Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (12)

III

Беше вече към един часът, когато Антоан се озова отново във „Фондацията Тибо“. Г-н Фем тъкмо излизаше. Той бе така изненадан, че остана няколко секунди като вкаменен, а очите му играеха зад очилата. Антоан му разправи как е изпуснал влака. Едва тогава г-н Фем се разсмя и се разприказва.

Антоан предложи да излезе с Жак на разходка и да прекарат заедно целия следобед.

— Господи… — рече директорът смаян. — Нашият правилник…

Но Антоан настояваше, докато г-н Фем отстъпи.

— Е, вие ще обясните на господин основателя как е станало… Ей сега ще отида да намеря Жак.

— И аз ще дойда с вас — рече Антоан.

За жалост той пристигна в лош момент. Едва влязъл в коридора, видя брат си клекнал в една ниша, която администрацията наричаше „ватер-клозети“, с отворена врата; облегнат на вратата, Артюр пушеше лулата си.

Антоан побърза да влезе в стаята. Директорът си търкаше ръцете, сякаш тържествуваше.

— Виждате ли — извика той, — ние пазим децата, които ни са поверени, дори на това място.

Жак се върна. Антоан очакваше, че той ще се чувствува неловко, но момчето се закопчаваше спокойно и чертите на лицето му не изразяваха нищо, нито дори учудване, че отново вижда брат си. Г-н Фем обясни, че му разрешава да излезе с брат си до шест часа. Жак го гледаше в лицето, сякаш се мъчеше да схване какво му казват, но не промълви нито дума.

— А сега аз тръгвам, извинявайте — продължи г-н Фем с тънкото си гласче. — Има заседание на общинския съвет, а аз съм кмет на Круй — извика той от вратата, като избухна в смях, като че ли това бе най-смешното нещо в света. Антоан също се усмихна.

Жак се облече, без да бърза. Антоан забеляза, че Артюр му подава дрехите много почтително и дори започна да лъска обувките му; Жак не възразяваше.

Стаята вече нямаше този спретнат вид, както сутринта, когато Антоан беше приятно изненадан от чистотата й. Той потърси какво бе променено в нея. Таблата със закуската стоеше на масата — мръсна чиния, празно канче, трохи хляб. Чистото бельо беше изчезнало — само една изцапана кърпа висеше на закачалката; под каната имаше парче мръсна и протъркана мушама; белите чаршафи бяха заменени с измачкани чаршафи от грубо небелено платно. Изведнъж съмненията му отново се събудиха, но той не зададе никакъв въпрос.

Когато излязоха на пътя, Антоан запита весело:

— Накъде ще отидем? Ти не познаваш Компиен. Има малко повече от три километра, ако вървим по брега на Оаза. Съгласен ли си?

Жак прие. Той като че ли се стараеше да не противоречи в нищо на брат си.

Антоан го хвана под ръка и тръгна в крак с него.

— Какво ще кажеш за номера с кърпите? — запита той, като гледаше засмяно брат си.

— Номерът с кърпите ли? — повтори Жак, който не разбра какво иска да каже той.

— Да, тази сутрин, докато се разхождах из дома, те имаха достатъчно време да ти поставят хубави чисти чаршафи и нови кърпи. Обаче нямаха късмет — аз се върнах, когато не ме чакаха, и…

Жак се спря и като се поусмихна насила, каза:

— Ти, изглежда, искаш непременно да изкараш, че всичко в дома е лошо. — Плътният му глас трепереше малко. Той млъкна, тръгна отново и почти веднага заговори с усилие, като че ли му беше безкрайно скучно да приказва за толкова незначителни неща. — Всичко е много по-просто, отколкото предполагаш. Сменят бельото всяка първа и трета неделя в месеца. Артюр, който ми прислужва от десетина дни, беше сменил чаршафите и кърпите миналата неделя и понеже е нов човек, сметнал е, че трябва и днес да сложи чисти, защото е неделя. В склада му казали, че е сбъркал, и го накарали да върне чистото бельо, което имам право да получа едва идната седмица. — Жак млъкна и се загледа в полето.

Разходката почваше зле. Антоан веднага се опита да промени насоката на разговора, но мисълта за собствената му непохватност го тормозеше и не му позволяваше да попадне на простия и лек тон, с който искаше да води разговора. Жак отговаряше с „да“ или „не“, когато Антоан му задаваше въпроси, но явно никак не се интересуваше от разговора. Най-после той каза:

— Моля ти се, Антоан, не казвай на директора за тая история с бельото. Само ще мъмрят Артюр за нищо.

— Разбира се.

— Нито на тате? — добави Жак.

— Никому няма да кажа, бъди спокоен! Не съм и имал такова намерение. Слушай — подхвана той, — ще ти кажа истината: представи си, не знам защо си бях втълпил, че всичко е лошо в този дом и че ти не си щастлив…

Жак се извърна леко към него и го погледна със сериозен израз на лицето.

— Цялата сутрин все се оглеждах да открия нещо — продължи Антоан. — Най-после разбрах, че съм се лъгал. Тогава се престорих, че уж съм изпуснал влака. Не желаех да замина, преди да съм имал време да разговарям малко с тебе… Разбираш, нали?

Жак не отговори нищо. Щеше ли да му бъде приятен този разговор? Антоан не беше сигурен; страхуваше се, че е направил погрешна стъпка и замълча.

Пътят слизаше към реката и поради наклона те тръгнаха по-живо. Достигнаха един от ръкавите й, който беше канализиран. Малък железен мост минаваше над шлюза. Три големи празни шлепа, чиито кафяви корпуси се издигаха високо, стояха в почти неподвижната вода.

— Би ли искал да пътуваш с шлеп по реката — попита весело Антоан. — Да се носиш бавно по каналите между тополите, да се спираш по шлюзовете, да гледаш как се раздига утринната мъгла и как залязва слънцето вечер, да пушиш цигара на носа на шлепа, да не мислиш за нищо и да си люлееш краката над водата… Ти рисуваш ли още?

Този път Жак видимо потръпна и Антоан беше сигурен, че се зачерви.

— Защо питаш? — отвърна той с малко несигурен глас.

— Ей така — рече Антоан заинтригуван. — Би могло да се направи интересна скица — тези три шлепа, шлюза, мостчето…

Пътеката, отъпкана от конете, които теглеха шлеповете, се разширяваше и ставаше истински път. Наближаваха до големия ръкав на Оаза, която беше придошла.

— Ето Компиен — каза Антоан.

Той се спря и за да се запази от слънцето, сложи ръка на челото си. Над раззеленилото се поле разпозна върха на черковната кула и закръглената камбанария на черквата, които се открояваха на далечното небе. Смяташе да назове по име сградите, които виждаше, когато, хвърляйки поглед към брат си, забеляза, че Жак гледа в земята пред краката си, макар че беше вдигнал ръка, за да си направи сянка. Той сякаш чакаше да продължат разходката си. Без да каже нищо, Антоан тръгна отново.

Цял Компиен беше излязъл из улиците. Антоан и Жак се смесиха с тълпата, която минаваше по моста. Трябва да бяха приемали новобранци предния ден, защото група наконтени младежи купуваха от амбулантните търговци дълги трицветни панделки. Мнозина от тях се бяха наловили за ръце и заели целия тротоар, вървяха, препъваха се и пееха войнишки песни. По главната улица, задръстена с момичета в светли рокли и драгуни, избягали от казармата, семейства се срещаха и си разменяха поздрави. Жак беше като пиян — гледаше всички тези хора със смущение, което го гнетеше.

— Да отидем някъде другаде, Антоан! — каза той с умолителен тон.

Те се отбиха встрани от главния булевард и поеха по тясна, мрачна и тиха улица, която се изкачваше нагоре. Когато излязоха на площад Дю Пале, силната светлина заслепи Жак; той започна да мига и да се озърта. Спряха се и седнаха под дърветата на алеята, които още хвърляха сянка.

— Слушай — каза Жак, като тури ръка на коляното на Антоан.

Камбаните на „Сен-Жак“ започваха да бият за вечерня. Трептенията им сякаш бяха в унисон със слънчевата светлина.

Антоан си помисли, че детето е опиянено от първия пролетен ден, без да съзнава това.

— За какво мислиш, братче? — подхвърли той.

Вместо да отговори, Жак стана и те тръгнаха към парка.

Момчето не обръщаше никакво внимание на великолепния пейзаж. Като че ли само гледаше да избяга от местата, където имаше хора. Привличаше го тишината около замъка и то тръгна към балюстрадата на терасата. Антоан го последва, като говореше ту за едно, ту за друго — за подрязаните чимшири, които се открояваха рязко върху свежата зеленина на тревата; за гълъбите, които кацаха по рамената на статуите; но получаваше само уклончиви отговори.

Изведнъж Жак запита:

— Ти говори ли с него?

— С кого?

— С Фонтанен.

— Да, разбира се, срещнах го в Латинския квартал. Той сега учи в „Луи льо Гран“^[1].

— А, така ли! — възкликна Жак. И с разтреперан глас, напомнящ малко заплашителния тон, с който така често говореше някога, добави: — Ти не му каза къде съм, нали?

— Той не ме попита за това. Защо? Не искаш ли да знае?

— Не.

— Защо?

— Ей така.

— Чудесно обяснение. Сигурно имаш и други съображения?

Жак го погледна глупаво; не беше разбрал, че Антоан се шегува. Той не се усмихна и тръгна отново.

Изведнъж запита:

— А Жиз знае ли?

— Какво да знае, къде се намираш ли? Не, мисля, че не знае. Но с децата човек не може да бъде никога сигурен какво знаят и какво не знаят…

Той използува повода, който му даде Жак, и продължи:

— Някои дни тя има вид на съвсем голямо момиче — слуша всичко, което се говори, и хубавите й очи се разтварят така широко. А други дни е цяло бебе. Ще повярваш ли, вчера, докато госпожицата я търсеше навсякъде, тя си играела спокойно на кукли под масата във вестибюла; а скоро ще стане на единайсет години.

Те слязоха към лехата с глицинии и Жак се спря в подножието на стълбата до един сфинкс от розов мрамор на жилки и започна да гали излъсканото му чело, което блестеше на слънцето. За кого мислеше? За Жиз, за госпожицата? Може би виждаше старата маса във вестибюла с покривката с ресни и сребърния поднос с визитни карти. Антоан си помисли, че е отгатнал вярно. Той продължи весело:

— Ей богу, не знам откъде й хрумват тия мисли в главата! За едно дете нашата къща не е весела. Госпожицата я обожава, но нали я знаеш каква си е — плаши се от всичко, забранява й всичко, не я оставя сама нито за минута…

Той се разсмя, като гледаше брат си весело, с вид на съучастник; чувствуваше, че подробностите на семейния им живот бяха скъпи и на двамата, имаха смисъл само за тях двамата и винаги щяха да останат за тях нещо единствено и незаменимо; неповторими спомени от детските години. За миг Жак се усмихна принудено. Въпреки това Антоан продължи:

— Пък и на обед и на вечеря не е по-весело, нали знаеш. Тате мълчи или повтаря пред госпожицата речите, които е държал по своите конгреси; понякога ще разправи най-подробно как е прекарал деня. А, щях да забравя, знаеш ли, кандидатурата му в Института^[2] се нарежда.

— Така ли? — каза Жак и чертите на лицето му се разнежиха малко. Той помисли един момент и се усмихна. — Толкова по-добре.

— Всички приятели са се размърдали — подхвана Антоан. — Абатът върши чудеса — нали има връзки във всички групички. Изборът ще стане след три седмици. — Той не се смееше вече и тихо добави: — Не е кой знае какво да си член на Института, но все пак е нещо. А и тате го заслужава напълно, не мислиш ли?

— О, да — извика Жак непринудено. — Всъщност тате е добър, знаеш ли… — Той се спря, изчерви се, сякаш искаше да прибави още нещо, но не се решаваше.

— Чакам тате да се настани добре под купола^[3], за да направя домашен преврат — заговори Антоан с оживление. — Много съм натясно в крайната стая. Просто се чудя вече къде да си сложа книгите. Знаеш ли, че дадоха на Жиз твоята стая. Смятам да накарам тате да вземе под наем малкия апартамент в партера, апартамента на стария красавец; той си излиза на петнадесети. Три стаи — ще имам истински работен кабинет, в който бих могъл да приемам пациенти, и дори нещо като лаборатория в кухнята…

Изведнъж той почувствува срам — говореше на затворника за свободния си живот, за желанието си да се нареди по-удобно; споменал беше стаята на Жак, като че ли той никога няма да се върне в къщи. Замълча. Жак отново доби безразличния си вид.

— А сега да отидем да хапнем нещо, какво ще кажеш? — каза Антоан, за да промени насоката на разговора. — Трябва да си огладнял.

Той бе загубил вече надежда, че ще може да установи някаква близост с брат си.

Върнаха се в града. Улиците, изпълнени с хора, шумяха като кошер. Тълпи нахлуваха във всички сладкарници. Застанал на тротоара, Жак стоеше неподвижно пред наредените на пет рафта пасти с лъскави захарни пури и изобилно покрити с крем; тази гледка сякаш го задушаваше.

— Хайде, влизай! — каза Антоан усмихнато. Ръцете на Жак трепереха, когато пое чинията, която Антоан му подаде. Седнаха в дъното на сладкарницата пред цял куп пасти, които си бяха избрали. От полуоткрехнатата врата на кухнята се носеше на вълни миризма на ванилия и на горещо тесто. Свит на стола си, с палени с кръв очи, като че ли щеше да се разплаче, Жак ядеше бързо, без да каже дума; щом свършеше една паста, той чакаше Антоан да му поднесе друга, след което веднага започваше отново да яде. Антоан поръча две чаши порто. Жак взе чашата — пръстите му още трепереха, — накваси устните си, опари се от силното питие и се закашля. Антоан пиеше чашата си на малки глътки и като че ли не обръщаше внимание на брат си. Жак се почувствува по-смел, отпи една глътка, която мина през него като огън; изпи втора глътка и след това изпразни чашата си до дъно. Когато Антоан започна да му налива втора чаша, той се престори, че не забелязва това и едва когато чашата беше пълна, направи жест, че не иска да пие повече.

 

 

Когато излязоха от сладкарницата, слънцето вече клонеше към залез и въздухът бе станал по-студен. Но Жак не чувствуваше хлада. Бузите му горяха и по цялото му тяло се разливаше блажено чувство, така ново за него, че бе почти болезнено.

— Имаме да ходим още три километра — каза Антоан. — Трябва да се връщаме.

Жак едва не се разплака. Той сви юмруци в джобовете си, стисна зъби и наведе глава. Антоан, който го гледаше крадешком, забеляза такава промяна в чертите му, че почувствува страх.

— Умори ли те тази дълга разходка? — запита той.

В тона на гласа му Жак долови нотка на непозната досега неясност. Той не беше в състояние да произнесе нито дума, обърна към брат си сгърченото си лице и най-после очите му се наляха със сълзи.

Смаян, Антоан тръгна мълчаливо до него. Те излязоха от града, минаха по моста и когато тръгнаха по пътеката край канала, детето се приближи до него и го хвана под ръка.

— Не съжаляваш ли за обичайната си разходка? — запита Антоан усмихнато.

Жак не отговори нищо. Опиянението от свободата, което сякаш го заливаше на вълни от няколко часа насам, изпитото вино, този така тих, така тъжен следобед, всичко това му дойде много. Той не бе в състояние да превъзмогне вълнението, което го изпълваше, и избухна в плач. Антоан го прегърна и седна с него на насипа. Той вече не търсеше да разкрие някакви страшни тайни в живота на брат си, но изпитваше огромно облекчение, че най-после се стопи безразличието, с което се сблъскваше от тази сутрин.

Бяха сами на уединения бряг, до текущата вода, под прибуленото небе; залезът гаснеше на хоризонта. Пред тях водата люлееше малка закотвена лодка, която шумеше в сухите тръстики.

Имаха още много път и не трябваше да се заседяват. Антоан се мъчеше да накара детето да вдигне глава.

— За какво мислиш? Защо се разплака?

Жак се притисна още повече към брат си.

Антоан се опита да си спомни думите, които бяха накарали брат му да се разплаче.

— Помисли си за обичайната разходка, за това ли?

— Да — призна детето, колкото да отговори нещо.

— Защо? — настоя Антоан. — Къде се разхождаш неделен ден?

Никакъв отговор.

— Не обичаш ли да излизаш с Артюр?

— Не.

— Защо не ми каза? Ако съжаляваш за стария дядо Леон, лесно може да се нареди…

— О, не! — прекъсна го Жак с неочаквана живост. Той се изправи и на лицето му така ясно се изписа омраза, че Антоан остана като гръмнат.

Жак сякаш не бе в състояние да седи повече; стана, дръпна брат си и закрачи бързо напред, без да промълви дума. След като почака няколко минути, Антоан реши да „разреже цирея“, дори с риск да зададе някой нетактичен въпрос.

— Значи, и с дядо Леон не обичаш да излизаш? — смело поде той.

Жак продължаваше да върви с широко отворени очи, със стиснати зъби, без да произнесе дума.

— Но той се държеше добре с тебе, нали? — подхвърли Антоан.

Не последва отговор. Антоан се уплаши, че Жак отново може да се затвори в себе си и се опита пак да го хване под ръка, но детето се дръпна и ускори крачките си. Антоан го следваше смаян и се чудеше как отново да спечели доверието му. Изведнъж Жак изхълца, тръгна по-бавно и без да обърне глава, каза през сълзи:

— Не го разправяй, Антоан, не казвай никога на никого… с дядо Леон аз не съм се разхождал, почти никога не излизах…

Той млъкна. Антоан вече отваряше уста, за да започне да го разпитва, но в същия миг никакъв таен инстинкт му подсказа, че не трябва да издаде нито звук. И действително след малко Жак подхвана с колеблив и дрезгав глас:

— През първите дни, да, излизахме… Именно когато ходехме на разходка, той започна да… да ми разправя разни неща. И ми даваше книги — аз не знаех, че съществуват такива неща. И след това ми предложи да препраща писмата ми, ако искам… По това време писах на Даниел. Но нямах пари за марки. Тогава… ти не знаеш… Той беше видял, че мога малко да рисувам. Сещаш се, нали?… Той именно ми казваше как трябва да се прави… Тогава в замяна плащаше пощенските марки за писмата ми до Даниел. Показваше вечер рисунките на надзирателите и всички искаха още рисунки, все по-сложни… Оттогава дядо Леон вече не се стесняваше и престана да ме води на разходка. Вместо да ходим из полето, той ме караше да заобикаляме зад дома, за да минем през селото… Децата тичаха след нас… Тръгвахме по една уличка, за да влезем в кръчмата през задния двор. Той отиваше да пие, да играе на карти, да прави не знам що си, а през всичкото това време, докато той беше вътре, мен ме скриваха в една пералня под една стара завивка…

— Скриваха те?

— Да, в една празна пералня ме държаха заключен два часа.

— Но защо?

— Не знам. Кръчмарите се страхуваха, разбираш ли. Един ден в пералнята бяха прострели дрехи да съхнат и тогава ме затвориха в коридора. Жената каза… каза… — Той се разхълца отново.

— Какво каза?

— Каза: „Трябва да се внимава с това семе…“. — Той хълцаше така силно, че не можа да продължи.

— … това семе? — повтори Антоан, като се наведе.

— „Разбойническо семе…“ — изрече най-после детето и се разрида неудържимо.

Антоан слушаше. Любопитството му да научи всичко задуши за миг жалостта, която изпитваше към брат си.

— А после? — рече той. — Разправяй, разправяй.

Жак се спря рязко и се залови за ръката на брат си.

— Антоан, Антоан — извика той, — закълни ми се, че няма да кажеш нищо. Нали няма да кажеш? Закълни ми се! Ако някога тате се усъмни в нещо, той ще… Тате е добър, знаеш ли… Много мъчно ще му бъде. Той не е виновен, че не разбира нещата като нас… — Жак замълча за миг. — О, Антоан, ти… Не ме оставяй, Антоан, не ме оставяй! — изстена той внезапно.

— Разбира се, че няма да те оставя, момчето ми. Имай доверие. Аз съм тук… Нищо няма да кажа, ще направя всичко, каквото искаш. Но кажи ми истината.

Жак не се решаваше да продължи.

— Биеше ли те?

— Кой?

— Дядо Леон.

— О, не! — Жак беше толкова изненадан, че не можа да не се усмихне през сълзи.

— Не те ли бият?

— Не, разбира се.

— Наистина? Никой никога ли не те бие?

— Никой не ме бие.

— Е, тогава?

Мълчание.

— А новият, Артюр? И той ли не е добър?

Жак клатеше глава.

— Какво? И той ли ходи в кръчмата?

— Не.

— Така. А с него разхождаш ли се?

— Да.

— Тогава от какво си недоволен? Груб ли е с теб?

— Не.

— Тогава какво? Може би не ти харесва?

— Не.

— Е, каква е причината?

— Ей така.

Антоан се колебаеше.

— Но защо не се оплачеш, дявол да го вземе? — избухна той най-после. — Защо не отидеш да обясниш всичко това на директора?

Разтреперан като в треска, Жак се притискаше до Антоан и повтаряше с умолителен глас:

— Не, не… Антоан, ти ми се закле, нали? Ти ми се закле, че няма да кажеш нищо. Нищо, нищо на никого.

— Да, разбира се, ще постъпя, както искаш. Само че питам: защо не се оплака на директора от дядо Леон?

Жак клатеше глава и не продумваше дума.

— Може би предполагаш, че директорът знае всичко, което се върши, и го търпи? — подхвърли Антоан.

— О, не.

— Какво мислиш за директора?

— Нищо.

— Смяташ ли, че той тормози другите деца?

— Не… Защо?

— На вид изглежда мил човек, но вече не знам какво да кажа. И дядо Леон изглеждаше добър човечец! Чувал ли си да говорят срещу директора?

— Не.

— А надзирателите? Те боят ли се от него? Дядо Леон, Артюр страхуват ли се от директора?

— Да, малко.

— Защо?

— Не знам. Защото е директор.

— А ти? По отношение на тебе забелязал ли си нещо?

— Какво нещо?

— Как се държи с тебе, когато идва да те види?

— Не знам.

— Не смееш ли да говориш свободно с него?

— Не.

— Но ако му беше казал, че дядо Леон ходи в кръчмата, вместо да те води на разходка, и че те затваря в пералнята, какво, мислиш, щеше да направи?

— Щеше да изхвърли дядо Леон — отговори Жак ужасен.

— Е, тогава какво те въздържаше да се оплачеш?

— Ей така.

Антоан се мъчеше да разплете този възел от опасения и съучастничества, които караха брат му да мълчи.

— Не искаш ли да ми кажеш какво те е възпряло? А може би всъщност и ти сам не знаеш? — запита Антоан.

— Ами рисунките… които те ме накараха… да подпиша — прошепна Жак, като наведе глава. Той се поколеба, замълча, после изведнъж каза: — Но не е само това. Виждаш ли, не може да се каже нищо на г-н Фем, защото той е директор. Разбираш ли?

Тонът му беше уморен, но искрен. Антоан не настоя повече. Той не разчиташе вече много на себе си — схванал бе, че е прекалено склонен към прибързани заключения.

— Учиш ли поне добре? — поде той.

Те наближаваха отново шлюза, до който стояха шлеповете; сега прозорчетата им бяха осветени. Жак вървеше, впил поглед в земята.

Антоан повтори:

— Значи, и учението не върви?

Жак кимна с глава, без да повдигне очи.

— Но директорът твърди, че учителят ти бил доволен от тебе.

— Защото така му казва учителят.

— Но защо ще му го каже, ако не е вярно?

Изглеждаше, че Жак трябва да прави усилие, за да отговаря на тези непрекъснати въпроси.

— Виж какво — каза той уморено, — учителят е стар човек и не го интересува дали уча. Идва да ми дава уроци, защото така са му казали, това е всичко. Знае, че никой няма да провери, пък и той самият предпочита да няма домашни работи за поправяне. Седи при мене един час, приказваме. Той се държи съвсем другарски, разправя ми за Компиен, за учениците си, разни работи… И на него не му върви по мед и масло… Говори ми за дъщеря си, която имала някаква болест в стомаха и която се карала с жена му — той бил женен втори път, — за сина си, който бил сержант — него пък го деградирали, защото направил много дългове заради някаква жена… Преструваме се, че работим. Уж имам тетрадки, вземам уроци, а всъщност нищо не правим…

Жак млъкна. Антоан не намираше какво да отговори. Той се чувствуваше почти неловко пред този хлапак, който имаше вече такъв опит в живота. Впрочем нямаше и за какво да разпитва повече. Без Антоан да го кара, детето заговори отново с тих, монотонен глас. Той не можеше да схване добре връзката между мислите на момчето в този безреден поток от думи, нито дори какво го бе накарало изведнъж да се разприказва толкова, след като бе мълчало така упорито.

— Нали знаеш, наливат малко вино във водата и тя става розова — уж да изглежда по-богата трапезата — и аз им я давам, разбираш? Дядо Леон отначало искаше да му я давам, а пък аз не държа толкова на розовата вода, предпочитам да пия вода от каната. Но това, което ми дотяга, е, че постоянно обикалят из коридора. С техните терлици човек не ги чува. Понякога дори се плаша. Не че се страхувам от тях, но защото не мога да направя нито едно движение, без да ме видят или чуят… Постоянно си сам, а всъщност никога не си сам, разбираш ли, нито на разходка, нито никъде! Това не е нищо, знам, но с време нямаш представа как започва да ти действува… Струва ти се, че ще ти призлее… Някои дни ми иде да се скрия под леглото и да плача… Не, не за да плача, а за да плача и никой да не ме вижда, разбираш ли? Както например тази сутрин, когато ти пристигна. Казаха ми, че си дошъл, когато бях в параклиса. Директорът беше пратил секретаря да прегледа облеклото ми, донесоха ми палтото и шапката, защото бях гологлав… О, не мисли, че правят това, за да те измамят, Антоан… Не, съвсем не е така; правят това по навик. Така и в понеделник, първия понеделник от месеца, когато тате идва за съвета, винаги правят такива неща, дреболии разни, за да бъде доволен тате… Както и с бельото. Това, което ти видя, е чистото бельо, което е винаги в моя шкаф, за да може да постелят леглото, ако дойде някой… Не че ме оставят с мръсно бельо, доста често го сменят; дори ако поискам чиста кърпа допълнително, дават ми я. Но такъв им е обичаят, разбираш — искат да изглежда по-наредено, когато дойде някой…

Може би греша, като ти разправям това, Антоан. Ти пак ще си въобразиш разни несъществуващи неща. Уверявам те, че няма от какво да се оплаквам. За мене режимът е много мек, не правят нищо нарочно, за да ме тормозят, напротив. Но именно този мек режим, разбираш ли?… И после, няма какво да правиш! Цял ден седиш и няма нищо, абсолютно нищо какво да правиш! Отначало часовете ми изглеждаха дълги, дълги, нямаш представа какво беше! После скъсах пружината на часовника си и от този ден тръгна по-добре; малко по малко свикнах. Не знам как да ти го обясня… то е, като че ли потъваш в някакви дълбочини, като че ли всичко у тебе заспива… Човек не страда всъщност, защото е като че ли в заспало състояние… Но все пак е мъчително, нали разбираш?

Той млъкна за момент и след това с отривист глас започна още по-колебливо:

— И после, Антоан, не мога да ти кажа всичко… Но ти знаеш… Когато човек е така сам, в края на краищата започват да му идват цял куп мисли, които не са хубави… Особено като… И тези истории, които ми разправяше дядо Леон, знаеш… и рисунките… Е, всъщност човек се развлича малко, нали разбираш? Правя го… И през нощта пак мисля за това… Знам, че не бива… Но като си съвсем сам, разбираш… О, аз не би трябвало да ти разправям тия работи… Сигурен съм, че ще съжалявам за това… Но толкова съм уморен тази вечер, само да знаеш… Не мога да се сдържа…

Изведнъж той се разплака още по-силно.

Жак изпитваше някакво особено неприятно чувство: струваше му се, че лъже въпреки желанието си, че колкото повече се мъчи да каже истината, толкова по-малко успява. Всичко, което разказваше, беше вярно; но все пак той съзнаваше, че с тона си, с крайната си възбуда, с подбора на фактите дава невярна картина на живота си и че не може да постъпи другояче.

Те вървяха съвършено бавно, а им оставаше да изминат още половината от пътя. Стана пет и половина. Беше още светло и леката мъгла, която се носеше над реката, полека-лека се разпростираше над полето и го закриваше.

Поддържайки брат си, който се спъваше постоянно Антоан напрягаше ума си. Той не разсъждаваше върху това какво е необходимо да направи; решението му беше вече взето: трябваше да измъкне детето от изправителния дом, но търсеше начин да получи съгласието му. Това не беше лесно. Още при първите му думи Жак увисна на ръката му и хълцайки, му припомни, че се е заклел да не казва нищо и да не прави нищо.

— Няма, нищо няма да кажа, моето момче, нали ти обещах. Нищо няма да направя против волята ти. Само изслушай ме! Тази духовна самота, тази леност, това, че никога не си сам… А аз тази сутрин си мислех, че ти си щастлив тук.

— Но аз съм щастлив тук! — За един миг всичко, от което се бе оплаквал, изчезна; той си спомняше само за мекия затворнически режим, за еднообразните дни, за безделието, за липсата на надзор, за това, че беше далеч от своите.

— Ти си щастлив тук ли? Щеше да бъде срамота, ако е така! Ти! Не, моето момче, не мога да повярвам, че ти харесва да гниеш тук. Ти пропадаш, ти затъпяваш. Достатъчно продължи всичко това. Обещах ти да действувам само с твое съгласие и ще сдържа думата си. Бъди спокоен. Но разсъди сам, да погледнем хладнокръвно на нещата, да разгледаме положението двамата, като приятели… Нали сме приятели сега?

— Да.

— Имаш ли доверие в мене?

— Да.

— Тогава? От какво се страхуваш?

— Не искам да се върна в Париж.

— Но слушай, моето момче, след всичко, което ми разказа за твоето съществуване тук, все пак животът в семейството не може да бъде по-лош.

— О, и още как!…

Антоан млъкна, поразен от това възклицание.

Смущението му се увеличаваше. „Дявол да го вземе“ — повтаряше си той, без да може да спре мислите си на нещо. Нямаше време за губене. Струваше му се, че се движи в тъмнина. После изведнъж сякаш някаква завеса се разкъса в съзнанието му. Той беше намерил решението на въпроса. За няколко секунди бе изградил мислено цял план за действие. Разсмя се от удоволствие.

— Жак! — извика Антоан. — Изслушай ме, без да ме прекъсваш! Или не, отговори ми: ако изведнъж ние двамата се озовяхме сами в света, не би ли дошъл при мене, да живеем заедно?

Момчето не разбра веднага думите му.

— О, Антоан — каза то след кратко мълчание, — как може да стане това, ами тате…

Бащата се изпречваше пред бъдещето му. Една и съща мисъл мина през главата и на двамата: „Как всичко би се наредило, ако изведнъж…“. Антоан се засрами от собствената си мисъл, щом съзря отражението й в очите на брат си. Той обърна глава настрана.

— О — рече Жак, — ако можех да живея с тебе, само с тебе, бих се променил напълно! Бих работил много… Бих работил, бих станал може би истински поет.

Антоан махна с ръка, за да го прекъсне.

— Слушай тогава: ако ти дам дума, че никой друг, освен мене няма да се занимава с тебе, ще се съгласиш ли да излезеш оттук?

— Д-д-да… — Той се съгласяваше от обич към брат си и защото не искаше да му противоречи.

— Ще се съгласиш ли аз да организирам живота ти, уроците ти, да се грижа за тебе във всичко, като че ли си мой син.

— Да.

— Добре — каза Антоан и замълча. Той разсъждаваше. Когато си наумеше нещо, винаги се стремеше към него бурно и настойчиво, затова никога не се съмняваше, че ще успее да изпълни плановете си. Действително досега бе постигнал всичко, което бе преследвал с упоритост. Той се обърна към брат си и се усмихна.

— Това не са празни мечти — поде Антоан, като продължаваше да се усмихва. — Аз си давам сметка с какво се нагърбвам — добави той с решителен глас. — За две седмици, чуваш ли, за две седмици ще уредя всичко… Не губи кураж! Сега се прибери в дома спокойно, като че ли нищо не е било. И само след две седмици, заклевам ти се, ще бъдеш свободен.

Без да разбира добре какво има пред вид Антоан, Жак се притискаше до него, внезапно изпълнен с жажда за нежност; идеше му да прегърне брат си, да се сгуши до него и да стои така дълго, без да мръдне, само да чувствува топлината на тялото му.

— Не губи кураж! — повтори Антоан.

Той се чувствуваше ободрен и по-благороден; приятно му беше, че е изпълнен с жизнерадост и сила. Сравняваше живота си с живота на Жак. „Горкото момче, винаги му се случват неща, които не се случват на другите хора!“ Мисълта му всъщност беше — „неща, които никога не ми се случват на мене“. Той го съжаляваше, но същевременно изпитваше истинско удоволствие, че е Антоан, уравновесеният Антоан, който е създаден, за да бъде щастлив, да стане велик човек, голям лекар. Искаше му се да тръгне по-бързо, да си засвири весело. Но Жак едва се мъкнеше, сякаш бе капнал от умора. Впрочем те бяха вече почти стигнали до Круй.

— Не губи кураж! — пошепна той още веднъж, като стисна под мишницата си лакътя на Жак.

Г-н Фем пушеше пурата си пред входната врата. Той ги видя отдалеч и подскачайки, се затича към тях.

— Е, най-после! Ама дълга разходка направихте! Обзалагам се, че сте ходили да разгледате Компиен!

Той се смееше от удоволствие и вдигаше ръце. — Покрай реката ли минахте? А, чудесен път, нали? Прекрасен е нашият край, нали? — Той измъкна часовника си. — Не искам да ви се налагам, докторе, но ако не желаете пак да изпуснете влака…

— Трябва да бягам — рече Антоан. Той се обърна към брат си и каза: — Довиждане, Жак. — Гласът му бе развълнуван.

Свечеряваше се. Понеже лицето на Жак беше в сянка, той зърна неясно покорния му израз, наведените клепачи, блуждаещия по хоризонта поглед.

— Довиждане — повтори Антоан.

 

 

Артюр чакаше на двора. Жак искаше да се сбогува с директора, но г-н Фем бе гърбом към него, защото слагаше резето на вратата, както правеше всяка вечер. Сред лая на кучето Жак чу гласа на Артюр.

— Хайде, тръгвайте!

Той последва прислужника.

Върна се в килията си с някакво неясно чувство на облекчение. Столът, на който бе седял Антоан, бе все тъй до масата. Чувствуваше се още стоплен от обичта на брат си. Облече работните си дрехи. Тялото му бе уморено, но умът му бе буден. Струваше му се, че днес в него се бе родило някакво ново, безплътно същество, което държеше във властта си обикновения Жак и го гледаше как действува.

Не го свърташе на едно място и той започна да се разхожда из стаята. Ново, мощно чувство — съзнание за силата му — го държеше прав. Приближи се до вратата, залепи чело до прозорчето и остана така, втренчил очи в лампата в пустия коридор. Задушният въздух от парното отопление усилваше умората му. Той почти заспиваше. Изведнъж една сянка се изправи от другата страна на стъклото. Заключената врата се отвори. Артюр носеше вечерята.

— Хайде, по-скоро, мръснико!

Преди да почне да яде лещата, Жак извади от подноса парчето сирене и канчето с розова вода.

— За мене ли е това? — попита прислужникът. Усмихна се, взе парчето сирене и отиде да го изяде при шкафа, за да не го видят през прозорчето на вратата. Винаги по това време, преди да отиде на вечеря, г-н Фем обикаляше по пантофи из коридора и обикновено едва след като си бе отишъл, забелязваха минаването му по противната миризма на боя за обуща, която проникваше в стаята през открехнатото прозорче.

Жак привършваше вечерята си, като топеше едри залъци в черния сос на лещата.

— Хайде сега, бързо в леглото! — каза Артюр, когато Жак се нахрани.

— Но още няма осем часа.

— Хайде, бързо! Днес е неделя. Момчетата ме чакат.

Жак не отговори нищо и започна да се съблича. Артюр, пъхнал ръце в джобовете, го гледаше. В русото му, малко животинско лице и в набитото му тяло на хамалин все пак имаше нещо добродушно.

— Братлето ти добре си живее — рече той, сякаш казваше някаква мъдрост, и направи жест, като че ли пуща монета в джоба на жилетката си. Усмихна се, взе празния поднос и излезе.

Когато се върна, Жак бе вече в леглото.

— Готово ли е? — Той бутна с крак обувките под умивалника. — Слушай, не можеш ли да си подредиш малко нещата, преди да си легнеш? — После се приближи до леглото. — Чуваш ли, мръснико? — Той хвана с две ръце Жак за рамената и започна да се смее някак си особено. На лицето на Жак се появи мъчителна усмивка. — Да не криеш нещо под възглавницата? Някоя свещ, някоя книжка? — Той мушна ръката си под чаршафа. Но с едно рязко движение, което Артюр не можа нито да предвиди, нито да възпре, детето се отскубна и като отскочи назад, опря гръб о стената. Омраза блесна в очите му.

— Охо — възкликна Артюр, — много ни е гъдел тази вечер! — А след миг добави: — И ние можем да поразправим някои нещица…

Той говореше тихо, като поглеждаше към вратата. След това, без да обръща повече внимание на Жак, запали нощната лампичка, която оставаше да гори цялата нощ, угаси лампата на тавана със специалния ключ, който носеше в джоба си, и излезе, като си подсвиркваше.

Жак чу как той завъртя два пъти ключа на вратата и се отдалечи, влачейки терлиците си по плочите. Тогава той се намести в средата на леглото, опъна краката си и остана така, излегнат по гръб. Зъбите му тракаха. Всичкият му кураж го напусна. Припомни си деня, припомни си признанията, които бе направил, и го обхвана бяс. След това изпадна в отчаяние: представи си Париж, Антоан, къщата, разправиите, ученето, семейния контрол… О, направил беше непоправима грешка — предал се бе на враговете! „Но какво искат, какво искат всички от мене?“ Сълзи течаха от очите му. Той се залови отчаяно за мисълта, че тайнственият план на Антоан ще се окаже неосъществим, че баща му ще се противопостави. Сега виждаше баща си като спасител. Да, този план ще пропадне и в края на краищата ще го оставят тук. Изправителният дом означаваше самота, вцепенение, мир, щастие.

На тавана отражението на кандилото трептеше над главата му.

Да, тук имаше мир, щастие.