Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (132)

LVIII

— Да вървим с тях — каза Жак на Жени.

Бяха се събрали десетина души в кафене „Кроасан“, за да отидат заедно в Монруж, където щеше да говори Макс Бастиан.

Тази вечер във всички части на града — в Грьонел, във Вожирар, в Батиньол, в Ла Вилет — социалистическите секции имаха събрания. Вайан бе съобщил, че ще вземе думата в Белвил; там се очакваха сбивания с полицията. В Латинския квартал студентите бяха организирали митинг в зала „Бюлие“.

Групата взе автобуса до Шатле, след това трамвая до Порт д’Орлеан; после друг трамвай до площада пред църквата. Там трябваше да слязат и да отидат пеш, като минат през многолюдните улици до сградата на бившия театър, където щеше да се състои събранието.

Вечерта беше задушна, въздухът в предградията вонеше. Разтревожени от последните новини, всички бяха излезли от домовете си след вечеря. По големите улици се чуваха виковете на вестникарите, които разнасяха вечерните издания на вестниците.

Жени се олюляваше по неравния паваж на старите улици. Беше уморена. От тежкия й траурен креп, от миризмата на боя, която той издаваше в горещината, започваше да я боли глава. С траурните си дрехи тя се чувствуваше чужда сред тези хора, повечето от които бяха в работно облекло; дори инстинктивно свали ръкавиците си.

Жак, който вървеше до нея, забеляза, че тя едва успява да върви наред с другите, обаче не се решаваше да я хване под ръка; пред приятелите си той се държеше с нея като с другарка. От време на време й хвърляше насърчителен поглед, като продължаваше да говори със Стефани за последните новини, получени в „Юманите“.

Стефани градеше надежди върху брожението между работниците, което според него се засилвало. Публичните протести ставаха все по-чести. Издадени бяха възвания от социалистическата партия, от парламентарната социалистическа група, от Конфедерацията на труда, от Работническата федерация в департамента Сена, от Междуфедералното бюро „Свободна мисъл“.

— Навсякъде се мъчат да направят нещо, навсякъде заплашват! — казваше той и черните му като въглен очи блестяха от надежда.

Един току-що завърнал се от Вестфалия ирландски социалист, който бе вечерял в „Кроасан“, му бе казал, че тази вечер в Есен, в самия център на германската металургия, където се намират военните заводи на Круп, щяла да се състои внушителна манифестация за мир. Ирландецът дори твърдеше, че на закрити събрания голям брой работници препоръчвали да се саботира работата, за да се попречи на имперското правителство да осъществи своите войнолюбиви намерения.

След обед обаче се пръснал тревожен слух. Според една новина, пристигнала от Германия, която се бе разпространила във всички редакции на вестниците, кайзерът наредил да се поискат с ултимативен тон обяснения от Сазонов върху руската мобилизация; отговорено му било, че Русия мобилизира само частично, но че събирането на войските не може вече да бъде спряно; тогава кайзерът бил дал заповед да се приготви декретът за мобилизация. Цели два часа всички действително смятаха, че каузата на мира е загубена. Най-после германското посолство даде опровержение, и то с такъв категоричен тон, че новината за германската мобилизация действително изглеждаше, че е била лъжлива. Разбира се, че тя е била пусната в Берлин от „Локаланцайгер“ като отговор от германска страна на лъжливата новина, съобщена от „Пари-Миди“. Тези последователни ту горещи, ту студени душове държаха общественото мнение в опасна треска. Жорес се страхуваше повече от последиците на подобна паника, отколкото от всичко друго. Той не преставаше да повтаря, че дълг на всяка група, на всяка ядка е да се бори срещу тези смътни страхове, които завладяваха умовете и караха хората да смятат, че се намират в положение на самоотбрана, защото по този начин се наливаше вода във воденицата на неприятелите на мира.

— Виждал ли си го, откакто се е върнал? — запита Жак.

— Да, до преди малко работихме заедно два часа.

Едва завърнал се от Белгия, преди дори да се срещне с групата на социалистическите депутати, за да даде отчет за резултатите от Брюкселското съвещание, Шефа бе събрал сътрудниците си, за да почне с тях подготовката на международния конгрес, който трябваше да се събере в Париж на девети август. Френската партия разполагаше с десет дена, за да осигури успеха на това важно събрание на европейските социалисти; нямаше нито час за губене.

Присъствието му в редакцията на „Юманите“ бе съживило духовете. Той се връщаше ободрен от твърдото становище на германските социалисти, изпълнен с вяра в обещанията, които бе получил, обзет от нова енергия за борба. Възмутен от държането на правителството по време на събранието в залата „Ваграм“, той веднага бе взел решение да нанесе контраудар, като свика на следната неделя, втори август, огромен протестен митинг, чрез който защитниците на мира щяха блестящо да се реваншират.

— Кураж — каза Жак, като докосна ръката на Жени. — Ей там е.

Тя видя взвод стражари, прикрити в един вход. Наоколо младежи продаваха „Батай Сендикалист“ и „Либертер“.

Те влязоха в една сляпа улица, където хората стояха на групи и разговаряха разгорещено, вместо да влязат в театъра, макар че събранието беше започнало. Залата се оказа пълна.

— Сигурно идваш да чуеш Бастиан — обърна се към Жак един от партийните работници, който излизаше. — Изглежда, че е задържан във Федерацията и няма да дойде.

Разочарован, Жак понечи да се върне назад, но Жени не беше в състояние да си тръгне веднага. Изоставяйки приятелите си, той поведе младото момиче към предните редове, където бе забелязал две празни места.

Секретарят на секцията, някой си Льофор, председателствуваше, седнал на сцената до една градинска маса. Ораторът, застанал до самата рампа, беше общинският съветник на квартала. Той няколко пъти повтори, че войната е „ахронизъм“.

Хората бъбреха помежду си и като че ли не го слушаха.

— Тишина! — изреваваше от време на време председателят, като удряше с длан по желязната маса.

— Вгледайте се в лицата — каза тихо Жак. — Човек би могъл да класира революционерите по лицата. Някои носят революцията в челюстта си, а някои в очите…

„А той?“ — помисли си Жени. Вместо да гледа съседите си, тя разглеждаше лицето на Жак, издадената му волева брадичка, подвижния му малко строг поглед, енергичен и лъчист.

— Ще вземете ли думата — пошепна тя плахо. През целия път си бе поставяла този въпрос. Желаеше той да говори, за да може още повече да се възхищава от него, но същевременно поради някаква свенливост се страхуваше от този момент.

— Нямам намерение — отговори той и мушна ръка под мишницата на младото момиче. — Не говоря добре пред хора. Няколко пъти, когато ми се е случвало да говоря, винаги съм бил парализиран от чувството, че думите ме увличат, не предават отсенките, изопачават истинските ми мисли…

Тя повече от всичко обичаше да слуша как той се самоанализира пред нея; и все пак обикновено й се струваше, че вече знае това, което той казва за себе си. Докато Жак говореше, Жени чувствуваше през плата топлината на ръката му, на която бе опряла лакътя си, и този допир я вълнуваше така силно, че вече не можеше да мисли за друго освен за това сладко парене, което проникваше в плътта й.

— Разбираш ли — продължаваше той, — винаги съм имал впечатлението, че лъжа, че казвам повече от това, в което вярвам… Непоносимо чувство!?…

Това беше вярно. Но вярно беше също така, че щом вземеше думата, той чувствуваше някакво опиянение и почти винаги успяваше да приобщи слушателите към идеите си, да създаде връзка между тях и себе си.

На трибуната друг оратор, пълен човек с червен врат, замести общинския съветник. Още от първите думи басовият му глас завладя вниманието на събранието. Той изригваше пред слушателите си смели изказвания едно след друго, така че бе невъзможно да се следи връзката между мислите му.

— Властта е попаднала в ръцете на експлоататорите на народа!… Всеобщото гласоподаване е една зловеща безсмислица!… Работникът е закрепостен от индустриалния феодализъм!… Политиката на капиталистите, производители на оръжие, е натрупала под пода на цяла Европа бурета с барут, готови да експлодират!… Народе, искаш ли да ти надупчат кожата с куршуми, за да осигуриш дивиденти на фабрикантите в Крьозо?…

Бурни аплодисменти завършваха автоматически всяка една от тези кратки задъхани фрази, подобни на удар на боздуган. Ораторът бе свикнал с овациите; спираше на края на всяко изречение, за да изчака овациите, стоейки цяла минута с отворена уста, сякаш бръмбар бе влязъл в гърлото му.

Жак се наведе към младото момиче.

— Това е глупаво… Друго трябва да им се каже… Трябва да ги убедиш, че са много, че представляват сила! Те го знаят смътно, но още не го чувствуват. Би трябвало да научат това чрез пряк, решителен опит. Затова именно е толкова важно пролетариатът сега да спечели битката! Едва в деня, когато той види на дело, че със собствени сили може да постави непреодолима преграда пред политиката на агресия и да накара правителствата да отстъпят, тогава ще разбере наистина мощта си и ще си даде сметка, че може да извърши всичко! И този ден…

Междувременно публиката започваше да се уморява от несвързаната реч на втория оратор. В един ъгъл на театъра се разгорещи отделен спор, който скоро се превърна в кавга.

— Тишина! — ревеше секретарят Льофор. — Инструкциите на централния комитет… Партийната дисциплина… Спокойствие, граждани!…

Той явно се страхуваше, че всяка безредица би могла да предизвика намесата на полицията и единствената му грижа бе събранието да завърши без инциденти.

Тишината се възцари за кратко време, когато пред рампата се появи третият оратор, последният, записан да говори тази вечер. Беше Леви Мас, учител по история в лицея „Лаканал“, известен със социалистическите си писания и разправиите си с университета. Той си бе избрал за тема да направи преглед на френско-германските отношения от 1870 година досега. Показвайки обширна начетеност, той направи подробно изложение на въпроса и двадесет и пет минути след като бе почнал речта си, едва бе достигнал до убийството в Сараево. Говореше за „храбрата малка Сърбия“ с гърлен глас, от който пенснето затрепери на острия му нос. После се впусна в един паралел между съществуващите съюзи, правейки сравнения между австро-германските и френско-руските договори.

Отегчени, слушателите почнаха да се вълнуват.

— Достатъчно! Говорете по въпроса!

— Искаме програма за действие!

— Какво трябва да се направи! Как да се попречи на войната?

— Тишина! — повтаряше Льофор, все по-обезпокоен.

— Възмутително! — прошепна Жак на ухото на Жени. — Всички тези хора са дошли тук, за да получат указания за действие, прости, ясни, практически, а ще ги оставят да си отидат в къщи, след като са им натъпкали главите с история на дипломацията, убедени, че всичко това е прекалено сложно за тях, че не може да се направи нещо, освен да се чака неизбежното!

Въпроси се сипеха от всички страни:

— Какво е положението сега? Къде ни водят?

— Искаме да знаем истината.

— Да! Истината!

— Истината ли, граждани? — извика Леви Мас, смело посрещайки тътнещата буря. — Истината е, че Франция е миролюбива нация и че тя го доказва по един прекрасен начин от две седмици насам за срам и позор на всички империалистически държави! Нашето правителство, което може да бъде критикувано за своята вътрешна политика, има да се справя с трудна задача! Дълг на социалистическата партия е да не усложнява тази задача! Разбира се, ние отказваме да възприемем националистическите залъгалки, които буржоазията вписва в своята програма! Но трябва да заявим високо, трябва да провъзгласим пред целия свят, че нито един французин няма да откаже да защищава територията си срещу ново вражеско нахлуване!

Жак кипеше.

— Чувате ли? — каза той, като се наведе отново към Жени. — Няма по-добър начин да подготвиш един народ за войната… Достатъчно е да го накараш да повярва утре, че ни заплашва германско нападение, за да го накараш да приеме всичко, което искаш!

Тя вдигна към него синия си поглед.

— Вземете вие думата!

Той гледаше оратора и не отговори. Чувствуваше как около него недоволството расте. Усещаше, че зад нерешителността на тази тълпа тлее скрит, благороден жар, благоприятен за революционни действия, и че е престъпление да не се използува моментът.

— Да! — каза Жак внезапно и рязко вдигна ръка, за да поиска думата.

Председателят се втренчи в него внимателно за миг и после нарочно отвърна очи.

Жак надраска името си на едно листче, но нямаше кой да го занесе на Льофор.

Леви Мас завършваше речта си сред засилващата се глъчка.

— Разбира се, положението е деликатно, граждани. Но то не е безнадеждно, докато правителството има подкрепата на народа, за да поддържа с авторитет заплашения мир! Прочетете отново статиите на нашия велик Жорес! Тези, които отвъд границата дръзко търсят свада с нас, трябва да почувствуват, че цяла социалистическа Франция стои единодушно зад нашите държавници и дипломати, готова да защищава правото и мира!

Той намести пенснето си, размени поглед с председателя и без да чака повече, се скри зад кулисите. Няколко души, лични приятели на оратора, изръкопляскаха, прекъснати от смътни протести и плахи подсвирквания.

Льофор беше станал прав и ръкомахаше, за да възстанови тишината. Слушателите помислиха, че иска да говори и за момент замълчаха. Той се възползува от това, за да извика:

— Граждани, събранието е закрито!

— Не! — изрева Жак от мястото си.

Но присъствуващите, обърнали гръб към сцената, се бяха спуснали вече към трите изходни врати, които водеха към сляпата улица. Трясъкът на седалките, които се изправяха автоматично, виковете и споровете вдигаха такава врява, че гласът му се изгуби в нея. Жак бе вън от себе си. Не трябваше в никой случай да се оставят тези хора с добри намерения, които очакваха точни и ясни инструкции, да напуснат съвсем объркани тази зала, без да знаят какво очаква Интернационалът от тях.

Той си проби път до мястото на оркестъра, но сцената беше отделена от залата с тъмна дълбока ниша. Жак беше се разпенил от ярост.

— Искам думата!

Той мина покрай мястото за оркестъра до предната ложа, засили се, скочи в нея, излезе на коридора, намери едва врата, която водеше към кулисите, разблъска хората наоколо си и най-после се втурна на опустялата сцена.

— Искам думата! — продължаваше да крещи той.

Но гласът му се губеше в шума. Пред него театърът зееше като прашна бездна; вече три четвърти от публиката бе излязла. Той се спусна към градинската маса и започна да удря с юмруци по нея като по гонг.

— Другари! Искам думата!

Тези, които, бяха още в залата — около петдесетина души може би, — се обърнаха към сцената.

Чуха се гласове:

— Слушайте?… Тишина?… Слушайте?…

Жак продължаваше да блъска по масата, като че ли биеше тревога. Беше блед и разрошен. Погледът му шареше от единия край на залата до другия.

— Война! Война! — крещеше той с всичка сила.

Изведнъж шумът притихна.

— Войната връхлита върху нас! Утре Европа може да пламне?… Искате да чуете истината? Ето я! Няма да мине и месец, и всички, които сте тук тази вечер, може би ще бъдете избити?…

С буйно движение той отметна кичура коса, който падаше върху очите му.

— Не искате война, нали? Но те я искат! И ще ви я наложат! Вие ще бъдете жертвите! Но вие сами ще бъдете виновни за това! Защото само от вас зависи да се предотврати тази война… Гледате ме и се питате: „Какво да правим?“ И това именно сте дошли да чуете тук тази вечер… Ето, аз ще ви кажа! Има какво да се направи. Има още възможност за спасение. Една-единствена възможност! Обединение и съпротива! Отказ!

След кратка пауза, вече по-спокоен, със странно самообладание той поде по-високо, като натъртваше всяка дума, за да го чуят по-добре:

— Казват ви: „Има войни, защото има капитализъм, има конкуренция, национализъм, финансова мощ, търговци на оръжие.“ Всичко това е вярно. Но помислете сами. Какво представлява войната? Само сблъскване на интереси ли? Не, за нещастие. Войната значи хора, войната значи кръв! Войната — това са мобилизирани народи, които се бият! Всички отговорни министри, всички банкери, всички монополисти, всички производители на оръжие ще бъдат в невъзможност да предизвикат война, ако народите откажат да бъдат мобилизирани, ако народите откажат да се бият! Топовете и пушките не могат да гърмят сами! За да се воюва, трябват войници! А тези войници, които капитализмът смята да използува за кървавите си печалби, тези войници сме ние. Никоя законна власт, никакъв декрет за мобилизация не може да ни направи нищо, ако ние не сме съгласни, ако ние не сме пасивни! Нашата съдба зависи от нас самите! Ние сме господари на съдбата си, защото сме милиони, защото ние сме сила!

Изведнъж всичко се залюля пред очите му. Главата му се замая… Той видя отговорността си като при блясък на светкавица. Имаше ли право да взема думата? Сигурен ли беше, че знае истината?… Цяла минута изпитваше угризение на съвестта и не успяваше да преодолее пълното си обезсърчение.

В този момент хората от дъното на театъра се раздвижиха. Тези, които чуха думите му, не искаха вече да излязат от залата и започнаха бавно да се приближават към сцената, подобно на железни стърготини, привличани от магнит. В един миг тревогата му се стопи, изчезна, без да остави никаква следа. И отново всичко онова, което той мислеше, което искаше да каже на тези хора, които отправяха ням въпрос към него, му се видя ясно и безспорно.

Той направи крачка напред и навеждайки се над рампата, извика:

— Не вярвайте на вестниците! Печатът лъже!

— Браво! — обади се глас.

— Пресата е купена от националистите! За да прикрият алчните си стремежи, всички правителства имат нужда от вестници, които лъжат, които убеждават народите, че като се избиват едни други, те се жертвуват героично за някаква свещена кауза, за свещената отбрана на земята си, за тържеството на правото, на справедливостта, на свободата, на цивилизацията?… Сякаш има справедливи войни! Сякаш може да бъде справедливо да осъдиш милиони невинни хора на мъчение и смърт!

— Браво! Браво!

При трите врати в дъното на залата се бяха струпали любопитни, които, блъскани неусетно от стоящите навън, най-после влязоха и седнаха по креслата.

— Тишина! Слушайте! — шепнеха много гласове.

— Ще търпите ли още шепа престъпници, водени от събитията, които сами те са подготвили, да хвърлят по бойните полета милиони мирни европейци?… Тези, които искат война, не са били никога на страната на народа! Те са били винаги на страната на правителствата! Единствените врагове на народите са тези, които ги експлоатират! Народите не са врагове един на друг! Няма нито един германски работник, който да желае да остави жена си, децата и занаята си и да вземе пушка, за да стреля по френски работници.

Одобрителен шепот се понесе между присъствуващите.

Жени се обърна. Сега вече имаше двеста-триста души, може би дори и повече, които слушаха с напрегнати лица.

Жак се навеждаше към тази раздвижена притихнала маса, която все пак леко шумеше като гнездо на оси. От всички тези лица, които той не различаваше ясно, идеше някакъв зов, някакъв изблик на смущаващо, незаслужено уважение. Но едновременно с това силата на убежденията и на надеждите му се удесеторяваше. Той има време да си помисли: „Жени ме слуша.“ Пое дълбоко въздух и с нов устрем поде:

— Ще седим ли тук със скръстени ръце да чакаме като глупци да ни заведат на заколение? Ще вярваме ли на миролюбивите уверения на правителствата? Кой хвърли Европа в непоправимия хаос, в който се намира сега? Ще бъдем ли толкова глупави да се надяваме, че същите тия държавници, канцлери, владетели, които с тайните си комбини са ни докарали на два пръста до катастрофата, ще могат да успеят чрез дипломатически конференции да спасят мира, който така цинично са заплашили? Не! Днес мирът не може да бъде спасен от правителствата! Днес мирът е в ръцете на народите, в нашите ръце!

Ръкопляскания го прекъснаха отново. Той избърса челото си и изчерпал сили, остана десетина секунди запъхтян като бегач, комуто е секнал дъхът. Съзнаваше силата си. Чувствуваше, че всички негови фрази проникват бурно в умовете на хората пред него и подобно на искрата, подпалваща барутен погреб, събуждат цял арсенал от бунтовни мисли, които са чакали само този тласък, за да избухнат.

С нетърпелив жест той въдвори тишина.

— „Какво да правим?“ — питате вие. Да не допущаме да ни се наложат!

— Браво!

— Всеки един от нас поотделно не може да направи нищо. Но събрани, здраво обединени, ние можем всичко?… Разберете добре това: животът на страната, равновесието, върху което почива здравината на държавата, зависят изцяло от трудещите се! Народът разполага с едно всемогъщо оръжие! Не-съ-кру-ши-мо о-ръ-жи-е! Това оръжие е стачката! Общата стачка!

Един глас се обади високо от дъното на залата:

— Та да се възползуват прусаците и да скочат отгоре ни!

Жак се сепна и потърси с очи този; който го бе прекъснал.

— Напротив! Германските работници ще вървят с нас! Знам това положително! Вчера се върнах от Берлин. Сам видях, видях манифестации на Унтер ден Линден. Чух възгласите за мир под прозорците на кайзера. Германският работник е също тъй готов като вас да обяви обща стачка. Това, което още го задържа, е страхът от Русия. А кой е виновен за това? Ние, нашите управници, нашият безсмислен съюз с царизма, който направи още по-страшна руската опасност за Германия. Но помислете сами: кое най-добре би могло да създаде чувство за сигурност у германския народ, тоест да препречи пътя на Русия към войната? Вие! Ние, французите, чрез нашия отказ да се бием! Решавайки се да стачкуваме, ние, французите, ще ударим с един куршум два заека: от една страна, ще осуетим желанието за война на руския царизъм, и от друга, ще премахнем всяка пречка за побратимяването на германските и френските работници! Побратимяване чрез обща стачка, започната едновременно срещу двете правителства!

Възбудената зала започна да ръкопляска, но Жак я изпревари:

— Защото стачката е единствената акция, която още може да спаси всички ни. Помислете си! По сигнал, даден от нашите водачи, още в същия ден, в същия час животът на страната може да спре изведнъж навсякъде едновременно?… Само една заповед за стачка и в миг всички фабрики, всички складове, всички учреждения се изпразват! По пътищата стачни постове осуетяват снабдяването на градовете! Хлябът, месото, млякото се раздават по дажби от стачния комитет! Няма вода, няма газ, няма електричество! Няма влакове, няма автобуси, няма таксита! Няма писма, няма вестници! Няма нито телефони, нито телеграфи! Рязко спиране на цялата обществена машина! По улиците — разтревожени тълпи! Но няма метежи, няма сбивания — само тишина и страх!… Какво може да направи правителството срещу това? Как би могло да се справи с положението, като разчита само на своята полиция и на няколко хиляди доброволци? Как ще събере запаси? Как ще разпредели хранителните продукти на населението? Неспособно да изхрани дори жандармите и войската си, повлияно от паниката на онези, които са поддържали неговата националистична политика, какво друго може да направи правителството, освен да капитулира? Колко дни — какво говоря, дни, — колко часа би могло то да се бори срещу подобна блокада, срещу пълното спиране на целия обществен живот? И пред подобна проява на волята на масите кои държавници биха посмели да помислят за война? Кое правителство би посмяло да раздаде пушки и патрони на един народ, който въстава срещу него?

Бесни ръкопляскания посрещаха сега всяка негова фраза. Жак събра всичката си енергия, за да заглуши шума. Жени виждаше как лицето му стана виолетово, как челюстта му започна да трепери, как мускулите и вените на врата му се издуваха от усилието.

— Моментът е сериозен, но всичко още зависи от нас! Оръжието, с което разполагаме, е тъй страшно, че аз дори не вярвам, че ще имаме нужда да си послужим с него. Самата заплаха за стачка ще бъде достатъчна да промени съвсем бързо насоката на тази политика, която ни води към пропаст, стига само правителството да се убеди, че работничеството ще бъде единодушно в решението си да прибегне до спиране на работата… Какъв е нашият дълг, приятели? Прост и ясен! Една-единствена цел — мир! Единство над всички наши партийни разногласия! Единство в съпротивата! Единство в отказа! Да се обединим около водачите на Интернационала! Да ги накараме да поставят в действие всичко, за да организират стачката и да подготвят тази голяма офанзива на пролетарските сили, от която зависи съдбата на нашата страна и съдбата на Европа!

Той се спря изведнъж. Внезапно се почувствува напълно изчерпан.

Жени го поглъщаше с очи. Тя го видя как премигва, колебае се, вдига ръка и маха към нея. Уморена усмивка сгърчваше устните му. Той се завъртя като пиян и изчезна зад кулисите.

Тълпата ревеше:

— Браво?… Прав е?… Долу войната?… Стачка?… Да живее мирът?…

Овациите траяха няколко минути. Слушателите стояха по местата си прави, пляскаха с ръце и викаха оратора да се появи отново на сцената.

Най-после, понеже Жак не се показваше, те се спуснаха безредно към изхода.

Жак в това време се бе строполил в полумрака зад кулисите върху един сандък, притулен от куп стари декори. Потънал в пот, горящ като от треска, съсипан от умора, той седеше там с разрошени коси, опрял лакти на коленете си и подпрял с юмруци челото си, без друго желание, освен да остане колкото се може по-дълго сам, уединен, скрит от всички.

Там именно най-после го намери Жени, след като го бе търсила няколко минути. Беше я завел Стефани.

Той вдигна глава и внезапно освежен, се усмихна на младото момиче, което стоеше пред него. Жени го гледаше, вперила очи в него, без да каже нито дума.

— Сега въпросът е как ще излезем оттук — измърмори Стефани зад тях.

Жак стана.

Празната зала бе потънала в тъмнина. Бяха затворили вратите отвън, но в един ъгъл на сцената слаба лампичка ги упъти към коридора, който ги изведе до един заден вход на театъра. Минаха покрай изба за въглища в малко дворче, затрупано с дъски и скели. През него достигнаха до улицата, която изглеждаше пуста. Но щом тръгнаха по нея, двама мъже изскочиха от тъмнината.

— Полиция! — рече единият от тях, като с движение на фокусник измъкна от джоба си карта и я тикна под носа на Стефани. — Карта за самоличност, моля!

Стефани подаде на Инспектора журналистическата си карта.

— Журналист.

Полицаят хвърли разсеян поглед върху картата; всъщност той се интересуваше от оратора.

За щастие, докато бе ходил с Жени из града през деня, Жак бе наминал у Мурлан, за да прибере портфейла си. Доста неблагоразумно беше от негова страна обаче да задържи в джоба на панталона си и паспорта на женевския студент, който му беше послужил да мине германската граница.

„Ако ме обискират…“ — помисли си той.

Инспекторът обаче не прояви толкова старание. Той се задоволи да прегледа под светлината на уличната лампа паспорта на Жак и да провери с опитно професионално око приликата между него и снимката. След това надраска нещо в бележника си, като намокри няколко пъти молива с уста.

— Къде живеете в Париж?

— В Женева.

— Къде живеете в Париж?

Жак се поколеба за миг. Мурлан му беше казал, че стаята му на улица Жур, където бе живял преди заминаването си и която му гарантираше пълна сигурност, не е свободна. Не си бе потърсил досега ново жилище, защото смяташе да преспи в мебелираната стая на улица Де Бернарден, на ъгъла на Ке дьо ла Турнел. Този именно адрес той даде на полицая, който си го записа.

След това инспекторът се обърна към Жени, която стоеше съвсем близо до Жак. Тя имаше у себе си само визитни картички и съвсем случайно плика на писмото от Даниел, който бе останал в ръчната й чанта. Полицаят не се показа придирчив и дори не записа името на младото момиче.

— Благодаря — каза той учтиво.

Докосна с ръка шапката си и се отдалечи, последван от колегата си.

— Обществото се защищава — констатира подигравателно Стефани.

Жак се усмихваше.

— Засякоха ме…

Жени го бе хванала под ръка и се притискаше до него. Лицето й бе разстроено.

— Какво ще ви направят? — запита тя с беззвучен глас.

— Нищо, разбира се!

Стефани се разсмя.

— Какво искате да ни направят? Книжата ни са напълно в ред.

— Яд ме е само — призна Жак, — че дадох адреса си в хотел „Лиебер“.

— Е, ще се преместиш утре другаде и с това се свършва цялата работа.

Нощта беше топла. От улицата се носеше тежка миризма. Жени се притискаше до Жак. Толкова бе развълнувана, че едва се държеше на крака. Препъна се в неравните павета и така си изви глезена, че щеше да падне, ако той не беше й подал ръка. Тя се спря за миг и облегна рамо на стената на един навес. Кракът й я болеше силно.

— О, Жак… — пошепна тя. — Толкова уморена се чувствувам…

— Опрете се на мене.

Умората й предизвикваше още по-голяма нежност в него.

Уличката излизаше на един булевард, където последните шумни групи постепенно се разотиваха.

— Седнете двамата на тази пейка — каза заповеднически Стефани. — Аз ще избързам напред, за да не изпусна последния влак. Има пиаци за таксита пред кметството. Ще ви изпратя една кола.

Когато след три минути колата пристигна и спря до тротоара, Жени се засрами от слабостта си.

— Ех, че глупаво?… Бих могла много лесно да вървя до трамвая… — Сърдеше се на себе си, че става пречка в живота на Жак, защото винаги бе държала да не обременява близките си.

Но щом влезе в колата, тя свали шапката и воала си, за да се сгуши до него. Чувствуваше как се повдига опряната до бузата й мъжка гръд, топла и кънтяща. Вдигна ръка и без да мръдне глава, пипнешком потърси лицето на Жак. Докосна устата му и разбра, че той се усмихва. След това, сякаш бе искала само да се увери, че той е до нея, тя отдръпна ръката си и отново се отпусна в прегръдките му.

Колата забави ход.

„Нима стигнахме вече?“ — каза си тя със съжаление. Но се лъжеше, не бяха още пристигнали. Тя разпозна Порт д’Орлеан и будката, където събираха градската такса.

— Къде ще спите нощес? — пошепна тя.

— В хотел „Лиебер“. Защо?

Жени понечи да каже нещо, но замълча. Той се навеждаше над нея и тя затвори очи. Устните на Жак се задържаха дълго върху сведените й клепачи. В ушите й бръмчаха неясно думи: „Моя мъничка… Моя скъпа… Мила…“ Тя почувствува как топлата му уста се плъзна по бузата й, докосна носа и стигна до устните й, които инстинктивно се сгърчиха. Той не посмя да я целуне, вдигна глава и като я обгърна още по-плътно в обятията си, притисна я до себе си. Сега тя сама му подаде устата си, но той не забеляза това. Изправи се, пусна я и отвори вратичката. Едва тогава Жени забеляза, че колата беше спряла. Откога ли? Видя фасадата и вратата на тяхната къща.

Жак слезе пръв и й помогна да излезе от таксито. Докато плащаше на шофьора, тя като насън направи няколко крачки и достигна до вратата. Безумно изкушение мина през ума й. Но майка й може би се е върнала… При тази мисъл тя се сепна внезапно и цялата й тревога я обхвана наново. С разтреперана ръка натисна копчето на звънеца.

Когато Жак я настигна, вратата беше вече полуотворена и пред стаята на портиера светеше.

— До утре, нали? — запита той бързо.

Тя кимна утвърдително глава. Не можеше да произнесе нито дума. Той хвана ръката й и я стисна силно с две ръце.

— Но не сутринта… — поде той с отривист глас. — В два часа, искате ли? Да дойда ли?

Жени отново направи утвърдителен знак. После отдръпна ръката си и бутна вратата.

Жак видя как тя с вдървена походка премина през осветената ивица на свода и изчезна в тъмнината, без да се обърне. Тогава пусна вратата, която се захлопна сама.