Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (139)

LXV

С решителна крачка Ана се приближи до телефона. Щеше да вдигне слушалката, когато си помисли:

„Аз съм идиотка. Единадесет и двадесет… Той е още в болницата… Ами ако отида да го издебна, когато излиза? Тогава няма да ми се изплъзне.“

Тя си спомни, че бе освободила шофьора тази сутрин. За да не губи нито минута — и главно за да не трябва да чака, — излезе от къщи веднага щом се облече и скочи в едно такси.

— Улица Севр! Ще ви кажа къде ще спрете.

Вратарят на болницата не бе видял доктор Тибо да излиза.

Ана хвърли поглед към колите, които бяха наредени покрай тротоара. Колата на Антоан не беше между тях. Но той може би я беше гарирал в двора. Освен това невинаги излизаше с кола сутрин.

Тя се качи обратно в таксито. Опряна на вратичката, наблюдаваше движението под големия портал. Дванадесет без пет… Дванадесет… Часовникът удари дванадесет пъти; почти веднага на този звън отговори камбанарията на съседната черква. Поток от служещи и болнични сестри се разля по тротоара.

Изведнъж пот изби по челото й. Тя си припомни, че в страничната улица имаше друг изход. Слезе бързешком и след като поръча на портиера да спре доктора, ако излезе, тръгна пеш.

Тротоарът беше тесен, изпълнен с бързащи хора. По платното на многолюдната улица се точеше с адски трясък върволица коли и камиони. Главата й се замая и тя се спря. Ушите й бръмчаха. Затвори очи и хладнокръвно се запита дали си заслужава да живее още. Но веднага се съвзе, тръгна отново като сомнамбул и достигна до портиерската стая при входа.

— Доктор Тибо ли? О, да, излезе от болницата преди малко…

Тя не отговори нищо, дори не благодари и изскочи от входа като фурия. Какво да направи? Да телефонира още веднъж в дома му? Вчера се бе обаждала няколко пъти. Тази сутрин тъкмо след като Антоан бе излязъл. Така поне беше отговорил Леон. „Толкова рано ли?“ — бе казала тя. Дали беше истина? В седем и четвърт?…

Тя се върна при портиерската стая.

— Мога ли да се обадя по телефона? Много е бързо.

Линията беше претоварена. Трябваше да чака. Най-после получи връзка.

— Господин доктора го няма… Господин докторът предупреди, че няма да обядва в къщи…

Тонът на Леон бе съвършено безличен. Ана го мразеше. Тя не можеше вече да търпи този учтив, провлечен глас, който винаги заставаше между нея и Антоан и който й пречеше да изпита прекия, жив, почти плътски допир, за който молеше от другия край на телефона.

Тя закачи слушалката, без да каже нито дума, и отново се озова на тротоара.

„Няма какво! Ще отида!… Ще видя дали ме лъжат!“

Първо трябваше да се върне при таксито. Тя се затича, промъквайки се между тълпата, обхваната от ярост, задето отстъпва на страстта, която я шибаше като камшик и срещу която нямаше сила да се бори.

— Улица Дьо л’Юниверсите № 4-а.

Щом забеляза отдалеч новата фасада, щорите и голямата порта, тя се почувствува схваната от страх. Представи си как Антоан, обезпокоен през време на обеда, ще дойде към нея от дъното на вестибюла с кърпа в ръка, с надменен вид. Какво да му каже? „Тони, обичам те?“ Изведнъж изпита страх от него, от сбръчканите му вежди, от челюстта му, от раздразнения и суров поглед, който тя така живо си представяше.

Може би ще е по-добре да му пише?

— Спрете… Там на ъгъла… При пощата.

Взе бланка за бързо писмо и надраска няколко реда.

„Трябва да те видя, Тони, макар и за миг. Няма значение кога, нито къде. Телефонирай ми. Ще чакам. Трябва да те видя, мили Тони.“

Това беше фразата, която тя непрекъснато си повтаряше: „Трябва да го видя.“ Беше сигурна, че ако го види, макар и за една минута, ще намери думи да го задържи, да си го възвърне.

Срамувайки се от себе си, тя пусна писмото в кутията и избяга.

 

 

Антоан бе още на масата, когато писмото пристигна на улица Дьо л’Юниверсите.

— Но аз ви вярвам, моето момче — казваше той на Роа, който с пламнали бузи завършваше разказа си за шовинистичните манифестации, в които бе участвувал предния ден вечерта. — Имам твърде много основания да ви вярвам. В този момент ние присъствуваме на едно необикновено избухване на патриотични чувства… Само че знаете ли какво ми напомнят всички тези мили момчета, които обикалят по булевардите, за да заявят, че одобряват войната?…

Леон му подаде синьото пликче. Той разпозна почерка. Сянка замъгли погледа му.

— … Напомнят ми за една реклама, която бе разлепена по парижките улици, когато бях още хлапе… — Докато говореше, той скъса плика по надупчената линия, без да гледа какво прави. Най-после хвърли поглед върху листа, скъса го веднага на малки парчета и завърши фразата си: — Афишът представляваше стадо гъски… Те приветствуваха един готвач, въоръжен с дълъг кухненски нож… Надписът гласеше: „Да живее страсбургският пастет!“ — Той изсипа в чинията си останките от плика и замълча.

Не бе имало никакво обяснение между него и Ана. Просто, откакто се бе срещнал със Симон, Антоан отбягваше упорито всяко посещение, всяка среща, всяко повикване по телефона. Той не бе помислил предварително как да се държи; това не подхождаше много на характера му и той страдаше, защото обичаше ясните положения. Възнамеряваше да има решителен разговор с Ана и дори мислеше за това по няколко пъти на ден — винаги когато Леон го посрещаше с наведени очи, изговаряйки неизменните думи: „Търсят ви по телефона.“ Но времето, изпълнено с работа, течеше, а в редките моменти, когато се откъсваше от професионалните си задължения, той със свито сърце потъваше в четене на вестниците или пък с болезнено безволие се оставяше да бъде задържан от тези, които срещаше и които като него не можеха вече нито да мислят, нито да говорят за друго освен за войната. От време на време той се учудваше, че изпитва само враждебно безразличие към тази жена, която не можеше да упрекне в нищо и която едва преди седем дни още заемаше толкова голямо място в живота му…

Той смяташе, че неговият случай е особен. Не му минаваше през ума, че е част от едно общо явление. Тръпката, която разтърсваше Европа, разтърсваше и личния живот на хората; навсякъде изкуствените връзки се разхлабваха и се скъсваха сами. Вятърът, предвестник на готвещата се буря, който разтърсваше целия свят, обрулваше червивите плодове от клоните на дърветата.