Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (131)

LVII

Антоан напусна министерството така уморен, така трескаво възбуден и развълнуван, че почувствува нужда, макар и денят му да беше много претоварен, да се върне за малко в къщи и да си почине, преди да продължи визитите си.

„Може би след един месец ще бъда мобилизиран… Пълна неизвестност…“ — повтаряше си той, без да вярва, че това е възможно.

Минавайки под свода на къщата, забеляза някакъв млад човек, който излизаше от вестибюла и който, виждайки го, се спря.

Беше Симон дьо Батенкур.

„Съпругът“ — помисли си Антоан веднага, психически готов за отбрана.

Той не го позна в първия миг, макар че го бе срещал много пъти; виждал го бе и миналата година, когато трябваше да поставят в гипс момиченцето на Ана.

— Мислех, че днес имате приемен ден, докторе — започна да се извинява Симон. — За всеки случай се записах за утре. Но толкова бих искал да замина обратно за Берк тази вечер… Ако не ви безпокоя много…

„Какво, по дяволите, може да иска той от мене?“ — каза си Антоан, гледайки го недоверчиво. Но реши да бъде доблестен и да не отбягва неприятния разговор.

— Добре, но десет минути само — каза той не особено любезно. — Извинявайте, но имам визити цял следобед… Елате с мене…

Застанал рамо до рамо със Симон в тясната кабина на асансьора, Антоан усещаше дъха му и миризмата на пот, която лъхаше от него. Скован и изпълнен с неприязън, която се усилваше от някакво особено чувство на отвращение, той си повтаряше: „Съпругът на Ана… Съпругът…“

— Мислите ли наистина, че войната ще бъде избягната? — запита внезапно Батенкур. Бегла усмивка, детска и добродушна, трепна на устните му.

— Започвам да се съмнявам — пошушна Антоан мрачно.

Лицето на младия човек посърна.

— Но това е невъзможно… Невъзможно е да се е стигнало дотам…

Антоан мълчеше и си играеше с връзката ключове. После бутна вратата и каза:

— Минете.

— Идвам да се посъветвам с вас за Югет, моето момиченце… — започна Симон.

Той произнасяше с трогателно вълнение името на това дете, което не беше негово, но което той бе обикнал като собствена дъщеря и на чието лечение, изглежда, се бе изцяло посветил. Той изброяваше безспир подробности от живота на малката болна. Тя с ангелско търпение понасяла тези дълги месеци, скована неподвижно в гипсовото корито. Прекарвала на чист въздух девет-десет часа на ден. Купил й бяло магаренце, което теглело количката й през улиците на Берк и я закарвало до дюните. Вечер й четял, предавал й малко френски, история и география.

Антоан слушаше мълчаливо, докато водеше Батенкур към кабинета си. Следейки с професионално внимание разказа, той се мъчеше да открие признаци, които можеха да го осведомят върху физиологическото състояние на болната. Забравил бе напълно Ана. Едва когато видя Батенкур да сяда в същия фотьойл, където така често бе седяла неговата любовница, той си каза със странна настойчивост: „Този човек там, който ми говори и ми се усмихва, и ми поверява неща, на които най-много държи, е човекът, когото аз мамя, когото ограбвам, без той да знае това…“

Отначало Антоан изпитваше само смътно тягостно чувство, някакво физическо усещане, подобно на досадата, предизвикана от нежелан, дори малко противен допир. Но след малко, понеже Симон като че ли се смути и изведнъж замълча, у него се породи съмнение: „Дали не е научил нещо?“

— Но аз не съм дошъл да ви разправям живота си на болногледач — каза тогава Батенкур.

Изпитателният поглед, който Антоан неволно впери в младия човек, го накара да продължи:

— Защото в този момент аз си поставям най-различни въпроси, които ме смущават… С писма човек рискува да не бъде добре разбран… Затова предпочетох да дойда лично, за да уясним всичко…

„В края на краищата защо пък да не знае?“ — помисли си бързо Антоан.

Настъпи кратко мълчание. Няколко секунди той прави най-нелепи предположения.

— Ето — поде най-после Симон, — не съм сигурен, че Берк е напълно подходящо място за Югет. — И той се впусна в обяснения за климата.

Според него от Великден насам състоянието на болната се подобрявало много по-бавно. Лекарят в Берк, който имал интерес да хвали своя край, все пак смятал, че морето не действува добре на детето. Може би по-голяма височина щяла да бъде по-подходяща за нея? Мис Мери, гувернантката на Югет, тъкмо получила от нейни познати, англичани, отлични сведения за един млад лекар в Източните Пиренеи, който се бил специализирал в подобни заболявания и получавал изненадващи резултати…

Застанал неподвижно, Антоан разглеждаше това деликатно лице с вирнат нос и профил като на козле, тази бледа кожа, която не бе загоряла въпреки дългия преброй край морето. Даваше си вид, че слуша, че грижливо претегля обясненията и внушенията на Батенкур. Всъщност той едва го чуваше. Мислеше как Ана преценява мъжа си, когато почнеше да прави признания пред Антоан, което впрочем се случваше доста рядко. Според нея той беше нищожно и лукаво същество, суетен егоист, който таи злобата си. До този момент Антоан бе приемал този портрет на доверие, защото тя говореше за Симон с презрително безразличие, което като че ли гарантираше истинността на думите й; но сега, гледайки Батенкур пред себе си, хиляди неясни мисли се преплитаха в ума му.

— Не би ли трябвало да пренеса Югет във Фон-Ромьо? — запита Батенкур.

— Може би е добра идея… Да… — каза Антоан.

— Разбира се, аз ще бъда с нея. Разстоянието и самотата нямат значение, щом детето ще може да се поправи там. Колкото до жена ми… — Споменавайки името на Ана, израз на болка се появи за миг на лицето му, но той бързо го прикри. — Тя рядко ни спохожда — призна той, като се помъчи да се усмихне снизходително. — Париж е толкова близо, нали разбирате… Постоянно я канят приятели. Светският живот я задържа тук против волята й… Но ако се установи във Фон-Ромьо при нас, може би скоро ще забрави Париж…

Мечта за възвръщане на някогашната близост — нещо, в което впрочем по всичко личеше, че той почти не вярва — сякаш проблесна в погледа му. Нямаше съмнение, че той обича тази жена така болезнено, както в първия ден.

— Може би всичко би се променило… — пошепна той тайнствено.

Антоан схващаше в какво преценката на Ана за Симон можеше да бъде привидно оправдана. Но все пак очевидно беше — и това убеждение се затвърдяваше все повече у него, — че човекът, който седеше насреща му във фотьойла, беше съвършено различен от портрета, обрисуван от Ана. Двуличие, егоизъм, злоба! Тези обвинения не можеха да издържат пет минути на интуитивната проницателност, която присъствието на Симон, прекият допир с него събуждаха у всеки наблюдател, надарен с що-годе усет. Тъкмо обратното — прямотата, естествената скромност, добротата на Батенкур се хвърляха в очи и при най-незначителните неща, които казваше, личаха дори от несръчното му държане.

„Слаб човек, съгласен съм — казваше си Антоан. — Без съмнение човек със скрупули, измъчен човек; може би глупак… Но в никой случай не някакъв чудовищно коварен изрод.“

Симон спокойно продължаваше монолога си. Гледайки Антоан с добрите си очи, изпълнен с доверие и благодарност, той обясняваше, че естествено никога не би и помислил да вземе толкова сериозно решение, без да се допита до него. Осланял се напълно на доктор Тибо. Знаел неговата опитност и преданост. Дори се надявал, че Антоан ще отиде до Берк — можел да вземе обратно първия влак за Париж, — за да види отново малката болна и да реши въпроса, след като прецени състоянието й. Макар че очевидно при сегашните обстоятелства…

Антоан го слушаше внимателно. Бе вече решил да скъса завинаги връзката си с Ана.

Дали действително бе решил това точно сега, през тези няколко минути? Или пък отдавна вече това крайно решение се беше оформило в полуосветената периферия на съзнанието му? И въобще можеше ли да се нарече решение това незабавно и безпрекословно подчинение на една необходимост, станала изведнъж належаща, повелителна, неудържима?… Ако имаше време да се самоанализира, той сигурно щеше да си даде сметка, че упоритостта, с която през последните дни избягваше телефонните разговори с Ана и отклоняваше срещите, които тя постоянно му определяше чрез Леон, беше продиктувана от тайно, неосъзнато желание да скъса тази връзка. Той щеше дори да признае пред себе си, че макар и политиката да не играеше външно никаква роля в тази насока, все пак драмата, която се разиграваше в Европа, не беше съвсем чужда на неговото охлаждане; сякаш връзката с тази жена не отговаряше вече на някои нови чувства, които се бяха зародили в него, не отговаряше на мащаба на събитията, които разтърсваха света.

Във всеки случай това, което ускори скъсването и тури, без почти той да го съзнава, окончателен край на връзката му с Ана, беше присъствието на Симон в кабинета му. Непоносимо му беше да гледа пред себе си, в собствения си дом, този измамен мъж; да приема с престорено честен вид неговото уважение и доверие; да вижда как този човек, който не знаеше нищо за съдбата си, се обръщаше към него като към искрен приятел. „Не бива така… Това не може да продължава… Животът не трябва да бъде такъв… — казваше си смътно Антоан. — Да мисля най-напред за себе си, за собственото си забавление, за собственото си удоволствие, да… Но тук са замесени и други хора… Чудовищно е да пожертвуваш с лека ръка тяхната съдба… Именно заради хора като мен, заради това, че има хора, които живеят и действуват като мен, разюздаността и лъжата, несправедливостта и моралните страдания съществуват на този свят…“

Странно, но от момента, в който той си каза с тон на безвъзвратно взето решение: „Всичко е свършено между Ана и мен“, сякаш цялото минало магически потъна в мрак. И действително струваше му се, че нищо не е имало между него и нея. Без никакво стеснение той можеше да гледа Батенкур в очите, да му се усмихва, да му вдъхва надежди и да го обсипва със съвети. Когато Симон, ставайки, промълви плахо като ученик: „Страхувам се, че останах повече от десет минути“, Антоан се засмя и приятелски сложи ръка на рамото му. Той го придружи до стълбата, като продължаваше да бъбри. Обеща му дори да отиде в Берк идната седмица. За миг бе забравил всичко, дори и войната… Но внезапно си спомни за нея. Мина му през ума, че близостта на катастрофата, която заплашваше да разруши всички днешни морални ценности, сигурно му помага да гледа спокойно на тази необичайна среща. „След един месец може би и двамата ще бъдем убити — каза си той. — Какво значение има всичко останало пред това?…“

— С влака в осем и тридесет ще стигнете в Ран към единадесет часа и към обед ще бъдете в Берк — обясняваше вече Симон, напълно ободрен.

— Освен ако се случи нещо непредвидено… — направи уговорка Антоан.

Лицето на младежа побледня и се сви. Той притисна за миг с юмрук устните си. Покъртително отчаяние разшири очите му. Антоан ясно долови в този миг, че синът на стария хугенот, полковник граф дьо Батенкур трепереше при мисълта за изпълнението на войнишкия си дълг.

— Какво ли ще стане с Югет, ако аз бъда мобилизиран? — каза Симон, без да гледа Антоан. — Само мис ще остане при нея… — В този миг и двамата мъже едновременно помислиха за Ана, и то по един и същ начин.

Батенкур тръгна мълчаливо към вратата. На площадката на стълбището той се обърна.

— Кой ден тръгвате вие?

— Още първия… Лекар на пехотна дружина… в петдесет и четвърти полк в Компиен… А вие?

— На третия… Сержант… Във Вердюн, четвърти хусарски полк.

Стиснаха си братски ръка. После, след като кимна приятелски, Антоан тихо затвори вратата.

Остана за миг така, прав и неподвижен, вперил поглед в килима. Ясен образ изпъкна пред него — Симон дьо Батенкур, преоблечен като хусарски фелдфебел, галопиращ под неприятелския огън начело на своя взвод по някое поле в Елзас…

Острият звън на телефона го накара да вдигне глава.

„Може би е тя“ — каза си той. Усмихна се сурово. Обхвана го желание да изтича към апарата и веднага да тури край на всичко.

В дъното на коридора Леон бе вдигнал слушалката:

— Да… В петък на седми август? Много добре… В три часа… От страна на професор Жанте? Разбрано, господине, ще ви запиша…

Антоан слизаше по стълбата, като прелистваше бележника си, когато на площадката на първия етаж, шум от познати гласове го накара да вдигне глава. Той бутна вратата и се отправи към стаята, където държаха документацията.

Щудлер и Роа бяха седнали там и спореха. Не бяха облекли белите си престилки. Днешните вестници бяха пръснати по масите и столовете около тях.

— Е, деца, така ли работим?

Щудлер мрачно вдигна рамене.

Роа стана, усмихна се и погледна въпросително Антоан.

— Видяхте ли Рюмел, шефе?

— Да. Новините в „Пари-Миди“ са неверни. Правителството е дало опровержение. Но всичко отива от зле към по-зле… — След кратка пауза той лаконично прибави: — Въртим се в кръг на ръба на бездната…

— А Германия се готви… — измърмори Щудлер.

— И ние също, слава богу — отвърна Роа.

Настъпи мълчание.

— Единствената надежда за спасение на мира е работническата класа — въздъхна Щудлер. — Но тя ще се осъзнае едва когато стане твърде късно… И в народа има вкоренен някакъв ужасен фатализъм по отношение на войната… Впрочем това може да се обясни: още от училището се изкривява съзнанието на децата… По начина, по който им се говори за някогашните войни, за бойна слава, за знаме, за родина… Със значението, което се дава на маршируването на войските, на военните паради… и най-после със задължителната военна служба… Днес скъпо плащаме тези безумия!

Роа го слушаше подигравателно.

Антоан се бе заловил отново с бележника си и го преглеждаше внимателно.

— Довиждане — каза той изведнъж, като наложи шапката си. — Няма да успея да свърша визитите си… До довечера.

Двамата мъже останаха сами. Роа стана от стола си и застана пред Халифа.

— Понеже и без това все някой ден трябваше да стигнем дотам, признайте поне, че не започваме много зле.

— По-добре не говорете, моето момче!

— Ама слушайте… Разсъждавайте поне веднъж безпристрастно!… Общо взето, ние сме в доста добро положение… Франция има много голям интерес войната да избухне най-напред между Русия и Германия — това ни осигурява помощта на русите и ни оставя да играем помощна роля, която е винаги най-добрата… От друга страна, имахме достатъчно време, надявам се, да подготвим тихичко нашата мобилизация, без да се изложим на прочутата „внезапна офанзива“, от която толкова се плашеше нашият генерален щаб. Всичко това увеличава шансовете ни…

Щудлер го гледаше мълчаливо.

— Е какво — рече Роа, — ако гледате обективно, ще бъдете принуден да се съгласите с мене, че моментът не е съвсем зле избран, за да разрешим най-сетне този стар спор и да измием националната чест.

— Националната чест! — изръмжа Щудлер, извън себе си от гняв.

Вратата се отвори и Жуслен влезе.

— Все още ли спорите? — запита той уморено.

Той беше с престилка. Не се заблуждаваше повече от другите — знаеше много добре, че след три седмици сигурно няма да бъде вече тук, за да види резултата от посевките, на които бе посветил тази сутрин; налагаше си обаче да работи, като че ли всичко върви нормално. „Работата ти пречи да мислиш“ — беше казал той на Антоан с тъжна усмивка в сивите очи.

— Навсякъде все същият глупашки припев! — кресна му Щудлер, като вдигна рамене. — Тук честта на Франция, там честолюбието на Австрия! Русия трябва да защищава честта на славяните на Балканския полуостров… Като че ли не би било хиляди пъти по-голяма чест да осигуриш мир на народите, дори като признаеш, че си отишъл прекалено далеч, отколкото да хвърлиш света в масово клане!

Той беснееше, като виждаше как националистите претендират, че те единствени проявяват благородство, безкористност, героични добродетели. Без да членува в някоя партия, той знаеше, че революционерите, които ожесточено се бореха във всички европейски столици срещу силите на войната, притежаваха повече от всеки друг чувство за величие, за себеотрицание, воля да надминат себе си за постигането на един мъчен идеал, жар и душевна сила, които правеха от тях герои.

Той не гледаше нито Жуслен, нито Роа; пророческите му очи блестяха съсредоточено.

— Национална чест! — изръмжа той отново. — Всички големи думи са вече мобилизирани, за да приспят съвестта на хората!… Трябва добре да се прикрие безсмислието на всичко това, да се попречи на всяка проява на здрав смисъл! Чест! Родина! Право! Цивилизация!… И какво се крие зад всички тези капани? Индустриални интереси, борба за пазари, комбини на политици и гешефтари, ненаситната алчност на управляващата класа във всички страни! Каква безсмислица! Да спасим цивилизацията! Чрез най-долните дивашки дела! Като развихрим най-низките инстинкти?… Да защищаваме каузата на правото и справедливостта? Чрез анонимни убийства? Като стреляме срещу нещастни хорица, които не ни желаят злото и които също са били принудени да тръгнат срещу нас с помощта на същите залъгалки? Явна безсмислица!

— Браво, Халифе! — подхвърли презрително Роа.

— Хайде, хайде — обади се кротко Жуслен, като сложи ръка на рамото му. И той като Антоан изпитваше същите приятелски чувства към младичкия Манюел Роа, техния общ любимец. Обичаше го, без сам да знае добре защо. Може би заради спокойната му храброст, заради благородната му наивност. В този изпълнен с нетърпение воин, така непресторено готов да се жертвува, Жуслен виждаше някаква красота, пред която той, човекът на лабораторията и на абстрактните теории, не можеше да остане безстрастен. У Роа той уважаваше стремежа към чист идеал, наивната вяра в духовно обновление чрез войната, вяра, която сигурно щеше да се заплати с кръв.

— Честта… — пошушна той. — Мисля, че е било голяма грешка да се допусне нравствените ценности да влязат там, където те нямат никакъв смисъл — в икономическата борба, която разделя държавите… Това изопачава, отравя всичко. Прави невъзможна всяка реалистична спогодба. Маскира и представя като сантиментални и идеологични конфликти, като религиозни войни всичко онова, което би трябвало да бъде и което всъщност не е нищо повече от конкуренция между търговски фирми.

— Кайо го бе добре разбрал в 1911 година — забеляза разпалено Халифа. — Ако не беше той…

Роа предизвикателно го прекъсна:

— Вие сигурно бихте предпочели да видите вашия Кайо министър на външните работи, отколкото изправен пред съда?

— Разбира се, ако той беше останал на власт, вярвайте ми, моето момче, нямаше да сме там, където сме сега… Без него общата война — това щастливо събитие, чието приближаване като че ли изпълва с радост вашите приятели и вас самия — щеше за щастие на народите да дойде три години по-рано!… Той не говореше за национална чест. Говореше за сделки. Стоеше твърдо, въпреки съпротивата от всички страни, на плоскостта на положителните неща, на плоскостта на действителните интереси!… И благодарение на това можахме да избегнем най-лошото!

Жуслен видя как в очите на Роа светна злобен поглед и побърза да се намеси.

— Аз също вярвам, че на тази плоскост не съществуват противоречия, които да не могат да се разрешат чрез дипломатически споразумения и взаимни отстъпки. Стига само упорито да се стремим към тази цел. По-лесно е да примириш противоречиви интереси, отколкото враждебни чувства!… И аз също смятам, че един Кайо… А ако войната избухне, доста вероятно е историците, които теоретизираха за носа на Клеопатра, да съумеят да намерят между многото сложни причини за конфликта място и за съдбоносния револверен изстрел в редакцията на вестник „Фигаро“…

Роа се разсмя самоуверено.

— Предпочитам да не ви отговарям — извика той весело — и да оставя тази грижа на бъдещето.