Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (136)

LXII

Жак завари Жени в къщи сама, облечена, готова за излизане, с посърнало лице в състояние на трескаво възбуждение. Тя нямаше писмо нито от майка си, нито от Даниел. Правеше най-различни догадки. Новините във вестниците я бяха ужасили. На всичко отгоре Жак бе закъснял. Преследвана от мисълта за полицаите в Монруж, тя бе решила, че му се е случило нещо лошо. Хвърли се в прегръдките му, без да каже нито дума.

— Опитах се да се осведомя — каза той — за положението на чужденците в Австрия… Няма никакъв смисъл да се мамим — там е обявено военно положение. Сигурно германските поданици все още могат да се приберат; може би италианските също, макар че отношенията между Италия и Австрия са доста обтегнати… Но французите, англичаните и русите!… Ако майка ви не е напуснала Виена преди няколко дена — а в такъв случай тя би била вече тук, — сигурно ще е твърде късно… Вероятно има пречки за заминаването й…

— Пречки ли? Как? Задържана в затвора ли?

— О, не! Просто може да не са й разрешили да вземе влака… За седмица или две, докато се уясни положението, докато се уредят международните отношения.

Жени не отговори нищо. Присъствието на Жак бе достатъчно, за да я освободи от мъчителните представи — плод на въображението й. Тя се притисна до него, отдавайки се без задръжки на дългата целувка, която чакаше от предния ден. Най-после се отдръпна, за да пошушне:

— Не искам да оставам сама, Жак… Вземете ме със себе си… Не искам вече да се разделям с вас.

Тръгнаха пеш към Люксембургската градина.

— Ще вземем трамвай от площад Медичи — рече той.

Голямата градина беше почти безлюдна — нещо необикновено през този час на деня. Вятърът леко полъхваше и шумеше от време на време във върхарите на дърветата. Тежката миризма на невените се издигаше от цветните лехи. Усамотени на една пейка до цветята, мъж и жена — така притиснати един до друг, че лицата им не се виждаха — сякаш изпълваха пространството с любовен трепет.

Отвъд желязната ограда ги чакаше градът, трескавият град, изтръпнал под заплахата. Неговият шум сякаш беше ехо на страшните новини, които в този прекрасен летен следобед се разменяха от единия край на Европа до другия.

За два дни опустелият през лятото Париж се бе внезапно изпълнил с хора. Вестникопродавците пресичаха площада, крещейки имената на извънредните издания. Докато Жак и Жени чакаха трамвая, автобусът, който отиваше за гарата, мина пред тях — пълен с родители, деца и слугини; на покрива между натрупаните багажи се виждаха детска количка, мрежа за скариди и чадър.

— Упорити хора, предизвикват съдбата — пошепна Жак.

По улица Суфло, по булевард Сен-Мишел, по улица Медичи цареше непрекъснато оживление. Обаче това не беше трудовият Париж на делничните дни, нито Париж, който се разхожда безцелно на слънце неделен ден, а разтревожен мравуняк. Всички пешеходци вървяха бързо, сякаш имаха важна работа, но разсеяният им вид, колебанието им дали да завият наляво или надясно показваха, че повечето от тях не отиваха никъде. Те не можеха да останат сами със себе си и със света, затова бяха напуснали жилищата си, работата си с единствената цел да избягат навън и да потопят макар за малко гнетящото душата ви бреме в човешкия поток, който влечеше хиляди братски сърца, свити от същата тревога.

 

 

Цял следобед, мълчалива и неотлъчна като сянка, Жени бе следвала Жак от Латинския квартал до Батиньол, от Гласиер до Бастилията, от кея Берси до Шато д’О. Навсякъде чуваха все същите новини, все същите коментари, същото негодувание; и навсякъде виждаха вече само отпуснати рамене, само примирение.

От време на време, когато оставаха сами, Жени най-естествено говореше за себе си и за времето: „Сбърках, че взех воала си… Да минем от другата страна на улицата, за да видим онзи цветарски магазин… Голямата горещина мина, чувствувате ли? Може вече да се диша…“ Тези наивни фрази, които изведнъж поставяха на същата плоскост витрината на цветарския магазин, малко дразнеха Жак. Тогава той й хвърляше безразличен и тъжен поглед, чийто мрачен блясък я плашеше малко. А понякога разнежен, той извиваше глава настрана и се питаше: „Имам ли право да я замесвам във всичко това?“

В коридорите на Общата конфедерация той забеляза любопитния и строг поглед, който един случайно срещнат другар впери в Жени. Изведнъж я видя такава, каквато беше, застанала между работници на прашната площадка на стълбището с нейния прилепнал костюм, с черния й воал и с онова неопределимо нещо в стойката и в израза на лицето, което носеше следата, отпечатъка на цялата й среда. Изпита стеснение и я изведе навън.

Удари седем часът. Те тръгнаха по булевардите и достигнаха до квартала около Борсата. Жени беше уморена. Жизнената сила, която се излъчваше от Жак и която я подчиняваше, бе изчерпала силите й. Тя си спомняше, че още някога в Мезон-Лафит бе изпитвала в негово присъствие същото усещане на умора, на изтощение сигурно последица на постоянно напрежение, което той сякаш изискваше от другите, което почти й налагаше с гласа си, със завладяващия си поглед, с бързите скокове на мисълта си.

Когато приближиха до редакцията на „Юманите“, Кадиьо тичешком се размина с тях.

— Свършено е! — извика той. — Германия мобилизира! Русия постигна целта си!

Жак трепна. Но Кадиьо беше вече далеч.

— Трябва да разберем какво става. Чакайте ме тук. — Той не се решаваше да заведе Жени в редакцията на вестника.

Тя премина улицата и започна да се разхожда по тротоара. Подобно на пчели в кошер хората непрекъснато влизаха и излизаха от сградата, в която бе изчезнал Жак.

След половин час той се върна. Лицето му бе развълнувано.

— Вече е официално. Новината идва от Германия. Видях Грусие, Самба, Вайан, Ренодел. Всички са горе и чакат по-подробни съобщения. Кадиьо и Марк Льовоар сноват между Ке д’Орсе и редакцията… Поради разширяването на руските военни приготовления Германия започва мобилизация… Истинска мобилизация ли е това? Жорес твърди, че не. Германците го нападат. „Kriegsgefahr-zustand“. Изглежда, че този случай е предвиден в тяхната конституция. Жорес с речник в ръка дава буквалния превод: „Положение на опасност от война… положение на заплаха от война…“ Шефа е чудесен — отказва да се поддаде на отчаяние! Той е още под впечатлението на увереността, с която се върна от Брюксел, от разговорите си с Хаазе и германските социалисти. Постоянно повтаря: „Докато те са с нас, нищо още не е загубено!“

Жак беше хванал Жени под ръка и я водеше напред с бърза крачка, без да мисли къде отиват. Обиколиха няколко пъти квартала.

— Какво ще прави Франция? — запита Жени.

— Изглежда, че министерският съвет се е събрал по спешност в четири часа. В комюникето се признава, че са били разгледани „мерките, необходими за защита на нашите граници“. Агенция „Хавас“ съобщава тази вечер, че нашите прикриващи части са заели предните си позиции; но, от друга страна, казват, че за да не се дава повод за сблъсквания, генералният щаб възнамерявал да остави една неокупирана зона от няколко километра по цялата граница… Германският посланик в този момент има среща с Вивиани… Гало, който познава положението в Германия, е много песимистично настроен. Казва, че не трябва да си правим илюзии върху тази формулировка. „Kriegsgefahr-zustand“ — това било само средство да се прикрие мобилизацията преди издаването на официалния декрет… Във всеки случай в този момент Германия е вече във военно положение, което значи, че на печата е сложен намордник, че сега вече всички манифестации срещу войната стават невъзможни там… И това за мене е най-сериозното нещо: спасението може да дойде само от масов бунт… Стефани, напротив, подобно на Жорес, упорствува в своя оптимизъм. И двамата казват, че щом кайзерът, вместо да заповяда мобилизация, предпочита тази предварителна мярка, той очевидно се мъчи да спаси мира. В края на краищата това тълкуване е допустимо. Така Германия оставя на петербургското правителство последна възможност да направи крачка към примирение и може би да се откаже от мобилизация. Изглежда, че от вчера кайзерът и царят непрекъснато си разменят лични телеграми… Е момента, когато се разделих със Стефани, тъкмо бяха повикали Жорес на телефона от Брюксел; като че ли всички се надяваха да получат някакво важно съобщение… Не останах да чуя за какво става дума, защото исках да разбера какво правите вие…

— Не се грижете за мене — каза живо Жени. — Върнете се пак горе, аз ще ви чакам.

— Тук? Да стоите права на улицата! Не!… Елате поне да седнете в кафене „Прогрес“.

Те тръгнаха бързо към улица Сантие.

— Добър ден — обади се един глух глас.

Жени се обърна и забеляза един стар разрошен Христос в черна печатарска престилка, която падаше на дипли. Беше Мурлан.

— Германия мобилизира — му каза веднага Жак.

— Пфу! Знам… Говореше се!… — Той плю настрана. — Нищо не може да се направи… Нищо не може да се направи, както винаги!… И за дълго още няма да може нищо да се направи! Всичко трябва да бъде разрушено. Цялата наша цивилизация трябва да изчезне, за да може да се изгради нещо прилично!

И тримата замълчаха.

— В „Прогрес“ ли отивахте? — попита Мурлан. — И аз отивам там.

Те направиха няколко крачки, без да си разменят дума.

— Ти помисли ли за това, което ти казах тази сутрин? Няма ли да си обираш крушите? — поде старият печатар.

— Не още.

— Твоя воля… — Той се поколеба. — Тъкмо идвам от федерацията… — После хвърли изпитателен поглед към младото момиче и загледа Жак настойчиво за миг. — Имам да ти кажа две думи.

— Говорете — каза Жак. Той улови Жени под ръка и добави: — Говорете свободно като между приятели.

— Добре — рече Мурлан. Той опря двата си мазолести пръста до рамото на Жак и сниши глас: — От сериозен източник научих — министърът на войната днес е подписал заповед за арестуването на всички заподозрени, които са в „Списък Б“.

— О?… — възкликна Жак.

Старият работник поклати утвърдително глава и процеди през зъби:

— За сведение на заинтересуваните!

Той забеляза, че Жени бе побледняла и го гледаше с ужас. Усмихна й се.

— Спокойствие, хубаво дете… Това не значи, че ще ни изправят до стената за разстрел още тази вечер… Но заповедта е дадена за всеки случай в деня, когато решат да ни окошарят, за да могат напълно безнаказано да организират голямата тупаница, просто ще дадат заповед на специални бригади… Агентите им вече работят из предградията. Правили са, изглежда, обиск в „Драпо Руж“ и в „Ла Лют“. Без малко не са спипали Исакович тази сутрин при една полицейска хайка в Пюто. Фюзе са го вече прибрали; обвиняват го, че е автор на „Кървави ръце“, нали знаеш, афиша срещу генералния щаб… Напечено ще стане, деца мои, трябва да очакваме това.

Те влязоха в кафенето. Жак настани момичето в долния салон, където нямаше почти никого.

— Пийнете нещо с нас — предложи Жак на печатаря.

— Не — отвърна Мурлан, като посочи с ръка към тавана, — ще се кача за малко горе, да видя какъв вятър вее… Колко ли глупости са се казали там от тази сутрин насам! До скоро виждане! — Той стисна ръката на Жак и пошепна още веднъж: — Слушай мене, хлапако: обирай си крушите!

Преди да се отдалечи, той обгърна двамата млади хора с неочаквана добродушна и приятелска усмивка. Те чуха как малката вита стълба заскърца под кънтящите му стъпки.

— Къде ще спите нощес? — запита Жени разтревожена. — Нали не в онзи хотел, който полицаите си записаха вчера?

— О — отговори той небрежно, — дори не съм сигурен, че са ми направили честта да ме сложат в черния списък… — Но виждайки тревожния й поглед, той добави: — Впрочем бъдете спокойна, нямам никакво намерение да се върна в хотел „Лиебер“. Още тази сутрин си оставих чантата при Мурлан. Колкото до компрометиращите книжа, те са в пакета, който оставих у вас.

— Да — каза тя, като го гледаше. — У нас в къщи не рискувате нищо.

Той беше останал прав. Поръча един чай, но няма търпение да дочака келнера да го донесе.

— Добре ли се чувствувате?… Аз ще се върна в редакцията на „Юманите“… Не мърдайте оттук.

— Ще се върнете, нали? — попита тя със задушен от тревога глас. Изведнъж я бе обхванал страх. Сведе очи, за да не може той да види отчаянието й. Почувствува как Жак сложи ръката си върху нейната. Този ням укор я накара да се зачерви. — Аз се шегувах… Вървете!… Не се безпокойте за мене.

Когато остана сама, Жени изпи няколко глътки от чая, който й донесоха; той беше горчив и миришеше на лайкучка. После отмести чашата настрана и се облегна на хладната мраморна плоча.

През широко отворената врата заедно с уличните шумове влизаше ослепителна светлина, която блестеше по огледалата, по стъклените етажерки, по медния перваз и махагоновата облицовка на бара. Осветен от отраженията, съдържателят плакнеше шишета на умивалника; чуваше се бълбукане на вода като от извор. По масите бяха разхвърляни вестници. Жени гледаше наоколо си, без да мисли за нищо. Времето минаваше. Детски кошмари, мрачни мисли, внезапни страхове блуждаеха като призраци в уморения й мозък. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху една сива котка, свита на кълбо на канапето до нея. Спеше ли котката? Очите й бяха затворени, но ушите й мърдаха. Имаше вид, като че ли се мъчи да заспи. Дали и тя изпитваше смътния страх, който се носеше във въздуха? Прегънатите й лапички бяха грациозно отпуснати, но все пак тази поза изглеждаше престорена. Спеше ли, или се преструваше? Кого искаше да измами? Може би сама себе си? Почваше да се здрачава. От време на време мъже, главно работници, идваха, разменяха със съдържателя заговорнически погледи, преминаваха салона и се изкачваха на мецанина. Щом се отвореше горната врата, вълна от шумни спорове се смесваше за миг с глъчката, която идеше от улицата.

— Ето ме!

Жени трепна. Не бе видяла кога е влязъл Жак.

Той седна до нея. Челото му бе оросено с капки пот. С рязко движение на главата отметна кичура си назад и започна да си бърше лицето.

— Добра, много добра новина сред целия този хаос! — каза Жак полугласно. — Телефонният разговор бил, за да се предаде — през Брюксел — едно съобщение на германските социалдемократи. Те не се отказват от борбата. Напротив. Жорес е прав: тези хора са наши братя и няма да отстъпят! Там те изживяват същите страхове като нас. И те повече от всякога държат да имат постоянен допир с нас, за да можем да действуваме съгласувано. Но с обявяването на военно положение в Германия връзките помежду ни ще станат много трудни. Затова са изпратили през Белгия един делегат, Херман Мюлер, който трябва утре да пристигне тук и който очевидно е снабден с широки пълномощия. Смята се, че идва да се разбере с френските социалисти за незабавна акция от голям мащаб срещу силите на войната. Разбирате ли? В редакцията всички градят надежди върху тази неочаквана мисия, тази върховна среща, която ще стане утре между Мюлер и Жорес, среща между френския и германския пролетариат… Те двамата несъмнено ще вземат съдбоносни решения! Според Стефани, отнася се направо за организирането в двете страни на масов бунт на работническата класа. Крайно време беше! Но никога не е прекалено късно. Още можем да успеем чрез обща стачка!

Той говореше бързо, с отривист глас и Жени почувствува как и нея я обхваща същото трескаво състояние.

— Шефа е решил да публикува утре страшна статия… Нещо като: „Аз обвинявам“ на Зола!

По смътно въпросителния й поглед той долови, че това сравнение — то впрочем не беше на Жак, а на Пажес, секретаря на Гало — не събужда никаква ясна представа в ума на Жени. Няколко секунди той остро чувствуваше колко много неща още я разделят от него.

— Сега ли говорихте с Жорес? — запита тя наивно.

— Не, днес не съм говорил. Но бях на стълбата с Пажес в момента, когато Жорес излизаше от редакцията. Както винаги беше заобиколен от група приятели. Чух го как им каза: „Ще напиша всичко това в утрешната си статия, ще видите! Ще изоблича всички отговорни! Този път ще кажа всичко, което знам!“ И, бога ми, стори ми се, че се смееше, този дяволски човек! Да, действително се смееше. Той има особен смях, смях на добродушен гигант, ободрителен смях… След това каза: „Но най-напред да отидем да вечеряме. В най-близкия ресторант, а? При Албер…“

Тя слушаше със съсредоточен поглед и мълчеше.

— Интересно ли ще ви бъде да го видите отблизо? — поде той. — Елате да хапнем нещо в „Кроасан“. Ще ви го покажа… Гладен съм. Пък нали и ние също имаме право да вечеряме!