гордост? Ти си жалък тип, Антоан! Нищо повече от това! Жалък, жалък тип!

После се изсмя глухо и изскочи от стаята, като затръшна вратата.

 

 

Антоан остана неподвижен цяла минута, с наведена глава, впил поглед в килима.

— „Нямаш сърце!“ — каза той полугласно.

Дишаше ускорено. От напора на кръвта в артериите изпитваше физическо неразположение, някакво замайване, както при изкачване на голяма височина. Протегна ръка пред себе си в хоризонтално положение. Пръстите му трепереха и той не можеше да спре трептенето им.

„Пулсът ми трябва да е сто и двадесет“ — помисли си той.

Вдигна бавно глава, стана, отиде до прозореца и разтвори капаците.

Дворът беше тих. Отвъд, между двете стени, линеещите листа на един кестен образуваха жълто петно. Но той не виждаше нищо освен нахалното лице на Жак, самодоволната му усмивка, опиянения му упорит поглед.

— „Никога не си обичал!“ — прошепна той, като сгърчи пръсти върху железния перваз. — Ако това е любовта, глупако, да, не съм обичал! И се гордея с това!

Някакво момиченце се появи на един от прозорците на съседната сграда и вдигна очи към него. Дали не бе мислил на глас? Той се дръпна от прозореца и се върна в средата на стаята.

Любов! Селяните поне не се страхуват да я наричат с истинското й име — те казват, че животните се разпасват… Но за нас това е прекалено просто, унизително! Трябва да възвисяваме всичко! Да примираме, когато казваме: „Ние се обичаме!… Обичам я!… Любо-о-ов!“ Известно е, че сърцето е ваш монопол, на влюбените само! А аз съм без сърце! Добре, съгласен съм!… И, разбира се, веднага: „Ти не можеш да разбереш!“ Вечният припев, суетната нужда да се чувствуваш неразбран. Това ги възвеличава в собствените им очи. Като луди! Точно като лудите! „Няма нито един луд, който да не се смята за неразбран!“

Антоан се видя в огледалото: ръкомахащ, с разярени очи. Мушна ръце в джобовете и потърси по-благовиден предлог за гнева си.

„Това, което ме вбесява, е върховната глупост! Да, здравият смисъл у мен се дразни и ме кара да кипя… Впрочем констатирам това не за пръв път: когато бъде унизен здравият му смисъл, човек може да страда, както когато му бере пръстът или когато го боли зъб!“

Мисълта, че Филип го чака в кабинета, му помогна да се съвземе. Той разтърси рамене.

„Хайде…“

В джоба пръстите му машинално мачкаха някакъв лист. Писмото на Ана… Той измъкна плика, скъса го на две и го хвърли в кошчето. Погледът му попадна на военната му книжка, поставена на писалището. Изведнъж почувствува, че волята му се сломява. Утре го чакаха война, рискове… Осакатен, може би убит!… „Ти никога не си обичал!“ Утрешният ден неочаквано туряше край на младостта. Може би времето за любов беше минало завинаги…

Той рязко се наведе към кошчето, вдигна половината плик, измъкна от него парче от писмото и го разгъна. То беше зов, бурен и нежен като ласка:

„… Тази вечер. У дома. Ще те чакам… Трябва да те видя. Обещай ми, че ще дойдеш. Скъпи Тони, ела.“

Антоан се отпусна в креслото. Да прекара още една нощ до нея… Да го гали тя още веднъж… Да може още веднъж да заспи в прегръдките й и да забрави всичко… Внезапен копнеж, прилив на отчаяние, мощен като мъртво вълнение, го заля. Той опря лакти на масата и обхванал главата си с ръце, няколко минути хълца като дете.