Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (137)

LXIII

Минаваше девет и половина. Повечето от клиентите бяха напуснали ресторанта. Жак и Жени седнаха вдясно от вратата, където имаше малко хора.

Вляво от входа, откъм улица Монмартр, Жорес и приятелите му бяха седнали на дълга маса, образувана от няколко съединени малки маси.

— Виждате ли го? — попита Жак. — На канапето, там в средата, с гръб към прозореца. Вижте, сега се обръща, за да каже нещо на Албер, съдържателя.

— Той не изглежда много разтревожен — прошепна Жени с изненадан тон, който възхити Жак; той хвана лакътя й и го стисна леко.

— Познавате ли другите?

— Да. Този, който е отдясно на Жорес, е Филип Ландриьо. Отляво, пълният, е Ренодел. Срещу Ренодел е Дюбрьой. А до Дюбрьой е Жан Ланге.

— А жената?

— Мисля, че е госпожа Поасон, жената на онзи, който е срещу Ландриьо. А до нея е Амеде Дюноа. Срещу нея са двамата братя Рену. А този, който тъкмо идва сега, правият до масата, е приятел на Мигуел Алмерейда, сътрудник на „Боне руж“… Забравих му името…

Внезапно нещо изпращя, сякаш се пукна автомобилна гума, и почти веднага се чу втори гърмеж, придружен от трясък на разбити стъкла. В дъното на салона едно огледало бе разбито на парчета.

Настъпи моментно смайване, последвано от заглушителна глъчка. Целият салон, прав, се бе обърнал към разбитото огледало:

— Стреляха в огледалото!

— Кой?

— Къде?

— От улицата!

Двама келнери изтичаха към вратата и изскочиха навън, откъдето се чуваха викове.

Жак се бе изправил инстинктивно. Протегнал ръка да защити Жени, той търсеше с очи Жорес. Зърна го за момент: приятелите на Шефа бяха станали прави; само той съвсем спокоен продължаваше да седи на мястото си. Жак видя как Жорес бавно се наведе, за да вдигне нещо от земята, а след това не се виждаше вече.

В този миг госпожа Албер, жената на съдържателя, мина тичешком пред масата на Жак, викайки:

— Стреляха върху господин Жорес!

— Стойте тук! — пошепна Жак, като натисна с ръка рамото на Жени и я накара да седне.

Той изтича към масата на Шефа, откъдето се чуваха задъхани гласове:

— Бързо лекар!

— Полиция!

Кръг от ръкомахащи хора бе обградил приятелите на Жорес и не му позволяваше да се приближи. Той започна да се блъска с лакти, обиколи масата и успя да се промъкне до ъгъла на салона. Полускрито от гърба на Ренодел, който се навеждаше, едно тяло бе проснато на тапицираното с изкуствена кожа канапе. Ренодел се изправи, за да хвърли на масата изцапана с кръв кърпа. Тогава Жак зърна лицето на Жорес, челото му, брадата, полуотворената уста. Трябва да беше припаднал. Беше блед, със затворени очи.

Един от вечерящите в ресторанта — сигурно лекар — се промъкна през навалицата. Той без колебание разкъса връзката, отвори яката, хвана ръката, която висеше, и опипа пулса.

Няколко гласа се издигнаха над глъчката.

— Тишина!… Ш-шт!…

Погледите на всички бяха впити в този непознат, който държеше китката на Жорес. Той мълчеше. Беше се навел ниско, но вдигнатото му към корниза лице имаше израз на ясновидец; примигваше с очи. Без да промени позата си, без да погледне някого, той бавно поклати глава.

Вълни от любопитни навлизаха от улицата и изпълваха кафенето.

Гласът на господин Албер прокънтя:

— Затворете вратата! Затворете прозорците! Спуснете ролетките!

Един тласък на тълпата накара Жак да отстъпи до средата на салона. Приятелите на Жорес бяха вдигнали тялото и внимателно го носеха, за да го поставят върху две маси, набързо преместени една до друга. Жак се мъчеше да го види. Но навалицата около ранения ставаше все по-гъста. Той можеше да различи само едно ъгълче от бялата мраморна плоча на масата и две щръкнали подметки, огромни и прашни.

— Направете път на доктора!

Андре Рену бе успял да доведе лекар. Двамата мъже се врязаха в тълпата, която след като им отвори път, отново се затвори зад тях като някаква еластична маса. Наоколо шушнеха: „Докторът! Докторът…“ Измина цяла минута. Възцарило се бе тревожно мълчание. После сякаш тръпка премина през всички наведени тилове. Жак видя, че хората започнаха да свалят шапки. Глухо повтаряни, две думи минаваха от уста на уста:

— Мъртъв е… Мъртъв е…

С очи, пълни със сълзи, Жак се обърна да потърси Жени. Тя стоеше права, чакайки само знак, за да изтича към него. Промъкна се до Жак и се вкопчи в ръката му, без да промълви нито дума.

Група стражари нахълтаха в ресторанта и започнаха да изпразват салона. Жак и Жени, притиснати един до друг, попаднаха във водовъртежа; блъскани и мачкани от тълпата, те бяха изтикани към вратата.

В момента, когато прекрачваха прага на ресторанта, един мъж, който преговаряше със стражарите, успя да влезе в кафенето. Жак го познаваше — беше Анри Фабр, социалист, приятел на Жорес. Той беше мъртво блед и шепнеше:

— Къде е той? Пренесоха ли го в някоя клиника?

Никой не посмя да отговори. Една ръка посочи плахо към дъното на залата. Тогава Фабр се обърна. В средата на опразнения салон лампите хвърляха ярка светлина върху купчина черни дрехи, проснати на мраморните маси подобно на труп в морга.

 

 

Навън полицията бе образувала кордон и се мъчише да разпръсне хората, които се тълпяха пред сградата и заприщваха кръстопътя.

Жак видя Жумлен и Раб: те се разправяха с полицаите. Теглейки Жени, която се бе заловила за него, той успя да отиде при тях. И двамата идваха от редакцията на вестника и не бяха видели нищо, но те именно му казаха, че убиецът стрелял от улицата в упор през отворения прозорец и че след кратко преследване минувачите го заловили.

— Кой е той? Къде е?

— В комисарията на улица Дю Май.

— Елате — каза Жак и поведе Жени.

Пред полицейския участък се бяха струпали хора. Жак напразно показа журналистическата си карта — не пущаха никого.

Тъкмо щяха да си отидат, когато Кадиьо, гологлав, излезе от участъка тичешком. Жак го дръпна за ръкава, Кадиьо се обърна, но не го позна, макар че преди малко бе говорил с него пред редакцията на „Юманите“; след това го погледна за миг със слисани очи и най-после пошепна:

— Вие ли сте, Тибо?… Ето първата пролята кръв… първата жертва… Чий ред идва сега?

— Кой е убиецът? — попита Жак.

— Никому неизвестен. Нарича се Вилен. Видях го. Младеж, може би двадесет и пет годишен.

— Но защо именно Жорес? Защо?

— Сигурно някой патриот! Луд…

Той успя да се изтръгне от Жак и се затича отново.

— Да се върнем там — каза Жак.

Увиснала на ръката му, мълчалива и вцепенена, Жени се мъчеше да върви редом с него.

Той се наведе към нея.

— Вие сте уморена… Да ви оставя ли някъде, на някое спокойно място? Ще дойда да ви взема…

Тя бе съсипана от вълнение и умора, но мисълта, че могат да се разделят в подобен момент, й бе непоносима. Без да отговори, Жени се притисна още по-силно към него. Той не настоя; топлината на тялото й, която усещаше до себе си, му помагаше да се бори срещу отчаянието; и той също никак не желаеше да остане сам.

Нощта беше тежка. Асфалтът миришеше на лошо. Около улица Монмартр беше почерняло от народ. Движението беше прекъснато. Гроздове от хора бяха нависнали по прозорците. Непознати си съобщаваха един другиму новината: „Жорес убит!“

Полицейският кордон бе успял да разчисти почти напълно улицата пред „Кроасан“ и се мъчеше да държи на разстояние човешката вълна, която нахлуваше от булевардите, където новината се бе разпространила със светкавична бързина.

Когато Жак и Жени пристигнаха на кръстопътя, отряд от конни жандармеристи излезе от улица Сен-Марк. Ескадронът разчисти най-напред началото на улица Виктоар до Борсата. След това се разгъна в средата на площада и кавалеристите започнаха да разиграват конете си, докато най-сетне отблъснаха любопитните до самите стени на къщите. Възползувайки се от безредицата — изплашените хора бягаха към страничните улици, — Жак и Жени можаха да се промъкнат до първата редица. Погледите им бяха впити във фасадата на тъмното кафене, чиито железни ролетки бяха спуснати. Когато пазената от стражарите врата се открехнеше, за да влязат или излязат полицейски чиновници, те зърваха за миг силно осветения салон.

Две таксита и няколко официални лимузини преминаха едни след други през кордона. Лейтенантът, който следеше за реда, отдаваше чест на слизащите от колите; пристигналите бързо изчезваха в кафенето и вратата веднага се затваряше след тях. Осведомените хора шепнеха имена:

— Директорът на полицията… доктор Пол… префектът на Сена… прокурорът на републиката…

Най-после по улица Виктоар се показа санитарна кола, теглена от малко конче, чието ясно звънче дрънкаше непрекъснато. Глъчката стихна малко. Стражарите доведоха колата пред входа на „Кроасан“. Четирима санитари скочиха на земята и влязоха в ресторанта, оставяйки отворена задната врата на колата.

Минаха десет минути.

Раздразнената тълпа тъпчеше на място.

— Какво се пипкат още вътре!

— Ами нали трябва да направят протоколи!

Изведнъж Жак почувствува как пръстите на Жени се впиха в ръката му. Двете крила на вратата се отвориха. Всички замлъкнаха. Господин Албер излезе на тротоара. Вътрешността на кафенето се виждаше ясно осветена като параклис и гъмжаща от черни полицейски униформи. Стражарите се отдръпнаха и направиха шпалир, за да отворят път на носилката. Върху нея бе метната бяла покривка. Четирима гологлави мъже го носеха. Жак различи познатите му силуети: Ренодел, Лонге, Компер-Морел, Тео Брьотеп.

Мигновено всички на площада свалиха шапки. „Смърт на убиеца!“ — разнесе се плах вик от прозореца на една сграда и замря в нощта.

Бе станало тъй тихо, че се долавяха стъпките на носачите. Бялата носилка бавно премина прага, тротоара, залюля се за миг и изведнъж изчезна в зеещия отвор на колата. Двама мъже веднага се качиха след нея. Един стражар скочи на капрата. Ясно се чу шумът на затварящата се врата. Тогава точно, когато конят тръгваше, и колата, заградена от отделение стражари на велосипеди, се отправи към Борсата, глух и бурен рев най-после внезапно се изтръгна от хилядите угнетени гърди, издигайки се едновременно от всички страни на площада, и заглуши тънкия глас на звънчето:

— Да живее Жорес!… Да живее Жорес!… Да живее Жорес!…

 

 

— Да се опитаме сега да отидем до „Юманите“ — пошушна Жак.

Но около тях тълпата сякаш бе пуснала корени. Очите на всички бяха приковани към тайнствената тъмна сграда, пазена от полицията.

— Жорес е мъртъв?… — промълви Жак. След малко повтори: — Жорес е мъртъв?… Просто не мога да повярвам… И главно не мога да си представя, не мога да измеря последиците…

Малко по малко плътно сбитите редици се отпуснаха и стана възможно да преминат през тълпата.

— Елате.

Как да достигнат до улица Кроасан? Безсмислено бе да се опитват да преминат през кордона, който пазеше кръстопътя, нито пък да излязат на големите булеварди през улица Монмартр.

— Да заобиколим — предложи Жак. — По улица Федо и оттам през пасажа Вивиен.

Едва излязоха на пасажа и тръгнаха в тълпата по булевард Монмартр, когато неудържим тласък ги изблъска и ги увлече със себе си.

Бяха попаднали сред една манифестация. Колона от млади патриоти, размахващи знамена и пеещи с пълно гърло „Марсилезата“, се спущаха от булевард Поасониер като река, изпълваха цялата ширина на улицата и изтласкваха всичко пред себе си.

— Долу Германия?… Смърт на кайзера?… Към Берлин?…

Жени, повдигната от навалицата, почувствува, че губи равновесие. Стори й се, че ще я откъснат от Жак и ще я стъпчат; нададе ужасен вик. Но той я бе обгърнал с ръка през кръста и я притискаше здраво до себе си. Успя да я доведе, като ту я буташе, ту я носеше, до свода на една пътна врата, която се оказа затворена. Ослепена от праха, който вдигаше тъпчещото човешко стадо, оглушала от кресливите викове и песните, ужасена от тези ревящи хора, чиито обезумели погледи докосваха лицето й, тя забеляза почти до себе си медната дръжка на вратата. Събирайки всичката енергия, която й бе останала, тя на прави внезапно усилие, протегна ръка и се залови за тази дръжка като за спасителна опора. И действително беше време — тя чувствуваше, че ще припадне. Затвори очи, но сгърчените й пръсти не изпущаха медната дръжка. Чуваше до ухото си задъхания глас на Жак, който й повтаряше:

— Дръжте се здраво… Не се страхувайте… Аз съм при вас…

Минаха няколко минути. Най-после й се стори, че глъчката се отдалечава. Тя отвори очи и видя Жак, който й се усмихваше. Човешкото море продължаваше да тече покрай тях, но не така бързо и на отделни вълни; не се чуваха викове — очевидно бяха любопитни хора, а не манифестанти. Жени цяла трепереше и още не можеше да си поеме дъх.

— Смелост — прошепна й Жак. — Нали виждате, свърши се…

Тя прекара ръка по челото си, намести шапката си и забеляза, че воалът й е скъсан.

„Какво ще кажа на мама?“ — помисли си Жени смаяна.

— Да се опитаме да излезем оттук — рече Жак. — Съвзехте ли се? Можете ли да ходите?

Явно най-добре беше да вървят с течението, докато успеят да се измъкнат по някоя странична улица. След кратък миг на неволно раздразнение той се бе отказал да я заведе до „Юманите“; тази вечер чувствуваше ново задължение — едно крехко, безкрайно скъпо същество му беше поверено. Разбираше, че нервите на Жени едва издържат и единствената му грижа бе да я заведе до авеню Дьо л’Обсерватоар. Тя се бе отпуснала на ръката на Жак и го оставяше да я поддържа и води. Вече не се опитваше да се покаже храбра и не повтаряше: „Не се грижете за мене.“ Напротив, облегнала се бе с цялата си тежест върху му и нейната безпомощност показваше въпреки волята й до каква степен бяха изчерпани силите й.

Едва пристъпвайки, те достигнаха до площада пред Борсата, без да срещнат такси. Тротоарите и платното на улицата бяха пълни с хора. Като че ли цял Париж бе излязъл навън. По кината новината за убийството на Жорес се появи на екрана посред филма и навсякъде представлението бе прекъснато сред обща тревога. Всички, които ги задминаваха, говореха високо за едно и също нещо. От време на време Жак долавяше откъси от разговори: „Северната и Източната гара са заети от войската от тази вечер…“, „Какво чакат? Защо мобилизацията не е още…“, „Щом сме достигнали дотам, какво! Трябва да стане чудо, за да…“, „Аз телеграфирах на Шарлоо да се върне утре с децата…“, Казах й: „Госпожо, ако и вие имахте син на двадесет и две години, може би нямаше да говорите така?…“.

Вестникарите се промъкваха сред навалицата.

— Убийството на Жорес!

На площада пред Борсата нямаше никаква кола.

Жак накара Жени да седне на каменния цокъл на желязната ограда. Застанал прав пред нея с наведена глава, той отново прошепна:

— Жорес е мъртъв…

„Кой ще посрещне утре германския делегат? — мислеше си той. — И кой ще ни защищава сега? Жорес беше единственият, който никога не изпадна в отчаяние… Единственият, когото правителството не би могло никога да сплаши и да накара да замълчи… Единственият, който може би беше в състояние да попречи на мобилизацията…“

Забързани хора влизаха в пощата, чиито осветени прозорци хвърляха светлина на тротоара. Той бе идвал тук, за да изпрати телеграма на Даниел онази вечер, когато се бе самоубил баща му, вечерта, когато беше видял отново Жени… Едва преди две седмици!

Накачените по стените на вестникарската будка специални издания на вестниците бяха пълни със заплашителни заглавия: „Цяла Европа на оръжие…“, „С всеки изминат час положението става все по-сериозно…“, „Министрите заседават в Елисейския дворец, за да вземат решения, които се налагат поради предизвикателните действия на Германия…“.

Един пияница, който минаваше на зигзаг пред будката, се обади с дрезгав глас: „Долу войната!“ Жак си даде сметка, че тази вечер за първи път чуваше този вик. Детинско би било да вади някакво заключение от това, но все пак фактът беше поразителен: нито пред смъртните останки на Жорес, нито по булевардите, когато патриотите крещяха: „Към Берлин!“, не се бе чул нито един глас на протест. А по-предния ден викове срещу войната кънтяха спонтанно при всички улични манифестации. От другата страна на площада мина свободно такси. Много хора го викаха, но Жак изтича, скочи на стъпалото и заведе колата при Жени.

Те седнаха един до друг, без да си кажат нито дума. И двамата бяха в едно и също състояние на тревога и отчаяние, потресени, сякаш бяха минали през някакво премеждие. Но колата поне ги отделяше от заобикалящия ги враждебен свят. Жак прегърна Жени, притисна я силно до себе си; въпреки умората той се намираше в някаква своеобразна възбуда, по-силно от всеки друг път изпитваше жажда за живот.

— Жак — пошепна Жени на ухото му, — къде ще пренощувате? — И бързешком, сякаш казваше предварително подготвена фраза, веднага добави: — Елате у дома. Там ще бъдете вън от опасност. Ще си починете на дивана на Даниел.

Той не отговори веднага. Продължаваше да мачка между пръстите си ръката на Жени: ръката й не беше както обикновено кротка и непротивяща се, а пламтяща, нервна и жива, тя сякаш отвръщаше на ласките му.

— Добре — каза той просто.

Малко по-късно, когато бяха вече при долната площадка на стълбището, Жак забеляза, че вървейки зад Жени, той машинално заглушава стъпките си, за да мине пред прозореца на портиерската стая; едва тогава си даде сметка за положението, изведнъж схвана какво доверие и любов му засвидетелствуваше Жени: тя беше сама в Париж и без знанието на госпожа дьо Фонтанен, без знанието на Даниел му предлагаше да прекара нощта при нея… „Жени сигурно изпитва същото смущение — мислеше си той, — смущение, което достига до истинско мъчение.“ Но той се лъжеше: тя действуваше обмислено, считаше, че постъпва добре и не се безпокоеше за нищо. Откакто бяха срещнали полицаите, тя трепереше за Жак. Постоянно се надяваше, че той ще се съгласи да се укрие при нея. И този план, който само преди осем дена би бил немислим за нея, сега така се бе вкоренил в ума й, че тя вече не виждаше колко смел бе той; изпитваше само благодарност към Жак, че така бързо се съгласи.

Щом влязоха в апартамента, тя първо свали шапката и жакета си и се залови за работа. Като че ли вече не чувствуваше умора. Искаше да направи чай, да подреди стаята на брат си, да постави чаршафи и да превърне дивана в легло.

Жак протестираше. Най-после я спря насила, като улови ръцете й.

— Направете ми удоволствието да не се занимавате с тези неща — рече той усмихнато. — Скоро ще стане два часът. В шест часа аз ще изляза. Ще полегна малко, без да се събличам. Впрочем малко вероятно е, че ще мога да заспя.

— Но нека поне да ви донеса завивка — помоли се тя.

Той й помогна да сложат възглавниците и да поставят крушка на нощната лампа.

— А сега трябва да помислите за себе си, да забравите, че съм тук и да спите, да спите… Обещавате ли?

Тя нежно наведе глава.

— Утре сутрин — поде той — ще се измъкна тихичко, за да не ви събудя. Искам да станете много късно, отпочинала. Кой знае какво ни чака утре?… Ще се върна следобед, за да ви донеса новини.

Тя отново кимна покорно.

— Лека нощ — каза Жак.

Застанал прав в тази стая, която бе свързана за него с толкова светли спомени, Жак целомъдрено прегърна младото момиче. Гърдите им се допираха. Той я притегли по-близо до себе си и тя загуби равновесие; колената им се срещнаха. И двамата бяха обхванати от едно и също смущение, но само той разбираше какво означава то.

— Притиснете ме — пошепна тя. — Притиснете ме здраво… — Тя бе обгърнала с ръце врата на Жак и го целуваше с внезапна страст, с някакво опиянение. Нейната невинност й даваше смелост и тя се показваше по-неблагоразумна от него. Накара го да отстъпи крачка назад, до самото легло. И двамата паднаха върху него прегърнати.

— Притиснете ме силно — повтаряше тя. — По-силно… Още по-силно… — И за да не види Жак вълнението й, Жени протегна ръка към масата и изгаси лампата.

Той се мъчеше да се овладее, но вече знаеше, че Жени няма да се върне в стаята си, че те няма да се разделят тази нощ… „И ние също… — внезапно проблесна в съзнанието му — и ние като всички…“ Чувство, подобно на досада, някакво отчаяние и страх се примесваха в желанието му. Задъхан, обхванат от някакво замайване, което вече не можеше да превъзмогне, той я прегърна мълчаливо в тъмнината.

Внезапен гърч го скова и прекъсна дъха му… Но след малко тялото му се отпусна и дишането му стана спокойно. Когато отново дойде на себе си, той изпитваше някакво чувство на освобождение, примесено с малко срам и горчив вкус на тъга и самота.

Забравила всичко, разтопена от нежност, Жени продължаваше да се гуши в прегръдките му. В главата и почти нямаше мисъл. Единственото й желание бе този прекрасен миг да не свърши никога. Притиснала буза до дрехата му, тя слушаше като някакво чудо ударите на сърцето му, тъй близко до нейното. През отворения прозорец млечна светлина — дали беше от месеца, или вече се зазоряваше? — заливаше стаята с някаква прозрачна мъглявина, в която стените, мебелите и всички твърди и плътни неща изведнъж като че ли бяха станали прозрачни. Да заспи… Сънят в прегръдките му бе като сладка награда след драматичните часове, които бяха изживели заедно.

Жак заспа пръв. Жени чу как с последната целувка той промълви няколко неразбираеми думи. После, борейки се още за минута с умората си, за да продължи колкото се може по-дълго щастието си, тя почувствува с неизказано вълнение как той заспива до нея. Когато, плътно притисната до него, и тя на свой ред потъваше в сън, цялото й същество се изпълни с прекрасното усещане, че се отдава повече на него, отколкото на съня.